Книга за Фердинанд Александров в а р н а 0 г
Изтегляне 0.87 Mb.
|
| 1 септември 1941 г.
София До Господина Свищовския околийски управител Копие: Плевенския областен директор** Имам сведения от много различни места, че дейността ви в околията особено от обществено-политическа гледна точка не е достатъчно енергична и не е достатъчно съобразена с нуждите на момента. Чувства се една разпуснатост в това отношение и една слаба дейност от Ваша страна. Без да ми давате сведение относно дали получените от мен сведения са верни или не и относно причините на съществуващото положение, вземете пред вид тия констатации и веднага подтикнете всички кметове, кметски наместници, засилете обиколките, упътванията и другата дейност и дайте на дело доказателство, че положението в околията Ви ще бъде в скоро време поправено. * Вестник “Зора на комунизма”, с. Тръстеник, Плевенско, бр. 2-3 от 16.ХІІ. 1959 г., с. 4. ** ОДА – Плевен, ф. 62 к, оп.І, а. Е. 75, л. 11 В зависимост от резултатите, които ще получим в най-близко време от засилената Ваша дейност ще взема по-нататъшно решение. МИНИСТЪР: /п/ Р а д к а П е т р о в а А л е к с а н д о в а -Х а р а л а н о в а: На 1 септември 1941 година всички си бяхме вкъщи. Майка и баба влачеха вълна на ръчни дараци. Дядо пушеше в коридора край огнището. Ние с брат ми печехме царевица и предлагахме на дядо да си хапне, но той отказваше: - Нямам зъби, деца, яжте вие за да порастете… Чичо Фердинанд беше полегнал – нещо не беше разположен. Както беше чел вестник, така заспал, а вестникът закрил половината от лицето му. Кучето излая и след минута на прага се появиха трима полицаи. Единият от тях беше старши стражарят Савчо. Още с влизането си попита: - Къде е Фердо? - Тук е. Полегнал е – каза дядо. От шума чичо се събуди и скочи от леглото. - Фердо, трябва да дойдеш в общината, но се облечи и си вземи по-дебели дрехи – каза му старшият Савчо. - За какво ви е притрябвал? Няма и година откакто си е дошъл от затвора – неспокойно каза баба. – Оставете го на мира! - Заповед, бабо, заповед изпълняваме – отговори един от полицаите. На масата имаше книги, списания, речници и тетрадки. Полицаите прелистваха всяка книга и тетрадка, обръщаха дюшеците на леглата, опипваха възглавниците, ровеха в чекмеджетата. След това отидоха в малката стая, разровиха навсякъде, но не намериха нищо. Чичо стоеше около тях. След проверката старшията нареди на единия от полицаите: - Почакай Фердо да се облече и го заведи в общината. Ние имаме работа. Баба даде на чичо по-дебели дрехи и той помоли полицая да почака в коридора, докато се преоблича. Излизайки от стаята полицаят не затвори добре вратата, а нарочно я остави открехната. Всички стояхме в коридора, само майка беше излязла някъде. Баба беше седнала край огнището и питаше полицая: - Ти, момче, откъде си, като че ни си тукашен? - Не съм, аз съм от далече – отговори й полицаят без охота. - Ох, ох, какво ли пак го чака моя син? Какви времена настанаха? – говореше тя и тежко въздишаше. – Фердо, облечи се мамо по-добре… Дядо ту пълнеше лулата си с тютюн, ту я изсипваше без да я пали и сумтеше. Ние с брат ми стояхме уплашени и не откъсвахме погледите си от омразния полицай. След малко баба се провикна: - Фердо, много се бавиш бе, мамо, откога те чака човекът. Никой не отговори. В този момент полицаят като ужилен се втурна към стаята и завика: - Къде, къде, откъде е излязъл? В този момент той беше толкова жалък. Пребледнял легна на пода по корем и надничаше под леглата, но като видя отворения прозорец изтича с пистолет в ръка на двора. Претърси кошарата, саята, тавана, даже и клозета. В този момент на двора се появи майка ми. Полицаят връхлетя върху нея: - Ти си му помогнала да избяга. Казвай къде е? - Аз си вършех работата по двора, нищо не съм видяла, а ти да си гледал – каза му тя. Побеснял от яд, полицаят не можеше да си намери място. Тичаше из двора като полудял и продължаваше да търси. - Тръгвай с мен в общината! – каза полицаят на майка. Намеси се и баща ми, но това беше причина да арестуват и него. Като се върнаха майка разказа, че чичо Фердинанд й дал знак с очи, като си попипал кръста и тя разбрала; успяла да укрие пистолета му, който се намирал в джоба на панталона му, окачен в малката стая. Това тя направила докато полицаите правеха претърсване в голямата стая на къщата. Т а ч о Г е о р г и е в И л и е в: На 16 септември 1941 година вечерта Фердо дойде и ме взе със себе си. Разбрах, че ще ходим към с. Долни Дъбник за да извършим саботаж по ж. П. Линията София – Варна. По тази линия преминаваха влакове с боеприпаси, които немците караха към варна и от там ги товареха на параходи. Тръгнахме към ж. п. Линията, минахме село Горна Митрополия и към полунощ наближихме района на Долни Дъбник. Спряхме в някаква падина. Фердо се огледа и посочи околните храсти: - Тук ще е. Започна да свири с уста “Шуми Марица”. След няколко мига от храстите се дочу същото свирене с уста, този път “Жив е той, жив е…” После от храстите изскочи пъргав, около тридесет годишен мъж. Разбрах, че това е Христо Танов от Долни Дъбник.