Когато тялото казва не
: И ти си част от него, мамо
Изтегляне 2.65 Mb.
|
| 6: И ти си част от него, мамо
Във втората книга с мемоари на Бети Кравчик, озаглавена „Заключи ме или ме пусни“, авторката описва периода преди смъртта от рак на гърдата на 27-годишната си дъщеря Барбара Елън: „За последно имах мигрена в палиативното отделение преди почти три години, когато дежурният лекар ми каза, че трябва да позволя на Барбара Елън да си отиде. „Тя иска вашето разрешение да умре“ – прошепна ми той. Бяхме в уединена стая, направена специално за хора като мен, най-големите клетници на света. „Я пък тоя!“ – креснах насреща му, изненадана и ужасена от неговите думи. „Няма да ѝ дам да умре. Забранявам!“ В този момент рухнах и започнах да ридая. Докторът изчака търпеливо. Той беше свикнал на такива реакции. Такава беше работата му. „Госпожо Кравчик, налага се да разберете, че страданията на Барбара Елън ще нарастват с всеки изминал час.“ Аз отвърнах: „Тя не страда! Държи в ръката си своя талисман. Тая сутрин говори със сестрите си и баща си, а вчера се видя с приятели. Видя се и с момченцето си, гушкаше го…“ Лекарят настоя: „Тези действия ѝ костваха последните сили. Така тя се сбогува с вас, близките си. Вие сте единствената, с която не се е простила. Иска да го стори сега. Тя ви моли да ѝ разрешите да си отиде…“ Отново заплаках: „Моля ви, не говорете така! За какъв, за бога, се мислите? Как може да сте сигурен, че е настъпил последният ѝ час?“ След това го обърнах на молба: „Дайте ни още няколко дни, умолявам ви! Моля, поставете я пак на системи…“ Но медикът възрази: „Тя не желае. Трябва да се стегнете и да дадете на дъщеря си това, от което се нуждае. Иска да ѝ помогнете, да я подкрепите. Само така ще сте ѝ полезна в този момент, като ѝ позволите да си отиде.“ Главата ме заболя ужасно и помислих, че ще умра преди Барбара Елън. Оцелях. До вечерта успях да се съвзема и да кажа на детето си, че ако се чувства изтощена от болестта си и иска да си почине, няма да я спирам. Тя държеше ръката ми и си обещахме да се намерим на оня свят. Издъхна на следващата сутрин в обятията ми. Край нея бяха още сестра ѝ Мериан и баща ѝ.“56 Лекарят, когото споменава авторката, бях аз. Много добре си спомням Барбара Елън. Обикновено лежеше свита в леглото си под прозореца. Нейната стая беше първата вдясно по коридора на палиативното отделение, като се идва откъм асансьора. Постъпи вече слабичка, но ракът така я стопи, че накрая приличаше на хилаво детенце. Рядко говореше и изглеждаше тъжна. Нямах никаква представа за живота ѝ преди да дойде при нас, ако не броим най-съществените детайли, свързани със заболяването ѝ. Диагнозата ѝ беше възпалителен рак на млечната жлеза. Този тип засяга основно млади жени и прогнозите при него са повече от песимистични. Тя отказа всякакви опити да бъде лекувана. Решението ѝ не беше съвсем неоснователно, като се има предвид диагнозата, но и някак доста странно. До подобни решения не се стига само на базата на медицинските факти, а интуицията ми подсказваше, че тази млада жена се чувства доста самотна, и то не от вчера. Понякога ми се искаше просто да я прегърна и утеша сякаш е бебе или малко дете. По-рано през деня, който Бети описва в мемоарите си, с Барбара Елън разговаряхме, след като бях приключил с поредната сутрешна визитация. – Колко ми остава? – попита ме тя. – Не много. Страхуваш ли се? – Не издържам вече. Давате ли ми нещо, за да ме поддържате жива? – Само системата. Без тези течности ще живееш не повече от ден или два. Искаш ли да я спрем? – Майка ми няма да е съгласна. – Оставам с усещането, че винаги поставяш нейните нужди на първо място и сега това отново ти пречи да постъпваш както ти би желала. Вече не се налага да се грижиш за нея. Кажи ми какво би сторила, ако решиш да мислиш единствено за себе си? – Бих махнала системата. – Съчувствам на майка ти. За един родител това трябва да е много тежко. Мога само да предполагам колко ѝ е трудно. Но моята пациентка си ти и съм отговорен най-вече за теб. Ако