Книга за по-кратко оттук нататък бе усетена толкова близка от читателя, защото

информация явно е била от изключително важно значение за ръководещите проекта, рискът от негативния имидж, който НАСА си спечели, явно е бил оставен на втори план. А какво, всъщност, се случи или по-точно не се случи, за да се предизвика това обществено недоволство? Освен официално обявената мисия за търсене на вода, агенцията беше обещала на многомилионната аудитория да гледа на живо сблъсъка на космическия кораб с Луната със сила, равняваща се на 1 тон висококачествени експлозиви, при което „стълбът" с отломки трябваше да достигне почти 10
мили височина. Вместо това, зрителите пред ТВ екраните видяха едно голямо НИЩО, което не остана незабелязано дори и от типично про-НАСА
настроени медии! От обещаните отломки нямаше и следа, а на НАСА им трябваше цяла седмица, за да ги „намери" и публикува в типичния си цензуриран вид. Всъщност как се получи така, че лунната повърхност под кратера абсорбира почти цялата енергия на падащия кораб, така че да не се наблюдава никакъв видим ефект? Една от възможните версии, предвид анализа на снимките от някои „алтернативни специалисти в тази сфера", е падащият кораб да е пробил дупка през покрива на древна масивна структура, която се намира на дъното на кратера. Така цялата енергия на практика е насочена надолу, създавайки много отломки вътре в многослойния подземен лунен комплекс.
Когато официалните преекспонирани, разтеглени и обърнати с главата надолу и отляво надясно снимки на НАСА от мястото на сблъсъка бъдат правилно коригирани,
ставаме свидетели на огромни региони с правилна геометрична форма! И
когато бъдат осветени на компютъра, за да ни позволят да видим ясно
„надолу в сенките" определено там има нещо, което наподобява геометрично инженерство от голям мащаб.
Нещо повече - официалната снимка от мисията на НАСА силно наподобява епична сцена от фантастичния филм „Забранената планета"
от 1956 г. В нея д-р Морбиус показва на офицер от Федерацията 32 км.
дълбок автоматизиран суперкуб, който се простира надолу ниво след ниво в „забранената планета".
Разбира се, наличието на една подобна структура хвърля още по-голяма мистериозност върху интерпретацията на функцията на земния сателит и най-вече неговото текущо управление. Неслучайно загатнахме в началото,
че обект от подобен мащаб може да изпълнява милиони различни функции,
които да са координирани или пък абсолютно автономни и тук дори няма да ги изброяваме, защото това предполага отделна книга. Всички факти обаче ни казват, че спътникът може да бъде използван както външно, така и вътрешно (защото е кух като нашата планета), като дава възможност по

неговата повърхност да бъдат ситуирани различни бази и дори градове,
изпълняващи функции на наблюдателни пунктове и генетични лаборатории и същевременно по-дълбоките слоеве да изпълняват съвсем различна роля.
5.2.2.5
AR
За да направим кореспонденция със самите глави от книгата и настоящата тема, бихме могли да заключим с идеята, че лично у нас няма никакво съмнение, че настоящата ни Луна е някаква форма на AR, която е приспособена към настоящите й функции. Луната е един от малкото считани за естествени космически обекти, който се върти по синхронизирана орбита, гледайки винаги с една и съща страна към Земята
(както в случая с другото коментирано преди малко изкуствено тяло - Япет
- т.е. имаме модел). Тя е обърната винаги с една и съща страна към Земята,
точно като кораб в орбита, какъвто тя е. Ако изпратите звуков резонанс към Луната, тя кънти като кух обект, а не като твърдо тяло.
Ако бе солидна,
звуковият резонанс щеше да звучи като думкане. Имайте предвид, че спътникът ни е с относително малки размери и не отразява реалните възможности на това, което тази технология позволява като възможности по отношение на мащаба. Както разбираме и от самата книга, тези кораби са цял един самостоятелен свят, който има своя собствена биосфера, ритъм на живот и инфраструктура.
Създаването на подобни планети е много добре описано от Дъглас Адамс в култовия му научно- фантастичен роман

Изтегляне 4.34 Mb.

Сподели с приятели: