БЕЛЕЖКИ 1. Шевалие, Геербрант 1995

1. Шевалие, Геербрант 1995: Шевалие, Жан, Ален Геербрант, Речник на символите. Издателска къща “ПЕТРИКОВ”, с., 1995, 1 том, с. 212.

2. Бидерман 2003: Бидерман, Ханс. Речник на символите. Изд. РИВА, 2003, с. 37.

3. Шевалие, Геербрант 1995: Шевалие, Жан; Геербран, Ален Речник на символите. Издателска къща “ПЕТРИКОВ”, С.,1995, 1 том, с. 543.

(Анализ на още три поетически произведения)

Българският поет Никола ИНДЖОВ е с нобелови достижения и достойнства. Това той го е доказал нееднократно. Всяко стихотворение на Никола Инджов е наситено с много образни внушения. Защото всяко негово стихотворение е дарено с много поетична обич и чувственост, създадено е с достатъчно метафорична мисловност. Всяко негово стихотворение е сътворено с категоричната емоционално-мисловна рисунъчност на поезията! Рисунък, който плува в сиянията на алегории, символи, знаци и значимости, фонетична мелодика, морфологична прецизност на неологизми и неологична атмосфера, синтактични обрати на поетичното слово и разнообразни синтактични похвати от разнообразен и най-вече народностен български и световен изказ…

Та въпросът ни е за Никола Инджов – и поет, и писател, и есеист, и публицист, и журналист, и преводач от руски, испански и сръбски. Съчетал всичко това и с умението да говори увлекателно, с точни и с мъдростни внушения и сред приятели, и сред интервюиращи, и сред специалисти във всички тези области, в които той е опитен и достоен за всякакви награди български и световни. Защото Никола Инджов освен български е и световен литературен творец.

Днес рядко или почти не могат да се намерят в България такива творци като него. Той например е достоен отдавна да бъде българският писател, носител на Нобелова награда за литература1. И това вече го казвам не веднъж и два пъти сред приятели и познати. Казах го наскоро и в една телевизия. Казвам го като специалист-наблюдател на “Нобеловите процеси” не само у нас, но и в света. Казвам го с пълното си съзнание, че изричам нещо много стойностно и значимо не само за българската литература, но и за съвременните световни литературни търсения и процеси, достижения и заслуги… Дано ми повярват и онези, от които зависи конюнктурата за Нобеловата награда за литература у нас и най-вече в Швеция и в целия свят. А специалистите в тази област не са изключително много, но не са и малко…

1. В “есента” на пълноценното живеене и мъдростно пребъдване

Осмислям стихотворението на Никола Инджов “Есента”, а си мисля за есента на неговия живот. И е съвсем логично да мисля и за това. Защото тъкмо есента е символен сезон или още по-точно – есента е символ на сезона, който свързва “мъдростното време” на всеки един човек и особено на хората на изкуствата.

Като “мъдростен сезон”, тук есента се обвързва от Никола Инджов наистина с времето, в което той изживява своята зрялост и в Живота, и в Поезията… Има още слънце под ябълковите листа. Малко е останало, но има още. А Слънцето е символ на Вечния Живот, на кръговрата в Живота, на кръговратното можене. И ябълката е символичен знак. Знак, че женското начало още привлича, че още ни подтиква към можене, че още ни убеждава с делата си, че можем. И това се случва не другаде, а в България. Точно в България. Да, точно в България. И това можене ще се удължи. И поетът Никола Инджов ще го подскаже дори не с думи, а само с многоточие. Многоточието, фиксирано точно след думата “България”. И чак после ще сподели с нас конкретиката на собствените си интимни преживявания. Разбира се – в никакъв случай с банални или шаблонни думи и словосъчетания от мелодраматични вълнения и мисли. Не, не, не! Точно като истински стойностен и мъдър поет той ще прибегне до богатите нюанси на символи, на знаци и значимости – например на лятото и есента, зимата и пролетта,1 на мълнията2 и жерава3, челата4 и очите5 на хората, ветровете, виелиците и ветрушките6 в разнообразната четирисезонна българска природа:

Поостане ли слънце под ябълкови листа -

По-нататък есента е сравнена от поета с родината. Но “родината” във времето – точно в неговото време. В неговото време като осъществяване, като перипетии и сбъдване. Неговото време – някогашно и сегашно. Точно есента е времена равносметка – и като осъществени и неосъществени възможности и като излъчване на душевност и реално съградено от тази душевност. Точно тогава, когато преживения свят отново се преживява. Преживява се като съдбовност. Като наслада и мъдростно вглеждане в радости и неудачи, победи и отстъпвания. Разбира се, победите са по-важни. Защото те носят радостите.