пожелаеш, ще говоря с нея. С Бети Кравчик наскоро се срещнахме отново, за да обсъдим живота и смъртта на дъщеря ѝ. С нея се видяхме и по-рано, Барбара Елън тъкмо беше починала, а майката беше в траур и опитваше да свикне с мисълта, че е надживяла детето си. Представих ѝ моето схващане, че е възможно съществуването на връзка между стресиращото ранно детство и високия риск от по-късното развитие на рак. Скоро след това получих по пощата бройка от нейната първа книга с мемоари, озаглавена „Клекуат: Звуците на моето сърце“. На вътрешната страна на корицата беше написано следното: „Прегледайте книгата ми. В нея са обяснени отношенията ми с дъщеря ми, която на 30 април умря от рак във вашето отделение.“ След като я прочетох, реших да помоля Бети за съгласието ѝ да бъде интервюирана за „Когато тялото казва НЕ“. Оказа се, че тя също си е мислила за мен. Искала е да научи повече за моите виждания и се надяваше, че ще ѝ помогна да разбере някои от нещата, които Барбара Елън е казвала през последните шест месеца от живота си. Разговорът ми с нея беше особен, защото и самата Бети е необикновена жена. Тя е добре известна в Британска Колумбия, че и по-надалеч, със своята отдаденост на природозащитническата кауза. Името Клекуат в заглавието на първата й книга е резерват, намиращ се на западното крайбрежие на Канада. Мястото е прочуто с горите си, но от известно време и с друго – стана ясно, че е сериозно заплашено от интересите на компании, търгуващи с дървесина. През 2001 година Бети, тогава 73-годишна, е вкарана в затвора за 4 месеца и половина, след като е арестувана при поредната акция на природозащитници и проявява неуважение към съда. Въпреки че темата на „Клекуат“ е предимно за нейните действия, свързани с опазването на резервата, тя също така описва ярко и честно своя личен живот. Биографията ѝ е от забележителните, тъй като включва четирима съпрузи и осем деца. Днес тя е настойничка на внука си Джулиан, който беше само на две годинки, когато майка му почина. През последните шест месеца преди да умре Барбара Елън имаше чести изблици на ярост към Бети. Именно този гняв тя все още опитва да си обясни. Бети Кравчик е родена в щата южна Луизиана, който по онова време според нея бил „едно голямо блато“. „Не бях възпитана да бъда борбена, а израснах като типично бедно провинциално южняшко бяло момиче“ – пише тя в „Клекуат“. А ето друг интересен цитат: „Паметта е тъй избирателна, тъй субективна. Преди няколко години се видях с брат ми и сестра ми. Забавлявахме се и бяхме някак слисани, след като установихме как всеки от нас е чувствал, че е най-пренебрегваният в семейството. Винаги съм смятала, че пренебрегваната бях само аз. Истината е, че все още мисля така. Брат ми беше най-големият. И понеже беше единственото момче, се радваше на най-голямо внимание. Остатъците от вниманието отиваха при сестра ми, защото беше изтърсачето, пък и сладурана. Аз бях едро, здраво момиче, което умееше да се грижи за себе си, така че никой не ме даряваше със специално внимание. Това положение поне мен напълно ме устройваше. Не изгаряхме от желание баща ни да се занимава с нас. Когато го правеше, значи бяхме загазили. Не че някога ни е бил, но винаги съществуваше такава опасност. В негово присъствие трябваше да ходим по терлици, но най-добре беше изобщо да не му се мотаем в краката. С майка ни беше различно. Тя беше мила и любяща. Макар да знаех, че обича повече брат ми и сестра ми, нейната обич беше в такова изобилие, че част от нея се разливаше и върху мен. След като пораснах, споделих чувствата си с майка ми, а тя се обиди и беше изумена, че си мисля такива неща. Твърдеше, че ако е обръщала внимание предимно на другите си деца, то е било по простата причина, че се нуждаели повече от нея и защото аз винаги съм била по-независима в емоционално отношение.