Когато тялото казва не
: Стрес, хормони, потискане и рак
Изтегляне 2.65 Mb.
|
| 7: Стрес, хормони, потискане и рак
Повечето случаи на рак на белите дробове се причиняват от карциногени и други подобни вещества, които се поглъщат с цигарения дим – това се казва в дванадесетото издание на „Вътрешна Медицина – Принципи на Харисън“. Твърдението не издържа на критика, въпреки че съдържа и частица истина. Пушенето води до рак на белите дробове толкова, колкото падането в дълбока вода причинява удавяне. За някого, който не може да плува и не е екипиран, падането може да е фатално, но не и за другиго, ако е добър плувец и носи спасителна жилетка. Нужни са няколко фактора, за да се стигне до удавяне. Същото е и при рака на белите дробове. Цигарите значително повишават риска, но не само от белодробен рак, а също и на пикочния мехур, гърлото и други органи. Дори само по пътя на логиката стигаме до извода, че пушенето само по себе си не може да доведе до образуването на злокачествени образувания. Ако беше вярно, че А причинява Б, тогава всеки път, когато имаме А, щеше да последва и Б. Ако Б не се появява след всяко А, тогава А не е единствената причина за Б, въпреки че в повечето случаи може да е главен или поне съществен фактор. С други думи, ако пушенето предизвикваше рак на белите дробове, всеки пушач щеше да има тази болест. Преди няколко десетилетия Дейвид Кисен – британски гръден хирург – написал, че пациентите с белодробен рак често са склонни да „консервират“ емоции.59 След поредица от проучвания той подкрепил тезата си, че хората с това заболяване „са със слаба и ограничена способност да изразяват чувствата си, за разлика от пациентите с доброкачествени образувания и участниците в контролната група“.60 Кисен установил, че рискът от рак на белите дробове е пет пъти по-висок при хора, които не могат ефективно да изявяват емоциите си. Особено интересно е, че пациентите, които са пушели, но не са поглъщали дима, са били далеч по-склонни да потискат емоциите си. В резултат на наблюденията си той стига до становището, че потискането на емоциите и пушенето действат съвместно като причинители на този тип рак. Колкото по-мощно било потискането, толкова по-малко цигарен дим бил необходим за появата на болестта. Тезата на Кисен се потвърждава красноречиво от друго изследване, проведено от германски, холандски и сръбски учени в продължение на десет години в Цървенка, бивша Югославия. Целта на проучването била да се установи дали има връзка между психологичните рискови фактори и смъртността. Цървенка е промишлен град с население от около четиринадесет хиляди души. Избран е, защото бил известен с високия си процент на смъртност и заради принципно неизменящото се население, което улеснява по-продължителните наблюдения. Почти 10 процента от жителите участвали в проекта – около хиляда мъже и четиристотин жени. Всеки един от тях бил интервюиран през 1965-66 година. Отговорили на 109 въпроса, които обхващали такива рискови фактори, като неблагоприятни събития в живота им, чувства на продължителна безнадеждност и свръхрационално, безчувствено поведение. Медицинската част включвала измерване на нивата на холестерол, теглото и кръвното налягане. Записано е кои са били пушачи, а онези с вече открити заболявания са изключени от изследването. През 1976-а, тоест десет години по-късно, над 600 от участниците вече били починали от рак, сърдечни проблеми, удари или поради други причини. Най-значителният рисков фактор за тази смъртност – особено при случаите на рак – е наречен от учените „рационалност и антиемоционалност“ (Р/А). Единадесетте въпроса, които определят Р/А, са все свързани с темата за потискане на гнева. Авторите пишат: „Всъщност заболеваемостта от рак беше с цели 40 пъти по-честа при онези, които са отговорили положително на 10 или 11 от въпросите за Р/А, отколкото при другите, които са отговорили положително на средно 3 от тези въпроса… Открихме, че пушачите не заболяват от рак, освен ако не проявяват крайна Р/А, от което излиза, че пушенето уврежда дробовете само на „податливото малцинство.“61 Тези заключения не опрощават греховете на производителите на цигари и други тютюневи изделия. Дори напротив – всичките тридесет и осем жители на Цървенка, които участвали в проучването и починали от рак на белите дробове, са били пушачи. Резултатите сочат, че тютюневият дим не е единственият причинител на тази болест, а потискането на емоциите по някакъв начин засилва пораженията от него в тялото. Но как става това? Психологичните състояния имат значителна роля за появата на злокачествени образувания. Тяхното влияние става възможно чрез взаимните връзки между отделните компоненти в стресовата система на организма: нервите, хормоналните жлези, имунната система и мозъчните центрове, където се възприемат и обработват емоциите. Биологичната и психологичната дейност не са самостоятелни, а са проявления на една суперсистема, която вече нямаме право да разглеждаме като съвкупност от отделни и автономни механизми. Събраните научни данни през последния четвърт век изместват остарелите схващания на западната медицина за разделението между тялото и съзнанието. Все повече се налага по-вярното гледище за единството и неделимостта помежду им. Кендъс Пърт е водеща американска специалистка, която