Книга трета „Само един свят не стига Откъс от роман

- Е, кво толкоз? – вметнах преднамерено нехайно. – Скрита камера не си ли гледал? Някой от участващите е решил да припечели допълнително. Знаеш как става...

- Нищо подобно! – прекъсна ме Румен. – Снимките бяха спътникови, специално фокусирани, не като произволна, случайно направена снимка на земната повърхност. Снимано бе през бетона на покривната контрукция с висока разделителна способност.

- Тоест?...

- Тоест, някой тук е имал предварителна информация, може би месец преди това, че ще се осъществи подобна сделка. Препратил е информацията извън страната, изплъзвайки се и заобикаляйки всички тукашни държавни служби, цялата ни агентура, включително и бързо действащите мутренски информатори. Истински подвиг, ако питаш мен.

- Добре де, не е невъзможно в крайна сметка! – изръмжах.

Румен ме изгледа, чудейки се да ми се ядоса ли, или не. Спря се на второто и попита:

- Освен това... знаеш ли, колко време е необходимо и колко струва преместването и специалното насочване на наблюдателен спътник по геостационарна орбита? И по-важното, знаеш ли кой дава разрешение, това да бъде направено?

- Чувал съм и знам – отвърнах. – Белият дом или Конгресът.

- Какво ти говори това?

- ЦРУ?

Този път аз се ядосах:

- «Най-малко!» – подиграх го. – Изпитваш ли ме или... що? Какво значи туй «най-малко»?

Румен се приближи плътно и почти завря устни в ухото ми. Едва не ме смачка със сто и двайсетте си килограма. Не се отдръпнах.

- Десетте снимки си бяха съвсем нормални. Спътникови. Последните две обаче, се оказаха по-... особени. – прошепна едва чуто. – Много по-особени. Специалният инженерен екип, който ги изучаваше в лабораторни условия, не успя да установи, как точно и откъде, по дяволите, са били направени.

- Нали каза, че от спътник?... – изшептях и аз.

- Не. Начинът на фокусиране, ъгълът спрямо земната повърхност, липсата на лека мъгла заради бетонния покрив и разделителната способност изключваха да са правени от спътник. Абсолютно невъзможно. Невъзмжно! Никога не е имало и няма... такъв спътник около Земята.

Някъде в мен нещо настръхна.

- К’во?

- Изпратихме снимките в астрофизическия център към БАН. Бавиха отговора си два месеца, защото светилата там не били наясно какво точно виждат. Наложила се консултация с Френската Национална Обсерватория и британския Кралски Астрономически Институт. Както и с онзи на майната си в Маунт Паломар.

- Изводът бил категоричен. Ъгълът и фокусът на заснемане доказвали без никакво съмнение, че обектът, от който е снимано, е далеч... извън Слънчевата система! Представяш ли си? Далеч извън шибаната, скапана, стара Слънчева система, в която сме всичките шибани ние и нашите шибани и жалки геостационарни тенекиени спътници! Този, който е направил шибаните две снимки е бил на цели десетки, десетки шибани светлинни години оттук! Десетки шибани светлинни години! Не на геостационарна орбита! Нещо да кажеш... сега?

Не паднах, както се казва, в оркестъра, защото телефонът завибрира на колана ми.

7
Девет без двайсет вечерта в края на октомври. Ако използвам тайноговора на моя приятел Румен – девет без двайсет в шибания край на шибания октомври. В самия шибан край на шибаната, от каквото си щете шибано естество две хиляди и осма.

Ще спра с шибането до тук, защото докато видите края на тая оплескана отвсякъде, неимоверно объркана и в крайна сметка – почти невъзможна история, голямо шибане ще падне. От каквото си щете естество.

Светлините на малки частни хотелчета и големите хотелски комплекси прелитаха край мен ту отляво, ту отдясно, а твърде често и от двете страни едновременно. Недалеч вдясно, долу в ниското проблясваше гладката морска повърхност, а ранната луна слязла почти до хоризонта, образуваше дълга, искряща в жълторозови отенъци лунна пътека. Почти нямаше движение. Още не бе съвсем тъмно и слабата сивота на запад в небето говореше, че слънцето е някъде не много далеч и ако имахме някоя тукашна Витоша, да речем, на която да се изкачим бързешката, току ни е блеснало в лицата. Разхвърляни из огромния залив, вече трептяха сигналните лампи по мачтите на десетки по-малки или по-големи кораби, чакащи на рейд из акваторията или просто минаващи на път за някъде.