“57 Въпреки привидната си емоционална независимост, младата Бети страдала от „ужасяващи кошмари и страх от тъмното“. Тя напуска дома си рано, защото сключва брак с „първия зрял мъж, който се появи и можеше да докаже, че е парично обезпечен“. Не след дълго тя го напуска, но не и преди да му роди три деца. „Той беше нещо като страстен колекционер на непокътнати химени. Не можа да се откаже от манията си и след като се ожени. Последното му завоевание се оказа фатално за него.“ През следващите две десетилетия се омъжва още три пъти и ражда други пет деца. Барбара Елън е седмото, родена е точно преди Бети да се премести в Канада през 1966-а. Тогава третият ѝ брак е пред разпад. Живеели в Къркленд Лейк, Онтарио. Съпругът ѝ преподавал в колежа. Не се интересувал от чувствата на жена си, бил работохолик и си попийвал. „Джон не ми харесваше, когато пиеше“ – споделя тя. – „Имаше склонност да става егоцентричен и да обвинява другите за всичко. Внезапно се оказа, че отново се сблъсквам със социалните отношения, от които бягах. Вследствие на това депресията ми се задълбочи… Гледах Джон и се чудех какъв е в действителност… Мислех, че първата ми зима в Къркленд Лейк никога няма да свърши, за да дойде пролетта. Истината е, че пролетта така и не дойде… Струва ми се, че двамата най-разочаровани души от липсата на този сезон бяхме аз и бебето – Барбара Елън.“ Бети е намерила начин да се отърве от връзката си с третия съпруг, като се влюбила в декана на неговия факултет и се преместила с него в Британска Колумбия. Това е и мястото, където през по-голямата част от времето е расла Барбара Елън, въпреки че имало пътувания напред-назад между Източна и Западна Канада, и между САЩ и Канада. Четвъртият брак също претърпял провал. С течение на годините обаче Бети се осъзнала като личност, като жена и като активистка. Барбара Елън била чувствително дете със здравословни проблеми. На четиригодишна възраст започнала да повръща, без някой да е в състояние да постави диагноза. Тези кризи с периоди на прекъсвания се възобновявали и в по-нататъшния ѝ живот. Майка ѝ днес смята, че причината за проблема е стрес. Като млада жена, Барбара се пристрастила към наркотичните обезболяващи и успокоителни, с които се инжектирала. Борила се с тази своя зависимост до момента, в който се появява ракът на гърдата. Никога не е имала стабилни и продължителни романтични отношения с мъж – от една връзка преминавала към друга. Ражда сина си на 25-годишна възраст, а скоро след това се омъжва, но не за бащата на детето. „Този брак не просъществува дълго – споделя Бети. – Мартин не можеше да свикне, че е женен и има невръстен заварен син.“ Барбара била високо интелигентна, чувствителна и творческа натура. Можела да танцува и в един момент дори отворила балетно училище за деца. По времето, когато открила, че има рак, тя едновременно преподавала танци във Ванкувър и се грижела за бебето си. – Каза ми, че са ѝ правили мамограма, но са предложили да направят и мастектомия. На нея не ѝ се искаше. Барбара беше умна. Проучи всички материали, отнасящи се за нейния тип рак, а после издири и данни за резултатите от лечения на жени в нейната възрастова група от САЩ и Канада. Не бяха обнадеждаващи. Тогава ми рече: „Няма да се подлагам на всичко това. Не искам да ми се гади и не ща да ме режат. И дума да не става за химиотерапия. Ще се лекувам според холистичната медицина, пък каквото ще да става.“ Помоли Джон и мен да подкрепим решението ѝ, да не се намесваме. – Ти как го прие? – Ужасих се. Трябваше да направя нещо. Опитах да я накарам да разгледа и други варианти, но тя реагира много, много сърдито и беше непреклонна. Разкрещя се насреща ми. Никога преди не ми беше повишавала глас. През последните, струва ми се, шест месеца преди да почине ми беше доста ядосана. По-рано не беше такава. Когато се счепквахме за разни работи, тя ми казваше: „Добре, мамо, щом така си решила, твоя си работа.