Кодекс Людмила Николова

Една от промените е свързана с предназначението на досъдебното производство. В основен принцип е възведено, че съдебното производство заема централно място в наказателния процес, а досъдебното има подготвителен характер (чл. 7). С тази разпоредба ясно се демонстрира главното положение на съдебната фаза, в която се развива същинското доказване и се решава делото. Така едно положение, което преди приемането на новия НПК беше възприето в теорията и провеждано в законодателството, намери съответно място сред основните процесуални принципи.

Ролята на съда в досъдебното производство обаче е поставена в рамки – съгласно чл. 27, ал. 2 НПК съдът осъществява правомощията, предвидени в особената част на НПК. Разпоредбата на чл. 27, ал. 2 НПК се явява контрапункт на алинея първа от същия текст, съгласно която в съдебната фаза на процеса съдът ръководи производството и решава всички въпроси по делото. От редакциите на двата текста и по-конкретно от тяхното очевидно противопоставяне може да се направи извод, че законодателят ясно отграничава носителите на ръководно-решаващата функция в отделните фази на процеса. В досъдебната фаза носител на тази функция е прокурорът, а съдът само осъществява дадени правомощия, които са изчерпателно посочени в съответните разпоредби.

Друг основен принцип, който за първи път е формулиран в нашия НПК, е принципът за разглеждане и решаване на делата в разумен срок. Съгласно чл. 22, ал. 2 НПК прокурорът и разследващите органи са длъжни да осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените в този кодекс срокове. Разследването се извършва в срок от два месеца, който може да бъде продължен с не повече от четири месеца. В изключителни случаи главният прокурор може да удължи срока на разследването без ограничение във времето – до изтичане на давностните срокове (чл. 234 НПК). Удължаването на сроковете ще се извършва вече по искане на прокурора, а не на разследващия орган чрез наблюдаващия прокурор, както е сега.

Изрично е закрепено, че действията по разследване, извършени извън сроковете, не пораждат правни последици, а събраните доказателства не могат да се ползват при постановяване на присъдата (чл. 234, ал. 7 НПК). Тази разпоредба има дисциплиниращ ефект и преследва пряко целта прокурорът своевременно да иска продължаване на процесуалните срокове. За да отговори на това изискване, прокурорът трябва да динамизира отношенията си с разследващите органи, така че във всеки един момент от разследването да знае какви действия се извършват по делото. Това пък е непряката цел, която се постига с тази разпоредба.

Предвидената възможност за удължаване на срока на разследването от главния прокурор се отнася само до изключителни случаи. Органът, компетентен да удължи срока, също е изключителен – само главният прокурор. Това предопределя, че хипотезите, в които на практика ще се прибягва до тази възможност, ще бъдат рядкост.

Стремежът на прокурора да се вмести в определените срокове на разследване, така че да не се налага те да бъдат удължавани от главния прокурор, може обаче в много случаи да доведе на практика до неоправдано стесняване на предмета на изследване на делото и отделянето в други производства на материали за престъпления или лица, които би било по-добре да се разследват в същото производство.

По повод на този регламент може да се каже, че законодателят е търсил начин да ограничи във времето продължителността на досъдебното производство, която често излиза извън всякакви срокове. За да бъде напълно успешна концепцията за сроковете, заложена в новия НПК, тя трябва да се съчетае с нова наказателно-правна политика – да се декриминирализират някои по-дребни престъпления, наказателното преследване за други да се предостави изцяло на волята на пострадалия, да се увеличат съставите на престъпленията, за които досъдебното производство се образува само по тъжба на пострадалия до прокурора и т.н. Само когато прокурорът се съсредоточи върху един по-тесен кръг дела, ще може да упражнява ефективен контрол за спазване на сроковете в досъдебното производство. Намаляването на броя на делата, които следват традиционната процедура, ще доведе до ускоряване на производствата не само по тези дела, но и изобщо.

Прокурорът и по новия НПК е dominus litis в досъдебното производство. Като аргументи в полза на този извод могат да се приведат редица разпоредби, установяващи нови правомощия на прокурора. По силата на чл. 46, ал. 2, т. 1 НПК прокурорът ръководи разследването и осъществява постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане като наблюдаващ прокурор. Освен това той може да извършва разследване или отделни действия по разследването и други процесуални действия (чл. 46, ал.2, т. 2). За сравнение, по сега действащия НПК прокурорът поначало не може да извършва цялостно разследване, а само отделни процесуално-следствени действия.

Анализът на чл. 46, ал. 2, т. 2 НПК и на разпоредбите, които го конкретизират, показва, че за прокурора не съществува абсолютно задължение самостоятелно да извършва цялото разследване. Това е правомощие, което той може да упражни по свое усмотрение.

Общ белег, който характеризира правомощията на прокурора при разследването е, че те отразявят стремежа на законодателя да постави прокурора в непосредствена близост до разследването, да го ангажира максимално с процеса на събиране на доказателства, като целта, която в крайна сметка се преследва, е да се осигури бързо и качествено приключване на досъдебното производство.

Запазва се правилото, че досъдебното производство се образува с постановление, което може да се издаде само от прокурора. Разследващите органи могат да поставят началото на процеса, като извършат първото действие по разследването, ако то е оглед на местопроизшествието и свързаните с него претърсване и изземване и разпит на очевидци в случаите, когато тези действия не търпят отлагане (чл. 212, ал. 2 НПК).

Промяна има в законните поводи за образуване на досъдебно производство, като от тях е извадено решението на Сметната палата за търсене на отговорност (срв. чл.187, т. 5 от сегашния НПК и чл. 208 от новия НПК). Причината за това трябва да се търси в разбирането, че този законен повод представлява подвид на друг – съобщението за извършено престъпление, и поради това не е нужно да се обособява отделно.

В чл. 214, ал. 1 НПК, който урежда съдържанието на постановлението за образуване, явно е допусната техническа грешка, като два пъти е посочен органът, който съставя постановлението, а вместо това е пропуснат органът, на когото се възлага разследването (срв. чл.193 от действащия НПК).

Когато откаже да образува досъдебно производство, прокурорът е длъжен да изпрати препис от постановлението не само на лицето, направило съобщението, и на пострадалия, както е сега, но и на наследниците на пострадалия (в случай че той е починал) или на ощетеното юридическо лице. С тези допълнения се очертава изчерпателно кръгът на лицата, които имат право да бъдат уведомени за решението на прокурора и съответно да го обжалват. По силата на чл. 213, ал. 2 НПК тези лица и само те могат да сезират прокурор от по-горестоящата прокуратура с искане да се отмени постановлението за отказ и да се образува досъдебно производство. Посредством тези промени в кодекса се въвежда едно положение, което и сега се спазва в практиката, но няма своя легална опора.

