Книга за по-кратко оттук нататък бе усетена толкова близка от читателя, защото

5 от 1979 г., геоложката Бренда Й. Съливан, специалистка по издирването на диаманти от Макваси, ЮАР, пише: „По време на полевата си работа
попаднах на един необичаен предмет: метална топка с диаметър 4 см., с
три резки на еднакво разстояние, издълбани по и успоредно на екватора.
Сферата е леко сплескана на всеки полюс."
Един от най-убедителните аргументи за изкуствената направа на тези загадъчни сфери е набора от три (!) паралелни прореза около техните „екватори", както и забележителната твърдост на материала,
от който са направени (до момента той е неизвестен). Това е още по- странно, защото топчетата са намерени в мина за пирофилит, а пирофилитът е доста мек вторичен минерал, който се е формирал преди 2,8
милиарда години. От друга страна самите топчета са доста твърди и не могат да бъдат одраскани дори и със стомана. Тук, разбира се, логичният въпрос е как тези стотици прецизно направени и очевидно интелигентно проектирани метални артефакти потвърди от стомана, са се озовали в толкова дълбок скален слой - буквално на мили под Южна Африка? Макар на този въпрос да е трудно да се отговори, може би няма да сбъркаме ако кажем, че има голяма вероятност да е свързано с унищожението на планетата Тиамат, част от която е днешната планета Земя. Нещата около феномена придобиват съвсем ново измерение на фона на някои снимки на тези топчета от музея в Южна Африка и тяхната поразителна прилика с подробните снимки от мисията Касини на аномалния сателит на Сатурн -
Япет!
Както може да видите на снимката долу, тези забележителни детайли включват не само „екваториалния пръстен", а също така и характерното за
„Звездата на Смъртта" ясно изразено „око", или ако погледнем през терминологията на книгата - „окото на бога", което се явява и външният вид на самия AR.

Следващата снимка пък илюстрира мащаба на този удивителен, с възраст 3 милиарда години аналог, на може би най-странната луна в
Слънчевата система:
Споменаването на ключовата дума „луна" без съмнение повдига огромен куп въпроси за естеството на нашия собствен спътник, както в контекста на книгата, така и в този на останалите изкуствени тела в
Слънчевата система. Разбира се, това е тематика, която сама по себе си заслужава и дори изисква отделно изследване, както поради огромната си значимост, така и заради огромния брой събрани публикации и дори цели книги по въпроса в световен мащаб. А те са наистина много и дори бегъл опит за някакво обобщение би отнел стотици страници. Все пак не можем да оставим въпроса за земния спътник незасегнат изобщо, защото той виси със страшна сила още от „Документите Тера", където повечето читатели може би си спомнят за нашето разочарование, че темата за Луната липсва.
Дори сами се бяхме запитали дали липсващата от книгата страница не е връзката към този изключително важен въпрос. В този ред на мисли ще коментираме само няколко аспекта относно Луната, които ни се сториха интересни по-скоро интуитивно, без да са били предмет на някакво специализирано търсене от наша страна.
5.2.2
Луната
На първо място може би трябва да споменем, че макар и в настоящата книга за Луната да не се говори никъде директно, индиректните асоциации заваляха още с първото прочитане на главата, описваща „вътрешния свят"
на АТ-EN, а впоследствие частта за Едемската градина, допълнително подсили тези асоциации. Така или иначе след като не е казано в пряк текст от автора, директното обявяване на Луната за един от корабите АТ-EN би било спекулация, а както ще стане ясно по-късно - „месечината" изпълнява някои много специфични функции отвъд тези присъщи на „звездния

кораб".
Всъщност, Морнинг Скай, макар и индиректно, все пак споменава
Луната в „LA Transcripts", като оскъдната информация, обаче се разминава с интерпретацията за нея в шумерските митове, широко отразени от
Сътчин. Става дума за огромната битка, разразила се в Слънчевата система,
при която Тиамат е разкъсан на две като едната половина е буквално стрита на прах (астероидния пояс), а другата се е превърнала в днешната
Земя. Според Сътчин най-голямата луна на Тиамат също търпи сериозни поражения и в крайна сметка се превръща в днешната земна Луна. Според
Морнинг Скай обаче, бившата луна на Тиамат се е превърнала в днешния
Плутон, а друга част от Тиамат се оказва днешният земен сателит.
Доста интересно е, че теорията на Робърт започва да се превръща в официална теория, защото наскоро експерти от Харвардския университет заявиха, че Луната произхожда от Земята. Така се поставя под съмнение водещата теория, според която Луната се е формирала от материал от гигантско тяло, ударило Земята. Според тези учени, спътникът ни се е образувал след отцепване от планетата ни. Учените смятат, че Земята се е въртяла по-бързо по времето, когато се е формирала Луната. Те смятат, че тогава продължителността на деня била само два-три часа. С толкова бързо въртене при мощен сблъсък с друго тяло е възможно да се е отделил достатъчно материал за образуването на естествен спътник. С
предложената „нова" теория може да се обясни защо Земята и Луната имат сходни структура и химически състав. След удара, довел до отцепването,
планетата ни е достигнала сегашния си период на въртене чрез гравитационно взаимодействие между движението й в орбита около
Слънцето и движението на Луната в земна орбита.
Тук уместният въпрос, колкото и изненадващо да звучи на пръв поглед,
е - коя поред от всичките сателити в земната история е днешната Луна?
Както ще видите в по-долното изложение този въпрос съвсем не е без логика и отразява постоянно променящата се действителност по отношение на Луната, отразена дори в редица древни хроники.
5.2.2.1
Хронология
По отношение на спътника ни многобройната езотерична и окултна литература внася само още по-голямо объркване поради откровено противоречащите си тези. Съществените различия касаят както произхода,
така и нейната функция. Един от възможните сценарии, който може би частично обяснява разнородната литература по въпроса е, че става дума за две различни луни! „Оригиналната" луна (ако изобщо тази формулировка,

