Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

нашите линии, да мине планината, да се съедини с Осман паша в Плевен и с друга

една голема турска армия на река Черни Лом. На такова место бехме ние, а никаква

помощ не ни идваше и останахме сами да посрещнем армията на Сюлейман паша. Не

беше много сгодна и позицията ни - от двете ни страни се издигаха големи

височини, каменисто беше и не можехме да се окопаем по-добре. Но под нас беше

много стръмно и ние се готвехме да отблъснем турците. Надолу всичко се виждаше.

На 7 август, привечер, долу почерне от аскер. Едва сега видехме колко малко сме

ние горе. Турците беха пет пъти повече от нас ...

Той млъкна. В стаята беше тихо. В градината вън шумолеше нощен ветрец, тихо

шушнеха младите листа по дървесата. Вардарски не се сдържа:

- После?

Васил Брашнаров продължи и сякаш не бе спирал:

- Турците започнаха да нападат сутринта на 8 август. И право срещу нас, в

центъра. Лазеха нагоре по цели тълпи. Ние ги посрещнахме с огън, с пушки и

топове, и колкото гърмят пушките и топовете, планината ги засилва и ги повтаря

още повече. Приближават се, приближават се турците, почервене сичко пред нас от

фесове, лазят нагоре, но изеднаж некаква сила ги блъсва назад - не могат да

преминат през нашия огън. И пак отново започват. Те се дигнаха срещу нас шест

пъти едно след друго. Пушките ни се нагорещиха, не можем да ги държим вече в

ръцете си. Тогава започнахме да търкаляме надолу камъни, по-големи, по-малки,

пък и цели канари. Камъни, дървета. Убивахме, мачкахме, а турците като да

извират. Те вече стигнаха позициите ни. ще влезат в окопите и тогава ние се

хвърляхме на щик и гуша за гуша. Така цел ден. И на другия ден. Паднаха мнозина

и от нас. На третия ден ние се видехме вече обградени, оставаше само да измрем.

Не ни оставаха вече и много патрони за пушките, свършваха се и камъните и

дърветата наоколо. Тогава започнахме да хвърляме срещу турците и телата на

убитите наши другари. Сюлейман паша не биваше да мине през Шипка... Най-сетне,

тъкмо в най-тежкия час, дойде ни помощ. Колкото имаше казаци с коне, спуснаха се

към другата страна на прохода да посрещнат нашата войска и качваха на конете си

отзад по един пехотинец, за да стигнат по-скоро

До нас. Още скачайки от конете - хвърляха се и новите в боя. Турците

напираха още три дни. Напразно. Стръмнината надолу почерне от турски трупове.

Сюлейман паша не можа да мине през Шипка. Но боевете за Шипка още не беха

свършили...

Васил Бръшнаров отново посегна за цигара. Всички наоколо чакаха нетърпеливо

да я запали и да продължи разказа си. И пак Вардарски не се сдържа:

- После, после, Василе ...

- Да, после ... - подзе младият опълченец. - После дойде най-страшното.

Турците не предприеха нови нападения срещу нас, но беха ни обградили от три

страни,и постоянно ни обстрелваха. Бързо мина летото горе, в планината, и още

през месец септември започна да ни мъчи студът. Не беше толкова страшно да се

биеш с врага с пушка в ръка, да го срещнеш гърди с гърди; по-страшно стана, като

започна зимата. Задуха ветър, дни наред не можехме да се покажем от окопа; ще те

отнесе. После започнаха и снежните бури. Немахме ни топли дрехи, ни здрави

обувки. Хранехме се повече със сухари, не хапвахме топъл залък. Не можехме да

палим и огньове. Дрехите ни замръзваха върху нас. Не можем да се движим и който

падне в снега, не може да стане без чужда помощ. Полите на шинелите ни не се

свиваха, а се чупеха. Събирахме се на купчини и се мъчехме да се стоплим

взаимно. Немаше къде да се скрием от студа. Колко пъти намирахме в снега

замръзнали часовои... Големи беха страданията ни от студа, но още по-големо беше

търпението на руските войници и на нашите - да, и на нашите люде. Учителю -

протегна младият човек ръка към Вардарски, - там ние издържахме с търпението си.