“ След това затръшваше вратата или нещо такова и с това се приключваше. – Не ми звучи като проява на гняв. По-скоро на поражение и безсилие. – По някаква причина вечно се оказваше, че я наранявам, а не зная с какво. Мисля, че бях ужасен родител. Сякаш самото ми присъствие я измъчваше. – Това те просълзява. Още ли изпитваш чувство на вина? – Може би не е точно чувство на вина. Питам се, не можеше ли да се роди при някой, който щеше да я разбира? Тя бе изключително дете – умееше да чувства света, да го разбира, да се спогажда с него. – В какъв смисъл да се спогажда? – Беше много будна за възрастта си. Където и да ходех с нея, хората се впечатляваха от нейната зрялост. Не ми се иска да казвам, че се държеше като възрастна, но проявяваше огромно разбиране за света на големите. –Каква беше емоционално? – Емоционално? Беше много любвеобилно дете, привързваше се. С нейната вежливост бързо ставаше любимка на всички, особено на учителите. На другите деца обаче това май не се харесваше. – Имаш ли представа дали някой се е опитвал да блудства с нея? – Спомням си един случай. Бяхме в Луизиана на гости при майка ми и баща ми. Сестра ми има четири момчета. Едно от тях беше с година по-голямо от Барбара и вече позаякнало. Тогава дъщеря ми беше на около 12 години. Тя нищо не ми каза. Чак когато се върнахме в Калифорния, споделила пред сестра си Маргарет. Именно Маргарет дойде и ми описа как онзи братовчед искал да лежи върху Барбара. Били само двамата в къщата. Барбара била много огорчена от случката. Помня, че попитах Маргарет: „Защо сестра ти нищо не ми каза?“ А тя ми отвърна: „Мислеше, че това може да развали отношенията ви с леля Дорис.“ После разговаряхме за болестта и смъртта на Барбара. Бети научила за рака на дъщеря си по времето, когато водила предизборната си кампания като представител на Зелената партия. Тя оттеглила кандидатурата си, за да бъде край детето си. Поинтересувах се дали трудно е взела това решение. – Не беше чак толкова трудно. Усещах, че се нуждаем една от друга. Но има нещо в моя характер, което винаги дразнеше Барбара. Според нея говоря твърде високо, а действията ми са невъздържани. Единственият начин, по който мога да го опиша, е, че бях твърде груба за нейната деликатна натура. Доста съм гръмогласна, мненията ми са крайни, наистина действам агресивно. Тя беше моята противоположност. Обичаше да премисля нещата, около нея да бъде тихо и се стараеше да проявява разбиране за различията на другите. – Звучи така сякаш те е възприемала като по-критична, отколкото ѝ се е искало да бъдеш. – Винаги ме е упреквала, че критикувам. Останах известно време при нея, но ми каза да си вървя. Тя си казваше кога я изморявам и се нуждае да си почине от мен. – За последните месеци ли говориш? – Да. – За какво всъщност става дума? В какъв смисъл я изморяваш? Човек сам по себе си не може да изморява. – Характерът ми постепенно я изморяваше. Твърде активна съм. – Кога изпитваме умора? – Когато работим усилено. Мислиш, че за нея е било нещо като работа да бъде с мен? – Налагало се е непрекъснато да се труди покрай теб. – Аха… – Сигурно се чудиш защо ти казвам това. Ще съм изненадан, ако ме разбереш веднага, но нали през целия си живот си търсела истината? Разбирам те и ти съчувствам. Виж, Барбара се е появила в живота ти, когато в него не е имало никаква стабилност. – Точно така. – Преминавала си през последните фази на брака си с Джон, когато си забременяла с нея. Чувствала си се съвършено самотна. Започнала си да осъзнаваш, че този мъж те привлича интелектуално, но емоционално е бил някъде далеч. Тогава си решила, че за да се отървеш от тази връзка, трябва да се обвържеш с Уоли. Заминала си за Западна Канада с всичките си деца. Става така обаче, че Джон получава попечителство над всички тях, с изключение на Барбара Елън. Още в началото на живота си тя е била натоварена с непосилната задача да запълни огромната празнота, която се е появила в твоя живот. Същността на стреса не е само онова, което мнозина си мислят. Той обхваща не само външния стрес, като загубата на пари или смъртта на близък, но и вътрешния, като необходимостта да се приспособим към някого другиго. Ракът, АЛС, МС, ревматоидният артрит и други подобни заболявания, поне според мен, се проявяват при хора, които трудно се възприемат като независими личности. Що