Прокурорът вече е единственият орган на досъдебното производство, който може да иска разрешение от съда за извършване на действия по разследването, които са съпроводени с посегателство над правата и законните интереси на гражданите (претърсване и изземване, освидетелстване, задържане и изземване на кореспондения)¹. Отново прокурорът ще представя протокола за резултатите от извършеното действие за последващо одобрение от съда. Досега исканията за разрешение и исканията за последващо одобрение се представяха на съда от разследващите органи.

Тези промени очевидно са продиктувани от разбирането, че ако прокурорът прецени, че съответното действие не го ползва при доказването на обвинението и разкриването на обективната истина, той не би сезирал съда със съответото искане. Така биха се ограничили случаите на ненужни посегателства над човешките права. Същевременно по този начин се отдава дължимото на прокурора като носител на тежестта на доказване. Събирането на доказателствата е подчинено изцяло на преценката на субекта, който ще доказва обвинението пред съда.

По отношение на редакцията на текстовете, уреждащи тази материя, също могат да се направят някои бележки. Така например при претърсването и изземването искането за одобряване се представя от наблюдаващия прокурор (чл. 161, ал. 2 НПК), но разрешението за извършване на това действие може да поиска прокурорът. По искане на прокурор съдът дава разрешение, съответно одобрение и за освидетелстването. Задържането и изземването на кореспонденция се извършва само с разрешение на съда отново по искане на прокурор. Искане за използване на специални разузнавателни средства също се прави от прокурор, но този път това е прокурора, който наблюдава разследването (вж чл. 173, ал. 1 и ал. 4 НПК). Не е ясно дали чрез това разминаване в редакциите законодателят е искал да придаде повече тежест и значение на определени действия или то се дължи на непрецизност.

Това обаче не е маловажен въпрос, тъй като е възможно в практиката да се породят проблеми, когато например искането за одобряване на протокола за претърсване и изземване не е представено от наблюдаващия прокурор, а от друг прокурор и съдът на това основание откаже да одобри протокола.

При обиска пък не е посочено, че одобрението се иска от прокурор. Фактически там въобще не се визира компетентният орган (вж чл. 164, ал. 3 НПК). Тази непълнота също може да се приеме за непрецизност, тъй като логиката на закона е всички действия, свързани с посегателства над човешките права, да се одобряват от съда по искане на прокурор. Още повече обискът по своята същност представлява претърсване на лице, а инициирането на съдебния контрол върху претърсването и изземването принадлежи на прокурора. За разлика от обиска обаче при претърсването и изземването, както и на другите места, това е посочено изрично.

Тук е мястото да се спомене, че фигурата на наблюдаващия прокурор, която досега съществуваше в подзаконови нормативни актове, е въведена в новия НПК. На някои места законът говори за “наблюдаващ прокурор”, а на други само за прокурор. Първият вариант се наблюдава в цитираната вече разпоредба на чл.161, ал. 2 НПК, а и на някои други места (вж напр. чл. 196, ал. 2 и чл. 229, ал. 3 НПК). Сходна формулировка е използвана в текстовете на чл.173, ал.1 и ал. 4 НПК – в тези текстове законодателят използва изразите “прокурор, който наблюдава разследването” и “прокурор, наблюдаващ разследването”. Повечето разпоредби обаче имат за адресат само прокурора, а не наблюдаващия прокурор.

Макар и да изглежда като непоследователност на законодателя, това положение има свое логично обяснение. Наблюдаващият прокурор има изключителна компетентност в изрично предвидените в НПК случаи (напр. да иска одобряване на протокола за претърсване и изземване), а за всички останали извън тях комепетентен е всеки прокурор.

С параграф 15 от ПЗР на НПК се допълва Законът за съдебната власт (ЗСВ), като се създава нов текст (чл.118а ЗСВ), според който прокурорът ръководи разследването и осъществява постоянен надзор за законосъобразното му провеждане като наблюдаващ прокурор.

Фигурата на наблюдаващия прокурор съществува не само в досъдебното производство, но и в съдебната фаза. Съгласно алинея втора от новия чл.118а ЗСВ, когато участието на наблюдаващия прокурор при разглеждането на делото в съдебно заседание е невъзможно поради уважителни причини, по-горестоящият прокурор определя друг прокурор, който да го замести. Тъй като фигурата на наблюдаващия прокурор има организационно естество, правилно е първичната правна уредба да се съдържа в устройствения закон.

Друго допълнение на Закона за съдебната власт, което се въвежда с параграф 15 от ПЗР на НПК, е разширяването на основанията за реализиране на дисциплинарна отговорност на прокурора. В чл. 168, ал.1 ЗСВ е добавено, че тази отговорност може да се търси и когато системно се нарушават сроковете, предвидени в процесуалните закони и се извършват действия, които неоправдано забавят производството. Тези нови основания произтичат от нововъведения принцип за разглеждане и решаване на делата в разумен срок, като по този начин законодателят обезпечава напълно неговото спазване. С това правило уредбата на сроковете добива завършен вид – от една страна, прокурорът няма да може да използва събраните извън сроковете доказателства, а от друга – ще бъде изправен пред опасността да му бъде потърсена дисциплинарна отговорност за това.

Концепцията, че прокурорът следва да бъде поставен максимално близо до разследването, намира най-ярко отражение в текста на чл.196 НПК, където са уредени правомощията на прокурора в стадия на разследването – прокурорът упражнява непрестанен и активен контрол над разследването и разследващите органи. Като цяло комплексът от правомощия е запазен в същия вид, както и по сега действащия НПК, с това допълнение, че наблюдаващият прокурор е длъжен непосредствено да следи разследването да приключи в определения срок (чл.196, ал. 2 НПК).