И вервай: по-трудно е да покажеш търпение, когато е нужно, отколкото да излезеш

и срещу самата смърт с щик в ръка ... - Той въздъхна издълбоко и негли беше пак

там, на Шипка, в страшната зимна буря. Бързо привърши разказа си: - Долу срещу

нас сега беше Вессел паша, настанил се бе при село Шейново, в подножието на

прохода. Руси и наши минаха планината влево и вдесно от Шипка и генерал Скобелев

удари турците в лагера им. Ние се спуснахме отгоре. Вессел паша се предаде с 22

хиляди аскер и 93 оръдия. Планината бе премината пак посред зима и от генерал

Гурко. Турците не можаха да се спрат вече никъде. Ние ги преследвахме по петите

им чак до Сан Стефано при Цариград.

Сега Вардарски, Аце, Атанас, Стойко обърнаха жадни очи към Тръпко Велев.

Нека разкаже и той за войната. Остана тя далеко, отмина. Да чуят те поне

заглъхващия й тътнеж ...

- Като е за студ и зима - започна Тръпко, но изеднаж промени приказката си:

- Ти, даскале, и ти, Аце... вие помните двамата ония руснаци, които беха дошли

тука за панаира и нели аз заминах с них. Заведоха ме те чак в Русия и аз веке не

се отделих от Павел Сергеевич ... помните ли го оня, по-слабичкия. Той беше

офицер. Нареди ме там да работя, баща му имаше голема градина край Киев. А щом

се обяви войната, аз пак с него. Искаше да ме вземе като вестовой, но аз казах,

че искам да вървя с пушка. Ну, харашо! Ще воюваме за освобождението на България,

чак в Преспа ще идем. Убиха го него при Плевен. До мене падна. Подигнах го -

мъртъв. Предаде се Осман паша, взехме Плевен. Нашият полк мина под командата на

генерал Гурко. Още не бехме се съвзели ог битката при Плевен, даде се команда за

два дни да минем Стара планина. Тръгнахме. Войска, топове, коне. Ние - се

нагоре. Студ - камен и дърво се пука. Газихме снег до пояс. Такъв студ, а от

тебе тече пот. Войници хвърляха дрехите си, торбите со сухари. Започна буря и

сичкият снег се дигна от земята, завърте се, в очите влиза, в носа, не можеш да

дишаш. Изкачихме се по една стръмнина и вървим един зад друг - тесна е пътечката

и плъзгава. Току до нозете ни зей пропаст, не се вижда докъде е надолу. Чуваш,

писне некой, преметне се и изчезне в пропастта, Тесно, плъзгаво, а ветърът те

блъска право в пропастта. Страхът те лови за нозете, лази до сърцето ти чак.

Некои от войниците се уловиха за опашките на конете, за стремената, и ха нагоре.

А с топовете каква мъка! Генералът казал: "със зъби макар, ще ги изтеглите

нагоре!" Теглихме ги, дърпахме с въжета и ги пазехме повеке от людете. Къде без

них, без топове! Плъзна се един надолу, премаза двама, а други двама държат, не

искат да изпуснат въжето, повлече ги топът в пропастта ... Па мъгла, току

връхлети, не можеш нищо да видиш на две крачки. А как нощувахме там, в

планината, без огън, без подслон... И сега ми става студено, като си спомням -

засмя се Тръпко и бързо добави: - Но минахме, минахме планината. Превзехме

София. Ударихме после към Цариград . . .

Тръпко млъкна и Вардарски повтори след него:

- Към Цариград... - После учителят се раздвижи върху ниското столче и

попита нетърпеливо: - А ние тук? ... Македония ...

Поизкашля се Васил Брашнаров и рече:

- Македония сега требва сама да си помогне.

- Да, сама - улови се припряно за думите му Вардарски и продължи: - Но

русите... нема ли те да ни помогнат?

- Ще ни помогнат. И свободните вече българи ще ни помогнат. Но ние требва

първо да покажем пред света, че Македония не ще да бъде повече турска робиня.

Затова дойдохме и пие тук.. .

Вардарски размаха юмрук:

- Ще покажем! Цела Европа ще чуе и ще види.

