Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

надигна врява и Лазар позна, и дочу, че всички тия люде чакаха отговор от него.

И мнозина видяха как изеднаж лъсна лицето му от влага. Стана, поклати глава:

- Да... Нищо не требва да се крие от народа, което е за народа. Да не бъде

той в заблуда, когато се решава целият му живот. Русия, братя, победи Туркия. И

тя никога нема да ни изостави. Но руси по нашите места сега засега нема да

дойдат. - Лазар въздъхна и бе станало толкова тихо наоколо, че въздишката му се

чу чак вън, суха и мъчителна. Сега той като че ли се почувствува по-свободен,

по-смел и продължи някак сърдито, повелително: - Да видим сега ние сами какво ще

направим за себе си. Сега нашият живот най-много от нас зависи, сичко е в нашите

ръце и както го направим, така ще бъде. Русия сега я викат на съд, а с нея и нас

ще ни съдят. Каквото покажем пред света, такава и присъда ще ни отсекат. Реши се

да дадем прошение до консулите в Солун, да дойдат да видят с очите си що иска

тоя народ, а утре, ако не стигне това и ако е нужно нещо повеке да направим, ние

требва да го направим. Ето, братя, сичко ви казах и веке нищо не крия от вас.

Откъм ъгъла до вратата се чу гласът на Вардарски; той бе седнал там, в

ъгъла, людете бяха го притиснали и като заговори, гласът му се чу като изпод

земята:

- Ясно е веке сичко. Бехме сложили трапезата и чакахме да ни дойдат гости,

иде нищо наготово. Руси нема да дойдат по нашите места, ами малко ли е това,

което направиха те за нас? Ние остава само да довършим. Погледнете се колко сме

тука, погледнете целия град и наоколо и още по-нататък, що има да чакаме още!

- Къде бре, даскале, къде ще ни водиш?! - попита нетърпеливо йовче Златев,

който беше закачлив и присмехулник, но не можеше да се познае дали се присмиваше

сега на учителя.

Видя се как замахна с ръка Вардарски над главите на всички и викна с още

по-силен, разтреперан глас:

- Към конака ще вървим! Още ли ще седят там тия злодейци, колцина са те, а

ние сме цел град люде! Конакът е вече наш и управлението, нели това се реши и се

подписа в Сан Стефано!

Надигна се пак шумна врява, заозъртаха се людете, всеки се привеждаше към

ухото на съседа си, ширеше очи, пръсти и току се чу отново гласът на Йовче

Златев:

- Какво ще кажеш ти, Лазаре ...

от мястото си, и гледаше мрачно йовчета Златев. Сетне продължи: - Е, щом питате

мене - да кажа: може и за това да дойде време, може и към конака да тръгнем. -

Глъчката се засили, отеднаж заговориха всички, раздвижиха се, станаха някои от

миндерите, още повече викаха и шумяха тия, които бяха се струпали пред вратата.

Гласът на Лазара изеднаж заглуши дигналия се шум и викот: - Стига, стига! Каза

се сичко. Да си вървим веке и нека първомайсторите изпълнят, което се реши тука

...

толкова люде. В широката общинска стая останаха само поп Димитри Тошев, Лазар

Глаушев и там, до масичката си, секретарят Ордан Чингелов. Заслушан в

отдалечаващите се гласове и стъпки, поп Димитри бавно се прекръсти и промълви:

- Ръка милостива протегни, господи, над тоя народ ... - Сетне поклати глава

и сякаш продължи молитвата си: - Лазаре... Накъде тръгваме ние и къде ще спрем

...

- А тука ли да останем, отче, дето сме сега? В тъмнина и неизвестност...

път, на отворено...

Остро проскърцваше перото на Ордан Чингелов по коравата хартия на

общинската протоколна книга.

