Когато тялото казва не
Изтегляне 2.65 Mb.
|
| 15: Биология на загубата
Рейчъл, която получи болки заради ревматоидния си артрит в навечерието на Рош Хашана, е нисичка и слаба жена. Едва ли има 160 сантиметра. Докато седеше на дивана във всекидневната си, изглеждаше като джудже край огромното плюшено мече до нея. Имаше едно специфично изражение на гладен човек, което е типично за хората, които се развиват преждевременно като деца и са били лишавани от емоционална подкрепа. „Когато съм се родила, съм се задавяла с амниотичната течност, която изпълвала дробовете ми – разказва тя. – Прекарала съм първите четири седмици в инкубатор. През 1961 година на никого не му хрумвало, че бебетата в инкубатор също се нуждаят от ласки. Така че началният месец от живота ми бил поредица от игли, боцкания и ръчкания. Майка ми не идвала, защото трябвало да се грижи за брат ми. А дали баща ми се е вестявал, нямам представа.“ Лишаването от емоционална и осезателна близост през този първи месец е могло да бъде наваксано, ако по-късно Рейчъл се беше радвала на по-добри отношения, но случаят не е такъв. Още в началото тя не могла да осигури резултатите, заради които била зачената. Майка ѝ се надявала, че едно ново дете ще укрепи брака ѝ, но съпругът я напуска още преди раждането на бебето. Можете да си представите душевното състояние на тази жена, която била оставена съвсем сама да се грижи както за едва проходилото момче, така и за пеленачето. При тези обстоятелства оправдаването на своето съществуване се превърнало във втора природа на Рейчъл – втора, защото такова нещо не е първостепенна задача на никого. Най-големият ѝ страх бил, че ще бъде изоставена. Тя казва: „Вярвам, че ако някой ме опознае, несъмнено ще ме зареже.“ Изненадата ѝ била голяма, когато за последните празници получила покани да гостува от немалко хора. Невъзможно ѝ е да приеме, че някой може да я потърси, без да очаква нещо от нея. След като поставили диагнозата ѝ ревматоиден артрит, тя започнала терапия при психоаналитик. Резултати вече има – способна да е разбира чувствата си във всеки един момент. Още ѝ е трудно обаче да разпознава гнева като емоция. Най-често се ядосва, когато установява, че я подценяват и не уважават мненията ѝ. Например наскоро получила критики от майка си заради избора на психолога. „Тя е възмутена, че използвам част от социалните си помощи, за да плащам на терапевта, а не ходя безплатно при психиатъра, който ми препоръчват служебно. Майка ми мисли само за парите, а не за това, че най-сетне съм открила човек, с когото мога да разговарям спокойно.“ Вместо спокойно да ѝ заяви, че има право на собствени решения, Рейчъл спорила и се молила за нейното разбиране. Разгорещеният диалог довел до седмица на анорексия – следствието от насочването на гнева към себе си. Когато ѝ се налага да отстоява позициите си, тя преглъща огорчението си и се мъчи да намира оправдания, да печели благоразположението на събеседника си или да се впуска в монолози, целящи да накарат другите „да разберат“. Тези усилия са автоматични механизми на уязвимото дете, което полага усилия, за да привлече вниманието на родителя към нуждите си. Страхът от изоставяне я заставя да потиска всяка емоция, която може да стане причина за изолация. Зайчето, което Рейчъл гледа като домашен любимец, безпогрешно разпознава емоционалните състояния на стопанката си. Когато тя е ядосана, животинчето просто отказва да бъде близо до нея. „Ако си знам, че ме е яд на нещо, не го закачам. Но ако съм под пара и не го съзнавам, то не ми позволява да го докосвам – служи ми като барометър и щом започна да се анализирам, действително разбирам, че не съм спокойна.