На другата сутрин, рано още. Вардарски тръгна из града, горделиво дигнал

глава, тревожен, дързък. Той влизаше по къщи и дюкяни, търсеше мъжете, които

бяха се заклели да се дигнат с оръжие срещу турската тирания. Които бяха

по-смели, сами излизаха да го посрещнат, но някои се опитваха да го избягнат или

се криеха от него. Той се връщаше по няколко пъти да ги търси, дебнеше ги пред

вратите им. И буботеше немного предпазливо:

-Клетва сме дали... Тая нощ ще излезем. - После добавяше тайнствено, с

изблещено око: - С нас ще има руски войници. Наши люде, но са руски войници ...

Из града тръгна радостна, вълнуваща мълва:: - Руски войници .. . Идат руски

войници в Преспа .,.

Изеднаж се съживиха всички надежди, отново пламна прегорялата радост на

преспанци. Настана голямо оживение из чаршията, по махалите, срещаха се людете,

търсеха се, питаха:

- Къде са русите? Кога ще дойдат... Разнесе се тогава и нова мълва:

- Щом чуете камбаните, излизайте! Всеки да дигне каквото оръжие има, ще

гоним турците...

Градът замръкна в смут и тревожна радост..

Още рано след полунощ, ту по-близу, ту по-далеч из града се чуваше да

скръцва порта, предпазливо се затваряше и тихи стъпки заглъхваха някъде в

тъмнината. От разни страни, от разни улички наоколо се промъкваха бързи сенки и

хлътнаха в двора на новата църква. Тук бяха тримата опълченци, Вардарски, Атанас

Кривиот, Аце Кутрев, Алекса Кочов, Борис Мутафчия; бързо се насъбра около тях

голяма група мъже, които се обаждаха, питаха се помежду си с шепот. Всички се

трупаха, блъскаха се да видят опълченците, доколкото можеха в тъмнината.

- Те ли са?

- Нема ли други?

- Ще дойдат и други... сигурно ще дойдат.

Беше тъмна, безлунна нощ; между невидими по небето, разкъсани облаци

трептяха редки звезди. В тъмния звезден здрач, в ръцете на тия люде се мяркаха

пушки или стърчаха високо над главите им дългите цеви; мътно проблясваха

железата по тях или излъсканият пиринч на гилзите по патронташите, препасали на

кръста или през рамо.

Уреченият час наближаваше. Примъкнаха се още неколцина преспанци и вече

никой не дойде в църковния двор.

- Разделете се на три - чу се далеко по двора сподавеният глас на

Вардарски.

Разбъркаха се людете, чуха се непредпазливи гласове, подрънкване на оръжие,

разделиха се край стената на църквата три неголеми групи. Излезли бяха тая нощ с

пушките си тридесет и девет души преспанци. Присъединиха се към всяка група

Вардарски с Наум Овчаров, Аце Кутрев с Васил Брашнаров и Атанас Кривиот с Тръпчо

Велев. Поведоха най-напред дружинката си Вардарски и Овчаров, с тях бяха и

другите двама членове на комитета - Алекса Кочов и Борис Мутафчия. Отправиха се

към чаршията. Веднага след тях излязоха една след друга и другите две дружинки.

През стихналия църковен двор преминаха други две семки и изчезнаха в малката

вратичка на камбанарията.

Трите дружинки се насочиха към конака. Там, з същия двор, беше и

помещението на заптиетата - ниска тухлена сграда с дълги редици прозорчета и към

двете улици, които минаваха от двете страни на конака. Въстаниците трябваше да

ударят най-напред тая малка казарма - така бе уговорено. Едната дружинка, която

беше предвождала от Вардарски и Овчаров, трябваше да нахлуе в двора на конака, а

другите две - да бият в прозорците на помещението на заптиетата. По улиците не

срещнаха те ни жива душа, само някакво бездомно куче лавна и избяга подплашено в

тъмнината. Когато наближаваха вече конака, един от въстаниците поизостана и току

се скри под сянката на една широка стряха. И щом заглъхнаха стъпките на

другарите му нататък, той хукна да бяга назад, към дома си. Като не излизаше

никой да попречи, и трите дружинки ускоряваха стъпки, колкото повече се

приближаваха към конака. Дружината на Вардарски вече мина край помещението на

заптиетата и се насочи към широката порта на конака. На двайсетина стъпки след

нея вървеше дружината на Аце Кутрев, а по другата улица оттатък се движеше

дружината на Атанас Кривио. . Тогава се чу откъм двора на конака силен, уплашен

глас.