Новият НПК заслужава положителна оценка за това, че вече предвижда самостоятелни правомощия на прокурора по обединяване и разделяне на делата (чл. 216 НПК и чл. 217 НПК). Така няма да е необходимо тази празнота на закона да се запълва чрез препращане към разпоредбите, които уреждат правомощията на съда, както се налага това по сега действащия НПК. В разпоредбата на чл. 217 НПК, очертаваща правомощието по обединяване, вече изрично са включени и престъпленията, извършени от едни и същи лица (срв. чл. 217, ал. 2 НПК). При сега действащия режим обединяването е възможно само за дела за различни престъпления срещу различни лица. С новата уредба се разширява кръгът на случаите, които попадат под приложното поле на това правомощие, което ще позволи на прокурора да действа по-гъвкаво и оперативно.

Правомощията на прокурора във втория и последен стадий на досъдебното производство – действия на прокурора след завършване на разследването, също търпят промени. На първо място, има промяна в систематиката на правомощията. По сега действащия НПК първо по ред е правомощието по съставяне на обвинителен акт, следвано съответно от правомощията по връщане, прекратяване, спиране и внасяне на делото в съда по реда на чл. 239а НПК.

По новия НПК изготвянето на обвинителния акт се намира на последно място. То е предхождано от правомощията по прекратяване, спиране и възобновяване. Това се обяснява с обстоятелството, че за да внесе в съда обвинителен акт, прокурорът първо трябва да стигне до извод, че не са налице основанията за упражняване на някое от другите правомощия. Той трябва да провери най-напред дали не се налага делото да се прекрати или спре и едва при отрицателен отговор да направи преценка за внасяне на делото в съда било с обвинителен акт, било със споразумение или пък с постановление за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. В случая уредбата в закона следва процеса, през който преминава прокурорската проверка в последния стадий от досъдебното производство, и затова промяната заслужава одобрение.

Безспорно най-същественото тук обаче не е системата на прокурорските правомощия, а липсата на едно от тях. Става въпрос за липсата на правомощието по връщане на делото за допълнително разследване.

Отнемането на това прокурорско правомощие се обяснява с разбирането, че по този начин се предотвратява опасността делата да се протакат прекомерно дълго. По силата на чл. 236, ал. 3 от сега действащия НПК когато прокурорът връща делото за допълнително разследване, той дава и нов двумесечен срок за това. По-рано в същия текст беше предвидена възможност и за удължаване на сроковете по реда на чл. 222 от действащия НПК, но от 1999 г. насам тази възможност отпадна, като съображенията за това са същите – да се оптитимизира разследването.

Като цяло отнемането на правомощието по връщане на делата се намира в пълен синхрон с нововъведения основен процесуален принцип за разумния срок, както и с правилото, че действията по разследване, извършени извън сроковете, не пораждат правни последици. Основната цел, която е преследвал законодателят в този случай обаче е прокурорът да участва по-пряко и непосредствено в разследването, неговата дейност в досъдебното производството да придобие по-оперативен и неформален характер, вместо писмения и кабинетен характер, който има сега.

Правомощието по прекратяване на наказателното производство също е белязано с промени. Първата от тях, която следва да се оцени положително, е въвеждането на двустепенен съдебен контрол върху постановлението за прекратяване. Нуждата от двустепенен контрол се обосновава с разбирането, че съдебният контрол върху това прокурорско правомощие твърде дълбоко засяга вътрешното убеждение и независимостта на прокурора, както и неговото положение на dominus litis в досъдебното производство и затова се налага въвеждането на механизъм, при който да се подложи на проверка решението на съда.

На мястото на съществуващото сега основание за прекратяване на наказателното производство поради “недоказаност на обвинението” има друго такова с нова редакция. По силата на чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК прокурорът прекратява наказателното производство, “когато намери, че не е доказано участието на обвиняемия в престъплението”.

Буквалното тълкуване на това основание може да създаде погрешното впечатление, че прокурорът прекратява цялото дело, въпреки че има доказателства за извършено престъпно деяние. В подкрепа на такъв извод може да се приведе текста на самия закон, където в чл. 243, ал. 1, т. 2 от новия НПК се говори за “престъпление”. Това обаче е абсурдно – не може едно производство, което се образува по факта на престъплението, впоследствие да се прекратява въпреки този факт. Редакцията на текста е непрецизна и търпи критики. Ако законодателят е имал предвид недоказаност на авторството на деянието в лицето на обвиняемия, по-правилно би било редакцията на текста да навежда на извода, че не цялото наказателно производство, а само наказателното преследване срещу обвиняемия се прекратява, когато не се докаже участието му в престъплението. Производството трябва да продължи, тъй като има извършено престъпление. По този начин идеята на законодателя, която е именно в този смисъл, би била по-ясно изразена.

В останалите основания за прекратяване има също въведени изменения и допълнения. Така например правилото non bis in idem е допълнено – наред с досега известните “незавършено наказателно производство, влязла в сила присъда, постановление или влязло в сила определение спрямо същото лице за същото престъпление”, е добавено и “влязло в сила разпореждане за прекратяване на делото” (чл. 24, ал. 1, т. 6 НПК). Текстът на чл. 24, ал. 1, т. 6 НПК в тази му част препраща към основанията за прекратяване на наказателното производство от съдията-докладчик, след като делото е внесено в съда с обвинителен акт. Изцяло нова възможност за това е предвидена в чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК, според който съдията-докладчик прекратява наказателното производство, когато деянието, описано в обвинителният акт, не съставлява престъпление. Касае се за преценка за съставомерност на деянието, описано в обвинителния акт. Ако то не представлява престъпление въобще, наказателното производство следва да се прекрати. В този случай изводът на съдията-докладчик почива само и единствено на фактите, изложени в обвинителния акт.² Той не може да разглежда събраните в досъдебното производство доказателствени материали и да си изгражда убеждение по съществото на делото, тъй като това би противоречало на принципите на състезателност, устност и непосредственост. Прокурорът може да защити тезата си, че деянието, описано в обвинителния акт, съставлява престъпление като се възползва от предвидената възможност за въззивно и касационно обжалване на разпореждането за прекратяване на наказателното производство (чл. 250, ал. 4 НПК, чл. 346, т. 4 НПК).

Идеята, продиктувала това нововъведение, следва да се търси в желанието за спестяване на излишни усилия на съда, когато е очевидно че описаното в обвинителения акт не покрива признаците на престъпление по Наказателния кодекс. Същевременно, това ново основание за прекратяване на наказателното производство от съдията-докладчик налага прокурорът още по-внимателно да подхожда към съставянето на обвинителния акт.