Бяхме оставили Варна зад себе си, след минути щяхме да профучим край Евксиноград и да навлезем в комплекса «Свети Константин и Елена». Мощният бензинов двигател без никакви лиготии за газ и прочие, мъркаше тихо и поддържаше като на майтап скорост от сто и двайсет, на моменти и отгоре. Почти не усещах, че се движим. Коженият салон ухаеше на фин аромат и много пари, но това все пак се очаква от купето на Мерцедес-S класа, нали? Никакви притеснения от страна на шофьора за радари, пътни ченгета, дупки в талона и прочие глупости. На една отбивка наистина налетяхме на двама униформени, готови и скрити в засада, но щом видяха колата и прочетоха номера, вдигнаха колебливо ръка за поздрав и тутакси забравиха за нас. Останаха си там в тъмното с тъпите си палки в ръце и с надеждата, че скоро ще мине някоя жигула, да речем, която да спрат, та да закърпят положението. И самочувствието си на безкористни и непоколебими служители на закона. Българския.

Телефонното обаждане се беше оказало тъкмо това, което бе предрекъл Румен. Бях казал откъде и кога да ме вземат. Оттатък се оказаха разбрани, но допусках, че нощта също бе добре дошла за тях. Тайните срещи с привкус на психологически натиск са винаги по-резултатни по вечерно време. Тъмнина, усещане за самотност, криеща се в сенките неизвестност, ниско ниво на тестостерона (Това е същото, дето ни вдига пишките. За които ги имат, де! Когато пък го няма в наличност, дори да ги имаме, не вдигаме нищо!), занижена обмяна на веществата, нисък интензитет на кръвотока и другите телесни течности, склонност към непозитивен интровертен, оттам – необективен самоанализ и в края – една смачкана и готова да се повлияе от всякакви измислени страхотии душевност.

Е, при мен положението бе мъ-ъничко по-различно.

Първо, отидох на срещата директно от тренировъчната зала. Раздвижен, разтегнат, надръвчен и готов за бой. Т. е. с висок тестостерон и интензивен кръвоток.

Второ, обут с широк зеленикав, от груб, почти войнишки плат панталон, пълен с всякакви джобове, джобчета и специално пришити парчета. В някои от тях се криеха интересни, хм, пособия от първа необходимост. Над дебелия кожен колан с тежка метална тока – широк чер пуловер, а върху него – удобното ми черно яке, имитиращо кожа, но всъщност от здрав, двойно импрегниран, труден за скъсване и почти непромокаем плат. Да се повтарям ли, че и якето бъкаше от джобове и тайни гънки за какво ли не? Най-долу също черни, с широка мека подметка за да не стъпвам накриво, леки маратонки с твърди носове, покрити с двоен пласт кожа.

С подобно облекло в полутъмно помещение съм направо невидим.

До себе си, на струващата хиляди левове задна кожена седалка, бях поставил евтината, съшита от изкуствен чер плат чантичка за кръста. Която, обаче, никога не нося на кръста. И която винаги е видимо пълна с... разни неща. Понякога ме питат с какви точно. Отговарям уклончиво, но може би до края на историята ще добиете обща представа, какво нося със себе си.

И по себе си.

Трето, в купето се намирахме само двамата с шофьора, който беше убеден, че наистина сме само двамата. Е, както казваше един, дето в тесен кръг му викаме Мумията, вЕрване му е майката. Вярващите винаги са си блажени, додето не разберат, че са вярвали, примерно, в шапката на някоя от куклите на мадам Тюсо. Всъщност, без въобще момчето на волана да подозира, се движехме в ескорт от шест различни коли, сменящи се на различни интервали. Две от тях бяха на Румен и хората му. В останалите четири, карани по всяка вероятност от Тежкия, Слави Айфела, Лефтера и някой друг от нашите, се намираха още поне дванайсет души от клуба, здрави, надъхани момчета и истински, надеждни приятели. Значи, общата бройка на невидимия парад наоколо бе към петнайсет-осемнайсет души минимум, по-скоро двайсет, че и отгоре, две трети от които с огнестрелно оръжие, всичките с по два-три ножа, и най-малко половината от тях бяха специалисти по карате с кафяв или черен пояс.

