Книга първо на многото верни членове на Metro Christian Fellowship в Канзас Сити, чиято страст за Исус е

Ето къде бях, 19 годишен, и се чувствах като една голяма каша, един огромен духовен провал. Отричането на този факт беше безполезно. Аз го знаех, и се страхувах, че Бога на когото толкова искрено копнеех да угодя също го знаеше. Какво трябва да си е мислел Той за мен? Можех да си представя гнева, разочарованието, неудовлетворението, които трябваше да са на лицето Му.

Аз се провалих с едната и единствена клетва, която бях дал на моя татко или на моя Бог. Как можех някога да очаквам да се грижа за Пат любящо и с радост през всичките дни на живота ми когато дори не можех да се свържа с Исус любящо и с радост? Шокиран и разочарован от греха в сърцето ми – нетърпимост, себе-праведност, непростителност, гняв, самосъжаление и липса себе-контрол – аз дори не можех да гледам себе си в огледалото, много по-малко да се опитам да погледна Бог “в очите” когато Му говорех в молитва. Моите приятели християни ме уверяваха, че Господ ме обича, но те не можеха да видят сърцето ми по начина, по който Бог и аз можехме. Духът ми беше започнал да се затваря за Бог поради моя легализъм, вина и страх от божествено отхвърляне. Загубих чувството на свежест, което идва когато нашите духове са отворени чрез дръзка увереност в предлаганата Божия благодат.

Също се бях провалил в молитва. О, аз продължавах да се моля по един час на ден – по часовник. Но аз презирах, абсолютно презирах това. Колко скучна работа. Как можех някога да заключа, че обичах Бог когато толкова не харесвах това да Му се моля? Със сигурност, имаше малко моменти когато пробивах в Божието присъствие. Но, в сърцето си, аз се действително чудех дали гледането на часовника и моленето с не вдъхновени молитви, които изглежда падаха направо от устните ми и удряха пода наистина вършеха нещо добро. Откровено казано, много от часовете, които прекарвах на коленете си изглеждаха като жалко прахосване на скъпоценно време.

Също бях започнал да презирам и свидетелстването. Мощното движение Исус, което се носеше из страната през последните ми две години в гимназията и първата ми година в колежа избледняваше. Решен да спазвам тържественото си посвещение да свидетелствам поне на един човек всеки ден, аз все още говорех на много хора, но с много оскъдни резултати.

Късно една вечер аз отидох да си легна обезсърчен защото не бях говорил на никой за Господа през целия ден. След полунощ, аз се избутах от леглото, облякох се и обикалях из двора на университета докато открих някой с когото можах да споделя моята вяра. Аз дадох на човека, кратко, почти гневно изложение на спасението, после се хвърлих обратно в леглото мърморейки, “това не може да бъде начина, по който да живея останалата част от духовния си живот!” Свидетелстването беше станало мъртво, сухо и ритуално. Аз бях разгневен на Бог.

Провалих се в моята клетва да се грижа за Пат и се провалих в молитва. Сега можех да отбележа провал номер три – аз бях ужасен свидетел.

Вероятно не можех да го изразя с думи по това време, но се бях спънал стремително в един важен принцип: Себе-праведността, човешкото усърдие със сигурност ще се провали, и вторичния продукт, който накрая се произвежда от провала е вина и религиозен гняв към Бог и към хората.

После, разбира се, имаше изучаване на Библията. Колко скучно беше станало това. Моята ревност да бъда радикален, огнен вярващ все още беше голяма, но вътрешната ми привързаност към Господа и към Неговото Слово беше толкова изстинала. Аз все още посещавах събранията на Навигаторите и на Университетските Походи, изучавайки Новия Завет книга по книга с различни коментари, но всичко изглеждаше толкова мъртво и отегчително. Знанието в главата ми беше нараснало, но сърцето ми изглежда се смаляваше от ден на ден. Вместо да стана по-просветен, аз ставах повече и повече объркан. Духовните неща бяха станали толкова безинтересни – безсъдържателни, отегчителни и досадни.

Аз се провалих също и с постенето. Аз нарушавах моите редовни посвещения да постя толкова много пъти по средата на “деня на поста,” че беше наистина жалко. Мразех постенето.