се отнася до емоциите, те може и да са постигнали много в областта на изкуството или в интелектуалната сфера, но на емоционално ниво слабо да се възприемат като самостоятелни индивиди. В общуванията си с другите също не са съвсем наясно със себе си. Това, че Барбара е сменяла така мъжете, показва, че ѝ е липсвала самоувереност. След като приключвала с дадена връзка, трябвало да се впусне в нова, за да се чувства добре. Зависимостта ѝ към онези медикаменти също е от значение. Дъщеря ти се е появила в живота ти, когато си била особено самотна и емоционално изтощена. Мисля, че преждевременното ѝ умствено развитие е типично за чувствителните деца, които растат в нестабилна среда. Те намират сигурност именно в интелекта си, който им позволява да разбират възрастните. Като бях дете, хората също ми казваха колко зряло мисля за възрастта си. Аз също се възприемах така, защото в този режим на поведение наистина се създава впечатление за зрялост. Но що се отнася до емоциите, съм доста изостанал. На петдесет и осем години съм, а все още се мъча да порасна. – Всичко това е много интересно. – Ако детето е умно, може да компенсира липсата на развитие в една област чрез свръхразвитие в друга. Барбара е разработила своя интелектуален потенциал, за да се чувства спокойна. Струва ми се, че не си могла да ѝ осигуриш емоционалната подкрепа, от която се е нуждаела като малка. – Вярно е. – Когато родителят не е способен да поддържа нормални отношения с детето си, тогава то се нагърбва със задачата. Барбара го е правела, като е била добро момиче. Постигала го е с преждевременно развития си ум. На тринадесет или четиринадесет години, когато се появява абстрактното мислене, изведнъж тя се е превърнала в твоя защитничка. В отношенията ви твоите нужди са били приоритетни пред нейните. Например след онзи случай с момчето, което искало да легне върху нея, тя те е предпазила от своите емоционални проблеми, като не ти е казала. Не е искала да се притесняваш. Грижила се е за теб. Старала се е да поддържа мира в семейството. Но това не е роля на детето. То е трябвало да отиде при майка си и да каже: „Онова копеле опита да ми се натиска! Не ми пука дали ще има мир или не!“ Знам, че и на теб ти се е искало да постъпи така. Нищо не е случайно. Всичко започва от твоето детство. Моите отношения с големия ми син много приличаха на твоите с Барбара. Веднъж той ми рече: „Тате, няма да е лошо да помислиш къде свършва твоята територия и откъде почва моята.“ Схванах намека. Винаги съм смятал, че е по-добре децата да са ми ядосани, отколкото да не отстояват позициите си. Особеното поведение на Барбара през онези последни шест месеца представлява поставянето на граници. За първи път е отказвала на твоите желания и потисканият гняв е излизал наяве. – Ясно… – Така виждам нещата. Хората с рак и другите болести, които споменах, имат затруднения да отказват и да показват гнева си. Склонни са да потискат негативните си чувства или в най-добрия случай да ги изразяват под формата на сарказъм, но не и директно. Това при тях започва още от ранна възраст, когато се опитват да изградят връзка с родителя и да поддържат отношенията си с него. Мисля, че за Барбара е било доста трудно да поддържа отношения с теб. Спомням си, че говореше много уклончиво на тая тема. Намекна, че има проблеми, но не навлезе в детайли. Беше много затворена в себе си. За нея бях напълно непознат. Не пожела да си споделя с мен. – Като цяло ѝ беше неловко да споделя – каза Бети. – През последните месеци даже искаше първо да пушим по един джойнт, за да се отпусне, преди да разговаряме. – Така ли? – Действаше ѝ добре, защото ѝ помагаше да споделя. Веднъж ми каза: „Не знам какво представлява ракът, но той е тук и го чувствам като свой гостенин. Аз поканих рака в тялото си.“ Спомням си, че се ужасих от тези думи. Рекох ѝ: „Барбара, не те разбирам.“ А тя вика: „Ами усещам го като част от моя живот. И ти си част от него, мамо. Ти също имаш принос за рака ми.