Не е страшно, че времето отлита - и отлетя...
Есента е родината моя във времето. Тя
бог по бог и щурец по щурец сътвори ме,
подари ми душа като сън, като черкова - име,
и ми даде преди листопада и преди ветровея
преживения свят на прощаване да доживея.

Размислите преди края, преди свършека, са важни и прозорливи, всеобемащи и мъдростни…

И започва времето на поетовите поетични сравнения, които не толкова изненадват, отколкото ни водят през векове и най-вече през неговото лично изживяно време. Време на пътешествия конкретни из целия свят и време на чакани и дочакани вълнуващи и съдбовни събития. Съдбовни и за самия поет, и за българския народ и за цялото човечество. И ние съпреживяваме изживяното и съпреживяното отново от самия поет.

Много кураж и много вяра е нужно да имаш в идеите и идеалите си, в светите си сбъднати мечти и планове – за да наречеш твоята държава Утопия. Разбира се, в нашето объркано, а в много случаи и “побъркано” време е нужно да съхраниш и носиш неотменно в себе си вярата си. Вярата да вярваш, че съществува такава държава. Ако пък не съществува, рано или късно непременно ще се роди. И като възможност на доказване, и като реално сбъдване, и като начин на живеене. И не само това – а като начин на мислене и начин на емоция, начин на индивидуално и народностно сбъдване: начин на поръчка, обществен заряд и обществена поръчка, начин на изгревна изява и слънчево бъдеще… Колко много неща са казани директно и подтекстово само в дванайсет стиха. Последните 12 стиха от 26-стишното стихотворение на Никола Инджов “Есента”, окончателно сътворено от поета през 1996. Когато е бил вече само на 61година. А сега е вече в юбилейната си 75-годишнина. Защото Никола Инджов е роден точно на 30 септември 1935г. в гр. Бургас. Във все още най-поетичния, най-свободния и най-мъдър град в България. Все още. Дано остане завинаги такъв!

Нека не ви оставам в неведение, та затова ето и последните 12 стиха от стихотворението “Есента”на Никола Инджов:

...И подобно на просяка в царска премяна

За да разшифроваме и емоционалната, и мисловната нагнетеност и образност на стихотворението “Нестинарски празник” непременно трябва да сме запознати с нестинарството като разгърнат обичаен комплекс и като кулминационен танц върху огън, запазен още в някои селища от причерноморския район на Странджа.8

Нестинарството, или игра по огън, е свързано главно с деня на свети Константин и Елена (21май). Но понякога то се обвързва и с празнуването на Илинден (20 юли). Еньовден (24 юни), Света Троица (50 дена след Възкресение Христово), Света Марина (17 юли), Свети Пантелеймон (27 юли) и други. Това зависи от местния храмов празник. До 1912 год. обичаят е широко разпространен между гърците и българите в Странджанско (Югоизточна Тракия), а след 1912 г. та до наши дни най-вече в две странджански села - с. Българи и с. Кости. Дълго време след 1944 г. е изоставен, но след 60-те години къде скрито, къде полускрито, а малко по-късно и заради туристическите крайморски атракции този празник отново е възстановен.

Нестинарството е изследвано у нас от М. Арнаудов, Хр. Вакарелски,

Названието нестинарство, нестинар, нестинарка можем да изведем от старинните думи “ищинари” – “нещинари”, което значи вещ, т.е. вещ човек за нещо тайнствено, и заедно с това да ги свържем с гръцките думи “нестеа” – “пост”, или “нестиа'”, “стиа” , което се превежда “огън”. В такъв случай нестинарството е обвързано с хора, които са посветени, които са вещи, които са свише надарени да изпадат в трансово състояние, когато са постили преди горе посочените празници, точно в момента на танците върху жаравата.

Най-вече учените етнолози и фолклористи твърдят след многократни информации и конкретни наблюдения, че в нестинарските села са съществували нарочни едноделни постройки с огнище, наричани “столнина” или “конак”, в които са се съхранявали по един тъпан целогодишно, а в деня на обичая се нареждали иконите на светците Константин и Елена (или на другите по-горе посочени светци). Точно в такъв конак, който всъщност представлява своеобразен параклис, се започва и се изпълнява значителна част от обичая. Няколко дни преди празника се събират пари за курбан, почиствали са се смятаните за свещени лечебни извори (така наречените “агизма” или “аязма”).