За разлика от правомощието по прекратяване на наказателното производство при спирането е използван обратният подход – там съществуващият двустепенен съдебен контрол по новия НПК е премахнат. Съответният първоинстанционен съд се произнася с определение, което е окончателно (чл. 244, ал. 5 НПК). Тази промяна следва да се оцени положително, тъй като едностепенният режим напълно отговаря на нуждите от съдебен контрол върху спирането.

Положителна оценка заслужава фактът, че по новия НПК регламентът на възобновяването на наказателното производство се намира непосредствено след уредбата на спирането на същото (вж чл. 245). Това показва, че законодателят е отчел неразривната връзка между действията по спиране и тези по възобновяване.

При това възобновяването става единствен прерогатив на прокурора. Разследващите органи не могат да възобновят спряно наказателно производство дори и в случаите, когато се касае за разкриване на извършителя (срв. чл. 220а, ал. 3 от действащия НПК).

Основанията за съставяне на обвинителен акт, макар и с друга редакция по същество, са същите. Прокурорът трябва да е убеден, че са събрани небходимите доказателства за разкриване на обективната истина и за повдигане на обвинение пред съда, че няма основания за прекратяване или спиране и не е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила (чл.246, ал.1 от новия НПК). Направено е полезно уточнение, че за да бъде упражнено това правомощие, не трябва да има допуснато отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила. Когато допуснатото съществено нарушение на процесуалните правила е неотстранимо, то следва да се преценява с оглед на евентуално прекратяване на наказателното производство или внасяне на обвинителен акт.

Самият обвинителен акт от гледна точка на съдържанието трябва да отговаря на същите критерии, както и досега. Единственото положително различие е, че е премахнато изискването за посочване в обстоятелствената част на причините и условията, способствали за извършването на престъплението. Това е така, защото причините и условията са извадени от предмета на доказване (срв. чл. 102 НПК).

Взаимоотношенията на прокурора със съда се регулират от нормите, уреждащи съдебния контрол върху досъдебното производство. От тази гледна точка съдебният контрол върху мерките за процесуална принуда е един от съществените елементи в тези взаимоотношения.

В сега действащия НПК мерките за процесуална принуда се намират непосредствено след способите за събиране и проверка на доказателства. Тематично те са откъснати от текстовете, уреждащи статута на обвиняемия, въпреки че се отнасят тъкмо за него. В новия НПК тази несистемност е коригирана, като мерките за процесуална принуда следват непосредствено разпоредбите, очертаващи фигурата на обвиняемия и неговите процесуални права.

Вземането на мярка за неотклонение спрямо обвиняемия вече няма да е задължително (срв. чл.56, ал. 1 НПК). Така се постига съответствие на НПК с принципите на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) и чл. 31, ал. 4 от Конституцията на Република България (КРБ), че не се допускат ограничения на правата на обвиняемия, надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдието.

Определената от орган на досъдебното производство (в т.ч. и от прокурор) мярка за неотклонение “гаранция” ще може да се обжалва от обвиняемия или неговия защитник пред съответния първоинстанционен съд в срока за внасянето й (чл. 61, ал. 3 НПК). Производството пред съда е закрито и едноинстанционно. Определението на съда е окончателно.

В текста за мярката за неотклонение “задържане под стража” е изправена една терминологична неточност, като вместо за “данни по делото” вече става дума за “доказателства”.

Пак във връзка с най-тежката мярка за неотклонение е въведено ново задължение и то е, когато тази мярка бъде взета, за нея да бъдат уведомени семейството на обвиняемия, работодателят му (освен ако той заяви, че не желае това) и Министерството на външните работи, когато задържаният е чужд гражданин. Във всички случаи задължението е на органите на досъдебното производство, защото съдът упражнява само инцидентен контрол върху мярката. Би следвало да се мисли, че това задължение тежи върху прокурора, защото той осъществява ръководно-решаващата функция в тази фаза на процеса.

Отнета е възможността на разследващите органи да задържат обвиняемия за срок от 24 часа с цел довеждането му пред съда за разглеждането на искането за мярка за неотклонение. Прокурорът е единственият орган (извън съда), оправомощен да задържа обвиняемия, но не повече от 72 часа (чл. 64, ал. 2 НПК). Тази норма следва да се разглежда на плоскостта на чл. 17 НПК, който съдържа един от основните принципи на наказателния процес – неприкосновеност на гражданите, участващи в наказателното производство. Съгласно чл. 17, ал. 2 НПК прокурорът може да разпореди задържане на обвиняемия единствено за довеждането му пред съда.

На следващо място, разследващите органи са лишени и от възможността сами да внесат искане за задържане на обвиняемия под стража. Това като цяло е отражение на концепцията, че разследващите органи са подчинени на прокурора и не могат да търсят съдебно разрешаване на противоречията си с него.

Когато откаже да вземе мярка за неотклонение “задържане под стража”, съдът може да не определи друга мярка или пък да определи по-лека. Това положение е в синхрон с общото правило, че поначало мярката за неотклонение не е задължителен елемент от процесуалното положение на обвиняемия.

В процедурата habeas corpus също има малки промени – уточнено е, че искането за изменение на мярката за неотклонение “задържане под стража” се прави чрез прокурора (чл. 65, ал. 2 НПК). За сравнение, сегашният режим допуска това искане да се отправи и чрез разследващия орган, който е длъжен незабавно да уведоми прокурора.

С новия НПК се въвежда нова мярка за процесуална принуда по отношение на обвиняемия – забрана той да доближава непосредствено пострадалия (чл. 67 НПК). Тя се налага от съда по предложение на прокурора или по искане на пострадалия. Естественият въпрос, който възниква в този случай, е как ще се контролира изпълнението и какви са последиците за обвиняемия, ако се констатира нарушаване на забраната. В кодекса няма предвидени санкции. Неприложима е и разпоредбата на чл. 66 НПК, която урежда случаите на неизпълнение на задълженията, свързани с мерките за неотклонение. Както в заглавието, така и в самия текст на цитираната норма ясно е посочено, че става въпрос само за мерките за неотклонение, а не и за други мерки за процесуална принуда. Т.е. санкциите на чл. 66 НПК не могат да се приложат, когато обвиняемият нарушава задълженията си да не доближава пострадалия, тъй като забраната не е мярка за неотклонение, а представлява друга мярка за процесуална принуда.