Бях почти 20 годишен по това време – и нямах нищо освен топка разочарование понеже виждах себе си като духовно провалил се. А провала смазващ живота в мен беше в духовните неща, за които бях най-дълбоко загрижен – не в пиене или гуляйстване. Аз дойдох до мястото където се чувствах като напълно оставен, понеже най-накрая осъзнах, че просто не съм способен да обичам Исус както чувствах, че трябва да Го обичам. В моето търсене да обичам и да угодя на Бог, аз се стремях към Неговите святи стандарти, но ужасно се провалих.

Моите първоначални представи за Божиите любящи чувства към мен бяха избледнели почти до точката на не съществуване. Ако бях пълен провал и разочарование в моите очи, аз изтръпвах когато си помислех как трябва да изглеждам в очите на моя Бог, който е бил толкова нежен, толкова много добър, към мен. Как може Той дори да ме харесва? Как може Той да стои да ме гледа когато аз падам толкова ужасно? Със сигурност Той вече не се наслаждава на моето взаимоотношение с Него.

-Йоан 5:39-40, КУРСИВА Е ДОБАВЕН

Убеден, че моя провал и незрялост трябва да са разгневили сърцето на Бог, аз се страхувах, че Той може да е готов да ме хвърли на сметището като напълно загубен и да насочи вниманието Си на другаде. Отново и отново, аз откривах себе си да исках татко да е още жив за да ми достави безусловната обич, към която толкова бях привикнал. Можех да си го представя тичащ към мен с разтворени ръце и огромна усмивка.

Тогава един ден докато четях историята за блудния син – част от Писанието, през която съм минавал кой знае колко пъти в миналото, глаголите свързани с бащата на блудния син изведнъж оживяха:
И стана и дойде при баща си. А когато бе още далеч, видя го баща му, смили се, и като се завтече, хвърли се на врата му и го целуваше.

-Лук.15:20, КУРСИВЪТ Е ДОБАВЕН

Моят небесен Баща е бил чакащ, тичащ, плачещ, смеещ се, прегръщащ, целуващ Бог! Той е бил насърчаващ, уверяващ, похвалващ, любящ Бог. Той е бил Бог, който ме е обичал толкова много, че не е можел да се сдържи да не ме прегърне. Аз бях ябълката на очите Му. Той е бил Бог, който е обичал моето приятелство и просто е искал да бъда с Него. Баща, който се е хвалел с мен на всеки. Бог, който ми се е наслаждавал дори в моя провал и незрялост защото е виждал искрените намерения на моето сърце. Бог, който не трябва да се боря за да Го направя щастлив, защото Той е бил щастлив с мен от секундата, в която съм бил роден в Неговото семейство. Той е бил Баща, който винаги ме е аплодирал от страничната линия. Той ентусиазирано ме е наричал Свой син.

Страхотната истина нахлула в душата ми, избухна в красиво великолепие, осветявайки сърцето ми с тази истина! Как съм могъл да я пропусна? С години съм се борил да угодя на Бог и да достигна до Неговите “очаквания,” когато през цялото време моят небесен Баща ме е обичал както татко ме обичаше – само че милиони пъти повече! Моят небесен Баща е бил толкова много по-любящ дори от моя земен баща. Ако мога да измеря Неговата любов, ще бъде, “толкова висока колкото небесата са по-високо от земята” (Пс.103:11). От този момент, моето ново разбиране за Божиите екстравагантни чувства към мен започнаха да променят живота ми мощно и радикално, заменяйки вината ми със свята смелост и страстни чувства към Него.
Искрено Намерение срещу Зряло Постижение
През тези последни няколко години, в моята ревност да угодя на Бог и да бъда като Него, аз се натъкнах на Неговата святост. Сблъсках се с моя грях и слабост, пробудих се за пълната си неспособност да променя сърцето си. На кратко, също като апостол Павел, аз бях дошъл лице в лице със собствената ми човешка слабост. (Вж. Рим.7)

Аз си мислех за Павел, като за религиозна личност, който беше трансформиран и изпълнен със свята страст в резултат от това, че видя блясъка на Божията личност. Заради превъзхождащата ценност на познаването на славната личност, Павел считаше всичко за нищо освен боклук за да може да спечели Христос (Фил.3:6-9).