Четвърто, в ухото ми, без да се вижда отвън, бе натикана малката и удобна слушалка на радиостанцията. Чувах как хората ми си говорят и пускат по някой майтап. Аз, естествено, спазвах лицемерно радиомълчание по отношение на тях, но всяка моя дума би била чута от екипа, анализирана и в зависимост от съдържанието ù щяха да бъдат предприети мерки.

Пето, в една от нашите коли моичките, освен всичките останали приспособления за бързо реагиране – въжени стълби, въжета, автоматични скоби, рапели, катерачески куки и още куп любопитни железарии, мъкнеха и два арбалета, просто така, за поддържане на традицията, започнала още от времето на оня швабски веселяк, някой си Вилхелм Тел. Знаете го, дето правел фокуса с ябълката. Шилер ни е запознал надълго и нашироко с номерата му.

Отпуснах се кралски в скъпата кожа. Голям кеф е да пътуваш в подобна каручка, съпътстван от такава многобройна, професионално организирана, бъкаща от оборудване, готова за незабавно действие и абсолютно невидима, докато не се наложи, свита.

Все пак кръстове, светена вода и бластери срещу извънземни не носехме. «Ловци на духове – 3», как ли пък не! Въпреки небивалиците на Румен, бях убеден, че поне тази нощ, срещата с духове, таласъми и инопланетяни ще ни се размине.
8
Няколко необходими разяснения, защото после просто няма да остане време. Заради удобството, отново ще изреждам.

Първо, аз съм почти всестранен спортист, като изключим шаха, игрите с голяма топка – футбол, баскетбол и другите стадни занимания, и разни псевдо-спортове от сорта на авиомоделизъм и автомобилизъм, където всъщност се седи на едно място. Бивш вицерепубликански шампион по плуване съм на сто метра свободен стил и бивш републикански шампион по тенис на корт. Черен пояс по карате трети дан и дипломиран инструктор по йога.

Инструктор по йога, прочетохте ли добре?

Второ, какво, всъщност, е йога?

Днес, зарибени от лековатите публикации по въпроса за йога, хората са убедени, че това е някаква особена, полумистична, може би леко магическа, с окултен примес гимнастика, но все пак само и единствено гимнастика. Стречинг източен някакъв, от типа на леката аеробика, каланетиката, пилатес или нашето мързеливо сутрешно «раз, два, наведи надолу, огъни назад и дай кафето, че бързам!», да речем. И никой, ама никой не си задава въпроса, къде всъщност за първи път се появява йога – като термин и като готова, изградена вече система.

Думата «йога», в смисъл и превод на «сливане» и като обособено занимание от по-особено естество е въведена за пръв път от индийския практик, учител и мъдрец Патанджали в шести век от новата ера. Казано точно, Патанджали не направил нищо повече от това да обобщи и синтезира по достъпен и разбираем начин (доколко би могъл да бъде разбираем за обикновения, неподготвен човек, е друг въпрос) онова, което се е практикувало в тайните високопланински манастири и специализираните общества от десетки столетия.

Най-общо системата е разделена на четири части: 1. нравствени изисквания, 2. физически изисквания по отношение на тялото – хигиена и умението да се поддържа неимоверно дълго време една и съща поза с цел много, направо немислимо дълбока концентрация, 3. дихателни упражнения, водещи до спцифични състояния на психиката и съзнанието и 4. медитация.

За Патанджали думата «асана», което значи поза, се е изразявала само в едно – овладяването на седенето на едно място. Без това няма и не може да има дълбока концентрация и медитация. Ако занимаващият се с йога не може да поддържа изправения седеж, т. е. асана, при който анусът, централната част на торса и върхът на главата – фонтанелата, са на една права и отвесна линия, концентрацията се губи, възникват нефизиологични напрежения и възможността за контролирано навлизане в медитативно състояние изчезва.