Друга новост в сферата на мерките за процесуална принуда е, че забраната за напускане пределите на Република България, която в досъдебното производство се налага от прокурора, може да се отменя и от съда (чл. 68, ал. 5 НПК). Така се променя съществуващото понастоящем положение, според което съдът може да разреши за определен случай обвиняемият да напусне страната, но не и да отмени забраната. С тази промяна се засилва съдебният контрол върху мерките за процесуална принуда в досъдебното производство, а режимът на забраната за напускане на страната се привежда в съответствие с ЕКПЧ.

Мерките за процесуална принуда според новия НПК се вземат за определен срок. По силата на чл. 234, ал. 8 НПК този срок е две години и той тече от привличането на лицето в качеството на обвиняем за тежко престъпление. Когато престъплението не е тежко, срокът е една година. След като тези срокове изтекат, мерките се отменят от прокурора. Ако прокурорът не изпълни задължението си да отмени мерките, компетентен да направи това е съдът, който действа по искане на обвиняемия или неговия защитник. Процедурата предвижда и възможност за въззивно обжалване.

Този регламент обхваща всички мерки за неотклонение и мерки за процесуална принуда с изключение на мярката за неотклонение “задържане под стража”, чиято максимално допустима продължителност е уредена изрично на друго място, в чл. 63, ал. 4 НПК. Регламентът следва да получи одобрение, тъй като по режима на сега действащия НПК само най-тежката мярка за неотклонение е ограничена със срок в досъдебното производство, без да се отчита, че извън нея могат да бъдат наложени мерки за процесуална принуда, които също накърняват неоснователно правата и законните интереси на обвиняемия, ако продължават необосновано дълго във времето. Друг положителен момент е, че сроковете за мярката за неотклонение “задържане под стража” и за другите мерки на процесуална принуда са еднакви. Така се създава единен режим за всички мерки за процесуална принуда.

V. Взаимоотношения на прокурора с разследващите органи

Взаимоотношенията на прокурора с разследващите органи и по новия НПК са белязани от принципното положение, че прокурорът има ръководна позиция в досъдебното производство, а разследващите органи действат под неговото ръководство и надзор.

Общите отлики от режима по действащия НПК са две. Едната от тях е, че процесуалните правила за провеждане на разследването са напълно уеднаквени. Затова от кодекса отсъства разделение на досъдебното производство на две форми – предварително и полицейско.

Като последица от унифицираните правила за разследване в процесуалния закон се говори за разследващ орган вместо за дознател и следовател. Премахва се фигурата на уличения, а лицето, срещу което се води наказателното преследване, се обозначава само като обвиняем.

Отново ще се съставя постановление за привличане на обвиняемия в това качество. Разследващият орган може да привлече лицето като обвиняем и с акта за първото действие по разследване срещу него, но и тук фактически протоколът трябва да съдържа всички онези реквизити, на които отговаря постановлението за привличане като обвиняем – т.е. освен изискванията за съответното действие по разследване, актът инкорпорира в себе си и постановлението за привличане като обвиняем.

Разследващият орган съставя и заключително постановление. По проекта за НПК това задължение отсъстваше – след предявяване на разследването делото се изпращаше на прокурора. Заключителното постановление на разследващия орган сега се нарича само заключение (чл. 231-233 НПК).

От изложеното дотук може да се обобщи, че с новия НПК отговорността на прокурора за успешното приключване на досъдебното производство значително е нараснала и това е така поради въведеното правило, че действията, извършени извън сроковете за разследване ще бъдат невалидни, към което се прибавят и запазените процесуални изисквания. Същевременно прокурорът остава единствен носител на ръководно-решаващата функция в досъдебното производство, а разследващият орган повече от всякога се намира в негово пряко процесуално подчинение.

Втората отлика от режима по действащия НПК е, че следователите осъществяват разследване само по твърде ограничен брой престъпления (чл. 194, ал. 1 НПК) – основен разследващ орган са дознателите. Тази тенденция, заложена в сега действащия закон и развивана постепенно с измененията от 2003 г. и 2004 г., вече намери своята пълна реализация. Прегледът на текстовете от НК, за които разследването ще се извършва от следователи, показва, че следователите са компетентни да разследват престъпленията против републиката, престъпленията против информацията, представляваща държавна тайна и против чуждестранната класифицирана информация, както и престъпленията против мира и човечеството. Също така следователите ще провеждат разследване за престъпления, извършени от лица с имунитет, членове на Министерския съвет или държавни служители в Министерството на вътрешните работи, както и за престъпления, извършени в чужбина. Всички останали престъпления ще се разследват от дознатели, доколкото изобщо не съществува възможност прокурорът да преобразува полицейското производство в предварително производство.

Новите правила показват, че следователите ще извършват разследване по-скоро по изключение. Това поставя въпроса за конституционосъобразността на този режим с разпоредбата на чл. 128 КРБ, която прогласява, че предварителното производство (в смисъл на разследване) се осъществява от следователите.

Що се касае до започналите и неприключени до влизането в сила на новия НПК досъдебни производства, те се довършват от органите, пред които са висящи (пар. 3, ал. 2 от ПЗР на НПК).

Извън тези общи характеристики прави впечатление, че всички разследващи органи са лишени от възможността да правят възражения срещу писмените указания на прокурора (чл.197 НПК). Това се обяснява с ограничаването на тяхната оперативната самостоятелност. Изводът в тази насока се подкрепя от самата редакция на разпоредбата на чл. 203, ал. 1 от новия закон, която е със съдържание, сходно на това на чл. 201 от сегашния НПК. В чл. 201 действащият НПК прогласява, че следователят самостоятелно решава какви следствени действия трябва да бъдат извършени и носи отговорност за тяхното своевременно, законосъобразно и успешно извършване. За сравнение, в чл. 203, ал. 1 от новия НПК отсъства първата част от този текст, която именно дава възможност на разследващия орган да прецени кои действия и в каква последователност да извърши, а е оставена само последната част – разследващият орган взема всички мерки за осигуряване на своевременно, законосъобразно и успешно извършване на разследването. Фактически целият текст чл. 203 от новия НПК (не само първата алинея) предвижда само и единствено задължения за разследващия орган. Заглавието му навежда на същия извод – “Задължение за осигуряване на законосъобразно и своевременно разследване”, за разлика от това на чл. 201 от действащия НПК, което е “Оперативна самостоятелност на следователя”. Разликите в озаглавяването на двете съпоставяни разпоредби не може да са случайни. Те носят подтекст, че функциите на разследващите органи по новия НПК са да бъдат изпълнители на волята на прокурора. Редица други разпоредби в новия НПК се явяват в потвърждение на този извод.