Прибра се в дюкяна си и Лазар Глаушев. Навред из чаршията се забелязваше

оживление, макар да не се дочуваше отникъде всекидневният шум и тропот. Всички

еснафи се събираха на съвещание и всеки на своето място - в някой от по-широките

дюкяни, по кафенетата или по ханищата. На тридесет и две такива места из

чаршията се събираха къде двадесет, къде петдесет, къде до сто души и повече,

както беше с казанджийския еснаф, който имаше над тридесет работилници, а също и

с кантарджийския еснаф, който имаше също така тридесет работилници. Като се

знаеше защо се събираха, първомайсторите разгласиха да отидат на събранията не

само майсторите, а и мнозина от калфите - не се решаваха еснафски въпроси за

цените или за продажбата, или за вергиите, а се решаваше всеобщ народен въпрос.

Никъде не се пита и не се говори много - кой не познаваше в Преспа Лазара

Глаушев и Андрея Бенков, - бързо се записваше в еснафския тефтер, че народът ги

праща да дадат прошение до консулите в Солун, но щом се удареше там печатът на

еснафа и се затваряше дебелият тефтер, някой с нажален, с тревожен глас ще

попита: - Ами русите? Наистина ли нема да дойдат? Що

рече Лазар? ...

Ни един еснаф не отложи събранието си за другия ден, а на третия ден

общинският слуга пак събра първомайсторите в общината и те подписаха,

подпечатаха с еснафските печати пълномощието, което бе дадено на Лазара Глаушев

и Андрея Бенков като на народни пратеници и застъпници. Докато чакаха те да

получат вест, за да заминат за Солун на определен ден, в дюкяна им идваха Селяни

от разни села в Преспанската околия и които от селата имаха печати - удряха и

тях върху пълномощието.

На 15 май Лазар Глаушев и Андрея Бенков затвориха дюкяна си и заминаха за

Солун. По същото време там се събраха представители на почти всички македонски

градове и на 20 май бе подадено до чуждите консули в тоя град (английски,

австрийски, французки и италиански) следното прошение:

---

страдашя и мъки, на които беха беззащитно изложени хриспяннте подъ турското

фанатическо господство. Познато е също, че адските изтязашя които особено

претърпе въ послъдне врЪме миролюбив български народъ отъ турското безпримермо

варварство во всего пространство на бащиното му огнище в М1з1я, Трашя и

Македошя, подигнаха общо негодуваше въ образование , и най-после извика

Русо-Турската война, която недавно пръстана по слъдстше на сключенний въ Св.

Стефано по между двете воюващи страни мирен договоръ.

Всички й българи народъ ся зарадва като видЪ, че желашята му се изпълниха и

нуждите му се удовлетвориха, и ний, вснте българе въ Македоня съ силата на Св.

Стефански договоръ, чекахме съ големо нетърпеше освобождешето си от бъснующето

още надъ насъ Турско варварство. Но на мъсто това, за голема жалъ виждаме, че

местньте власти! отъ една страна, и гръцкото духовенство отъ друга, съ различни

сръдства изнудиха отъ неком наиш невинни братя подпись, за да ги злоупотребатъ,

като увъратъ ВеликУте Поручительнь Сълъ, че ужъ ньй сме бьвши гърци, а сме

желаеле само улучшвно, а не присоединешето си съ новоучреждаемото българско

княжество. Това безнаказано подиграваше съ нашьпе подписи, сиръчъ с народното ни

име и чувство, дълбоко наскърби всички ни особито при предложението, че такво

едно лжжливо изявлене отъ страната на Македонските българе, можъ да ся е вече

падало и на Ваше Високопревосходителство. Поради това по-корноподписаннте

представители отъ разни общини в Македожя, осмеляваме ся днесъ най-смирено да B

поднесемъ настоящето прошеше, съ което като протестуваме противъ всякой

злоупо-требитель на нашите подписи същевременно умоляваме Ваше

Високопревосходителство въ името на правдата и човеколюбето, да благоволите да

подъйетвувате предъ честното Правителство на

Негово (Оставено празно място за дописването на името на съответния

държавен глава), за да се опредъли, ако би било нужно, една комися, която ще

може най-здраво и най-безпристрастно да испита и да се увЪри на местото, че

нашите желаня и нужди са общи и неразлучни съ тия на нашите братия блльгаре,

които населяватъ Мазя и Траия, и съ таковъ начииъ да пръстанатъ еднажъ за

всякога безсрамнь Ь викове на незначителни помежду ни гръцки елементъ, който

непрестанува да бвапамои човеколюбива Европа въ возвишеньпъ й чуиства и

намърення къмъ страдаю

!тб.