гласове, изтупотиха стъпки, тропна врата, някаква светлина угасна. Вардарски

носеше два револвера в ръцете си - той не можеше да стреля с пушка поради

сляпото си око - дигна високо револверите и викна:

- Напред, братя! Долу Туркия!...

Чу се силно блъсване наблизу - турците затваряха тежката порта на конака.

Когато Вардарски и Овчарски изтичаха нататък, портата беше вече здраво затворена

и се чуваше отвъд бърз, припрян говор на турски:

- Излизайте! Хващайте стените. Дръжте прозорците! ...

- Отворете! - викна Вардарски също на турски и ритна портата.

До голямата порта имаше друга, по-малка порта. Овчаров я натисна с рамо,

блъсна я с приклада на пушката си - не се помръдваше и тя.

Струпа се там цялата дружинка. В тъмнината нататък се мяркаха и други люде.

- Да прескочим - рече Вардарски.

---

1 Кои сте вие бре? Стойте там бре!

стълба.

- Да има сега един фугас - рече Овчаров, но никой не се обади: въстаниците

за пръв път чуваха такава военна дума.

- Секири... неколко секири требват! - рече пак Алекса Кочов.

- За нищо не сме помислили ние - каза вразумително пак някой от

въстаниците. - Така ли ще ни посрещнат агите, с отворени порти!

- Тя, портата, се си стои отворена, ама сега ... - промърмори друг.

Оттатък, откъм другата страна на конашкия двор, изпукаха пушки, закипя и се

проточи бърза стрелба. Засвяткаха изстрели и надолу по улицата - стрелбата се

пренесе и отсам.

- Залегайте! - викна Овчаров. - Стреляйте по прозорците.

Той се втурна към отсрещната страна на улицата, въстаниците се разбъркаха,

но после и те се спуснаха нататък, по един, по двама; пред конашката порта

остана само Вардарски с двата револвера в ръцете си, като че ли чакаше някой да

му отвори. В тъмнината по цялата улица надолу святкаха и трещяха изстрели,

святкаше се и по прозорците на помещението на заптиетата, през мигновените

затишия се чуваше остър звън на счупени стъкла.

Изеднаж, през разбърканата стрелба и сякаш някъде високо, се зачу бърз

камбанен звън:

- Бимбимбам! Бимбимбам!

Стрелбата се засили от всички страни около помещението на заптиите. Зачуха

се по улицата надолу и гласове, провиквания. Камбаните продължаваха да бият и по

едно време, някъде още по-далеко, се зачуха и други, по-тихи звуци на камбана,

но и те сякаш надвиваха трясъка наоколо, чуваха се ясни и чисти. Сега биеха

камбаните на двете църкви:

- Бимбимбам! Бимбимбам!.. И после по-далеко:

- Дандандан! Дандандан!...

Вардарски дигна револверите си, гръмна два пъти

едно след друго нагоре към звездите и викна с нечовешки глас:

- Напред, братя! Да живей! Удряйте... Протегнал напред двата си револвера,

той тръгна

край високата конашка стена да атакува направо прозорците на малката

казарма.

- Даскале! - викна подире му Овчаров. - Къде си тръгнал! Връщай се! Ще те

ударим, връщай се назад!

Вардарски пристъпи към най-близкия прозорец, подпря се там, на стената.

Оттук не се стреляше. Вардарски предпазливо се приведе напред, надзърна в тъмния

прозорец. Нямаше там никого, прозорецът зееше с изпочупени стъкла, но беше

обкован с Яка желязна мрежа. Вардарски стисна гневно зъби, дръпна се назад и

току се ослуша: стрелбата зад него бе стихнала; бързо затихваше и надолу по

улицата, а от прозорците на казармата трещяха все по-чести изстрели. Той чу

наблизу гласове, позна гласа на Овчаров:

- Бегай насам! Бегай насам! Турци идат, обграждат ни!