пише, че „принципното разделение между имунологията, ендокринологията и психологията е изкуствено наложена в миналото“.62 Психоневроимунология – или още по-изчерпателно и точно: психоневроимуноендокринология – е името на дисциплината, която изучава взаимодействието на органите и жлезите, регулиращи поведението и физиологичния ни баланс. Мозъкът, нервната система, имунните органи, имунните клетки и ендокринните жлези са взаимосвързани по няколко начина. А при бъдещи проучвания вероятно ще бъдат открити и още повече свръзки. Съвместната задача на тази психоневроимуноендокринна (ПНИ)63 система е да осигури развитието, оцеляването и подновяването на организма. Тези взаимовръзки позволяват разпознаването на потенциални заплахи – както външни, така и вътрешни – и съответното им противодействие с биохимични и поведенчески промени, осигуряващи максимална сигурност при минимални разходи. Различните части на ПНИ суперсистемата се съединяват чрез нервни връзки, някои от които едва наскоро открити. Например по-рано се вярваше, че имунните центрове се влияят само от хормони, но се оказа, че са богато снабдени и с нерви. Така наречените главни имунни органи са костният мозък и тимусът – жлеза, която се намира в горната част на гръдния кош, пред сърцето. Имунните клетки, съзряващи в костния мозък или в тимуса, се отправят към второстепенните лимфни органи, като далака и лимфните жлези. Нервните влакна, идващи от централната нервна система, достигат както до главните, така и до второстепенните лимфни органи, като по този начин се осигурява непосредствена комуникация между мозъка и имунната система. Ендокринните жлези, произвеждащи хормони, също са свързани директно с централната нервна система. Така мозъкът може да „говори“ направо на щитовидната жлеза, надбъбречните жлези, тестисите, яйчниците и други органи. И обратното – хормоните на ендокринните жлези и веществата от имунните клетки безпрепятствено оказват влияние върху мозъчната дейност. Химическите съединения от всичките тези източници се свързват с рецепторите на повърхността на мозъчните клетки, като така въздействат на поведението на индивида. Всички сме изпитвали т.нар. „неразположеност“, която илюстрира това въздействие. Съществува група от химически субстанции, наречени цитокини, които се секретират от имунните клетки и могат да причинят неприятни усещания – треска, загуба на апетит, умора и повишена нужда за сън. Макар да ги смятаме за беда, чрез тези състояния се пести енергия, която ни помага да преодоляваме болестите. Ненормалното отделяне на цитокините обаче би нарушило нормалните ни функции, като например може да причини прекомерна или хронична умора. Удивително е, че лимфните и други бели кръвни клетки са способни да произвеждат почти всички от хормоните и субстанциите, които иначе се образуват в мозъка и нервната система. Дори ендорфините – веществата, които са телесният еквивалент на морфина и действат на настроенията и обезболяващо – могат да бъдат секретирани от лимфоцитите. И тези имунни клетки си имат рецептори по повърхността, за да си взаимодействат с хормоните и другите молекули, идващи от мозъка. Казано накратко, освен обединяващата мрежа от нервни влакна, която опасва различните компоненти на ПНИ суперсистемата, се извършва и постоянно биохимично общуване помежду им. Чрез безбройните продукти, които си изпращат или съответно получават, те разговарят на един и същ разбираем за тях молекулярен език. ПНИ системата е като огромна телефонна централа, която във всеки един момент координира съобщенията – получавани от и изпращани във всевъзможни посоки. От това пък следва, че ако някакъв временен или хроничен дразнител въздейства върху някоя част от описания механизъм, съществува вероятност да окаже влияние и върху останалите части. Какво се крие зад тази гъвкава функционалност на ПНИ системата? Един поглед през микроскопа ни разкрива множество рецепторни участъци по повърхността на всяка клетка, с които се свързват молекулите, пренасящи дадена информация. Кендъс Пърт казва, че една типична нервна клетка може да има милиони рецептори на повърхността си: „Ако оцветим с различни бои всеки тип рецептори, които учените са установили, клетките ще заприличат на пъстра мозайка от поне седемдесет различни цвята – 50 хиляди оттенъци за един вид рецептори, 10 хиляди за друг, 100 хиляди за трети и т.н.“64 Молекулите, пренасящи информация, както и повечето от хормоните са изградени от аминокиселини – основните градивни блокове на белтъците. Наричат се пептиди, научното име на по-дългите вериги от тях. Тези вещества не са специфични само за една област или орган от тялото. Изтъкнати невролози предлагат термина „информационни субстанции“ като общо название за цялата група, защото всички те пренасят информация между клетките и органите. Съществуват множество възможни взаимодействия между информационните субстанции, отделяни от дадена част на ПНИ системата, и клетките от някоя друга част. Центърът на ПНИ системата е ендокринната ос, която включва хипоталамуса, хипофизата и надбъбречните жлези. Чрез тази ос се задейства реакцията на тялото към дадена заплаха. Психологическите влияния най-напред се анализират в емоционалните центрове, известни като лимбична система. Тя включва части от мозъчната кора