Трето – какво се разбира в случая под медитация?

Според йога, т. е. според Патанджали, и според най-новите и последни изводи в науката, обикновеното, ежедневно съзнание е плод и следствие от съществуването на тялото. Но – отново според науката, според йога и според Патанджали – в човека е налице и по-дълбок вид състояние на съзнанието, при който се проявяват транспознавателни феномени, на пръв поглед необосновани от пола, възрастта, националната принадлежност, образованието и жизнения опит. Неконтролируеми докосвания до тях понякога се получават при епилептични припадъци (ха сега кажете, че Достоевски е бил идиот, щом е написал „Идиот”!), при много дълбок сън, при състояния близки до смъртта – загуба на съзнанието, инфаркти, инсулти, кома и т. н., а също и при употреба на наркотици и производните им. Алкохолът също е тук. Нека припомня, че в древността алкохолът и различните упойващи билки са били неотменна част от реквизита на гадагелите, прорицателите и врачките.

Някои движения и физиологични състояния също могат да доведат до включване на свръхсъзнанието. Това са повторяемите, въртеливи техники при многобройните танцови системи от различните традиционни култури по земята и, например, бързото въртене след алкохолно опиянение при така наречените «въртящи се дервиши» на Изтока. Усиленото дълбоко дишане с цел хипероксидация на кръвта (справка Пътят на костите) нерядко също води до недълбока загуба на съзнанието, а оттам и до специфичните изживявания при състоянията близки до смъртта. А дълбоката умора, чуйте добре – дълбоката умора! – съчетана с контролирано дълбоко дишане и ритмично движение на краката пък е основата на медитативната методика при лон-гом-па или «бягащите йоги» в Хималаите и Тибет.

Отшелническото гладуване, постите и идеята за пречистване на вътрешните органи са предварителна и неотменима част от истинската практика на медитиращия. Гладуването и постите никога не са били самоцелно търсене на добро здраве т. е. някаква форма на страх от смъртта. Успокоената и чиста физиология и стабилизираната, контролируема нервно-мускулна рефлекторика (вследствие на гладуването и пречистването) водят до естествена концентрация на съзнанието и способността му да я поддържа достатъчно дълго време.

А концентрацията на съзнанието е първото, абсолютно задължително стъпало, от което пристъпваме в тайнствения и необозрим свят на медитацията.

Най-общо традициите по земята изобилстват с разнообразни, буквално неизброими методики, повечето от които са абсолютно неизследвани и непознати за научния свят. Каква, обаче, е целта на всичко това?

Отговорът е в две части.

1. Целта не е, никога не била и няма как да бъде... гимнастическо раздвижване на тялото. Ако още допускате, че е просто гимнастика, хванете здраво книгата и се фраснете по главата. Ама яко! Изданието е достатъчно дебело, за добър, качествен и тежък удар за отрезвяване. Ще ви свърши работа. Ако пък ви е страх да се фрасвате, оставете книгата за някой, който разбира, а вие идете да се образовате, но преди всичко идете на майната си.

2. Единственото, което винаги се е целяло с подобни техники е дълбокото, крайно, паралогическо, надинтуитивно, отвъд времето и прострнството и въпреки това практически работещо познание. Познание! Какво значи «работещо»? Ами най-тъпият и най-добре познат почти из целия свят пример е онзи с Моисей (Моисей го има по всички народи, във всички култури по земята, само името му е различно. Моисей нито е, нито някога е бил запазена марка само и единствено на евреите, исляма и християнството), когато получил напътствия от... (от кого, наистина?) Някъде, Някой и Нещо, как точно да бъде изграден т. нар. Кивот на завета и как да бъдат облечени хората, дето щели да го носят. Който е чел, знае: специални метални слитъци в сандъка против ядрената, и не само, радиация и точни изисквания за свещениците и облеклото им. Единствената, повтарям, единствената цел на посланието била просто древен, може би иносказателен, но абсолютно работещ вариант на съвременните Условия за Безопастност на Труда.