Във всяко село, свързано с нестинарството, е имало главен (пръв) нестинар или нестинарка. Той (или тя) имали признанието на цялото село, защото е било проследено, че умението в нестинарство, в играта по огнената жарава се предава по наследство. Точно такъв човек е най-загрижен за този обичай, най-безкористно превързан към цялостния обичаен комплекс и най-вече към кулминацията на танца върху огнените въглени. За него (главния нестинар) или за нея (главната нестинарка) се казва, че нещо го (я) “прихваща”. Т. е. изпадане в своеобразен транс. Транс на кръвта и на подсъзнанието. Транс, обвързан с миналото, настоящето и бъдещето на рода, на народността, изобщо на човека и човечеството. Транс, който сблъсква земното живеене на човека със земните му и небесни желания и възможности. Транс, който премята в кръвта на нестинаря (или нестинарката) дяволското и божественото у човека и го пренася в света на невероятни видения. Видения, вероятно страстни и срамни, бурни и пречистващи като огън, светли и лечителни като добродетелно слънце…

Затова много често нестинарите са и гадатели, и лечители – обречени да пречистват и с този невероятен танц по живите въглени, и с прозрения в душата и тялото на човека, а с лечебни билки да лекуват тялото и душата на болни и привидно здрави. И да пожелават различни надежди и добрини, тъй както само поетите могат, т. е. избраните свише.

Затова не случайно точно поет като Никола Инджов със своята тракийска и странджанска обреченост в стихотворението си “Нестинарски празник” ще изрече с обредно пожелание за здраве и пребъдване на българина подобно на пожеланията на “главен нестинар”:

Кови, кови душицата човешка!
да не остане нива без жетвар,
ковачниците – без десница тежка,

памида и димята – без винар!

Пламъкът е началото на жаравата, върху която и покрай която ще се играе. Върху жаравата играят нестинарите. Нестинарите са напълно правоверни православни, но нестинарския обичай и нестинарската обредност стават независимо от църквата и без участието на свещеник. В повечето случаи те често са критикувани от църквата, но тя (става въпрос за нейните служители) не се противи да дава исканите “опашати” икони (т.е. икони с дръжки) на свети Константин и Елена и други светци, носени от три момчета в пубертетна възраст или момци при нестинарската церемония.

Церемонията се движи начело с “векилин” или “питроп”, който е избиран между почитаните селяни, за да се грижи за свещените места и обредните предмети в тях. Разбира се, с него вървят и тези, които носят иконите, а също и музиканти с тъпан и гайда. Питропът носи кандило и червена кърпа. Засвири ли гайдата, задумка ли тъпанът, заедно с тези традиционни народни музикални инструменти започва да се играят хора при аязмата, при конака-параклис и вечерта около огъня.

Огънят е символ10 на пречистване на дяволското у човека. Той подсеща за живителната, за прераждащата кръговратна сила на слънцето, за видимите и невидими енергии на човешкото битие. Огънят, който е проявен чрез пламъка, насочва човека към тайните на небето.

Вертикалният пламък на огъня изпраща мълком земните човешки желания към Небето с надежда те да се осъществят. Затова пламъкът е “дъхът на живота”, възможността тъмното у земния човешки живот да просветне, да се пречисти, да се вдъхнови за нови добродетелни дела. Трансцендентното у пламъка е пряко обвързано с хоризонтала на неговите въглени, по които ще затичат с трансови видения и желания нестинарите, а преди това край вертикалния порив на пламъка ще се полюшнат и мъжки, и женски хора. Точно тези хора, движени от “плача и радостта” на гайдата и пробождащия чак вселенския безкрай тътен на тъпана, символизират вечното движение на Слънцето.11 Защото движението на хората точно с такава музика край огъня, който после ще се превърне в “нестинарски жаравен харман”, подсещат за вечността на Слънцето. Действията и на хората, и на нестинарите сякаш имат една-едничка цел, една-едничка "мисъл'' - да импулсират, да активизират по някакъв невидим магически път и движението, и добруването на Слънцето. И заедно с това – да предпазят Слънцето и всички земни люде, и всички природовидими и невидими същества от видими и невидими злосторни сили.