* Фердо го попита в колко часа ще мине влакът и приготвил ли е ключовете. Танов му отвърна, че влаковете вече не пътуват нощем, защото станали много саботажи и властите ги спрели. В този момент наблизо край нас изскочиха два силуета, които се изгубиха в тъмнината. Залегнахме и извадихме пистолетите. Постояхме няколко минути така и Танов каза: - Ще отида да видя какво става. Чакахме го с Фердо половин час, но Танов като че ли потъна в земята. Фердо се надигна: - Ще трябва и ние да отидем и проверим къде се изгуби. Полуприведени тръгнахме напред. След около петдесет крачки видяхме Танов клекнал в малка долчинка да говори с двама непознати. Отидохме и ние. Непознатите като видяха Фердо радостно се засмяха. По –късно разбрах, че това е бил Ленко Мишев. Другият остана непознат и до ден днешен… Фердо държеше в ръка пистолета си и когато Ленко го видя, поиска му го. Повъртя го в ръцете си и рече: - Това е слабо оръжие. После го върна на Фердо и извади своя парабел и го поглади гальовно по дългата цев: - Дошъл е чак от Испания. Дано и тук не ме посрами… Взехме си довиждане. Христо Танов остана в Долни Дъбник, а ние с Фердо тръгнахме към Горна Митрополия заедно с Ленко Мишев и непознатият другар. Край селото се разделихме с тях и се прибрахме в Тръстеник. Н е н о И в а н о в К р е м е н с к и: Една октомврийска вечер го доведе моят съселянин Петър Владов – Явора. Фердо не беше сам. С него беше и Слави Алексиев – едър и силен млад човек. Стояха два дни и през нощта си заминаха, като ме предупредиха, че в бъдеще ще ми идват често на гости. Засмяха се. През декември същата година чрез Димитър Патев от моето село Горна Митрополия Христо Танов ме предупреди, че моя дом /къщата беше на края на селото/ е определен за провеждане на нелегална конференция и да подготвя всичко необходимо. Рано сутринта, в деня определен за откриване на конференцията, дойдоха дванадесет човека. Толкова ги преброих тогава. От тях познавах Мара Денчева, Пело Пеловски, Васил Вълчанов от с. Бъркач, Слави Алексиев, Фердо, Никола Доровски, Васил топалски, Христо Танов и Иван Вълов от с. Петърница… Другите не ги познавах. Този ден бях поканен на сватба. Решихме, за по-голяма безопасност, да заключа къщата и изляза със семейството си. В случай, че ме потърси някой, щом види, че е заключено ще си отиде и няма да заподозре нищо. Късно вечерта конференцията завърши. Фердо ме извика настрана и каза, че трябва да намеря човек, който веднага да откара него, Слави Алексиев и Иван Вълов към Махалата /дн. гр. Искър – б. м. Кр. М. / Останалите не разбрах с какво се разотидоха. П е т ъ р Г е о р г и е в И л и е в: С оръжието бяхме зле. Все пак успяхме да се снабдим с по два пистолета. Моите бяха нагани с дванадесетина патрона. По-късно успяхме да се снабдим с автомат “Шпагин” с два дискови пълнители. Взехме го от нашия другар Петър Евстатиев, който беше мобилизиран в Сърбия като запасен офицер и ни го донесе оттам. Автоматът го носеше Фердо. Той беше влюбен в него. През есента на 1942 година предадохме автомата на Слави Алексиев, а той го *Христо Танов – Тангото – отговорник за минно-подривната дейност в Дъбнишки район – Б. а. предал на Христо Кърпачев, който загина с този автомат в сражение с полицията. От Петър Евстатиев взехме и един парабел, за който той заяви на властта, че му е откраднат. Повярваха му, защото той беше от богаташко семейство. Една пушка закупи и моят по-голям брат През есента на 1941 година Фердо доведе Васил Топалски и Слави Алексиев – Туриста, много силен и храбър момък. С тях беше и срамежливия Цветан Спасов. Когато за пръв път дойде при нас бях изненадан от неговата начетеност и култура. Стоя няколко дни и постоянно говореше как трябва да се държим с обикновените хора, срещнати случайно в полето, как да разясняваме събитията по фронтовете, как да провеждаме линията на партията сред тези хора… Голям ум беше. По-късно разбрах, че бил поет. И сега, кагото в ръцете ми попадне негово стихотворение, пред очите ми се изправя той… слабичък, източен, с голямо одухотворено чело… Тогава, през тази есен, той не беше нелегален, работеше по линия на РМС. Запознах се и с Пело Пеловски – здрав и корав мъж, който беше нелегален и поддържаше редовно връзка с Фердо. Нашият район, известен тогава като Плевен-запад, обхващаше главно селата Ореховица, Староселци, Махалата, горна и долна Митрополия, Долни Дъбник и Тръстеник. Освен това поддържахме връзка и със селата източно от Плевен – Брест, Рибен, коневъдния завод “Клементина”, Злокучене, а Фердо ходеше чак към Вълчитрън и Подем. През декември проведохме конференция в дома на Нено Иванов Кременски. Бяхме десетина-петнадесет души. От присъствуващите познавах само Фердо, Пело Пеловски, Слави Алексиев, Васил Топалски и Христо Танов. На тази конференция се взе решение за привличане на нови хора в организациите, за събиране на оръжие и извеждане в нелегалност на застрашените от арест другари и поставяне основите на бъдещия партизански отряд. Това беше и наша основна цел, заради която непрекъснато сновяхме из района. Трябваше да се осигурят оръжие и бази за бъдещите партизани. Изтегляне 0.87 Mb. Сподели с приятели:
|