Доколкото разбирам, свършил е отлична работа.

За разлика от днешните тетрадки за, хм, безопасност, в които се подписваме, а после отиваме на работа и започваме да мрем самоотвержено – кой бръкнал в контакта на бос мокър крак, кой не сложил каска с презумпцията, че тиквата му е по-твърда от тухлата, падаща отгоре, кой стъпил в края на скелето и го открили осем етажа по-долу във вид на палачинка и кой, копаейки, слязъл пет метра под нивото на земята, не подпрял изкопа и след кратък тътен се разбрало, че сам си е заформил впечатляваща и – абсолютно работеща! – надгробна могила.

Почти като фараоните някога.

Това е то – медитацията. Начин да се докоснеш до основата, от която тръгват всички причини, които пък водят до познатата ни физическа реалност на нашата Вселена – вселената на случващите се следствия и до още по-мъничкия ни, крайно ограничен и претъпкан, но както се оказва, почти непознат, свят на нашата захвърлена неимоверно далеч на майната си в огромния, необятен Космос, Земя.

Май всичкото туй е твърде далеч от гимнастиката и раз-два, а приятели?

И когато излезеш от състоянието на медитация, от теб да има практическа полза. Практическа, не да дрънкаш врели-некипели. Да можеш да научиш някого на нещо, да можеш да предпазиш някого от нещо, да вдъхнеш вяра на някого и простичко, с прости и разбираеми думи, да можеш да обясниш на някого нещо.

Казано накратко – да излезеш по-добър и да накараш другите наоколо да бъдат по-добри.

И тук, ако следите главната номерация от началото на главата, идва ЧЕТВЪРТО. Т. е. частта за бойните изкуства, за нас – мъжете на бойните изкуства и за начинът по който функционират телата, главите, сърцата и душите ни. За да можем все пак накрая да продължим разказа за топлата октомврийска нощ и всичкия миш-маш от нея нататък.

Хората трениращи контактни бойни изкуства редовно преживяват моменти на смазваща умора. Толкова смазваща, че забравяш името си дори. Отиваш да се изпикаеш и не можеш да стоиш нормално прав, защото бедрените мускули треперят неудържимо, коленете се сгъват, поддават опасно и ако не се подпреш, просто ще рухнеш на опиканите от теб самия плочки. Бил съм на спортни лагери, където натоварването е довеждало големи, здрави и яки мъже до невъзможност да контролират сфинктера си и са изпадали в жалки, от гледна точка на редовия приказливец, положения. При нетренирания човек физиката, физиологията и съзнанието вървят ръка за ръка, помните, нали? Ежедневното ни съзнание е функция на тялото. Т.е., ако тялото е уморено, съзнанието също сдава багажа. Човек има нужда от почивка. Стига да може, ляга и заспива.

Предава се.

В спорта като цяло и в карате в частност е съвсем различно. В карате умението да надмогваш умората е в основата на всичко.

Боецът има цел. Ако спортистът търси победа, боецът се нуждае от оцеляване. Не от съдийско решение. Борбата за оцеляване е всъщност, директна борба за живот. Не приказки и философия. Не точки и голова разлика. Не място в класацията, а... живот.

Директната борба за оцеляване те превръща в диво животно.

Е, чували сте, нали, че животните притежават възможности и сетива, за някои от които хората знаят, за други се досещат, а има и такива, за които въобще не подозират? Всички знаем, че в напрегнати моменти слухът, зрението и обонянието се изострят, физиологията получава мощен прилив на неподозирани сили, а изпразненото поради страх и възбуда съзнание е в състояние да прави дълбоки, несвързани с логическия контекст, изводи и прозрения, чийто таван на практика е... липсващ. Таванът буквално липсва. Твърде често, всъщност ВИНАГИ, надскачащите времето си научни открития или изводи се правят в подобни, свръх-свръхинтуитивни състояния, в мигове на крайна умора, недоспиване или изтощение.

Това е така наречената медитация в действие. Активна медитация.