Огънят като пречистваща сила, неговата “продуцираща и катарактична функция” пряко се използва от българите чрез “обредни огньове” и при други празници – особено при празници, характерни с определена преходност в годишния цикъл – например мръсните дни (12-дневен период – най-често от Коледа до Йордановден), Сирница (седмицата между Месни и Сирни заговезни) мени мястото си в календара съобразно с Великден. Месни заговезни е празник с подвижна дата в календара, определяна по фазите на луната и в зависимост от Великден. Винаги е осем седмици преди това и в неделен ден. Сирни заговезни е празник, от който започват великденските пости (седем седмици преди Великден). А също и Еньовден (24 юни – празник, с който църквата отбелязва рождението на свети Йоан Кръстител. Народното честване на Еньовден отразява връзката му с деня на лятното слънцестоене 22 юни – един от най-важните астрономически преломи в годишното време. В основата на празника стои култът към Слънцето).

Поетът Никола Инджов не случайно започва стихотворението си “Нестинарски празник” с разширено сравнение12 на нестинарското хоро със самия нестинарски пламък, но като използва отрицателната частица “не”:

Не пламък – като пламък се полюшва
и мъжкото, и женското хоро.

Тук отрицанието на пламъка, използван като сравнение за нестинарското хоро, всъщност подсилва още повече истинската и символна стойност на пламъка. Защото вертикалното му импулсивно движение, свързано с кръговото движение на хорото по хоризонтала на земното човешко живеене, не отдалечава, а напротив – приближава празничната нестинарска обредност до пряката хоризонтална и вертикална обвързаност на земното човешко живеене в единство на човешките пориви към небесните тайни, към духовно свише съществуване, към духовни свиши импулсации и живеене, към близост до Слънцето, което дарява живот и окуражава човека в земното му битие.

Дали като Пламък, или като Слънце е завъртяно и полюшнато земното нестинарско хоро, или е завъртяно около огнения диск (подобен на Слънце) на нестинарската жарава, винаги това хоро носи и физическата и духовна сила на българина, който вярва в собствените си и земни и небесни сили. А такъв народ може да види тази собствена сила не само в истинския Изгрев, в истинското Слънце, но и в олицетворения Изгрев на Странджа планина. Планина, която може да усети себе си чрез миналото и настоящето, но и чрез вечното в собственото си живеене и чрез добруването си в това “вечнолетие” или “дълговестие”, или “дългосвет”, за което много обстойно и мъдростно споделя в друго свое произведение Никола Инджов – в поемата си от 16 части, озаглавена точно “неологично заглавие” – “Дългосвет”.

А когато в нестинарската жарава за вечно добруване влизат и млади, и стари, тази планина не може да не светлее, не може да не излъчва божествени откровения. И има право поетът Инджов в първата осемстишна строфа със свише очовечаване (свиша антропоморфизация), но и със свишо алтруистично чувство и синовна топлота да прошепне:

И после пак със същото чувство и образен рисунък, със същата реална и символна внушаемост ще обвърже във втората половина на втората осемстишна строфа съдбата на тази планина и нейните люде с природното и историческо величие:

От реално видимото на нестинарския празник и на топосната характеристика във взаимовръзка “минало – настояще – вечност” в третата (последна) осемстишна строфа вече виждаме и чувстваме не само реалното и въображаемото в този празник, но и усещаме динамиката на мистичното, на тайнственото, на земно-небесното и небесно-земното в същността на нестинарската жарава и нестинарския танц. В същността на този празник като древен български и не само български.

Възможността на човека, който е пречистен чрез огъня, чрез жаравата, чрез танца върху жаравата, е вече космически измерима и съизмерима. Жаравата тлее като Слънце. Слънцето спасява човека, а празничният човек върху огнена жарава, подобно на Слънцето, може, ако не всичко, то почти всичко в собствения си живот, в собственото си земно живеене да се извиси до Слънчеви, до божествени прозрения.

И поетът, подобно на нестинар, сякаш в собствения си унес на нови и нови прозрения споделя изстрадано:

И е налице пълно сливане на поетовите преживявания с преживяванията на българския народ в този празник. Образната внушаемост на словото е наистина аподиктична, т.е. неоспорима. А човекът, привързан към такава поезия, към такова поетично слово, ще разбере не само същностния характер на нестинарския празник, но и силата на българския Дух, прероден чрез този празник.