“ Ще ти споделя и друго, Габор. Дъщеря ми е видяла някого в нощта преди да умре. Твърдеше, че някакъв мъж дошъл да я вземе, а тя му е обяснила, че още не е готова. На следващата вечер ми заяви: „Онзи мъж… вече искам да дойде.“ Аз се изненадах: „Кой мъж? Лекарят ли? Искаш ли да го повикам?“ Тя възрази: „Не, мъжът, който дойде за мен и на когото казах, че не съм готова.“ Твърдеше, че междувременно се била приготвила. Няколко часа по-рано я бях успокоила, че ако е изморена от боледуването си, не е нужно да се тормози повече. Чак когато получи моето одобрение, ми сподели за този мъж. Очаквала го. В осем часа на същата сутрин почина. Чел ли си нещо на Кублер-Рос?58 На едно място пише за някакви придружители… съществата, които идват да ни вземат, като умираме. Стана ми страшно. Косата ми настръхна. – Кое точно те плаши? – Ами ако наистина има ангел на смъртта? – Не е задължително. Когато съзнанието ни преживява нещо, то се трансформира в образи. Дълбоките усещания и процеси се преобразуват от ума в мисли и картини. Бети имаше още един, последен въпрос: – Защо родителите не винаги имаме очи за страданията на децата си? – И аз съм се питал за същото. Работата е там, че не виждаме и нашите собствени. Когато четох книгата ти „Клекуат“, установих, че още не си осъзнала източника на своята болка. Затова ти е било невъзможно да видиш ясно проблемите и на Барбара. Ако разглеждаш темата само от твоя позиция и тази на дъщеря си, ще започнеш да изпитваш вина, защото ще се обвиняваш включително за неща, за които не трябва. Факт е, че ти си такава, каквато са те направили възпитанието и начинът на живот. Винаги си искала да се опознаеш и да намериш истината. За теб това е било голяма битка. Постигнала си удивителни неща, особено като се има предвид миналото ти. И все пак, сигурна ли си, че искаш да ме изслушаш? – Да, продължи, моля те. – Посветила си „Клекуат“ на Барбара Елън, но също и на своята „чудесна майка“. Тя наистина може да е била чудесна, но когато си писала посвещението, не си била съвсем наясно колко си ѝ била ядосана и колко наранена си се чувствала заради нея. „Майка ми беше мила и любяща, но винаги съм знаела, че обича повече брат ми и сестра ми. Любовта ѝ беше в такова изобилие, че част от нея достигаше и до мен.“ Как се чувства едно дете в такава ситуация? – Никога не съм чувствала, че не ме обичат. – Разбира се, не казвам, че майка ти не те е обичала. Но една от причините да смяташ, че няма никакъв проблем, е в това, че си потиснала болката си. На едно място пишеш: „След като пораснах, споделих чувствата си с майка ми, а тя се обиди и беше изумена, че мисля такива неща. Твърдеше, че ако е обръщала внимание предимно на другите си деца, то е било по простата причина, че са се нуждаели повече от нея и защото аз винаги съм била по-независима в емоционално отношение.“ Ето тук е уловката – представяйки се за емоционално независима, ти защитаваш майка си и избягваш темата за твоите наранени чувства. С това потискаш огорчението си. „Макар да знаех, че обича повече брат ми и сестра ми, нейната обич беше в такова изобилие, че част от нея се разливаше и върху мен.“ Тези думи могат да бъдат само на възрастен човек, който се опитва да избяга от болезнената реалност. Гледната точка на детето е различна. Как се чувстваше тогава в действителност? – Спомням си, че се възмущавах от вниманието, което обръщаха на по-малката ми сестра. Ревеше до посиняване, за да се занимават все с нея. Когато порасна, се изучи за медицинска сестра и роди четири деца. Пристрасти се към дрогата и алкохола. Умря от свръхдоза, преди да навърши петдесет. Родителите ми опитваха… майка ми опитваше отчаяно да я вкара в правия път. – Веднага бързаш да се обявиш в защита на родителите си. – Нормално е. И аз съм родител. – Мисля, че най-вече защитаваш себе си от огорчението, идващо от отношенията ти с родителите. Имала си кошмари… – Всеки би имал кошмари, ако преяде на вечеря… – Кошмарите са свързани с най-големите ни тревоги. Да вземем едно дете, което се страхува, че под леглото му се крие чудовище. Бихме