и по-дълбоки мозъчни структури. Ако постъпващата информация бъде интерпретирана като заплашителна, хипоталамусът подтиква хипофизата да секретира адренокортикотропен хормон. Той пък от своя страна задейства кората на надбъбречните жлези да отделя кортизол в системата. Едновременно с реките от хормони тече и информационен поток. Хипоталамусът изпраща съобщения по симпатичната нервна система към друга част на надбъбречните жлези – медулата. Там се произвежда и секретира адреналинът, който незабавно стимулира сърдечносъдовата и нервната система, подготвяйки ги за реакция на заплахата. Не е изненадващо, че факторите, които организмът най-вероятно би интерпретирал като емоционално стресиращи, са същите, които представляват и най-мощните психологически ускорители на ендокринната ос: „…несигурността, конфликтите, липсата на контрол и информация – тези се смятат за най-стресиращите стимули и решително задействат ендокринната ос. Чувството за контрол и консуматорното поведение водят до бързо потискане на активността на ендокринната ос.“65 Терминът „консуматорно поведение“ идва от латинската дума “consummare” със значение на „завършвам“ или „слагам край“. В случая се има предвид, че се премахва опасността или се облекчава причинената от нея напрегнатост. Напомняме, че стресът не се изчерпва само с обективни външни заплахи, като хищници или вероятни бедствия, а включва и вътрешното усещане, че нещо, което определяме като значимо, не е наред. Затова липсата на контрол и информация – а както ще видим и по-нататък: незадоволените емоционални потребности и недостигът на любов – задействат ендокринната ос. Премахването на тези потребности слага край и на реакцията към стреса. Като имаме предвид биохимичните и неврологичните взаимодействия в ПНИ системата, лесно можем да разберем как емоциите въздействат на хормоните, имунната защита и нервната система. За образуването на рак своята роля играят както нарушената хормонална активност, така и занижената имунна защита. Ракът на белите дробове е чудесен пример. Според механистическата представа ракът се получава при увреждане на клетъчната ДНК от нездравословни вещества. Да речем такива, които се поглъщат с тютюневите продукти. Становището има своите основания, но не може да обясни защо едни пушачи заболяват от рак, за разлика от други, независимо че количеството и вида на цигарите, който консумират, са напълно еднакви. Трябва да си отговорим на въпросите: Защо клетките на някои хора са по-податливи на болести от тези на други? Защо наблюдаваме поправка на ДНК при едни, но не и при други? Защо имунната система и останалите защитни механизми са справят с рака при едни, но не и при други? На какво се дължат огромните различия в процесите на възстановяване или влошаване на болестта, дори когато ракът е диагностициран в една и съща фаза при отделните пациенти, които пък не се отличават по възраст, пол, доходи и общо здравословно състояние? Генетичните особености могат да дадат задоволително обяснение при някои видове рак, въпреки че при повечето хора наследствеността не играе роля, какъвто е случаят с рака на гърдата. Конкретно този на белите дробове не се предава генетично, нито пък увреждането на клетките там се дължи на някаква наследствена обремененост. Появата на злокачествени образувания протича през няколко етапа, първият от които е процесът, при който нормалната клетка се превръща в увредена. Ракът може да се разгледа като болест на клетъчното размножаване. По някакъв начин естественият процес на делене и смърт на клетката се нарушава и вместо очакваните здрави копия, се получават изродени, които продължават да се множат без оглед на биологичните нужди на организма. Тъй като в тялото ежедневно умират или се появяват милиони нови клетки, е някак разбираемо и очаквано, че някои от тях претърпяват спонтанни неестествени трансформации. Кендъс Пърт пише: „Факт е, че по всяко време във всеки един от нас растат мънички злокачествени туморчета.“ Цигареният дим оказва непосредствено разрушително въздействие върху генетичния материал на белодробните клетки. Установено е, че за началото на рак те трябва да се сдобият с поне десет повреди в своята ДНК. Всъщност няма значение в коя част на тялото се намира дадена клетка. Подобни поражения в генетичния материал „рядко водят до образуването на тумори. Обяснението е, че повечето повреди са временни и лесно се отстраняват при поправката на ДНК или при смъртта на клетката“.66 С други думи, ДНК може да се възстановява или клетката загива преди да се е размножила с увредения генетичен материал, а това без съмнение обяснява защо повечето пушачи така и не заболяват. А където имаме клиничен случай на рак на белите дробове, или поправката на ДНК се е провалила, или клетката е оцеляла. В статия от 1999 година относно психологическото въздействие и рака на белите дробове учените от Щатския медицински университет на Охайо пишат: „Неуспешната поправка на ДНК се свързва със завишен риск от поява на рак. Стресът може да измени механизмите на поправка на ДНК. Например едно проучване показва, че лимфоцитите на психичноболни пациенти с ясноизразени симптоми на депресия са с понижена способност да поправят ДНК на клетки, увредени от излагането на рентгенови лъчи.