Едвам сега дочу Вардарски, че откъм другата страна на конака бе кипнала

нова, още по-честа стрелба. Насреща, малко по-надолу, дето започваше една тясна,

пряка уличка, се мяркаха бързи сенки - другарите му бягаха. Стрелбата оттатък се

засили още повече за няколко мига, сгъсти се, но после се разкъса, разпиля се и

започна да се отдалечава. Само камбаните не преставаха да бият, сега още

по-ясно, по-бойко в тревожната нощ:

- Бимбимбам! Бимбимбам!...

- Дандандаи! Дандандан!...

Стрелбата около конака престана. Само някъде към

българските махали се чуваха редки, глухи изстрели.

Вардарски чу зад себе си сърдити гласове, сетне вик:

- Дур! Ким сън сен бре? Дур!1

Той бързо се обърна. Покрай стената на конака тичаха насам голяма група

турци - чуваше се ясно сърдитата им врява. Вардарски насочи към тях револверите

си и започна да стреля напосоки, докато замлъкнаха и двата револвера в ръцете

му. Той захвърли единия, после другия. Обърна се да избяга, но зад него

---

писнаха в миг двете му уши и той загуби съзнание.

Замлъкнаха скоро и камбаните на двете църкви -

най-напред на едната, а после и на другата...

Лазар Глаушев се събуди още при първите изстрели. В кауша беше тъмно, само

прозорчето насреща едва-едва се мержелееше. Изстрелите вън се засилваха и като

че ли се ронеха глухо някъде зад стените на затвора. Лазар скочи от постелката

си, пристъпи към вратата в мрака, сетне отиде и се прилепи на стената до

прозорчето. Затворът беше зад конака, изстрелите тук се чуваха като изпод

земята, но ясно, сякаш падаха едри дъждовни капки по сухата, твърда земя. Ето и

камбаните на новата църква, после заби и камбаната на старата църква, някъде

по-далеко, по-глухо, Лазар усети как бързо изсъхна гърлото му, той дишаше с мъка

и чуваше в ушите си как лудо, отсечено биеше сърцето му, сякаш ехтеше цялото му

тяло. Нямаше съмнение - другарите му нападаха конака. Той пак пристъпи опипом в

черния мрак към вратата - те сега ще дойдат да разбият тая врата ... Стрелбата

позатихна, после се засили още повече. Кипна, сгъсти се някъде наблизу и друга

стрелба. В затвора не се чуваше никакъв шум, никакъв глас. Лазар пак се приближи

до прозореца. Стрелбата започна бързо да затихва и да се отдалечава, разреди се

на отделни изстрели, чуха се по-наблизу още няколко гърмежа и всичко утихна.

Престанаха да бият и камбаните най-напред на новата църква, после замлъкна и

малката камбана на старата църква. Какво ставаше вън? В затвора беше все тъй

тихо. Лазар отново мина от прозореца към вратата и пак се върна към прозореца.

Не знаеше вече колко време беше минало в тъмнината и в тая оживяла тишина...

Изтрака ключът на външната врата на затвора. Идат ли вече! Вратата се

блъсна в стената, чу се врява, тропот на стъпки, които се преплитаха. Сърцето на

Лазар замря - той чу пред вратата на кауша разбъркан говор и шумно, хрипливо

дишане. Ето и ключа. Не, това не бяха неговите другари! Вратата широко се

разтвори и в тъмния кауш -нахлу треперлива, червеникава светлина. Лазар видя

там, в ходника, тъмйичаря със запален фенер в ръка, а други две заптиета и

неколцина преспански турци държаха в ръцете си тялото на някакъв човек, тъкмо до

прага на вратата висяха отпуснатите му нозе. В следващия миг Лазар позна

Вардарски - може би само по нозете му, по обувките му, лицето на учителя не се

виждаше. Турците ругаеха гневно, нахълтаха в кауша и оставиха тялото на учителя

направо върху влажния пръстен под. Лазар зърна за миг, че лицето на учителя беше

окървавено. Турците излязоха пак вън, тъмничарят, както беше с фенера в едната

си ръка, пресегна се с другата да затвори вратата. Лазар бързо пристъпи към

него:

Фаик онбаши ... остави ми фенера ... фенера!!...