“ Въпреки че това може да прозвучи странно на мнозина, обяснението е елементарно. Хората и техните питомци разбират настроенията си чрез общите мозъчни структури, които са се появили при човека преди онези дялове, отговорни за речта и рационалното поведение. Връзката между човешките същества и животните се осъществява чрез съответните им лимбични системи, емоционалните центрове в мозъка. За разлика от хората обаче, животните са особено чувствителни към информацията от тези центрове – независимо дали тя идва от тях самите или от стопаните им. Неосъзнатият гняв на Рейчъл се възприема от зайчето като заплаха. Как се получава така, че на човек му е необходим заек, за да разбере, че нещо го мъчи? Краткият отговор е: последици от детството. Малчуганите не се раждат с тенденцията да потискат желанията или емоциите си – точно обратното. Всеки знае колко е трудно да се принуди едно бебе да погълне храна, която не харесва. Само убеждаването му поне да си отвори устата, когато то не желае да се храни, е свързано с големи усилия, което свидетелства за вродената способност на малкото човече да дава отпор на принудата и да изразява недоволство. Защо в един момент започваме да преглъщаме храна, която не искаме, или чувствата, които родителите ни не искат? Това не се дължи на присъща човешка черта, а на нуждата да се оцелява. Само някои аспекти на детството могат да бъдат анализирани съзнателно. Например Рейчъл си спомня колко пренебрегната и унизена се почувствала, докато вървяла след баща си, който бил прегърнал само сина си. Наясно е и с историята около своето раждане, въпреки че не си я спомня директно. Само тези късчета информация са сигурен показател и за останалите преживелици от детството ѝ. На тези събития се дължат днешните ѝ особености: съмненията ѝ, че може да бъде харесвана; упоритостта, с която моли майка си да бъде разбрана, макар да няма повод да очаква успех след 40 години удряне на камък; използването на заек като сензор за гнева. Подобно поведение може да има само човек, който го е възприел отдавна. То е направлявало действията през целия ѝ живот и в крайна сметка е проправило пътя за появата на автоимунно заболяване. Биологичните предпоставки за потенциално влошаване на здравето възникват в ранна възраст. Механизмите в мозъка, реагиращи на стрес, се програмират от преживелици, които датират още от раждането, като успоредно с това натрупваме косвени и несъзнателни спомени, ръководещи отношенията и поведението ни спрямо самите нас, околните и света. Ракът, множествената склероза, ревматоидният артрит и другите болести, които разгледахме дотук, не се появяват като ненадейни нови явления в живота на възрастния, а са кулминацията на продължителни процеси. Човешките взаимоотношения и биологичните промени, които подготвят почвата за такива заболявания, може и се случват в периоди, за които бихме могли да нямаме и спомени. Емоционално незадоволителните връзки между децата и техните родители са тема, която неизменно присъстваше в сто и няколко подробни интервюта, които взех за тази книга. Пациентите страдаха от своите коренно различни здравословни проблеми, но общата нишка бяха историите за преждевременната загуба на близък или неплодотворните контакти с хора, от които се очаква морална подкрепа. Фактът, че емоционалното потискане от детска възраст води до сериозни болести, се потвърждава от впечатляващото количество изследвания, публикувани в медицинската и психологическата литература. Според едно италианско проучване жените с рак на половите органи не се чувствали толкова близки с родителите си, колкото здравите от контролната група. Освен това не давали воля на емоциите си.189 Отново в Европа са съпоставени 357 онкоболни с 330 жени в контролна група. Предимно пациентките с рак имали лоши спомени за дома, в който са израснали. 40 процента от тях преживели и смъртта на родител преди да навършат 17 години – коефициентът е два и половина пъти по-висок спрямо този на лицата от контролната група.190 Вече споменахме за трийсетгодишното изследване сред студентите по медицина от университета „Джон Хопкинкс“. Първоначалните интервюта на младежите сочат, че онези, които били по-отчуждени от родителите си като деца, били изложени на най-голям риск. Те по-често посягали на живота си в средна възраст и развивали умствени заболявания. Били предразположени към високо кръвно налягане, коронарни сърдечни заболявания или рак. В аналогично проучване на „Харвард“ първокурсниците са разпитани как оценяват грижите на родителите си. 35 години по-късно е направена оценка на здравословното им състояние. Вече на средна възраст само четвъртината от студентите, които били близки с родителите си, са страдали от сериозно заболяване. От друга страна, почти 90 процента от посочилите лоши отношения с близките си се оказали болни. Авторите заключават: „Простата и недвусмислена статистика показва как чувствата, че сме обичани, оказват силно влияние върху здравето ни.