“67 Същата занижена способност се наблюдава и при опити с лабораторни животни, подложени на стрес. Апоптозата е научен термин за процеса на програмирана клетъчна смърт, необходима за поддържането на здрави тъкани. Чрез нея се осигурява нормалното обновяване на материята, като се бракуват старите клетки с нестабилен генетичен материал, а по този начин се освобождава място за тяхното здраво и пълноценно потомство. „Промени в апоптозата могат да доведат до множество патологии, включително до образуването на рак, невродегенеративни и автоимунни заболявания, както и такива на имунната недостатъчност.“68 Стероидните хормони, отделяни при работата на ендокринната ос, осъществяват регулацията на апоптозата по няколко начина. Обичайното потискане на емоциите поставя човек в положение на хроничен стрес, а той пък води до неестествена биохимична среда в тялото. Когато нивата на стероидните хормони са постоянно извън нормалните граници, това може да обърка нормалните процеси на програмирана клетъчна смърт. Участие в клетъчната смърт взимат и NK-клетките, които наричаме и „естествени убийци“. Депресията – психологично състояние, при което потискането на гнева взима надмощие – съвместно с никотиновия дим понижават активността на NK-клетките.69 Накратко, за развитието на рак не е достатъчно само увреждането на ДНК. Необходимо е също така да се провали поправката на генетичния материал и/или да се появят проблеми при програмираната клетъчна смърт. Стресът и потискането на емоциите оказват негативно влияние и върху двата процеса. Откритията на учените от Цървенка и на британския хирург Дейвид Кисен са напълно очаквани като имаме предвид първия етап от зараждането на злокачествените образувания. През 1996 година списанието на Канадското медицинско дружество публикува статия в две части, в която се разглежда ролята на ПНИ системата по време на здраве и болест. „При здрави хора – отбелязват авторите – невроимунните механизми защитават организма на приемника от инфекции, поражения, рак, а също така контролират имунните и възпалителните процеси, които се борят с дадено заболяване.“70 С други думи, болестта не е просто следствие от някаква външна атака, а се развива в приемника, който има уязвим организъм поради настъпил безпорядък във вътрешната му среда. Сега да разгледаме следващия етап на злокачествените промени. След като се отърват от нормалните регулаторни механизми, които иначе биха възпрепятствали оцеляването им, новите ракови клетки продължават да се делят, което довежда до образуването на тумор. В тази фаза растежът на тумора може да бъде забавен или поощрен от вътрешната среда. Тук ПНИ суперсистемата е с главна роля. Въздействайки главно чрез хормоните на ендокринната ос, тя създава условия в тъканите, които са разположени или благоприятно, или враждебно към растежа и по-нататъшното разпространение на рака. Д-р Марк И. Липман от Националния институт за изучаване на рака в Бетезда, Мериленд, пише: „Хроничното психологично състояние на човека може да насърчи развитието на тумора или да притъпи или изостри влиянието на външния стрес. Ендокринната система се явява особено важен медиатор в отношенията между психиката и тумора… Неизменно психологичните фактори, които пораждат ендокринни промени, имат последици и за самия тумор.“71 Въздействието на хормоните върху растежа и разпространението на рака е значително. Първо, много тумори са директно зависими от хормоните или направо се появяват в органи, чиято функция е свързана с тях, като яйчниците и тестисите. Хормонално зависимите ракови клетки имат рецептори върху мембраните си за свръзка с различни хормони, които поощряват клетъчния растеж. Пример за хормонално зависим рак е този на гърдата. Всеизвестно е, че много видове рак на гърдата разчитат на естрогена, което е и основната причина за приемането на антиестрогена тамоксифен (нолвадекс). Не всички обаче знаят, че някои видове рак на гърдата притежават рецептори за широка гама от други информационни субстанции, включително за андрогени (мъжки полови хормони), прогестини, пролактин, инсулин, витамин D и още няколко – като всички изброени се отделят от ендокринната ос или се регулират от нея. От наблюдения върху хора и опити с животни е установено, че стресът е способен значително да променя хормоналната активност. При един експеримент учените са променили отношенията на надмощие и подчинение при няколко групи с женски маймуни. Установената йерархия била нарушена. Животните, които преди били в позиция на надмощие, се принудили да заемат мястото на подчинените, а доскорошните подчинени получили положението на първите. Социалната зависимост довела до нарушена функция на ендокринната ос и яйчниците. „Първоначално доминиращите женски отделяха по-малко кортизол от онези, които им бяха подчинени.