Когато тялото казва не
Изтегляне 2.65 Mb.
|
| Оклюман бедничкият мъж вървеше,
мъката му даже по очите се четеше. В главата си се чувстваше замаян, докато умре, ще си е все окаян. Паметта му също вехнеше бавно, ума си да върне пробваше безславно. Забравяше на другарите си имената, даже днешното меню във столовата. И втори път е имал същото предчувствие, докато се е разхождал с приятел покрай залиняващо дърво: „Ще бъда като това дърво. Ще изсъхна откъм върха.“ Писателят умира на 67 години, доста напреднала възраст за неговото време. През последните му дни деменцията станала безмилостна. Но дори тогава бил способен на трогателни сентенции – независимо дали му хрумвали съзнателно или идвали от рутината. Глендайнинг пише: „Един ден, от онези в последните му тъжни месеци, по-точно в неделя, 17 март 1744-а, докато седял в креслото си, той се пресегнал да сграбчи ножа на масата. Ан Риджуей го отместила, за да не може да го стигне. А той свил раменете си, после сякаш отърсил цялото си тяло и казал: „Аз съм това, което съм.“ И повторил: Аз съм това, което съм. Аз съм това, което съм.“ На хората с Алцхаймер им остават средно около осем години живот след поставянето на диагнозата. Срокът е един и същ, независимо от възрастта на болните. Макар и рядко, заболяването може да настъпи още след навършването на 50 години. Такъв е случаят с госпожа Аугусте Д., която през 1901-ва, тогава на петдесет и една, е приета в психиатрична болница заради някои необяснимите ѝ действия, нетипичните ѝ емоционални изблици и загубата на памет. Четири години по-късно умира, след като постепенно и необратимо изпада в умствена и физическа немощ. Заболяването ѝ все още нямало име, но след смъртта ѝ е наречено на нейния психиатър – прочутия Алоис Алцхаймер. Въпреки че състоянието на Аугусте наподобявало сенилна деменция, която по-рано била смятана за нормален, макар и неприятен резултат от остаряването, относително младата възраст на пациентката подсказала на лекаря, че си има работа с още неизучен болестен процес. Лабораторните техники, използвани по онова време, позволили да се извърши посмъртно изследване на мозъка на госпожата, като били описани специфичните патологични промени в мозъчната тъкан при нейното заболяване. Била установена атрофия със загуба на неврони, а на тяхно място имало неврофибриларни възли и сенилни плаки. Дейвид Шенк ги описва като „твърди кафеникави бучки… миш-маш от зрънца и къси, извити нишки, все едно наблюдавате лепкави магнитчета за микроскопични отпадъци“. David Shenk, The Forgetting: Alzheimer’s: The Portrait of an Epidemic; New York: Doubleday, 2001)) Благодарение на революционния труд на Алцхаймер, днес знаем, че деменцията не е просто злощастен аспект от остаряването, а винаги представлява болестно състояние. Съществуват редица теории за болестта на Алцхаймер, но досега никоя от тях не е дала задоволително обяснение за причините. Преди години беше забелязано, че в увредените от заболяването мозъци се съдържат по-високи от нормалните нива на алуминий, което подтикна много хора да изхвърлят алуминиевите си прибори, като така се надяваха, че ще се предпазят. По-късно обаче беше доказано, че наличието на този метал в мозъка всъщност е следствие от дегенеративните процеси, а не техен причинител. Още по-любопитното е, че възелчета и плаки се откриват в главите и на лица, които никога през живота си не проявяват симптомите на Алцхаймер. Спомнете си и за раковите клетки в гърдите на жени без клинични проблеми или в простатните жлези на мъже, които умират по съвсем други причини и на преклонна възраст. Пример за подобно нещо ни дава и изследването сред монахините: „Сестра Мери беше показателен случай. Тя беше забележителна дама с високи резултати на психологичния тест, направен малко преди смъртта ѝ на 101 години. По-удивителното е, че нейният блестящ интелект беше налице, въпреки изобилието на неврофибриларни възли и сенилни плаки в мозъка ѝ, които са сред най-характерните поражения от болестта на Алцхаймер.