Аз осъзнах, че и аз като блудната нация Израел, притежавах ентусиазирана, но напълно непросветена ревност за Бога (Рим.10:2-3). Всичко, което моята човешка ревност можеше да произведе беше перфекционистки манталитет и безмилостно себе-осъждение, което доведе до изпълване на сърцето ми с религиозен гняв. Борех се ревностно да достигна върха на стълбицата за дела и себе-праведност. Но когато погледнах нагоре, осъзнах, че върха на стълбицата, все още твърде далеч от мен, беше наклонена срещу непреодолима стена от вина, провал и безсилие.

Аз живеех под смазващо осъждение, борейки се под болезненото погрешно схващане, че Бог ме съди според моите постижения и така че ме отхвърля. Обаче, докато бях фокусиран на моята липса на зряло постижение, Бог е гледал на моите искрени намерения. Той не е крачел нетърпеливо напред назад пред Своя трон, вайкайки се и криейки лицето Си в отчаяние или вдигайки ръце в разочарование всеки път когато се спъвам. Той е гледал на моите искрени желания и на моето откликващо сърце, което казва, “Искам да върша Твоята воля,” и Той се е наслаждавал в мен. Аз започнах да разбирам Неговата смайваща обич към мен, дори посред моята духовна незрялост.

Бащиното сърце на Бог беше развълнувано от мен – незряло, правещо каши, духовно бебе – като с един от Неговите духовно зрели синове, който току-що беше завършил с почести училището на Духа. Моя небесен Баща ми се наслаждаваше докато все още бях в процеса на узряване, и не въздишаше в отвращение чакайки нетърпеливо докато порасна. Той ме обичаше и копнееше за мен; Той се чувстваше горд и беше развълнуван за мен дори докато падах.

О, чувството на очакване и на вълнение, което изпълни сърцето ми когато осъзнах, че моя Господ и аз можем да имаме страхотно приятелство; такава увереност и обич; такава любов един към друг; и такова страхотно доверие един в друг. Беше твърде добро за да бъде истина! Аз плачех от радост. И когато сълзите най-накрая престанаха, аз можех да усетя чувството на гняв, горчивина, вина и осъждение да се стопяват. Чувствах сърцето си толкова различно. Когато доверието ми в Него растеше, сърцето ми стана меко и гъвкаво, горещо и топло. Разбирането на великата Божия любов към мен запали моята любов към Него. Моят малък, блещукащ пламък на човешка ревност беше заменен от поглъщащ огън на страстна любов към една славна личност. Неговото силно посвещение и гореща обич към мен далеч превишаваха тези на моя земен баща . . . и аз знаех, че никога, отново, няма да бъда същият.

3

Толкова Малък Ли Е Твоя Бог?

Беше пролетта на 1972, и тогава за първи път в годината аз вече бях видял Десетте Заповеди представен от Чарлтон Хестън около 10 пъти в местното кино. Аз бях напълно вдъхновен от срещата на Мойсей с Бог при горящия храст, и след като гледах филма прочетох книгата Изход отново и отново. Любимата ми част беше Божието предупреждение към Мойсей: “Никой човек не може да Ме види и да живее!” (Из.33:20). Аз цитирах този стих всеки път когато имах възможност в моите групи за изучаване на Библията в гимназията, уверявайки моите приятели, че това наистина е истина и че Бог наистина има предвид това. Те всички слушаха сериозно, въпреки че един приятел предупреди, че стихът изглежда малко твърде тежък за да ми бъде любим стих от Писанието.

По време на моята фаза на “горящия храст,” нашата Презвитерианска младежка група отиде до Далас, Тексас, за да види Били Греам и да го чуе да проповядва на 120000 човека на училищния едноседмичен поход наречен “Експо ’72.” Неговите проповеди за цената на ученичеството предизвикваха слушателите да евангелизират целият свят. Запалени от мощните послания на Греам, моят приятел Стив и аз бяхме напълно убедени, че сме чули Бог да ни казва да отидем в Африка. Като мисионери ние щяхме да евангелизираме тази езическа нация. Най-лошата част беше, че ние планувахме да тръгнем през август – давайки ми само два месеца за да се подготвя.