Така например, съгласно чл. 203, ал. 2 НПК разследващият орган е длъжен да събере в най-кратък срок необходимите доказателства за разкриване на обективната истина, като се ръководи от закона, вътрешното си убеждение и указанията на прокурора. Като се има предвид цитираната по-горе разпоредба на чл. 197 НПК, безспорно е, че при колизия между вътрешното убеждение и указанията на прокурора разследващият орган ще бъде длъжен да се съобрази с указанията (когато са писмени), тъй като те са задължителни за него и не подлежат на възражение.

Друга разпоредба вменява в задължение на разследващия орган системно да докладва на прокурора за хода на разследването, като обсъжда с него възможните версии и всички други въпроси от значение за законосъобразното и успешно приключване на разследването (чл. 203, ал. 3 НПК). Както и по-горе, очевидно е, че при противоречие в становищата меродавно е това на прокурора. Това положение е съвсем естествено като се има предвид, че разследващият орган всъщност разследва за прокурора.

На следващо място, преди да пристъпи към привличане на едно лице като обвиняем, разследващият орган е длъжен да докладва на прокурора (чл. 219, ал. 1 НПК). Когато пък производството е започнало със съставянето на акта за първото действие по разследването и с това действие е възникнала и фигурата на обвиняемия, разследващият орган отново е длъжен да докладва на прокурора – само че тук докладът на органа е последващ и има преди всичко информативен характер (чл. 219, ал. 2 НПК). Идеята е прокурорът да бъде държан в течение от първия възможен момент, когато е започнало разследването, за да може да встъпи в правомощията си по упражняване на ефективно ръководство и надзор.

Макар да не е казано изрично, подразбира се, че в хипотезата на чл. 219, ал. 1 от новия НПК, ако прокурорът счете, че не е настъпил моментът за това, разследващият орган не ще може да привлече лицето като обвиняем. Това се извежда от общото правило, че който може по-малкото, може и по-голямото – щом прокурорът може да отмени вече издадено постановление за привличане като обвиняем, значи може и да не даде разрешение да се състави това постановление.

По същия начин е длъжен да процедира разследващият орган и когато се установят основания за изменение на обвинението – отново трябва да докладва на прокурора, преди да извърши ново привличане на обвиняемия (чл. 225 НПК).

В същата поредност разследващият орган първо докладва делото на прокурора и едва след това извършва предявяване на разследването (вж чл. 226 и чл. 227 НПК). При проверката на делото преди това процесуално-следствено действие прокурорът преценява дали разследването е проведено законосъобразно, обективно, всестранно и пълно. Когато намери, че се налага ново привличане, събиране на още доказателства или пък е било допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, прокурорът може да извърши сам необходимите действия или да укаже на разследващия орган да ги извърши (чл. 226, ал. 3 НПК).

Изброените основания в чл. 226, ал. 3 от новия НПК са почти идентични с основанията за връщането на делото за допълнително разследване по реда на чл. 236 от действащия НПК. Само че тук вместо да съставя постановление за връщане, прокурорът указва на разследващия орган какво да свърши. Възможност прокурорът сам да извърши допълнителните действия се съдържа и в чл. 236, ал. 6 от сегашния НПК. В случая разликата между двата регламента се състои не толкова в това кой ще извърши допълнителните действия, а в сроковете за това. Докато в единия случай допълнителното разследване се извършва в рамките на допълнително определен срок (срв. чл. 236, ал. 3 от действащия НПК), то по новия НПК действията следва да се извършат в рамките на сроковете, предвидени в чл. 234 НПК – т.е. до изтичането на шест месеца от образуването, освен ако не е налице изключителен случай, който да обуславя продължаване на срока от главния прокурор.

В подкрепа на този извод е обстоятелството, че изрично не е предвидена разпоредба в обратния смисъл – така, както е при чл. 236, ал. 3 от сегашния НПК. С това още веднъж се подчертава волята на законодателя да не се протака досъдебното производство, тъй като с връщането на делото би се дал допълнителен срок за разследване. На второ място, цели се ръководството и надзорът на прокурора над разследващите органи да станат по-неформални и непосредствени – законът не изисква от прокурора да съставя нарочно постановление, в което да даде указания по разследването. Достатъчно е тези указания да са писмени, за да са задължителни.

Вместо от разследващия орган, както е досега, направените искания, бележки и възражения след предявяване на разследването ще се разглеждат от наблюдаващия прокурор (чл. 229, ал. 3 НПК).

Всички изброени по-горе разпоредби, които въвеждат нови правила в отношенията между прокурора и разследващия орган, показват, че този орган е силно ограничен във възможностите си самостоятелно да взема решения по всички по-важни въпроси на разследването – привличането на лицето като обвиняем, изменението на обвинението, предявяването на разследването, извършването на допълнително разследване след предявяването. Това води и до извода, че на досъдебното производство основно прокурорът упражнява функцията по ръководство и решаване, която според действащия НПК споделяше в по-голяма степен с разследващите органи. Така е и редно да бъде, тъй като отговорността за успеха на разследването и по новия, и по сега действащия НПК лежи изцяло върху прокурора.

Отделно от това, посредством разпоредбите, регулиращи отношенията между прокурора и разследващите органи, се цели да се постигне по-голяма информираност на прокурора – за да може да контролира непрекъснато хода на разследването, което е едно от правомощията му, той трябва да разполага с механизми, които му осигуряват възможност постоянно да знае какви действия извършва разследващият орган по конкретното досъдебно производство. Това е необходимо условие за упражняването на което и да било правомощие от прокурора.

Взаимоотношенията между прокурора и по-горния прокурор поначало се уреждат на плоскостта на действащото правило, че по-горестоящият по длъжност прокурор и прокурорът от по-горестоящата прокуратура прокурор може писмено да изменя или отменя постановленията на непосредствено подчинените му прокурори и да им дава задължителни за тях писмени указания. Това положение е уредено в чл. 46, ал. 3 от новия НПК. В същия текст е заложена възможността прокурорът от по-горестоящата прокуратура и по-горестоящият по длъжност прокурор самостоятелно да извършват необходимите действия по разследване и други процесуални действия.

Нов момент в отношенията между прокурора и по-горния прокурор се съдържа в разпоредбата на чл. 200 НПК. Според тази норма постановленията на прокурора, които не подлежат на съдебен контрол, се обжалват пред прокурор от по-горестоящата прокуратура, чието постановление не подлежи на обжалване. Тази разпоредба заслужава да бъде разгледана по-обстойно.