зимаме чвоть съ най-дльбоко почитанье да ся наричаме на Ваше

Високопревосходителство покоръниьи слуги.

Македонски българи

Представители одъ разни общини одъ Македоня Солунъ, 20-го мая 1878 г.

Печат на Велешкото църковно настоятелство, 1868 г.

Печат на Струмишката църковна община, 1870 г.

Печат на Скопското българско общество, 1870 г.

Представители Велешки Саздо Петрушевъ Шулевъ Ан Георговъ

Представители Струмички Ставрушъ Тимовъ Констандинъ Русовичъ

Представители Скопски

Тодоръ Стевковичъ Иованъ Карагеорговъ

Печат на българската община в Битоля, 1872 г.

Печат на Прилепската българска община

Печат на Неготинската българска община, 1871 г.

Представители Прилепски

Христо х. Илювъ Христо Фукара

Представителм Тиквешки х. Арсо Христо Николовъ

Печат на Гевгелийската българска община, 1871 г.

Печат на Кукушката българска община

Печат на Солунската българска община

Печат на Баташката община

Печат на Тетовската българска община, 1869 г.

Печат на Кумановската българска община, 1870 г.

Представители Гевгелски Георги Баялцали Ичо Догановъ

Представители Кукушки Андонъ х. Стойковъ Михаилъ х. Диновъ

Представители Солунски Паунчевъ Никола Наето Стояновъ

Представители (отъ) Ваташа Мише Ризовъ

Ризо Добревъ (Имената не личат ясно)

Представители Тетовски

Икономъ папа Серафимъ ': Заф1ръ Нжоловъ ',

Представителн Кумановски Попъ Божинъ:

Д1мо Ивановъ

Представители(ь) Радовишъ Христофоръ Константиновъ Хрисго Ико(но)мовъ

Представителн Воденскн Трпче Стояновъ Иованъ Безо

Печат на СъреквгМелиичко-Драмско-Неврокопското учителско дружество

Печат на Петричкия казалийски съвет

Печат на Неврокопската българска община

Настоятели училищни Стефанъ Шаманджиевъ Георги Любаховскьш

Представители Петрички Стоянъ Герпевъ Георги Урумовъ

яп авителн. Нввронваеш

Печат на Д. Хисарския казалийски евветъ

Представители Демиръ Хисарь Попъ ДмЬри Кърчевскй ванъ Голагановъ

Печат на Щипската българска община

Кюстендилска епархия

Печат на Сърската българска църковна община

Печат на Драмската българска църковна община

Представители Щипски Мано Панаютовъ

Лазо х. Димитровъ

Представители Сърскн Ил1я Иоваловъ Касарозъ Иванъ Братановъ

Представителн Драмски

Печу х. Оглу Алекси Чановъ

Представителите на Радовиш и Воден не бяха донесли със себе си печатите на

своите общини и сложиха само подписите си, а представителите на Битоля и

Неврокоп удариха само печатите на общините си.

Когато се завърнаха в Преспа Лазар Глаушев и Андрея Бенков, целият град

знаеше къде бяха ходили и що бяха вършили. Узна и каймакаминът, узнаха и мнозина

от преспанските турци. Лазар и Андрея не бяха се крили много ни в Преспа, ни в

Битоля, ни в Солун. Турците в Преспа кротуваха и изчакваха. Чу се за турски

бунтове и размирици само някъде по Родопите.

На 13 юни 1878 година се откри Берлинският конгрес Англия, Германия и

Австрия разкъсаха Санстефанска България на три части: от Северна България се

създаде не напълно свободно княжество; така наречената Източна Румелия с главен

град Пловдив бе превърната в автономна турска област, а Македония оставаше и

занапред под пълна турска власт. Без да пролее ни капка кръв, Австрия успя да си

присвои Босна и Херцеговина, а като награда за своето приятелство към Турция

Англия получи остров Кипър.