Ние бяхме младежи в гимназията с никаква финансова поддръжка, никаква насока и никаква подготовка. Но факта, че и двамата бяхме само 16 годишни беше от малко значение за нас. Ние бяхме убедени, че Бог ни е призовал, точно както беше призовал Мойсей в Десетте Заповеди. Това, което ни липсваше в пари и мъдрост, ние щяхме да го наваксаме в младежка ревност. Докато пътувахме обратно към Канзас Сити, Стив и аз планувахме мисионерските стратегии, които щяхме да използваме за да обърнем Африка.

Вече беше 10 вечерта когато Стив и аз пристигнахме в Колониалния Презвитериански Ученически Дом, където живеехме това лято с 8 други момчета. Те още не бяха се върнали от Далас. Ние бяхме изморени и не ни се щеше да ги чакаме. Съблякохме се и угасихме осветлението. Отивайки пипнешком до сутерена, който всички използвахме за наша спалня, Стив и аз изморени отидохме да си легнем.

“Преди да заспим, нека да се предадем още веднъж на Бог за отиването на мисионерските полета в Африка,” помолих аз религиозно. Затваряйки очите си, всеки от нас се обърна с гласна молитва. “О, Боже,” молех се аз горещо, “ние със сигурност ще отидем. Аз знам колко много се нуждае Африка от нас. Ние знаем, че още не сме напълно подготвени, но и Мойсей не беше. О, Боже, моля Те потвърди ни това.”

Стив и аз си отворихме очите и без най-малко предупреждение, и двамата видяхме един много необикновен белег. Ярка пламенна светлина се появи директно в стаята само на няколко инча от пода. Почти мога да се закълна, че беше толкова пламтяща колкото горящия храст в кино салона. Със сигурност това беше потвърждението, за което се молехме. “Това трябва да е Бог!” Прошепнах развълнувано.

Изпълнени с благоговение и треперещи от страх, Стив и аз пропълзяхме от леглото и запълзяхме по пода към огъня. “Не гледай, Стив!” Прошепнах аз, казвайки същото предупреждение, което му бях повтарял толкова много пъти: “Никога не поглеждай към Бог, или със сигурност ще умреш!” Шепнейки Стив ме увери, че разбира принципа.

Ние пълзяхме към светлината, после коленичихме един до друг и закрихме очи с ръцете си. През пръстите си ние все още можехме да виждаме блестенето на трептящия, мистериозен огън.

“О. Боже,” прошепнах аз, “изпрати ни в Африка.”

Едва осмелявайки се да дишаме, ние чакахме Божият отговор. Секундите се влачеха. “Какво ще правим сега, Майк?” попита той тихо.

“Моли се малко по-силно този път, за всеки случай.”

Стив се моли, и ние чакахме. Когато нямаше отговор, всеки цитира различни стихове от Библията. Отново, бяхме посрещнати с тишина.

Аз дори се опитах да имитирам британския акцент на един от моите любими проповедници, Стефан Олфорд, докато се молех и цитирах Ис.6:8, “Ето ме. Изпрати мен,” но изглежда, че нищо не работеше. Най-накрая, Стив не можа да издържи повече на напрежението.

Той погледна.

Мигновено, Стив повдигна главата си и падна върху мен, просвайки ме на пода. Не го ли предупредих да не оглежда? Сега Господ го беше убил със сигурност.

Докато бях затрупан, аз отворих едното си око и после и другото. За мой ужас, аз видях един обикновен, стар воден нагревател, чието устройство за пускане – вероятно за Божието свято забавление – се беше включило в точния момент когато ние молехме Господа за белег. Аз дори не знаех, че нагревателя беше в килера защото той беше скрит зад някакви дрехи. Един от нашите съквартиранти го бил преместил през седмицата когато бяхме извън града. Зад всички негови дрехи стоеше нагревателя, предварително невидим за евентуалните поклонници.

Объркани безкрайно, Стив и аз се сгромолясахме на пода, обещавайки си един на друг, че никога няма да разкажем историята. Но тя беше толкова добра за да се пази. Трябва да се затрудниш за да ни убедиш, че Бог няма чувство за хумор.

Нито Стив нито аз отидохме в Африка през това лято. След епизода на поклонение пред нагревателя, ние решихме да останем в Канзас Сити и да завършим годината си в гимназията.