При сравнение между текстовете на чл. 200 НПК и на цитирания вече чл. 46, ал. 3 НПК излиза, че както по-горестоящият по длъжност прокурор, така и прокурорът от по-горестоящата прокуратура могат да отменят постановленията на подчинения им прокурор, като специфичното е, че освен по свой почин, прокурорът от по-горестоящата прокуратура може да направи това и когато е сезиран чрез жалба. Разпоредбата на чл. 200 изрично предвижда, че компетентен да разгледа жалбата е прокурор от по-горестоящата прокуратура. Това означава, че жалба не може да се подава до по-горестоящия по длъжност прокурор. Ако това е била волята на законодателя, тя е в пълен синхрон с разпоредбите на чл. 116, ал. 1 и ал. 2 ЗСВ, които предвиждат същото с тази разлика обаче, че не поставят прегради пред обжалването. Досега тази липса на изрична законова забрана се разбираше като възможност за неограничено обжалване на прокурорското постановление до изчерпване на всички прокурорски инстанции.

Обстоятелството, че постановлението на прокурора от по-горестоящата прокуратура не подлежи на обжалване, поражда редица въпроси. Главният е дали по този начин се закрепва стабилитет на прокурорските актове. Отговорът не може да бъде положителен – прокурорските постановления поначало не влизат в сила. Доводи в подкрепа на това се извличат от редакцията на текста – в чл. 200 НПК се сочи, че постановлението не подлежи на обжалване. Това обаче не значи, че то става окончателно. То може по всяко време да бъде отменено от прокурор, който действа по свой почин. Този довод пряко произтича от това, че регламентът на чл. 200 НПК не изключва възможността постановлението да се отмени и от по-горестоящ прокурор или от прокурор от по-горестоящата прокуратура, когато те действат по свой почин. Разглежданата разпоредба не влиза в колизия с общото правило на чл.46, ал.3 НПК, а напротив – доразвива го и го конкретизира за досъдебното производство.

Идеята, която е ръководела законодателя при приемането на този текст, е да се въведе обжалване на постановлението само пред една прокурорска инстанция, без това да ограничи по никакъв начин възможността постановлението да се отменя по принцип. Така се постигат две цели – съкращава се пътят на обжалването, като същевременно се запазва положението, че прокурорските актове по принцип не влизат в сила.

Частен случай на правилото на чл. 200 НПК е възможността прокурор от по-горестоящата прокуратура да отмени постановлението за отказ от образуване на досъдебно производство и да разпореди образуването му (чл. 213, ал. 2 НПК). Тук изрично е посочено, че този прокурор може да действа както по свой почин, така и по жалба.

Отново прокурорът от по-горестоящата прокуратура е този, който е компетентен да удължи срока на разследването с четири месеца (чл. 234, ал. 3 и ал. 5 НПК).

Същият прокурор е оправомощен служебно да отмени постановлението за прекратяване на наказателното производство, когато то не е било обжалвано пред съда (чл. 243, ал. 9 НПК).

Въз основа на посочените разпоредби може да се заключи, че йерархичният контрол е възложен основно на прокурор от по-горестоящата прокуратура. Това, от своя страна, води до известно ограничаване на устройствения принцип на централизъм, тъй като съсредоточава текущия контрол преди всичко в прокурора от тази прокуратура. Пречка пред по-голямото ограничаване на централизма е правилото на чл. 46, ал. 3 НПК, което предвижда, че и всеки друг прокурор, който е по-горестоящ по длъжност, разполага с властнически правомощия по отношение на наблюдаващия прокурор.

Новият НПК въвежда няколко непознати досега у нас диференцирани процедури. На първо място, вместо само едно ускорено производство, вече има две – бързо производство и незабавно производство. Отликите между тях са както в сроковете, така и в основанията за провеждането им.

Преди обаче да бъдат разгледани по-подробно, следва да се отбележи, че поначало няма законова пречка и двете ускорени производства да се осъществяват в досъдебната фаза от следовател, а не само от дознател. Довод в тази насока е употребеното както навсякъде другаде, така и тук родово понятие “разследващ орган”, в което се включват и следователите.

Срокът за разследване по бързото производство е седем дни, а за незабавното – три дни. И в двата случая производството се счита за образувано със съставянето на акта за първото действие по разследване. Основанията за извършване на бързо производство са идентични с основанията, по които сега се извършва бързо полицейско производство – лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението; върху тялото или дрехите на лицето има явни следи от престъплението; лицето се е явило лично пред съответните органи на МВР, разследващия орган или прокурора с признание за извършеното престъпление; очевидец посочи лицето, извършило престъплението (чл. 356, ал. 1 НПК).

Две от тези основания са в същото време и основания за провеждане на незабавно производство. Така съгласно чл. 362, ал. 1 от новия НПК незабавно производство се извършва, когато лицето е заловено при или непосредствено след извършване на престъплението и е посочено от очевидец като извършител на престъплението. Разликата се състои в това, че при бързото производство основанията са дадени алтернативно, докато гореизброените основания за провеждане на незабано производство се намират в отношение на кумулативност. Този извод почива на граматическото тълкуване на текста – законът свързва двете основания със съюза “и”, което подсказва, че те трябва да са налице едновременно. Тази разлика предопределя и въпросът в кои случаи коя ускорена процедура ще се извърши.

Особеност и на двете ускорени процедури е, че за предявяване на разследването не се призовава пострадалият (вж чл. 356, ал. 5 и чл. 362, ал. 5 НПК). Този регламент заслужава положителна оценка главно поради това, че поради съкратените срокове на разследването призоваването на пострадалия би направило невъзможно провеждането на тези процедури.

Отпада възможността обвиняемият да се задържа само заради това, че се провежда ускорена процедура. Такава възможност предвижда сега действащият НПК за бързото полицейско производство – чл. 408б, ал. 4-7 НПК предоставя правомощие на дознателя, респ. на прокурора да задържат лицето за срок до 24 часа, съответно до 72 часа.

Промяната е положителна, защото не се въвеждат отделни основания за задържане извън общите. По новия НПК е отнета и възможността на прокурора при внасяне на обвинителен акт по реда на ускорените процедури да задържи обвиняемия за срок до 72 часа. Такава възможност той има по сега действащия НПК и тя пак се отнася за бързото полицейско производство (срв. чл. 411, ал. 2 от сегашния НПК).