“191 Докосванията и ласките са първите сетивни възприятия на новороденото. Чрез тях то усеща любовта. Майките на бозайниците осигуряват такава стимулация на своите малки. Например плъховете ближат своите бебета, а приматите ги потупват. Ашли Монтагю пише в неговата чудесна книга „Докосването“: „Различните начини, чрез които бебетата и малките деца получават осезателно внимание, са незаменими за развитието на техните организми и психика. Изглежда твърде вероятно, че стимулацията чрез докосвания при хората е съществена за изграждането на привързаност и здравословни емоционални отношения. В този смисъл „близането“ в неговия пряк и преносен смисъл и любовта са съвсем сродни. Или казано накратко, човек не се научава да обича според някакви указания и регулации, а като бъде обичан.“ От експерименти с животни се знае, че докосването води до отделянето на хормони на растежа, които осигуряват по-добро натрупване на телесна маса и развитие. Резултатите важат и за хората. Правен е опит с преждевременно родени бебета, които били разделени на две групи. Условията за всички в инкубатора били еднакви, като не се брои следното изключение – на едната група било осигурена стимулация чрез прегръщане и ласки по три пъти на ден за период от две седмици. За разлика от другите, малките от привилегированата група „по-бързо наддадоха на тегло и увеличиха обиколката на главата си. Те бяха и по-жизнени“.192 Липсата на докосване при Рейчъл е възпрепятствало физическото ѝ развитие, а също така била първият признак, че не е желана или обичана. Събитията, случили се по-късно в живота ѝ, са подкрепили най-ранните впечатления. Емоционалният контакт е важен колкото физическият. Двата са доста аналогични, подсъзнателно го усещаме и затова след определени приятни емоционални действия спрямо нас казваме, че сме били „поласкани“. Сетивните ни органи и мозъкът осигуряват механизмите, чрез които се оформя преходът ни от детство към зрялост. Социално-емоционалните контакти категорично повлияват на развитието на човешкия мозък. От мига на раждането те регулират тонуса, активността и стабилността на психоневроимуноендокринната (ПНИ) суперсистема. Характерните начини, чрез които се справяме с психологичния и физиологичния стрес, се усвояват още през първите ни години. Невролози от университета в Харвард се поинтересували за нивата на кортизол сред сирачетата, отглеждани в потресаващо занемарените румънски домове за деца без родители по времето на режима на Чаушеску. Съотношението между персонала и децата било едно към двадесет. Като се изключат най-елементарните грижи, децата рядко получавали внимание или милувки. Затова се прегръщали самички и имали депресиран вид – и двете присъщи за изоставените малки на хората и приматите. Нивата на кортизол в слюнката им били извън нормите, което показва, че ендокринната им ос вече била увредена.193 А едно такова увреждане често се открива сред страдащите от рак, автоимунни и други заболявания. Интуитивно можем да разберем защо насилието, травмите или отчуждението през детството са с негативни последици. Но защо мнозина развиват болести, свързани със стреса, без да са били малтретирани или да са живели в изолация? Тези хора страдат не защото им се е случило нещо негативно, а защото са изгубили нещо позитивно. През 1996 година доктор Майрон Хофър – ръководител на катедрата по експериментална психобиология към Колумбийския университет, САЩ – пише в списание „Психосоматична медицина“: „Парадоксът е налице. Как е възможно липсата на нещо или някого да доведе до такава биологична бъркотия? Може би има биология на загубата, която трябва да открием и опознаем.