Точно по свечеряване нестинарският празник “завихря” своите реални и мистични сигнализации – сигнализации паметово-древни, родово-първични, съзаклятно-съкровени и спасителни, съпротивително-омилостивяващи, богоборческо-къщовни и майковинни спрямо всички земни и небесни демонични сили: за да се укротят те, за да почувстват своята гибелност спрямо личности и обществени порядки и да се трансформират с огнената категоричност на пречистващата божествена сила и божествена свобода. И да достигне и отделната личност, и отделното селище, и цял един народ като древна кръв и древен дух. И да прогледне Окото на Душата с тътенния порив на кръвта към бъдещи слънчеви, изгряващи с огнено желание родови и цивилизационни прозрения и съмишленичества.

3. Реалното и баладичното в единство

В “Поезия за Созопол” откриваме една приятна атмосфера от съзвучие на реалното и баладичното. Тук лексемите, фразите, цялостните поетически смисли са ласкави и мелодични като краткия плисък на морски вълни, весели и грациозно дръзки както лупингите на гларуси, радушни и привлекателни като сладостните и тръпчиви въздишки на смокини. Детайлите фиксират предметно видимото. То е озвучено от образно-рисунъчна възхита. Възхитата “излита” към баладични вертикални и хоризонтални желания и осъществявания.

В трите части на стихотворението “Поезия за Созопол”13(В стихосбирката си с избрани стихотворения и поеми “Останали стихотворения”, Изд. “Захарий Стоянов”, С.,1999, Никола Инджов е наредил произведението си “Поезия за Созопол” сред стихотворенията. А в том 1 на избраните му съчинения в четири тома пак в същото издателство – том 1 е излязъл от печат в 2007 г. – произведението му “Поезия за Созопол” е поместено сред поемите и с малки и незначителни изменения. Но основният замисъл на това произведение си остава същия. Забележка: Тук анализираме произведението “Поезия за Созопол”, поместено в книгата на Никола Инджов “Останали стихотворения”.) се провокира у читателя възможността да възприема поезията покрай себе си не само като конкретна, но и като свиша даденост, като всеобща закономерност на взаимовръзката “видимо – невидимо” в земното ни живеене, като божествена предопределеност, като Логос, имплантирал в себе си свишата красота, нравственост и добротворие на Христос.

Реалновидимото и баладичното тръгва от “миниатюрната” сакрална сякаш сътвореност на този вечен град край морето. Баладичното е същевременно и приказно, и с унесно-фантастични шепоти и движения на човека, сътворил този градец и неговите улици, на просяка сляп, който с библейска осанка е “изтръгнал” из себе си протегнатите ръце на стрехите от благодетелни и съкровени къщи:

Когато Светлината на залива “кръщава” една съкровена къща с диханията на собствената си светлина, този зелен цвят символизира и радостни спомени, и надеждата за нови радости. И още – и вярата, че след всяко умиране идва ново и ново раждане; че в старостта и в умирането има Красота. А там, където има Красота, всъщност няма умиране. Защото всяка Красота е своеобразно раждане и прераждане, своеобразен вик от Земята към Небесата и от Небесата към Земята непрекъснато да се разгадава тайнството на Живота земен и небесен. Да се разгадава умението на всеки човек и особено на поетите да живеят по непрекъснато действените закони на земната и небесна Красота.

Красота, която може да звучи и да светлее, да тупти и трепти с невероятните вибрации на свишедарбеното човешко сърце и свишедарствената човешка кръв!

И може би само тогава избраните свише даряват и себе си, и другите с музиката и акварелите на една Поезия, подобна на тъй древния, но и вечен, но и боголетен Созопол. Нагласата (атитюдът) на поета е неподправено да присъединява читателя към собственото си “акордиране” или музициране с мелодичен и рисунъчен поглед на добродетелен човек. Човек, който усеща, пресътворява и внушава обич към интимни, към съкровено личностни “убежища”. Убеждения, които хармонират на стремежите и на отделни хора, и на отделен град – да се себеопознаят и общуват тъй радостно и празнично, и мъдро, подобно на роднини по време на роднински и народни ритуали и празници. Затова и поетът съмишленически свързва собственото си битие с битието на един град, на една родина и на един народ:

от заливната светлина.

И този цвят бе във Елена

и в други женски имена.

В един такъв поетичен град може и да трепти, и да се задъхва Изящно Слово, подобно на сонати и акварели. Защото и Поезията е своеобразна акварелност и сонатност, дишаща и трептяща със свишите вибрации от “вътреутробието” и “богорождението” на човешката Душа.