Тялото е в положение оттатък гроги, но съзнанието е будно, концентрирано, крайно изострено и... отделено от тялото. От-де-ле-но. Ще повторя – от-де-ле-но. Все едно си умрял, ама приживе. Тялото вече работи на автопилот, вече не е податливо на умората и вече е в състояние да извършва физически и физиологически невъзможни неща. Да извърви огромни разстояния, да издържи на студ, горещина, болка, безсъние и глад, да се ориентира в абсолютно непозната обстановка, в непрогледна тъмнина (между другото, японците, китайците, целият Изток, но също така и индианците от двете Америки имат работещи практики точно по тоя въпрос, ама науката къде е, по дяволите!) или да повдигне тежест, непостижима и за малък кран, например.

Докато в същия миг съзнанието получава (откъде?) знания, прозрения паралогически взаимовръзки и насоки (от кого?) за използването им. И докато се изпълва с единното разбиране, че смърт, всъщност... няма. Както и край на живота. Има просто преход към Другото. Откъдето можем да вземаме знания, вяра и сила и сега. Приживе. Стига да се постараем и да се научим. И – да го искаме.

Медитация в действие. Активна медитация.

Аз самият съм я изживявал много пъти. На практика ежедневието ми, отношението ми към хората, въобще отношението ми към всичко, както и целият ми живот днес се гради върху това. Познавам немалко мъже, които също са изживявали такива мигове. Моите някогашни ученици и днешни колеги са част от тези мъже. Макар и тренирани като диви животни, те всъщност са по-хора от повечето хора, които можем да срещнем в живота си. Лично за мен, съпоставката между ония, хм, хора и моите хора, е – без извинение! – несъстоятелна.

Навсякъде по света, в традициите идващи от дълбоката древност, се знае, че майсторите и учителите по бойни изкуства са сред най-добрите медитатори. И че никога практиката на бойните изкуства не е целяла само и единствено овладяване техниката на обикновения бой. Казано точно, традиционните бойни изкуства са практическа, работеща, водеща до абсолютен себеконтрол и контрол върху съзнанието, висша школа на медитационна система.

На практика всеки, който поеме сериозно по пътя на твърдите бойни изкуства, стига до мигове на свръхпсихически преживявания. След това, вече не е същият. И никой човек, докоснал се до това, няма лековатото, подигравателно, надуто и поради това – страхливо, избягващо, непознавателно, ограничено и игнориращо отношение към смъртта в този живот като повечето хора.

Край на номерирането до тук. Точка.

Научно-популярната лекция имаше за цел да ви въведе лекичко и не прекалено настоятелно в антрето на преддверието (едва-едва сте стъпили върху черджето, приятели!) на абсолютно неизследваните пространства от нещото, наречено... човек. И да разберете, че оттук нататък ще имате работа с човеци, две трети от живота на които преминава под знака на точно тези непознати и неизследвани пространства. И че каквото и да ни се случва (имам предвид и теб, читателю!), никога, ама никога да не затваряме очите си, в смисъл на „не го виждам, следователно не съществува и опасност... няма!”, а разумно, спокойно, може би предпазливо, но методично, настъпателно и с отворено сърце и душа да тръгваме към непознатото, плашещото ни и неизвестното.

Приближим ли го на една ръка разстояние или по-малко, винаги, дори и според науката, се оказва, че страховете са били предимно в нас и че непознатото, всъщност е най-обикновена сглобка, съчетание или взаимопреливане някакво на абсолютно познати и известни ни неща. Чак ни се ще да се плеснем по челото и да възкликнем: „Боже, колко лесно било! Ами че аз съм го знаел... това, винаги! То било съвсем просто!”

Точно така е – просто. Толкова просто, че дори и дете може да го схване. И – бягайте далеч от умници, които ви убеждават, колко сложно и объркано е всичко. Объркана е единствено кашата в главите им.

Чувствайте се вече ПОСВЕТЕНИ, приятели. Помнете правилото: Крачка напред и спокойно вглеждане. После пак. И пак. И знание, много, много знание.

На този етап вече няма страх. Има... приключение.

От нас се иска само да носим у себе си енергията на изследователя и първооткривателя. И неудържимото любопитсктво на малкото дете, на което всичко му е интересно.

Добре дошли в приключението!