“194 Въпросът, как е възможно липсата на нещо или някого да доведе до такава бъркотия, ще стане по-ясен, ако си припомним какво е стресът. Всички стресори представляват липсата – потенциална или вече реална – на важни условия от средата, които организмът възприема като нужни за оцеляването. С. Ливайн и Х. Урсин пишат в „Какво е стрес?“, че „стресовите стимули са индикация за нещо, което е изчезнало или е на път да бъде изгубено, а е необходимо за тялото или поне предпочитано.“195 За всяко топлокръвно същество животът е невъзможен без родителя. Малкият човек е зависим от възрастните в много по-голяма степен от животинските видове, защото потребностите му са доста повече от очакването да бъдат задоволени моментни физиологични нужди. Майката и бащата са повече от доставчици на храна, осигурители на дом, преподаватели на разни умения и закрилници срещу хищници. Те са и биологичните регулатори на все още неукрепналите физиологични и емоционални системи на децата, както показва тъжният пример с румънските сирачета. Родителската любов не е просто топло и приятно чувство, а е биологично условие, тъй важно за правилното телесно и психологично израстване. Чрез нея и оказваното внимание се осигурява оптимално съзряване на мозъка, ПНИ системата и ендокринната ос. Измежду всички бозайници мозъкът на новородения човек е най-малък и най-незрял спрямо този на възрастните. Например конете могат да тичат още през първия си ден. Това е дейност, за която при нас е необходимо да измине поне година и половина, преди да добием необходимите нервни вериги, визуално-пространствени способности и мускулна координация. Причината да се появяваме на бял свят толкова неврологично ощетени е размерът на главите ни. Най-големият диаметър в телата на децата на хората е именно този на главите им. Затова винаги има опасност да се заклещят в родилния канал. Успоредно с нарастването на главата, което е необходимо за разгръщането на умствения капацитет и контрола на крайниците, тазът се стеснява, за да се осигури по-балансирана походка на два крака. Придвижването на два крака с таз като на коня би било невъзможно. С други думи, ако мозъците ни бяха по-обемисти в края на бременността, никой нямаше да се роди успешно. Три-четвърти от растежа на мозъка и почти 90 процента от развитието му се извършват главно през първите три години от живота. Веднага след раждането единствено човешкият мозък сред бозайниците продължава да нараства със същите темпове, с които се увеличава и в утробата. В началните месеци се наблюдава впечатляващо бързо и сложно образуване на нервни връзки и синапси. Има определени периоди, през които се формират милиони нови синапси в секунда. Тези процеси не зависят само от генетично предопределения потенциал, но и от условията на околната среда. Дори най-качественото житно зърно не би покълнало в неплодотворна и суха почва. След десетилетия на неврологични изследвания е установено, че благоприятните емоционални отношения с родителите са крайно необходими за развитието на мозъка. Чувствата стимулират умножаването на нервните клетки, като това става чрез сложни процеси, включващи секретирането на определени телесни вещества. Ето един простичък пример – когато малкото дете се радва и е щастливо, се отделят ендорфини. Те представляват своеобразни хормони на щастието или, казано иначе, природни опиати на мозъка. И обратно, от опитите с животни се знае, че високите нива на стресовите хормони като кортизола водят до значително свиване на важни мозъчни центрове. Нервните вериги и неврохимията на мозъка се образуват в съответствие с условията на средата. Малкото дете, което се ражда с напълно нормални очи, ще ослепее необратимо, ако бъде непрекъснато държано в тъмна стая в продължение на пет години. Причината е, че е необходима стимулацията от светлинни вълни за развитието на зрението. Естественият подбор на Дарвин решава кои неврони и техни синапси ще оцелеят – това ще са онези, които успеят да се пригодят и умножат. Лишените от подходяща стимулация от заобикалящата среда, ще атрофират, загинат или няма да функционират оптимално. Основната цел на