Само с такова топлоутробие и раждане може да се съчетае видимото с невидимото, светлината да победи мрака, животът да победи смъртта; свишедареният човек с поетични дарби да провери и земното, и небесното си дарбено можене чрез постиженията, чрез триумфиращата красота и победа над временното и от другите хора покрай него, закодирани тук конкретно в знамената.

Още в първата строфа от втората част на произведението “Поезия за Созопол” поетът съсредоточава в едно цяло конкретни видими неща от битието на човека и от природата, които същевременно са носители на образни обобщения и внушения, на символни знаци и значимости, обвързани пряко с умението или стремежа на Човека да живее по законите на заобикалящата го свобода на Красотата и на душевното равновесие и извисеност на собствената му духовна Красота.

Поетът споделя:

По кръстопътя на градчето,

по приливите на звезда,
по първата любов - усетих,
че има музика в света.
Тук кръстопътят е колкото конкретен толкова и универсален символ. И само в едно градче той може да е съсредоточие на своеобразен духовен център за лирическия герой (в случая самия поет). И то център не само за градчето и от градчето, а като център на общочовешки неща, на общочовешка хармония и за душевната нагласа на поета, и за нагласата на всички, които могат да обвържат живота си с Поезията, със съвършеното изящно слово, с музиката при словесното общуване с хората. А това общуване е непременно свързано с “приливите на звезда”, с приливите на светлина – на духовно свиша светлина, която е тъй необходима, когато в човешкия живот се появи мрак. Идването на звезда като приливите на морето сигнализира за идването на радост и щастие, на духовна сила, която може да преодолее “мрака на материалните сили”. След такава действеност човек е възроден, той може да обича и да бъде обичан и наистина по първата любов да усети, “че има музика в света”, че е приобщен към земните и космически хармонии на живеене. Защото точно музиката разраства междучовешкото общуване до “безкрайното всеможие” на божествените движения и мъдрости.

От собствените проникновения за реалното и свишетайнственото у себе си, а всъщност у човека като свишетайнствена, но и разгадаема материалност и духовност, благодарение на природата около него и на музиката, която тя излъчва природосъобразно от земни и небесни реалности и символи, а и от самия човек, Поетът съумява да насочи вниманието ни към смисъла на земното живеене и на безименния човек, и на неанонимното човечество. Тук, в Созопол, и поетът е бил някога безименен, неизвестен, растял е не само в бедна къща, но и сред съня и тишината на едно кръговратно божествено живеене. Но точно

Събрал в себе си възможностите и уменията, прогреса и устойчивостта на многовековни познания за човека и човечеството, дори само една духовна личност може да съсредоточи в себе си достойнството на земното и божествено можене на един Народ, на едно Отечество.

И без да е прекалено патетичен в своята убеденост, че достойнството на българина е боголетно, Никола Инджов съумява чрез втората част на това стихотворение да ни внуши колко много е необходимо и само един човек от едно отечество да бъде верен на пропедевтичното и вечното в живеенето на един човек, на един град, на една държава в хармонична взаимовръзка със земните и свишетайнствени знаци и значимости на красотата в мъдростното, в ясновидското, в безспорно доказаното (аподиктичното) Слово, наречено Поезия.
И аз не просто в бедна къща
растях сред сън и красота,
а прероден в човек се връщах
от фрески и от писмена.
И затова сега аз мога

да нося много имена.

В спокойствие и във тревога

да бъда сам една страна,

Родолюбието е категорично и убедително. И то още през 1959 година – тогава, когато е създадено това поетично произведение. Но и след четиридесет години (през 1999) и след 48 години (през 2007) родолюбието, патриотизмът е със същия знак. Изстраданото, интимно съкровеното естествено прераства в общодостъпна родолюбива изповедност. Така поетът Никола Инджов обвързва своите позиции спрямо род и родина с ония традиции в нашата поезия, които са пряко свързани с творчеството на Христо Ботев, Иван Вазов, Пейо Яворов, Гео Милев, Никола Вапцаров... И като убедително изстрадано живеене и съпреживяване, и като иманентна алтруистичност, и като “Аристотелова ентелехия”, направляваща духовните стремления на личността, и като природовидима действеност, която импулсира “свишедарствената творческа гадателност”.