Като млади християни ние не разбирахме много неща. От нас не се предполагаше да отидем в Африка – поне не като младежи в гимназията. Нашето преживяване с горящия храст беше просто нагревател за вода. Но имаше едно нещо, за което бяхме прави: Славата на Бог е отвъд всичко, което някога сме си представяли. От тинейджърските си години аз съм бил увлечен от силно желание да Го видя, да има сърце според Неговото и да раста в познаването на Бог.

Докато бях тинейджър аз открих книги като Познаването на Святият от А. У. Тозер, Събиране на плодове в Божеството от Артур У. Пинк и Познаване на Бог от Дж. И. Пакър. Аз ги погълнах от кора до кора. Сърцето ми беше разпалено от святия огън, който гореше в душите на тези мъже, които изглежда познаваха великолепието и величието на Бог толкова интимно.

Това е познаването на Святия, което запалва сърцето със страст. Аз продължавах да чета Библията си и тези три книги отново и отново. Докато четях, размишлявах и се молех, Святия Дух взе чука на истината и строши някои от посредствените, неправилни понятия за Бог, които се бяха изградили в моя живот. Той започна да полага нова основа, и процеса все още продължава и до днес. Моя вътрешен човек постоянно е в процес на обновяване в по-пълно, по-цялостно познаване на Бог и Неговата славна личност.

Ние отделните вярващи и църквата като цяло притежаваме толкова малко от познаването на това, което е наистина Бог. Нашето невежество за Неговата разнообразна и славна личност разваля нашата религия. Това води до грешки в нашите доктрини и допринася за разрушението на нашата увереност и страст в поклонение. Нашите неправилни представи за свещеничеството на Бог водят до неуспяване да се развие дълбока обич към Исус и да Му се покоряваме с безстрашно увлечение. Нашите погрешни религиозни представи за Бог повреждат взаимоотношенията ни с Него, изтощават молитвения ни живот и изцеждат радостта от нашата жертвена служба.

Дж. И. Пакър точно определя това голямо заболяване в църквата когато пише:

В контраст, мнозина в наши дни са толкова слепи за Божието превъзходство, че те показват шокиращо пренебрежение към Него. Ако хората са нечувствителни за Божието величествено превъзходство и господство, което превъзхожда тази вселена и самото време, те ще имат малко страх от Него. Ако нямаме страх от Бог, страхът от последствията повече не е спирачка, и ние ще нарушаваме Неговите наредби без колебание. Водещата надолу спирала на морал в нашето общество е директно пропорционална до загубата на нашето разбиране на величието на Бог. В умовете на повечето хора, които вярват, че има Бог, Той е малко повече от избран общественик – не се взема толкова на сериозно.

Защо нашето общество има такава ограничена и непочтителна представа за Бог? Отговора е прост. Църквата не е прокламирала това! Понятието на църквата за Бог е също толкова малко.

За много християни Исус е повече като Санта Клаус или някой психолог отколкото Святият, който ще съди небето и земята чрез Своето слово.

Славата на Божието свещенство не е била разкрита напълно на нашето поколение. Но когато чудесната светлина на Божието учудващо величие изгрее в умовете ни, ние ще познаем какво означава да ходим нежно пред Господа и да изработваме спасението си със страх и трепет.

Данаил, човек много възлюбен от Бог, му беше дадено съкрушително видение:

-Дан.10:6-8, 10

Когато започнем да схващаме превъзходствата на Божията личност, ние ще бъдем отвратени от западащата етика и загниващия морал в нашите църкви и в нашата нация. Дали е чрез прозрение и духовно откровение или чрез видения, ефекта е един и същ. Виждането на святостта и славата на Бог разкрива присъствието на греха и неговата ужасна грозотия.

Исая беше вероятно най-праведния човек в Израел в своите дни. Той беше пророк на Бог. Забележете неговия отговор след като видя видение на Господа седящ на Своя трон:
Тогава рекох: Горко ми, защото загинах; понеже съм човек с нечисти устни, и живея между люде с нечисти устни, понеже очите ми видяха Царя, Господа на Силите.

-Ис.6:5

Теологията е просто изучаване на Бог и Неговото взаимоотношение с човека и вселената. А доктрината е това, което се учи като вяра на една църква. Вие не можете да хвърлите теологията и доктрината за да бъдете “просто християнин.”