“148 Сред учените от цял свят все повече се налага схващането, че това заболяване е сред автоимунните, сред които са и множествената склероза, астмата, ревматоидният артрит, улцерозният колит и много други. При тях имунната система започва да работи против тялото. Причината е, че за атакуващите клетки се размива разликата между „своя“ и „чужда“ материя. Руските специалисти използват термина „автоимунна агресия“.149 Канадските лекари открили, че в семействата на пациенти с Алцхаймер автоимунните заболявания са по-чести, което предполага известна предразположеност.150 Възпалението на мозъчните тъкани при Алцхаймер успешно се потушава от същите анти-възпалителни медикаменти, които се предписват и за лечението на артрит. Испански експерти забелязали в мозъчните тъкани на болни редица продукти на имунната система, включително специализирани имунни клетки и химикали.151 Вече се различават и особени противомозъчни антитела, отделяни от обърканата имунна система. Според австрийски учени „не може да има никакво съмнение, че имунната система има връзка с невродегенеративните процеси, съпътстващи болестта на Алцхаймер“.152 Всички автоимунни заболявания са свързани с някакъв дисбаланс във физиологичната система за регулация на стреса, а най-вече в потока от хормони, управляван от хипоталамуса. Кулминацията на тази хормонална стихия е отделянето на кортизол и адреналин от надбъбречните жлези. Редица проучвания сочат неадекватни стресови реакции при хора с Алцхаймер, които включват секреция на ненормални количества вещества от хипоталамуса и хипофизата, а в следствие на това и на кортизол. И при човешките, и при животинските форми на деменция е типично прекомерното производство на кортизол, заради което имаме и съответните степени на увреждане на хипокампуса. Д-р Кай Сонг е световно признат изследовател. Той работи в Университета на Британска Колумбия и е съавтор на новия учебник „Основи на психоневроимунологията“. В него пише: „Убеден съм, че болестта на Алцхаймер е автоимунно заболяване. Най-вероятно се дължи на хроничния стрес, който влияе на застаряващата имунна система.“ Емоционалните центрове в мозъка, както вече видяхме, са от особено значение за неврологичните и хормоналните процеси, съпътстващи реакциите срещу стрес. Потискането на негативните емоции – например несъзнателната мъка, гнева и отвращението, които Джонатан Суифт изпитвал заради някогашните си лишения – е хроничен и значителен източник на разрушително напрежение. Учените от Щатския университет в Охайо са на мнение, че болестта на Алцхаймер, подобно на другите автоимунни състояния, се дължи на негативните емоции, които са сред решаващите рискови фактори.153 Най-прочутият човек с Алцхаймер в света е Роналд Рейгън. Когато му поставят диагнозата на 83-годишна възраст, шест години след изтичането на втория му президентски мандат, той пише трогателно в прощалното си обръщение към американския народ: „Сега започвам приключението, което ще ме отведе до залеза на моя живот.“ Упадъкът му бил дълъг и тъжен. Подобно на Суифт, Рейгън имал своя травма от детинството. Баща му Джак бил алкохолик. Едмънд Морис пише следното в скандалната „Дъч: Биографията на Роналд Рейгън“: „Когато бил на четири, за него било непосилно да приеме, че са арестували баща му за буйстване на обществено място. Дъч бил наивно и кротко момче, което не съзнавало тежките последици от алкохолизма. Не разбирал също така защо с брат му Нийл трябвало да окачват на рамо торбички с току-що изпечени пуканки и да ходят да ги продават в лунапарка.“154 Морис е проницателен биограф, но за последното греши или е само отчасти прав. Действително малкото дете не е било съзнателно наясно със семейния позор, но в емоционален аспект то е поемало всичките негативни вибрации на непълноценното семейство. Изключването на чувствата, тоест от реалността, било най-достъпният защитен механизъм. В резултат на това Великият комуникатор, както го наричат, можел да говори на езика на сантиментите, но не и да изразява автентичните си чувства. „Наистина, просто нямам думи“ е любимата фраза на Рейгън. Морис я определя като „стандартното клише, което използваше, когато очакваха от него прочувствен отговор“. Ако изключването на емоциите настъпи достатъчно рано, по време на критичните фази на развитие на мозъка, способността да се различава реалността може да бъде понижена за постоянно. Рейгън през целия си живот трудно разграничавал действителното от измисленото. „Той бъркаше въображаемите истории с факти“, спомня си негова бивша годеница. Тази характерна черта показва, че в детското му съзнание, а по-късно и като възрастен, фантазията е измествала болезнените събития. Майкъл Корда – издател и редактор – пише в своята автобиография „Друг живот“, отпечатана през 1999 година: „Когато разказа една история пред войници след награждаването им с медал за храброст, се разбра, че бърка художествените измислици с реалността. Ставаше дума за някакъв пилот на бомбардировач, който наредил на подчинените си да скочат с парашут, след като машината била лошо ударена от вражеската противовъздушна артилерия. Тъкмо когато и пилотът се канел да скочи от горящия самолет, забелязал изостанал човек от екипажа си – ранен и уплашен от мисълта, че ще умре сам. Стоял заклещен в кабинката си и не можел да излезе от нея. Тогава пилотът свалил парашута си, легнал на пода и се протегнал напред, за да държи ръката на умиращото момче. „Не се плаши, синко – казал той на младежа, – с теб ще съм докрая.