човека е да се превърне в индивид, който е способен да отстоява позициите си, да извършва саморегулация и да живее в разбиране с останалите хора в социален контекст. Жизненоважни за изграждането на невробиологията на саморегулацията в детето са отношенията му с родителите, където последните трябва да забелязват и разбират чувствата на малкото, да реагират със съпричастност и загриженост за вътрешните му терзания. Емоциите могат да бъдат позитивни – „искам повече от това“ – или негативни: „Това не го искам“. Бебетата и невръстните деца не са способни да направляват психологическите си състояния, заради което винаги има риск от изнемогване или дори смърт, ако не се подобрят контактите с родителите. Затова близостта с майката и бащата служи за опазване на детската биологична регулация. Саморегулацията изисква координирани действия на анатомично отделните области в мозъка, както и умереното надмощие на по-горните и по-наскоро развили се региони. Най-старата част и най-важна за живота е мозъчният ствол, откъдето се контролират основните импулси за оцеляването и базовите функции, сред които са такива, като гладът, жаждата, телесната температура и управлението на сърдечносъдовите и респираторните функции. Най-новият дял пък е неокортексът, разположен в предната част на мозъка. Кортекс означава „кора“ – като кора на дърво – и се отнася за тънкото покритие от сива материя, разположена върху бялото мозъчно вещество. Състои се главно от нервни клетки (неврони) и в него се извършва по-голямата част от висшата дейност. Префронталният кортекс ръководи реакциите ни към света, но не в контекста на първичните пориви, а на базата на усвоената информация за това, кое е добро, неутрално или враждебно, а също и в зависимост от това, кое е полезно за социалния живот и кое не е. Функциите му включват контрол над импулсите, социално-емоционални анализи и мотивация. Повечето от работата му е свързана не с подтикването към действия, а с овладяването на импулсите, идващи от по-долните мозъчни центрове. Посредник на регулаторните процеси в кортекса и първичните функции в мозъчния ствол, свързани с оцеляването, е лимбичната система. Тя е жизненоважна и обхваща структури, намиращи се между кортекса и ствола, но също така и някои части от самия кортекс. Без нея регулационните и умствените функции на кортекса щяха да са като в мозъка на луд учен: познанията и интелектът нямаше да намерят приложение. Чрез емоциите се извършва интерпретацията на света. Те имат сигнализираща роля, която ни казва как вътрешните ни състояния се променят след външни въздействия. Макар чувствата да са отговор на стимули от настоящето, те се филтрират на базата на минали преживявания и въз основа на тях се пораждат очаквания за бъдещето. Структурите в кортекса или средния мозък, отговорни за изживяването и приспособяването на емоциите, реагират на отношенията с родителите, както зрението се развива под влиянието на светлината. Лимбичната система съзрява, като „чете“ и анализира емоционалните послания, идващи от родителя. Центровете на паметта – както съзнателната, така и несъзнателната – разчитат на контактите с майката и бащата за своето укрепване и за бъдещото интерпретиране на заобикалящата действителност. Участъците, отговорни за отделянето на важни невротрансмитери, като серотонина, норепинефрина и допамина – необходими за стабилните настроения, възбудата, мотивацията и вниманието – се стимулират и координират правилно действията си, когато детето има добри отношения с хората, грижещи се за него. Установено е, че когато са отделени от своите майки дори само за няколко дни, при малките на маймуните се отчита сериозен дисбаланс на тези неврохимикали. Чрез родителите си децата изграждат своята представа за света. Това може да е приятен свят с много любов; свят на пренебрежение или безразличие, където трябва да се борим със зъби и нокти, за да ни обърнат внимание, или по-лошо: враждебен свят, в който трябва да живеем в едно постоянно състояние на свръхбдителност. Бъдещите ни отношения зависят от първите ни отношения с лицата, които са се грижили (или не) за нас. Ще се разбираме, ако сме били разбирани. Ще се обичаме, ако сме израснали с дълбокото усещане, че сме обичани. Ще отстояваме потребностите си със същото старание, с което са посрещали нуждите ни като деца. Прекъсването на стабилните отношения в бебешка и детска възраст може да има трайни последици за стресовите механизми на мозъка и за имунната система. Редица експерименти с животни сочат за наличието на силна зависимост между ранните проблеми с чувствата на привързаност и небалансираната способност да се реагира по-късно на стрес. И обратно, благоприятните контакти на подрастващите са гаранция за значително по-доброто овладяване на биологичния стрес след години. За задоволяването на потребността от привързаност при хората трябва нещо повече от физическа близост и докосване. Не по-малко необходима е емоционалната обвързаност, в частност качеството на „настройването“, при което майката и бащата успяват да се нагодят според психологическите състояния на детето си. Процесът е доста фин. Той е дълбоко инстинктивен, но може да се изгуби, ако родителят е стресиран, угрижен, финансово затруднен или по други причини. Настройването може да е невъзможно и ако самият възрастен е имал трудно детство. Съществуват случаи, при които родителите даряват с любов малките си, но не умеят да долавят напрежението им. Тогава подрастващите усещат, че са обичани, но дълбоко в себе си растат с убеждението, че не са харесвани такива, каквито са. Затова демонстрират само „приемливата“ си страна пред майките и бащите си, като потискат емоционалните пориви, които родителят отказва да приеме. Възможно е децата дори да навикнат да се упрекват, че изобщо имат такива пориви. С други думи, когато възрастните са под напрежение поради каквато и да било причина, заради която не са способни да осигурят нужното съпричастие, потомците им израстват с хроничната тенденция да се озовават в положението на емоционални самотници. А това върви и с чувството – реално или въображаемо – че са без душеприказчици, тоест без човек, който може да разбере терзанията им. Тук съвсем не говорим за липса на любов от страна на родителя или пък за някаква физическа дистанцираност, а за една осезаема празнота на емоционално ниво, която кара малкото да изпитва неудовлетвореност. Феноменът на физическата близост, съпроводена от емоционално отчуждаване, се нарича относително отчуждаване. То се случва главно когато майката поради свои проблеми и стресове не проявява (или поне не достатъчно) съпричастност към хлапето. Такова разстройване на настройката имаме, когато родителят първи измести поглед от детето, след като им се срещнат очите за по-продължително време. Друг пример е настояването от страна на възрастния да продължава да дундурка малкото, когато то ясно показва, че има нужда от почивка. „Експериментите с примати показват, че бебетата сериозно страдат, когато майките им са край тях, но не им обръщат внимание – пише психологът Алън Шор от Калифорнийския университет в Лос Анджелис. – Според мен относителното отчуждаване е чест феномен, който повлиява на развитието на личността в ранна възраст.“196 Непълноценните отношения между родител и дете все повече се налагат като норма в нашето свръхнапрегнато общество. Нивата на физиологичния стрес, които се наблюдават у децата при относителното отчуждаване, се доближават до нивата, които отчитаме при физическа раздяла. Недостатъчната съпричастност въздейства подсъзнателно. Ако възрастен опита да си я припомни, едва ли ще успее, но все пак тя е там – загнездена още от детството в биологията на загубата. Относителното отчуждаване става част от психологичната програма на човека. Хората, които са му „свикнали“ в миналото, като възрастни са склонни да избират тип отношения, които не са по-различни от вече познатите. Например да живеят с партньори, които не ги разбират или не ги приемат такива, каквито са. Така физиологичните стресове, причинени от относителното отчуждаване, ще присъстват и след навършване на пълнолетие – разбира се, без да ги осъзнаваме. Изтегляне 2.65 Mb. Сподели с приятели:
|