“ Маймуните с надмощие имали нормална менструация и по-висока концентрация на прогестерон преди овулация. Онези в позиция на подчинение по-рядко овулирали и по-често били с нарушен менструален цикъл. Когато ситуацията се променила и преди доминантните женски станали подчинени, тяхната репродуктивна функция веднага била потисната, а нивата им на кортизол се повишили. Точно обратният ефект пък бил наблюдаван при маймуните, които преди били подчинени, а после придобили надмощие.72 Видовете рак на специфичните женски органи, като яйчниците и матката, също се влияят от хормоните. Ракът на яйчниците е чак на седмо място по разпространеност, но пък е сред най-смъртоносните. Той е с най-неблагоприятната прогноза. През 1999 година две хиляди и шестстотин жени от Канада са диагностицирани с такъв тумор. Само до края на същата година хиляда и петстотин от тях вече били починали. Ежегодно в САЩ случаите на рак на яйчниците наброяват около двадесет хиляди. Почти две-трети от тях са с летален изход. Макар ранното лечение да дава добри резултати, болестта обикновено се открива твърде късно, за да ѝ бъде въздействано успешно. До ден-днешен няма ефективни тестове, които да разпознават заболяването в началните му фази. Ултразвуците и кръвният тест CA-125 помагат за проследяването на лечението, но не са надеждно средство за откриването на рака преди да се появят симптомите му или преди да се е разпространил на други места. Дарлин е застрахователна агентка. Откриват ѝ болестта при поредица от прегледи за установяване на стерилитет. „Подложих се на лапароскопия, за да огледат яйчниците ми – казва тя. – Така откриха рака. И вместо да ми помогнат да забременея, трябваше да ми махнат яйчниците.“ Тъй като стерилитетът е един от известните възможни индикатори за този тип рак, хормоналните фактори очевидно са важни. За съжаление, цялата картина е малко объркваща. Ранната менструация и късната менопауза повишават риска за това заболяване, докато бременността и пиенето на противозачатъчни го понижават. От това може да се заключи, че колкото повече жените овулират, толкова по-вероятно е да развият болестта. От друга страна обаче, стерилитетът, при който няма овулация, също повишава риска. Оказва се, че хормоналното влияние е доста фино и сложно. Знаем със сигурност, че хормоните на дадена жена са изключително чувствителни към нейното психологическо състояние и към стресовете в живота ѝ. Хормоналната функция може да е свързана и с определени индивидуални характеристики, се заключава в едно изследване на университета в Питсбърг от 2001 година. Учените от тамошния медицински факултет сравнили психологическите характеристики на жени, при които хронично липсва менструация (аменорея), с тези на жени с нормален месечен цикъл. Интересът бил насочен главно към една група пациентки с хипоталамусна аменорея, тоест такива, при които не е имало открита болест или друго състояние, обясняващо липсата на нормална овулация. В извода от проучването се казва, че „жените с хипоталамусна аменорея са с по-особен манталитет, като по-конкретно изпитват нужда да получават чуждото одобрение. Те са по склонни да проявяват характеристиките на хора, податливи на депресия, да следват идеалистични стандарти и да се тревожат какво другите мислят за тях“.73 Значимо откритие на учените от Питсбърг са смущаващите хранителни навици при жени без менструация. Неестествените хранителни навици са тясно свързани с неразрешени проблеми от детството, както ще видим и при случая с комедиантката Гилда Раднър, която почина от рак на яйчниците. Стресовете, предизвикващи проблеми с яденето, са същите, които предразполагат към заболявания. Авторите на питсбъргското проучване са категорични, че „жените с хипоталамусна аменорея по-често изразяват загриженост за теглото си, говорят за диети, страхуват се от напълняване и проявяват склонност към преяждане“. Хранителните навици са директно свързани с емоционални проблеми, възникнали в детска възраст, но и с настоящи стресове. Начините, по които се храним или не се храним, както и количеството храна, която поглъщаме, имат пряко отношение към нивата на стрес, на които сме подложени, а зависят и от способността ни да реагираме на превратностите на живота. И така, хранителните навици въздействат на хормоните, чиято работа пък оказва влияние на женските репродуктивни органи. При анорексичките например често липсва менструация. Джерилин Прайър е ендокриноложка от Ванкувър със специален интерес към женските здравословни проблеми. Тя е установила, че може да има хормонален дисбаланс дори сред жени, които твърдят, че имат редовен месечен цикъл и нямат оплаквания. В едно канадско списание авторката пише: „Приблизително при една трета от регулярната, асимптоматична менструация на здрави жени се наблюдават смущения в овулацията, които в зависимост от причините могат да доведат до сериозни здравословни проблеми.“74 Най-честата причина за отслабената овулация според изследването на д-р Прайър е недостатъчната стимулация на яйчниците от страна на хипоталамуса и хипофизата, което се дължи на „неправилна координация в подаването на сигнали от двете жлези към фоликулите на яйчниците“. Авторката допълва, че смущенията „се дължат на процеси на адаптация, свързани с ежедневието, промени в теглото, психосоциални стресове, преумора или други заболявания“. Злокачествените заболявания на хематологичната (произвеждащата червените кръвни телца) система като левкемията и лимфомата също са зависими от хормоните, тъй като силно се влияят от кортизола, произвеждан в надбъбречните жлези. Надбъбречните кортикоидни хормони ускоряват деленето на увредените клетки и разпространението им. Подобни болести може би частично се дължат на нарушения баланс в ендокринната ос, който подпомага ненормалното функциониране на кръвните и