предвид всички събития описани в „Документите Тера", може да бъде подходяща) съпътствала Земята, е била унищожена, а на нейно място е поставен един от многобройните бойни кораби, участвали в битките в
Слънчевата система, описани в „Документите Тера". Бидейки сериозно повреден, неговата мисия, приоритети и функция биват променени и в крайна сметка е „паркиран" в орбита около Земята, работещ в един полуавтоматичен режим. Точно кога се е случило това от хронологична гледна точка също не е съвсем ясно, но няколко различни източници споменават цифрата 500 хил. години, макар и назовавайки „различни обстоятелства".
За да бъде картината още по-пълна, други източници говорят за съществуването на две луни по едно и също време, една от които унищожена при погрома на Лемурия, а има и твърдения за период от земната история, през който не е съществувала луна на небето (това би било обяснимо само при положение, че изкуственият сателит е бил нужен някъде другаде и „временно" е бил преместен)! В подкрепа на това твърдение съществуват древногръцки и тибетски източници, описващи цивилизации съществуващи „преди идването на Луната". Някои от по- известните имена, даващи сведения за този факт, са Демокрит, Аристотел,
Анаксагор, Аполон от Родос, Плутарх и Лукиан. Споменът за времето,
когато е нямало Луна, живее и в устните традиции на индианските племена, които обитават източните Кордилери (Колумбия). Боливийски символи пък, разчетени от д-р П. Алън, свидетелстват, че последното
„преместване" на сателита и идването му в орбита около Земята се е случило някъде преди 11 500 до 13 000 години. Тази датировка пък съвпада с последния глобален катаклизъм, сполетял планетата ни. В интерес на истината до подобен извод стига и австрийският инженер и окултист Ханс
Хьорбигер в началото на 20 в., който е главен вдъхновител на окултната философия на нацистите, макар че неговото обяснение за липсата и появата на новата Луна в цитирания времеви период, е представено като един
„естествен процес". Според него Земята е имала няколко луни в своята история, а тяхната естествена гибел, поради гравитационните влияния на нашата планета, е причинила редици геоложки катастрофи. Всъщност
Хьорбигер е бил дълбоко запленен от произхода и поведението на луните и е считал, че те държат ключа към разбирането как функционира вселената.
След неговата смърт неговите теории са популяризирани от британския митолог Ханс Шиндлер Белами, който през 1936 г. издава книгата
„Луните, митовете и човека". Там той концентрира своето изследване за периода, през който предната Луна е обикаляла Земята. Тъй като по това

време е съществувала човешка цивилизация, тя е успяла да запази записки от катастрофата под формата на митове и легенди. Приближаващата Луна повдигнала нивото на океаните и принудила хората да се оттеглят в планините. Когато Луната се приближила на определена дистанция, по- силното гравитационно поле на Земята буквално я разкъсало на парчета,
вследствие на което се стигнало до „бомбардировка" от огромни каменни блокове и библейския потоп. След това Земята се възстановила, а периодът на спокойствие бил описан в легендите като „златна епоха за човечеството". Само че нещата силно се променили с пристигането на новата Луна (която била „естествено" прихваната от Земята) преди около
13 000 години. Отново настъпил хаос, земетресения, смяна на полюсите.
Според Белами, атлантската цивилизация била унищожена при този катаклизъм. Макар и сравнително конвенционална, тази хипотеза е особено ценна най-вече в частта засягаща периода, в който не е присъствала Луна около Земята, което в комбинация с една дузина факти, касаещи настоящия земен сателит, ни дава перфектната перспектива да си направим някои изводи.
Много древни източници споменават и още един изключително интересен факт относно Луната и той е, че в миналото тя е светела много по-силно от сега и е имала по-голям диаметър от Слънцето.
Нещо повече - някои от източниците твърдят, че светлината, която се е излъчвала от Луната е била почти сравнима с тази на Слънцето! Подобно твърдение направили и някои от местните племена от Латинска Америка към францисканския монах Бернардино де Саагун (1499-1590 г.), благодарение на който до наши дни са достигнали четири преписа от книги на ацтеките. Той тайно им нареждал да ги преписват и укриват,
преди войските на конквистадорите и събратята му религиозни фанатици да изгорят всички намерени писмени свидетелства за цивилизацията им. В един от перуанските митове записани през
XVI в. от Педро Сармиенто де Гамбоа се твърди, че Виракоча създал Луната по-светла от Слънцето.
Японската хроника

Изтегляне 4.34 Mb.

Сподели с приятели: