Когато тялото казва не
: Биология на убежденията
Изтегляне 2.65 Mb.
|
| 17: Биология на убежденията
Научните изследвания на Брус Липтън – молекулярен биолог, работил в Станфордския университет в Калифорния – имат голямо значение за разбирането на болестите, здравето и оздравителните процеси. Когато чете доклади и дава интервюта, той обича да изпитва публиката с един подвеждащ въпрос: „Кое е мозъкът на индивидуалната клетка?“ Обичайният отговор е: „Клетъчното ядро, разбира се.“ Разбира се, че ядрото не е мозъкът на клетката. Мозъкът е нашият орган, отговорен за взимането на решения и анализа на заобикалящата ни среда. При клетките не ядрото, а тяхната клетъчна мембрана изпълнява аналогичните на мозъка функции. През човешкото ембрионално развитие от външния зародишен слой се образуват както нервната система, така и кожата. Този външен слой се нарича ектодерма. Индивидуалните клетки използват своите мембрани като кожа и нервна система. Подобно на кожата, мембраната обвива и защитава вътрешното съдържание на клетката. В същото време на повърхността ѝ са разположени милиони молекулярни рецептори, които функционират като сетивни органи: те „виждат“ и „чуват“ и „усещат“ и – също като мозъка – интерпретират информацията, идваща от вътрешната среда на клетката. Тя се занимава и с обмяната на веществата с външната среда. Именно мембраната „взима решенията“, а не ядрото, в което се намира генетичният материал. Ако разберем тази важна биологична реалност, ще можем да виждаме и отвъд общоприетото схващане, че гените решават всичко, свързано с човешкото поведение и здраве. Заблудите на обикновените хора са някак очаквани. Мнозина изпитват почти религиозно благоговение пред учените, политиците и обещанията им за значителни научни открития, като изказването от 2000 година, че специалистите са на крачка от разчитането на човешкия геном, генетичната матрица на човешкото тяло. Тогавашният президент Бил Клинтън каза по време на церемония в Белия дом, организирана по случай примирието между две групи от учени, които се съревноваваха в проучванията си на генома: „Днес ние разбираме словото, чрез което Бог е създал живота.“ От друга страна д-р Стивън Уорън – американско светило в областта на генетиката и редактор на „Американското списание за човешка генетика“ – заяви ентусиазирано: „Наистина вярвам, че бъдещото откритие ще даде нов тласък на медицината, защото ще знаем не само какво причинява болестите, но и как да пазим здравето си.“ Действителните резултати от геномния проект няма как да не бъдат разочароващи. Въпреки че придобитата научна информация е важна сама по себе си, не можем да очакваме от нея да доведе до широко приложение в системата на здравеопазването – поне не и в близко бъдеще, ако изобщо някога намери приложение. Първо, все още съществуват редица технически въпроси за разрешаване. Днешното ни познание за отношението между генетичния строеж и човешките същества може се оприличи със стремежа ни да разберем творчеството на Уилям Шекспир и Чарлс Дикенс, като използваме „Оксфордския кратък речник на английските думи“. Остава ни „само“ да анализираме предлозите, граматическите правила и фонетичните особености на произведенията, за да разберем как авторите са били вдъхновени за своите истории и диалози, а също и откъде идват уникалните им литературни похвати. „Геномът е биологичната ни програма – пише един от по-обективните специалисти, – но еволюцията е забравила да използва дори пунктуация, за да сме наясно кога гените оказват влияние за дадено събитие и кога нямат роля. Излишно е да казваме, че не ни е оставила и записките си, от които да узнаем всеки ген за какво служи.“ Второ, противно на генетичния фундаментализъм, който формира днешните мнения в научните и обществените среди, сами по себе си гените не могат да обяснят сложните психологически характеристики, моделите на поведение, здравето и болестите на хората. Гените са просто кодове. Тяхната функция е на сборник от закони и биологични правила, според които се извършва синтезът на протеини, от което пък се определя всяка клетка каква структура ще има и каква ще е нейната дейност. Те са били и ще си останат само живи, динамични архитектурни и механични планове. Дали планът ще бъде изпълнен, не зависи единствено и само от гените. Те съществуват и функционират в контекста на живите организми. Активността на клетките не се определя изцяло от гените в техните ядра, но също така от потребностите на целия организъм, както и от взаимодействието на този организъм със средата, в която трябва да оцелява. Гените се активират и изключват именно от средата. По тази причина най-важните влияния за човешкото развитие, здраве и поведение са тези, които идват от заобикалящата ни действителност. Хората, които отглеждат растения и животни, знаят и не биха спорили колко важни са първите грижи за оформянето и генетичния потенциал. По причини, които нямат нищо общо с науката, мнозина отказват да прегърнат същата идея, когато се отвори същия въпрос, но вече в контекста на човешките индивиди. Тази мисловна парализа става дори някак смешна, когато имаме предвид, че измежду всички живи същества именно за човека и неговото дългосрочно функциониране най-голямо въздействие оказва регулацията на средата през ранните му години. Липсват или са твърде оскъдни доказателствата за решаващата роля на гените в повечето случаи, свързани