лимфните клетки. Наличните данни сочат, че емоционалният стрес е значителен в живота на възрастните с тези заболявания. След продължило петнадесет години проучване на Рочестърския университет се установило, че лимфомата или левкемията „най-често се появява при хора, страдащи от загуба на близък или раздяла, което предизвиква у тях чувства на тревога, тъга, гняв и безнадеждност“.75 Синтетичните аналози на стресовия хормон кортизол са важни компоненти при лечението на левкемия и лимфома. Интересното е, че необходимото количество на кортизолоподобните хормони, които блокират размножаването на раковите клетки, е съвсем малко повече от онова, което здравото тяло си произвежда. Конкретно при левкемията поредица от остри стресове, при които нивата на кортизол временно се покачват, понякога са достатъчни, за да доведат до ремисия. Вярва се, че нещо такова се е случило по време на боледуването на композитора Бела Барток. Напомняме, че за разлика от постоянно високите нива на кортизола при хронично стресирани индивиди, временното им покачване при остър стрес е полезно и необходимо. Барток бил в изгнание далеч от родната си Унгария и страдал от левкемия, когато диригентът на Бостънския симфоничен оркестър му възложил задачата да напише ново произведение. Композиторът влязъл в спонтанна ремисия, която продължила до завършването на творбата. Най-вероятно повишените нива на кортизол и няколко други елемента от ПНИ системата са допринесли за тази прочута ремисия, която позволила създаването на Концерт за оркестър, една от класиките на двадесети век. Освен че имат директно въздействие върху някои злокачествени образувания, хормоните, регулирани от чувствителната на стрес ендрокринна ос и от лимбичната система на мозъка, са в състояние и по други пътища да оказват влияние върху развитието на рака. Имунната система е сред първенците по чувствителност към хормони. Прието е да се смята, че ракът е нашественик, срещу когото на организма – също като на държава, подложена на чуждестранна атака – се налага да води война. Подобно гледище може и да е удобно за мнозина със своята опростеност, но представлява изопачаване на реалността. Първо, дори да съществува външен карциноген, например от тютюн, ракът отчасти си остава резултат от провалите на вътрешни процеси. И нека не забравяме, че за повечето видове рак няма познат карциноген, който да ги предизвиква. Второ, не нещо друго, а вътрешната среда, била тя локална или на целия организъм, решава дали туморът ще расте или ще бъде ликвидиран. Казано с други думи, израждането на нормалната клетка до тумор е процес, свързан с много фактори, които са поне толкова свързани с биопсихичната среда на организма, колкото и с вида на самия рак. След като ракът достигне фазата, при която на повърхността на клетките му се появяват молекули, различни от нормалните телесни протеини, срещу него започват атаки на няколко нива. Т-клетките го нападат с пагубни химикали; създават се антитела срещу него; специални кръвни телца опитват да го изядат. При условия на хроничен стрес имунната система би могла да се окаже или твърде объркана, за да разпознае мутиралите клетки, изграждащи рака, или твърде отслабнала, за да предприеме ефективна атака. За растежа и развитието на туморите допринасят и немалко химикали – едни се произвеждат от организма, а други се секретират от самите ракови клетки. Тези химикали включват вещества, свързани с растежа, други имат потискащи функции, а има и молекули от различни типове, които пренасят информация. Чрез сложно балансиране между тях може да се постигне свиване на тумора или неговото уголемяване. За момента е достатъчно само да кажем, че тази сложна биохимична плетеница се надзирава от ПНИ системата, и по-специално чрез хормоните и други информационни субстанции. В заключение, емоционалните състояния са от огромно значение за евентуалното предотвратяване или поощрение на образуването на метастази – движението на увредени клетки от първоначалното им място на поява към други области в тялото. Разправят един мит, че ракът трябвало да бъде „засечен рано“ преди да има шанс да се разпространи. Биологичната действителност е съвсем различна: по времето, когато туморите могат да бъдат открити, в повечето случаи те вече са плъзнали и на други места. Британският онколог Базил Стол отбелязва, че „скритите метастази на значителна част от забелязаните рано ракове са факт към момента на диагностициране на първичния тумор“.76 Все пак повечето метастази или умират, или не се проявяват за продължителен период. Времето, необходимо на един тумор да увеличи масата си двойно, варира между различните видове и е индивидуално. За да може туморът да бъде забелязан клинично, дори да се намира на леснодостъпни тъкани като кожата или гърдата, той трябва да стане около половин грам, в който се съдържат около петстотин милиона клетки. На една клетка със злокачествено увреждане ще са ѝ необходими приблизително тридесет деления, за да се сдобие с такава маса.77 Изчислено е, че при рака на гърдата времето за двойно увеличение на масата варира от няколко дни до година и половина, средно – около четири месеца. „Ако туморната клетка расте постоянно с тази усреднена бързина, ще са ѝ необходими близо осем години, за да стане клинично откриваема. А някои данни сочат, че периодът може да достигне и 15-20 години.