могли да запалим лампата, да му покажем, че няма никакви чудовища, но само минута по-късно то отново ще почне да пищи. От какво всъщност се опасява? То се бои, че няма кой да го пази, чувства се недостатъчно закриляно. Може да има нещо чудовищно и в самия родител… ако родителите са гневливи, детето се плаши от това. В следствие на насъбралия се ужас умът на хлапето създава образа на чудовището. – Моите кошмари бяха свързани с баща ми. Ненавиждах го. Неотдавна се видях с брат ми, който беше най-тормозеният от баща ми. Въпреки трудностите, успя да стане въздухоплавателен инженер. Отдавна е алкохолик, но не само работи по специалността си, а е сред първенците в своята област. Та, като се видяхме, той ми каза: „Знаеш ли, Бети, винаги съм се възхищавал на смелостта ти да се опълчваш срещу татко.“ Това не е вярно – вцепенявах се от страх пред него, но наистина давах някакъв отпор. В очите на брат ми съм била като борец за правдини. Той не смееше да му възрази и с една думичка. Татко го наричаше женчо, защото учеше по цял ден. – Друга причина за кошмарите ти, свързани с него, е, че не си могла да говориш с майка си за тези неща. – Какво трябваше ѝ кажа? „Мамо, мразя татко и се чудя защо, по дяволите, живееш с него“? – Не, само това: „Мамо, мразя татко.“ – Това нямаше да мине пред нея. Библията ни учи да почитаме майка си и баща си. – Не обвинявам майка ти, защото тя е имала своите си причини да живее с този брак. Например не е могла да се бори и да се надява, че това няма да доведе до сътресения. Но за едно дете е много болезнено да не бъде разбирано от майка си. Ти си излязла от нейното тяло и тя е най-близкият ти човек. Майката е като вселената за своите малки. Ако ни разочарова, все едно цялата вселена ни обръща гръб. Ако бащата се окаже грубиян и насилник, вселената или ни пази от него, или не ни пази. В никакъв случай не казвам, че вината е у майка ти. Тогава жените са имали съвсем друго място в обществото, а и като цяло човешките взаимоотношения са били различни. Тук обсъждаме само гледната точка на детето. То е още малко и не е наясно с нормите на поведение, които си измислят големите. Затова просто се чувства изоставено от майка си. Казваш, че „това нямало да мине пред нея“, с което всъщност казваш, че майка ти не се е вслушвала в твоите най-съкровени чувства. Може да си мислим, че подобно отношение не ни наранява, но факт е, че от такива неща ни боли най-много. Има една страхотна феминистка книга – „Русалката и Минотавъра“ на Дороти Динерщайн. В нея се обяснява как специфичната роля на жените в отглеждането на децата влияе на развитието на малките. Ако жената живее с неулегнал съпруг, тя се превръща в майка и на мъжа си, от което пък не ѝ остават сили да бъде добра майка за децата си. С други думи, истинският конкурент за обичта на майка ти не е била по-малката ти сестра, а баща ти. – Има нещо такова, защото тримата – аз, брат ми и сестра ми, докато бе още жива – веднъж се разприказвахме за татко. Омразата, която изпитвам към него, бледнее пред онова, което чувстваха те. Батко и сестра ми го презираха. Както си говорехме, в стаята влезе майка и рече: „Деца, когато говорите така за баща си, ме ядосвате, защото той беше добър човек.“ После добави: „Мисля, че не ви обръщах достатъчно внимание. Ако можех да се върна назад във времето, щях да се грижа повече за вас и по-малко за него.“ – Сигурно е така. Но тя може би не осъзнава, че той е получавал вниманието, което е искал. Ако се е чувствал неудовлетворен, е щял да тормози и нея. Барбара Елън, лелята, която починала от свръхдоза, чичото-алкохолик, Бети и всичките ѝ деца в една или друга степен са жертви на натрапчивата незрялост на бащата на Бети и липсата на достатъчна заинтересованост от страна на майка ѝ. Но и тези родители са страдали от бремето, която пък им е било прехвърлено от техните предци. Не можем да виним никого. Поколения след поколения наред са допринасяли за появата на рака, който отне живота на Барбара Елън. Изтегляне 2.65 Mb. Сподели с приятели:
|