със здравето и болестите. Тогава на какво се дължи всичката тази суета около геномния проект? Защо е този натрапчив генетичен фундаментализъм? Ние сме социални същества и затова науката, включваща всичките си дисциплини, има своите идеологически и политически измерения. Както изтъква Ханс Селие, непотвърдените предположения на учените често ограничават и определят техните открития. Отдалечаването ни от гледището, че заболяванията – били те умствени или физически – се дължат главно на генетични фактори, позволява да избегнем смущаващите въпроси относно същността на обществото, в което живеем. Ако „науката“ ни убеди да пренебрегнем темата за приноса на нищетата, създаваните от хора токсини или френетичната и стресираща социална култура за появата на болестите, ще останем с оскъден набор от възможни отговори. Те са сведени само до сферата на фармацевтиката и биологията. Подобен подход служи за оправдание и опазва господстващите социални норми и структури. Освен това поддържа икономически интереси. Цената на акциите в „Селера“ – частната компания, участваща в геномния проект – се покачи с 1400 процента между 1999 и 2000 година. Истерията около генома не е просто симптом на слаба наука, а силно наподобява и религиозен фанатизъм. Но дори в Библията се казва, че Бог първо създал вселената, после – природата, а най-накрая оформил човека от веществата на земята. Той е знаел – за разлика от Бил Клинтън, – че още от сътворението си хората не могат да просъществуват извън своята среда. Вътрешната среда на човешкия организъм включва физиологичните и психо-емоционални състояния, които оказват влияние върху развитието ни и определят отношението ни към света през целия ни живот. А вътрешната средата на индивидуалната клетка е нейното непосредствено обкръжение, от което получава информационни субстанции – тези вещества идват от други близкостоящи клетки и от нервните окончания, като се контролират от разположени далеч в тялото органи, секретиращи своите химикали в кръвоносната система. Информационните субстанции се свързват с рецепторите на повърхността на клетката. Тогава в мембраната – в зависимост от това как е предразположена клетката в дадения момент – се произвеждат ефекторни молекули, които отиват в ядрото и карат гените да синтезират определени протеини за конкретни нужди. Брус Липтън обяснява за тези протеинови комплекси, че действат като „превключватели“, които съобразяват функцията на клетката с нейната среда: „Въпреки че тези протеини се произвеждат чрез молекулно-генетични механизми, активацията на контролираните от тях процеси се задейства от външни фактори… Въздействието на заобикалящата среда става съвсем ясно от наскорошните проучвания върху стволовите клетки.211 Стволовите клетки не определят сами своята съдба. Обособяването им става според средата, в която се намират. Например могат да се култивират три вида тъкани. Ако дадена стволова клетка се постави в една от културите, може да се превърне в костна клетка. Ако същата клетка обаче е поставена във втората култура, ще започне да функционира като нервна клетка. В третия случай клетката би могла да узрее като чернодробна. Съдбата на клетката се „контролира“ от взаимодействието ѝ с обкръжаващата среда, а не от генетичната програма, съдържаща се в самата нея.“212 Ключов момент в удачния пример и обяснението на д-р Липтън за биологичната активност е това, че по всяко време клетката, подобно на целия човешки организъм, може да бъде в режим на отбрана или режим на растеж, но не и в двата. Възприятията ни за средата се съхраняват в клетъчната памет. Когато ранните възприятия са хронично стресиращи, развиващата се нервна система и другите компоненти на ПНИ суперсистемата постоянно получават електрически, хормонални и химически послания, че светът е несигурен или дори враждебен. Тези впечатления се програмират в клетките ни на молекулярно ниво. Първите преживявания настройват отношението на тялото ни към заобикалящата го действителност и определят несъзнателните убеждения на човек за мястото му в този свят. Доктор Липтън нарича този процес „биология на убежденията“. За щастие, натрупването на опит и постоянно развиващият се потенциал на хората пречат на биологията на убежденията да стане необратима, макар да е дълбоко запечатена физиологически. Вече посочихме, че стресът е резултат от взаимодействието на даден стресор със системата, която го анализира. Тази система при човека е нервната, която работи под влиянието на емоционалните центрове в мозъка. Биологията на вярата, вкоренена в тази система още в детството, решително влияе върху способностите ни да реагираме на стрес през целия ни живот. Разпознаваме ли стресорите? Надценяваме или подценяваме потенциалните заплахи за здравето ни? Възприемаме ли се като самостоятелни индивиди? Ами като безпомощни? Като такива, които никога не се нуждаят от съдействие? Като незаслужаващи подкрепа? Като обичани? Като задължени да полагаме усилия, за да получим любов? Като безнадеждно лишени от способност да обичаме? Това е вяра – низ от несъзнателни убеждения, които са проникнали и на клетъчно ниво. Те „контролират“ поведението ни независимо какво мислим съзнателно. Могат да изключват защитните ни механизми или да ни позволят да израстваме и да бъдем здрави. Сега ще разгледаме по-подробно някои по-разпространени схващания. Изтегляне 2.65 Mb. Сподели с приятели:
|