по-тъмно. Стъпка по стъпка, Лазар се приближи към Вардарски, напипа го. Когато

го подигна да го повлече към леглото си, учителят тихо простена. Жив беше...

турците и не биха го донесли тук, ако беше мъртъв. Лазар го настани в леглото

си, доколкото беше възможно в тъмнината, и сам приседна там, до него. Друго сега

той не можеше да стори за учителя.

Нямаше съмнение: нападението на конака беше несполучливо. Ето Вардарски ...

Какво ли е станало по-нататък! Лазар пак чуваше отсечените, твърди удари на

сърцето си. Вардарски простена. Тихо въздъхна след него и Лазар. Нямаше ли да се

раздени най-после! Той предпазливо напипа ръката на ранения. Студена, отпусната

лежеше тя край тялото му. Лазар я взе в двете си ръце, негли да я стопли. Не

можеше да му помогне, не можеше да му помогне, а той може би умираше ... И Лазар

тихо, колебливо извика:

- Райко ... брате ...

Той усети, че Вардарски помръдна, раздвижи се там на възглавницата главата

му и внезапно се чу гласът му, пресипнал, угаснал:

- Къде съм ...

Лазар бързо се приподигна:

- Тука си, Райко, при мене! Аз съм, Лазар Глаушев...

- Ах! - въздъхна шумно Вардарски. - Хванали са ме...

- Къде си ранен ... къде усещаш? ...

- Не знам. В главата усетих ... като да ме удари чук. Имаш ли вода? - И

Вардарски се раздвижи, опита се да стане. .

- Имам вода, но да не си ударен негде в корема или в гърдите...

- Само главата ме боли. Бучи. Другаде не ме боли. Лазар му даде вода. Той

пи жадно, два пъти едно

след друго.

- Що стана, що стана? - попита Лазар сега нетърпеливо.

- Що стана ... Побегнаха сички! Знам ли що стана... Хванахме конака от три

страни. Портата затворена. Усетиха ни и затвориха. Стрелят. На прозорците -

железа. Стрелят те, стреляме ние. По едно време ми викат: бегай, турци,

обграждат ни! И сички бегат. Гледам зад мене - турци. Обърнах се и - до

последния куршум. Немаше що, требваше и аз да бегам. Стреляха по мене и... ето

тука. Аз не се помня.

- Дотичали са турци от махалата. Нели е наблизу. Ами нашите? Колцина

излезоха?

- Тридесет и девет души. Ни един повече. И ние с тех ...

- А портата на конака затворена ...

- Затвориха я.

Лазар помълча малко и рече:

- Не я премислихме ние харно тая работа. Ех... - подзе той след късо

мълчание: - Се пак Преспа се опита да се дигне. Немаме оружие, какво ще направиш

с голи ръце. Пострада ли и друг некой от нашите?

- Не знам. Може да е пострадал. Голема стрелба беше. А знаеш ли - съживи се

Вардарски. - Дойдоха с нас и трима опълченци... на война били заедно с русите:

Тръпко, спомняш ли си... Васил Брашнаров и още един преспанец - Наум Овчаров. С

оръжието си дойдоха и облечени като войници. Право за Преспа тръгнали. Сега,

казват, сами требва да си помогнем. Затова са дошли в Преспа.

- Само те ли са ... тримата.

- Тримата. Мнозина били нашите во войната. Чудесии разправят... голема

руска сила.

- Ех, майчице Не стигна тя до нас ...

- Стигна тя, но зли душмани попречиха. Европа Замълчаха и двамата.

Прозорчето насреща сякаш помръдна и започна да светлее по-ясно. Съмваше се. Щом

стана по-светло, Лазар проми раната на Вардарски, разкъса една своя прана риза и

го превърза.

- Не е страшно. Ще мине. Куршумът разцепил кожата. Замаял си се от удара.

- Колкото да ме хванат. Сега оттука - право на бесилката. - И Вардарски

току попита: - Не си ли видел моя фес.