“78 В реалния живот на тумора обаче едва ли има растеж без колебания. По-скоро той е нестабилен и зависи от това, което се случва в живота на човека, който го носи. Да си припомним историята на Мишел. Седем години тя е носила бучката в гърдата си, но драматичните обрати настъпват чак след период на силен стрес. Тъй като ракът на гърдата има способността да образува метастази, след като стане малко над половин милиметър в диаметър, „той вече ще се е разпространил по времето, когато бъде открит“.79 Разнасянето на микроскопични злокачествени клетки, които така и не причиняват клинични проблеми, е факт в много от случаите на рак на гърдата. Но има и случаи, когато те се крият в отдалечени тъкани в продължение на години и най-неочаквано се проявяват. Подобно е положението при рака на простата, при който вероятността за наличието на метастази към датата на откриване на първоначалния тумор е около 40 процента. Всъщност, също като при рака на простатата, аутопсиите на жени показват, че цели 25-30 процента от всички жени имат микроскопични тумори в гърдите си, което е „доста повече от бройката на случаите, в които се стига до заболяване“. 80 И така, проблемът не се свежда просто до предотвратяването на разпространението, но и до това, защо при някои хора вече съществуващите скрити метастази изведнъж започват да водят до симптоми. Върху латентността на туморите се оказват множество хормонални и имунологични въздействия, като всички те са част от функцията на ПНИ системата и зависят от стреса. Между отделните пациенти се откриват забележителни разлики в бързината, с която растат туморите. Също така любопитни са данните, според които хора, диагностицирани с еднакъв тип рак, в една и съща фаза на заболяването и по едно и също време, са със съществени отлики в проявлението на метастазите и в продължителността на живота след диагнозата. Например са известни „редица случаи, при които не напълно изрязаният рак на гърдата никога не създава повторни проблеми или метастазите цели 30 години стоят в латентно състояние в тъканите на болния преди най-сетне да се проявят“.81 Такива индивидуални различия, както изглежда, не се дължат на специфичните особености на самото злокачествено образувание, а на фактори от вътрешната среда на тялото, които потискат растежа на тумора или пък точно обратното – окуражават го. Тези вътрешни фактори са силно зависими от стресорите в живота на хората и от начините, по които всеки се справя със стреса. В голяма част от проучванията на рака като най-често срещан рисков фактор се посочва невъзможността за изразяване на емоции, в частност онези, свързвани с гнева. Потискането на гнева не е нещо абстрактно, което по мистериозни начини води до заболяване. То е важен рисков фактор, защото увеличава физиологичния стрес на организма. Помагат му и други рискови фактори, които често вървят ръка за ръка с него – такива са чувството за безнадеждност и липсата на социална подкрепа. Човек, който не изпитва или не изразява „негативни“ емоции, е изолиран дори когато е заобиколен от приятели, защото не се вижда истинската му същност. Чувството за безнадеждност е следствие от хроничната неспособност за откровеност на най-дълбоко ниво. А безнадеждността води до безпомощност, защото всяко действие започва да се възприема като безрезултатно. В едно проучване се описва случай, при който здрави жени не са имали никакви симптоми, освен необичайна намазка на Пап82, взета при профилактичен преглед. Без да имат резултатите от намазките, учените „успяха да познаят с почти 75-процентова точност онези от пациентките, които имаха рак в ранна фаза. Постигнаха го само с помощта на въпросник, който разграничаваше различни емоционални състояния. Оказа се, че ракът има тенденция да се проявява при жените, склонни да демонстрират чувство на безпомощност или други тревоги, които не са били разрешени през предходните шест месеца“.83 Авторите на изследването в Цървенка също успели да предскажат кои от хиляда и четиристотинте им пациенти е най-вероятно да заболеят от рак и да не го преживеят. Помощното им средство също била психологическа характеристиката, свързана с рационалността/анти-емоционалността (потискането на гнева) и продължителните усещания за безнадеждност. Когато проверили кои от наблюдаваните лица са починали за периода от десет години, установили, че са познали при 78 процента от случаите. Те правят следния коментар: „Според нас значимостта на психосоматичните рискови фактори е грубо подценявана при голяма част от проучванията.“ Трогателната биография на Гилда Раднър е илюстрация на всичко казано дотук. Леля ѝ по майчина линия и две от братовчедките ѝ починали от рак на яйчниците, а майка ѝ била успешно излекувана от рак на гърдата. Гилда имала генетично предразположение, но дали това била пълна гаранция, че ще умре от някоя от тези болести? Нямаме причина да мислим подобно нещо. При повечето жени с рак на яйчниците наследствеността не е сред най-значимите рискови фактори. Само за малцина е от особена важност. Едва 8 процента от пациентките с това заболяване имат този генетичен дефект. Всъщност става дума за същите гени, които се свързват и с рака на гърдата. В зависимост от това, в коя нишка от ДНК е мутацията, можем да имаме съответно 63 или 27 процента риск от развиването на рак на яйчниците до седемдесет и пет годишна възраст.84 При жените, които нямат мутацията, но имат близък роднина с такъв рак – майка, сестра или дъщеря – рискът е около 5 процента. Тук отново виждаме, че гените сами по себе си не ни разкриват цялата картина. Дори при най-рисковите групи не на всекиго е писано да се разболее от рак. Гилда Раднър кипяла от енергия и жадувала за приключения, но нейният живот на силен стрес и себеотрицание дал своето психологично отражение. Хранителното разстройство, от което страдала, твърде вероятно е повлияло на хормоналния ѝ баланс. Тя била и безплодна, за което можем да потърсим причина в хипоталамо-хипофизната дисфункция, за която стана дума в началото на настоящата глава. Слабичката звезда от предаването „Събота вечер на живо“ била булимичка. Самата тя описва, че в ранните си години била „нещастна, дебела и посредствена“ хлапачка. Определя детството си като кошмар. Ето какво споделя в мемоарите си: „Брат ми и аз набивахме храна, докато се издуем като балони. Мязахме на малки чудовища без вратлета. Нашите всяка година ме пращаха на летен лагер и всеки път там ме унижаваха… В една от игрите момичетата влизахме в роли. Най-хубавата ставаше принцеса, а останалите се правеха на придворни дами. Най-дебелото момиче трябваше да се превъплъти в слугиня или нещо от сорта, като тази съмнителна чест все се падаше на мен.“85 Отношенията на Гилда с майка ѝ, както изглежда, са били доста неприятни и в същността си са представлявали състезание за вниманието на баща й. Тя заявява, че нейният татко бил „любовта на живота ѝ“. Когато била на дванадесет години, той починал от тумор в мозъка, което детето приело като непоносима загуба. През целия си живот като възрастна, водена от пълно отчаяние, Гилда безразборно търсила любов и разбиране от мъжете. Тя пише: „В огромна степен винаги съм била контролирана от мъжете, които обичах.“ Старала се е да се прави на каква ли не, ако е вярвала, че партньорът ѝ желае от нея да бъде именно такава. За нея било невъзможно да изказва мъката си пред майката – Хенриета, както и да ѝ отказва директно каквото и да било. Когато станала телевизионна звезда и се появили съмненията за булимия, Гилда се опитвала да успокои тревогите на майка си, като казвала, че се храни и си е изреждала сложни менюта от въображаеми ястия. Хенриета така и не научила за булимията, докато дъщеря ѝ била жива. С помощта на хумора Гилда можела да контролира своето обкръжение. Комедийният ѝ талант задоволявал една вродена детска потребност. Чрез него тя печелела симпатиите на баща си и само чрез него можела да общува с майка си – „беше начин да се доближа до нея, когато нищо друго не помагаше“. Талантът ѝ на комедиантка изглеждал „естествен“ и самороден. Но цената му била заличаването на собствените ѝ чувства. Гилда се осъзнавала като работохоличка и във връзка с това пише: „…позволявах на стреса и напрежението да ръководят безценния ми живот“. При една младежка екскурзия до Париж тя се хвърлила на пътното платно пред оживения трафик – едно драматично имитиране на самоубийство, което можело наистина да я погуби. „Поне има някой, който го е грижа за мен“, казала тя на приятел, който я издърпал обратно на безопасност. Дори след като симптомите на рака на яйчниците започнали да ѝ причиняват физически страдания, включително задръстване на червата, Раднър била загрижена повече за благосъстоянието на другите, отколкото за собствените си нужди. Тя потърсила и получила съвети от всякакви специалисти. Ето пред каква дилема била изправена: „Ненадейно почнах да се чудя как да угодя на толкова народ. Да пия ли магнезиевия цитрат? Да си правя ли наистина клизма с кафе? Може би трябва да правя и двете? Ами да пробвам ли и онова с масажа на дебелото черво през корема? Дали пък да не запозная всички тия лекари? Изток и Запад се срещат в тялото на Гилда – западната медицина ми влиза през устата, а източната прониква в мене изотзад.“ Когато по всичко личало, че е успешно излекувана, тя става символ на борбата с рака на яйчниците. Появява се и на корицата на списание „Лайф“. За мнозина се превръща в източник на вдъхновение, но възстановяването ѝ е краткотрайно. Раднър започнала да се упреква, че е „разочаровала“ другите, като допуснала смъртоносната болест да се завърне: „Станах нещо като говорителка на Здравеняшката общност и олицетворение на подобрението. Бях примерна пациентка с рак, която дейно участваше в собствения си оздравителен процес. А сега се чувствам като жив пример за провал. И си мисля – ти си просто една измамница, която не оправда надеждите на хората.“ Едва преди да почине Гилда най-сетне проумяла, че няма как да бъде майка на целия свят: „Не можех да правя нещата, които ми се искаха. Не можех да се обаждам по телефона на всички онкоболни, които познавах, и не можех да изцеря всички жени с рак на яйчниците. Не можех и да чета всички писма, които ми пращаха, защото ми късаха сърцето… Вече не можех да лея всички онези сълзи за другите, защото трябваше да се погрижа за себе си… Важно е човек да осъзнае, че трябва да си обръща внимание, защото не можем да се грижим за останалите, ако преди това не се погрижим за самите нас.“ Изтегляне 2.65 Mb. Сподели с приятели:
|