Относно самата фигура на обвиняемия може да се каже, че тя възниква от момента на съставянето на акта за първото действие по разследване срещу него и от тази гледна точка бързото и незабавното производство предвиждат по-опростена процесуална форма за конституирането на обвиняемия.

Правомощията на прокурора след приключване на ускореното производство са едни и същи – той може да прекрати или да спре наказателното производство, да внесе делото с обвинителен акт, с постановление за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или пък с предложение за споразумение за решаване на делото и накрая, да постанови допълнително разследване за събиране на нови доказателства или за отстраняване на съществени нарушения на процесуалните правила (чл. 357, ал. 1 и чл. 363, ал. 1 НПК). Разликата между бързото и незабавното производство и в този случай се изразява в сроковете за произнасяне на прокурора и в сроковете, в които следва да се извърши допълнителното разследване. При бързото производство прокурорът е длъжен да се произнесе в срок от три дни от приключване на разследването, докато при незабавното производство той се произнася незабавно. Допълнителното разследване по бързото производство се извършва в срок от седем дни, а за незабавното производство този срок е пет дни.

Правомощието на прокурора да постанови допълнително разследване до голяма степен напомня правомощието по връщане на делото за допълнително разследване. Приликата е толкова голяма, че не би било грешно да се твърди, че законът предвижда правомощие по връщане на делата от прокурора, макар и да не използва понятието “връщане”. Това личи не само по редакцията на тестовете на чл. 357, ал. 1, т. 5 и чл. 363, ал. 1, т. 5 от новия НПК, но и от аналогията, която може да се направи с чл. 411, ал. 1, т. 4 от действащия НПК. Според цитираната разпоредба от действащия процесуален закон прокурорът връща делото на дознателя за събиране на нови доказателства или за отстраняване на съществени нарушения на процесуалните правила. Фактически единствената разлика е терминологична, а не съдържателна – в единия случай е употребено понятието “връща”, докато в другия това понятие е заменено с думата “постановява”.

Касае се до родово понятие – прокурорът “постановява” своите актове, защото се произнася с постановления. Законът обаче свързва това понятие не само с актовете на прокурора, но и с тези на съда (вж напр. чл. 32 от новия НПК – “съдът постановява”). Следователно понятието “връща” се включва в общото понятие “постановява”. Става ясно, че новият НПК не изключва напълно възможността прокурорът да връща делата за допълнително разследване, а напротив – предвижда такава възможност, но тя се отнася само до ускорените процедури. Обяснението за това законодателно решение вероятно трябва да се търси в това, че тези процедури, както показва и тяхното наименование – “бързо” и “незабавно” производство, протичат при по-кратки срокове, допълнителното разследване по тях също се извършва в кратки срокове (седем, съответно пет дни), така че връщането на делото като цяло не би довело до забавяне на производството.

Когато установи, че се налага провеждането на допълнитело разследване, прокурорът може и сам да извърши съответните действия, като за него важи същият срок – седем дни за бързото производство и пет дни за незабавното. Отново законодателят е предоставил възможност, а не е задължил прокурора сам да довърши разследването. Това е правилно, тъй като прокурорът като господар на досъдебното производство следва да има възможност да избира подхода, който би се оказал най-успешен.

Когато случаят представлява фактическа и правна сложност, прокурорът постановява разследването да се извърши по общия ред (чл. 357, ал. 2 НПК и чл. 363, ал. 2 НПК). Това правомощие на прокурора кореспондира със сега съществуващото правомощие по преобразуване на бързото полицейско производство в дознание.

Правомощията на прокурора по чл. 239а, ал. 3 от сега действащия НПК са запазени в пълен обем и в новия НПК и се упражняват при настъпване на същите условия (чл. 368 НПК и чл. 369 НПК). Регламентът като цяло не разкрива никакви съществени промени, освен че вече изрично е посочено, че определенията на съда са окончателни (чл. 369, ал. 5 НПК). По този начин отпада нуждата от тълкуване.

Направено е и едно допълнение – съдът прекратява наказателното производство и в случаите, когато при основанията на чл. 369, ал. 1 НПК не е одобрил внесеното от прокурора споразумение за решаване на делото. Редакционно обаче текстът на чл. 369, ал. 2 от новия НПК не е на нужната висота. Под един знаменател са поставени случаите, в които прокурорът не е упражнил правомощията си до изтичане на двумесечния срок, и тези, в които прокурорът е спазил срока и е упражнил правомощието си да внесе делото в съда със споразумение. Оттук произтича и непрецизността, тъй като и в двата случая съгласно чл. 369, ал. 2 НПК съдът изисква делото и прекратява наказателното производство еднолично в закрито заседание с определение.

Очевидно е, че ако прокурорът е внесъл делото със споразумение, отпада нуждата съдът да го изисква. На второ място, по споразумението съдът не се произнася в закрито, а в открито заседание.

По-добре би било отделно да се запише, че при внасяне на споразумение от прокурора, ако съдът не го одобри, със същото определение прекратява наказателното производство.

За наказателните производства, които са прекратени по реда на тази процедура, е предвидена и възможност за възобновяване.

Институтът на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание също е променен – прави впечатление значителното разширяване на приложното му поле. Този резултат е постигнат, като е увеличена горната граница на наказанията, които попадат под действието на този институт – вместо до две години лишаване от свобода за умишлени престъпления, тази граница вече ще бъде до три години лишаване от свобода, а за непредпазливите деяния от три години лишаване от свобода границата нараства на пет години лишаване от свобода (пар. 5 от ПЗР на НПК). Предвижда се също институтът на чл. 78а НК да се прилага и по отношение на непълнолетните обвиняеми – ако деецът е навършил 16 години, съдът ще му наложи административно наказание обществено порицание, а ако не е достигнал тази възраст – възпитателна мярка. Възниква обаче въпросът доколко възпитателната мярка представлява по своята същност административно наказание, след като не е предвидена в чл. 13 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), който определя административните наказания.

Промяната ще доведе до увеличаване кръга на случаите, в които прокурорът вместо с обвинителен акт, ще внесе делото в съда с постановление, с което прави предложение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. В практически аспект така работата на държавния обвинител ще бъде по-облекчена. Същото обаче важи и за съда, доколкото процедурата за разглеждане на делото, внесено по този ред, е по-лека – така например не се допуска граждански иск, не участва частен обвинител, неявяването на страните, когато са редовно призовани, не е пречка за даване ход на делото.