И всичко това поетът го споделя, като не иска да вижда своя град остарял и предизвикателен само с музейната си красота. Защото музеите припомнят, но не “летят” към невероятните тайнства на небето. Към тези тайнства могат да летят само спътници и ракети с откривателски пориви. Каквито пориви имат и поетите, и поетичните градове като Созопол.

В цялата трета част поетът призовава и някогашното свое поколение (през 1959 год., може би така нареченото Априлско поколение), и цяла България, и цялото човечество да бъдат далновидни в своето времепространствено живеене, да осмислят чрез българския Созопол своя си Созопол. Призовава бурно, развълнувано но и топлосърдечно да се строят нови градове със стрехите на Созопол и да се кръщават нови звезди с името Созопол. Защото Созопол и видимо, и с музиката на изричането му въздейства върху сетивността на човека, може да афицира у човека и човечеството стремеж към свиша красота и добродетелно хармонично общуване между хората. Не случайно третата строфа звучи като призивна молба:

Оградите и стените по света символизират профанното, скверното, нечистото, срамното, подлото, сатанинското в душите на хората, които обитават пространството зад тези огради и стени. И за да бъдат пречистени такива души, те трябва да преминат през сакралното, през духовното чистилище на смокиновите дървета, посадени край такива огради и стени.

Земният човек е греховен – затова е необходимо да премине през собствените си грехове: те да са неговото чистилище и възхождане към достойна Любов. А тук това е символизирано чрез смокиновото дърво. Затова и библейското пожелание – “Да живееш под своята смокиня (смоковница)!” – насочва земния човек и земното човечество към живот, изпълнен с разбирателство, сговор, мир, радушно общение, радост и добродетелни успехи. И всичко това поетът е съумял да побере само в една четиристишна строфа – предпоследната от третата част на стихотворението и, разбира се, предпоследна от това великолепно произведение. И пак с призив-молба:

Като лале го подарете

на влюбени във вас жени!
Смокините му посадете
покрай огради и стени!
В последната строфа призивната молба на поета е с нюанси на повелителност . Затова тя е обвързана с многото съзвучия, в които Созопол (или Поезията) е редно да се разпръсне из света и да затупти като сърце. По този начин се подсказва на читателя и на слушателя, че такъв град като Созопол, който всъщност е една боголетна Поезия, е редно да се възприема като средище на свишедарствените чувства у човека (символ на които са ритъмните туптения на сърцето).

Още в Свещеното писание сърцето се възприема и внушава като метафора за вътрешното Аз на човека. А това Аз е носител на човековъзможните емоции, на разума и волята на човека. В Новозаветните прозрения сърцето е център на интелекта (Марк - 2:6), на чувствата (Лука - 24:32) и на волята (Марк - 3:5).

Новозаветното символно значение на сърцето е най-близко до съвременния смисъл на понятието “личност”, а общобиблейският символен смисъл на сърцето е най-близък до съвременното понятие “съзнание”. Така че поетът е съумял да съсредоточи личностната си осъзната позиция за смисъла на един град като Созапол като молба-повик към съзнанието на всяка една човешка личност да възприеме Поезията в живота не като кръвопролитна революция, а като революция на Духа. Защото гълъбът в ръцете на човека символизира нежната, чистата, чувствителната, божествено извисената съзидателна творческа дейност на всеки “всекидневен човек” и всяко “всекидневно човечество” (това са колкото директни, толкова и подтекстови поетични словосъчетания от книги на Никола Инджов).

В едно “световно време” през 1959 година “всекидневното човечество” наистина е заплашено или зарадвано от “революциите на меча”. Затова тук поетът Инджов използва традиционния символа на “гълъб във ръце” като символ на любовта между народите. А съществува ли такава любов, тя ще може да “понесе на крилете си” такъв град като Созопол, който целият звучи от Поезия. А Поезията на Созопол ще се разпръсне като музика по целия свят!

Така “Поезия за Созопол” на Никола Инджов ще затупти с ритъма на много сърца чрез богоритъмната сърдечност на българското словесно поетично изкуство. И поетичната творба “Поезия за Созопол” се превръща в едно “антигибелно лекарство” спрямо гибелните човешки сили.

И колкото да е на пръв поглед с фразеология повелителна, всъщност това стихотворение или поема е съкровена молба на “всекидневния човек” към “всекидневното човечество” да осмисли Поезията за Созопол като своеобразна противоотрова (антидот) спрямо всички сатанински земни и небесни сили по всяко време на земното ни живеене.