---

библиотека и музей.

изпаднаха в смут и страх. Те не бяха крили радостта си от руската победа и сега

се бояха от турско отмъщение, ала още по-голям беше страхът им и смущението им

пред бъдещето, след като бяха повярвали, че няма да бъдат повече турски роби. И

които бяха по-предприемчиви, взеха да бягат от Преспа; продаваха набързо каквото

имаха от имот и покъщнина или пък изоставяха и дом, и всякакъв имот и бягаха на

север, към свободната българска земя. Бягаха отделни люде от по-младите, но

бягаха и цели домочадия.

- Да побързаме, докато турците не са затворили пътищата и новите граници!

За едно късо време, докато започнаха първите студове, само от Преспа

избягаха над две хиляди души, а имаше бежанци и от селата. Бежанци имаше и от

цяла Македония.

И Ния Глаушева тогава отвори дума пред Лазара за бягство.

- Тежък ще бъде животът ни, нели знайме що е под турско - каза тя. - Ето

мнозина тръгнаха. За нас ще бъде по-лесно, като сме... сами. Как да е, гладни

нема да останем там ...

- По-лесно е да го каже човек - отговори Лазар. - Не ми се бега мене от

Преспа, сърце не ми дава. Знам сичко какво ще бъде сега, турците ще са още

по-зли към нас, но има нещо, държи ме тука и не мога да го скъсам, не мога Нийо

... Пък и още не се знай какво ще бъде с Македония, макар тия юди в Берлин ...

Русия нема да ни остави така нас, а и ние може да си помогнем некак .. .

Така подхвърли Лазар Глаушев на жена си, но той носеше по-ясна мисъл в себе

си: Македония може да си помогне, трябва да си помогне, сега, докато е още

време! Руските войски бяха още тук - на границата на Македония и в самата

Македония - в Кюстендил, Дупница, Горна Джумая. Турците бяха още в смущение и

безредие, в Преспа и в много други градове нямаше ни един турски войник. Лазар

ходи на няколко пъти в Битоля. Там се събираха люде от целия вилает, идваха и от

други, по-далечни места. Още през месец юли, като се разчу за Берлинския

договор, по цяла Македония започна едно общо брожение сред българите. Сега се

знаеше, че по Струма, от двете и страни, селата са се дигнали да прогонят

турците. В началото на октомври въстават най-напред селата Кресна, Влахи и

Ощава, а след тях и много други села навътре в Мелнишко. Въстанието бързо се

разширява и към Паланечно, обхваща много села в Разложко, превзет е град Банско

с прохода Предел, въстават и селата в серски Демирхисар, оттатък Рупел. На 10

ноември същата 1878 година ръководството на въстанието издава в Пирин от името

на "Привременно Българско управление в Македония" възвание, което завършва с две

пламенни думи:

- Свобода или смърт!

В тоя призив се вслушваше цяла Македония, а най-вече ония, които имаха

по-горещи сърца, защото много по-големи бяха надеждите, отколкото действителните

изгледи за успех За първи път откакто се знаеха и помнеха, сега Андрея Бенков

беше против Лазара. Колко пъти вече бе повтарял Андрея:

- Времето минава, а ние чакаме турците да съберат сила. Чакаме да си отидат

русите. Чакаме Македония да опустей от люде. Ето, нели се чу: по Пирин планина

веке се бият!... Да мога да дигна тоя народ ... Ама аз не мога, ти можеш и с

една дума.

- Не може с голи ръце, Андрея. И после, само ние ли тука, в Преспа? Пирин -

е, харно. Ама нека и другаде да се захване; да се дигне цела Македония. Това

чакам аз. Дедо Иван е още тука, не бой се. Ти сега гледай да съберем повеке

пушки.

дюкяна му. Той събираше в малката си стая едва ли не всяка вечер Атанаса Кривио,

хазаина си Аце Кутрев, покрай тях идваха и някои селяни, идваха и други

по-разпалени млади люде, слушаха гневните му словесни избухвания, но погледите

им бяха насочени към Лазара - чакаха да чуят той какво ще каже, той какво ще

направи. А той, когато влизаха в дюкяна му, се това повтаряше, както и на

Андрея:

- Дедо Иван е още тука, не бойте се. Ще почакаме още не кое време. Вие

Тая година зимата беше люта и продължителна. Затвори се сякаш, заключи се

целият живот, особено то тия най-отдалечени краища на Македония. Но после

отеднаж избухна всичко, що бе тлеяло под студената зимна кора и мраз ...

След великденската седмица Лазар пак отиде в Битоля. Не се бави там ни два

дни. И каза на Андрея веднага щом се върна:

- Тая пролет требва да се дигнем. Немаме много пушки, немаме, кажи-речи,

нищо в ръцете си, ама иначе още по-лошо ще бъде. Требва, докато русите са още

тука. Нагоре на много места са станали битки. В Мариово са се дигнали към

петстотин души. Ех, повеке со тояги и секири, ама се са живи люде. По Костурско

са се дигнали още повеке, също по Бабуна, между Прилеп и Велес. Става нещо и по

Албания, ври нещо и там. Но и турците се съвземат. Пратили много войска към

Струма. Да можеше некак сички заедно, цела Македония, отеднаж, па да се дигне и

Албания... Ама нема веке време за губене. Ако сега изпуснем - свършено е с нас

кой знай за колко години. Като се започне еднаж тук и там - ето по Струма, в

Паланечко, Малашевията също, ето в Мариово, в Костурско, по Бабуна ... сичко ще

се запали. Ще дойдат и руси, то се знай. Казаха в Битоля, готови били за

Македония седемдесет души руски офицери. Ще дойде и руска конница за секи град.

А тия в Европа, щом видят, че целият народ тука ...

Още същата вечер Лазар Глаушев събра Андрея Бенков, Вардарски, Борис

Мутафчия, Алекса Кочов, Атанас Кривио и Аце Кутрев. Събраха се те в стаичката на

Вардарски.

- Е, Аце, Атанасе - най-напред към тях двамата се обърна Лазар. - Кажете да

видим сега колко пушки сме събрали, колко куршуми, какво друго оружие имаме.

Той и сам знаеше какво оръжие беше събрано, ала сега трябваше всичко да се

прави на ясно. Пушките бяха само осемдесет и две с хиляда седемстотин и двадесет

патрона.

- Имаме и пищови, има и от тия с по пет куршума.- побърза да каже Атанас

Кривиот и като че ли се боеше да не би Лазар пак да отложи цялата работа. Аце

Кутрев, който беше винаги по-спокоен и по-самоуверен, рече с равен глас и дори

не подигна очи да погледне Лазара:

- Знам аз ... в града ще се намерят и други люде, които имат оружие. Кой

пушка, кой пищов или нож.

Лазар нищо не отговори, а седеше с ръце отпуснати на колената. Сетне

попита:

- А людете? Колко люде, мислите, ще излезат, ако речем да станем . . .

- Колко - повтори и Аце, но веднага добави: - Колкото пушки, толкова и

люде. На когото дадеш пушка в ръцете, той ще тръгне с тебе. Люде колкото искаш

... целият град.

Както бе седнал Глаушев - неподвижен, с мрачно лице, - Вардарски на няколко

пъти го попогледна и окото му святкаше присмехулно. Сега той стана, рови дълго

под постелката си върху тясното дървено легло и пак се върна на мястото си.

Разтвори голям, жълтеникав лист хартия и гласът му отеднаж изпълни малката стая:

- Четиридесет и осем души са записани тук. Сички доброволно и клетва са

дали да мрат.

Лазар го погледна изненадан:

- Ти ли? Ти ли ги закле сичките?

- И ние тука седмина - продължи Вардарски, - това прави петдесет и петима,

които са се обрекли и клетва са дали.

Съживи се и Атанас Кривиот.

- Да има пушки - рече той, - аз ще дигна сичките села.

Едвам забележимо, но все повече бледнееше лицето на Лазара Глаушев; той се

приведе напред и каза:

- В града има трийсет и шестима заптии и ще излезат срещу нас не по-малко

от двеста души други въоружени турци. Но пък ние ... ние ще гледаме да ги

изненадаме и тъй... отеднаж да ги затиснем. - Той се изправи, поприглади нервно

с опакото на ръката мустаките си и продължи с изяснен глас, сърдито, сякаш

спореше с някого: - Е, това е! Като требва - требва!

- Е, най-после - не се сдържа Вардарски и погледна изкосо Лазара.

Бавно обърна към него Лазар бледо, строго лице и повтори:

- Най-после. Да! Не знам как е с тебе, с вас тука, но мене тая работа ми

тежи като цела планина на рамената.

- Да не е от... страх - рече Вардарски и прошумоля смутено с хартията в

ръцете си.

- Ами да - отговори просто Лазар. - Наистина се боя ... за тебе, за себе

си, за целия град. - Той посегна и взе от ръцете му списъка на заклелите се

въстаници и току рече: - А ето започваме. - Погледна Вардарски в лицето, сякаш

да види какво впечатление направиха на учителя тия две думи, сетне погледна той

и останалите си другари, разгъна хартията, прочете целия списък докрай. И тъй,

загледан в списъка, продължи: - Като се връщах от Битоля, видех з друга кочия

Кючук Кадри. Връщаше се и той в Преспа с други двама турци. Ще го убием още тия

дни, ама насред чаршията. Сам ли ще бъде, с двама ли, с трима ли - сичките ще

паднат. Аз ще я наредя тая работа. - Той се загледа още за минута в списъка,

после го сгъна, скри го във вътрешния джеб на дрехата си. - Нели така бехме

решили ... Това ще бъде

първият знак. И да поуплашим агаларите. На другата сутрин, два часа преди

да се раздени, ще вземем и конака. Райко Вардарски отеднаж скочи, бързо се

изправи срещу него и Лазар. Учителят се хвърли и буйно го прегърна:

- Лазаре, брате!...

Наскачаха и другите, Андрея Бенков проплака с глас.

От два дни по няколкото улици, които водеха от турската махала към

чаршията, се навъртаха някакви младежи - калфи ту от железарите, ту от

обущарите, ту от другите еснафи. - стояха там, зяпаха по цели часозе. та почнаха

някои от близките дюкяни да ги закачат:

- Що бре, изпъдил ли те майсторът ти?

- Ела бре, ела да ми напълниш бардучето с пресна вода ... Щом стоиш тъй,

без работа.

Младите люде подхващаха шегите или пък мръдваха по-нагоре или по-надолу и

пак се връщаха. Като си отиваха едни, идваха други. Людете наоколо вече не ги

закачаха, но все повече се заглеждаха в тях: каква ли е тая работа?! На втория

ден, доста късно следобед, откъм турската махала се зададе Кючук Кадри с двама

свои другари, но като минаваха през площада при градския часовник, единият от

тях се отдели и влезе в чаршийската джамия. Кючук Кадри продължи към чаршията, а

половин стъпка по-назад от него вървеше другарят му; и двамата бяха с тежки

силяхлъци, носеха и пушки в ръцете си, като да бяха тръгнали по лов из полето.

Двамата калфи, които тъкмо по това време стояха наблизу, отеднаж изчезнаха.

Турците навлязоха в чаршията и все ръмжаха навъсени, мятаха на всички

страни предизвикателни погледи, та людете избягваха да им се изпречват на пътя.

Внезапно, на един кръстопът към касапската чаршия, върху двамата турци се

нахвърлиха четирима младежи с револвери в ръце и започнаха да стрелят по тях.

Кючук Кадри веднага падна, пушката му остана под него. Другарят му изпусна

пушката и приподигна ръце, негли да се защити, отвори уста да викне, но не се чу