“ Така и двамата загинали след падането на самолета. Това просълзило както Рейгън, така и наградените с медал мъже. Скоро след това обаче журналистите научиха, че такова нещо никога не се е случвало. Описаната история се оказа сцена от филм, която президентът несъзнателно пренесъл в реалния живот.“155 Разказват се множество подобни случки за Рейгън, както и такива за изневеряващата му памет. „Татко, аз съм. Синът ти. Майк.“ С тези думи първородното му дете се опитало да привлече вниманието на баща си, докато той премигвал неразбиращо насреща му и пред останалите ученици. Още не бил избран за президент, когато веднъж се описал като „тих и пуст център на ураган“. Морис добавя, че винаги имало нещо в личността на Роналд Рейгън, което говорело за „пълна изолация…, че детето отдавна е било обзето от странно спокойствие… и парализирана чувствителност“. Причината за тази защитна и самоналожена парализа е ясна. Друга жена, отхвърлила предложението му за брак, споделя: „Винаги съм знаела, че Дъч не може да бъде наранен.“ Дъч е стар прякор на Рейгън. Истината е, че той бил раним, но заравял болката и гнева си надълбоко. Потиснатите му емоции най-добре проличават от описанието на една случка, станала когато бил на 11 години. Прибирал се вкъщи и заварил баща си да лежи пиян на двора. „Джак се беше проснал по гръб на снега, а ръцете му стърчаха встрани. Беше се наквасил до козирката. Постоях няколко минути край него… Чувствах как ме обзема съжаление за татко ми. С тези разперени ръце все едно го бяха разпънали на кръст – точно така изглеждаше – косата му беше прогизнала от разтопилия се сняг и хъркаше при всяко вдишване. Нямаше как да му се сърдя.“ Гневът на младия мъж към баща му проличава именно от думите „нямаше как да му се сърдя“. В психотерапията това се нарича потвърждение чрез отричане – човек спонтанно обявява, че не изпитва дадена емоция (обикновено неприятна), въпреки че дори не го питат. Изповедта обаче си остава напълно вярна. Наистина е „нямало как“ да му се ядоса, просто защото способността му да изразява такова чувство отдавна е била задушена. „Нямаше как да му се сърдя“ е твърдение, което показва вътрешен конфликт – такъв между силното възмущение и силите на потискането. Описват майката на Рейгън като твърде заета и смазана от стресовете, идващи от живота ѝ с такъв съпруг – женкар и алкохолик. Тя била отчуждена от децата си по начина, по който по-късно и Роналд бил отчужден от неговите. В такива случаи хората често идеализират майките си. Рейгън не прави изключение. Склонността му да отрича реалността обаче най-добре проличава от реакцията му на новината, че преданата му съпруга и болногледачка Нанси има рак на гърдата. Личният им лекар Джон Хътън решил лично да уведоми президента. През октомври 1987 година Едмънд Морис си записал следните кратки бележки за впечатленията на медика: „Разбират, че Н. Р. е с рак на гърдата. Джон Хътън се осмелил да го каже на Р. Р. след едно от събранията. 5 октомври: „Господин Президент, опасявам се, че ви нося лоши вести за мамограмата на Първата дама.“ Твърди, че не подозирал за склонността на Дъч да отрича действителността чак в такава степен. Изслушал лекаря, седейки зад бюрото си, държал писалка в ръка, а след това казал спокойно и със смразяващо безразличие: „Ами добре, вие сте лекарите. Сигурен съм във вас и че ще разрешите проблема.“ Край на разговора. След като излязъл от смущението си, Джон отишъл при пациентката си: „Госпожо Рейгън, президентът беше твърде разстроен, за да каже каквото и да било.“ Останал с нея до идването на Р. Р., който си носел документи от работата. Непохватно здрависване между съпрузите. Не обелили и дума за болестта. Хътън си тръгнал още по-смутен.“ Подобни примери не са свидетелство за това, че даден човек не е способен на чувства. Дори напълно да липсва привързаност, някой може поне да се престори на загрижен. Всъщност е точно обратното – понякога чувствата са толкова съкрушителни, че не могат да бъдат изпитани съзнателно. Но, макар и неосъзнати, физиологичните последици от тях си остават същите. За пореден път се убеждаваме, че сдържането на емоциите излага хората на по-голям и продължителен физиологичен стрес. И понеже те не са наясно със собствените си вътрешни състояния, не са способни да се предотвратят последствията от напрежението. Нещо повече, адекватното изразяване на чувствата действа успокоително. Ако са потискани, се стига до хронични хормонални и имунни промени, които подготвят почвата за развитие на болести, като тази на Алцхаймер. Емоционалната сдържаност в автобиографията на Роналд от колежанските му години е прикрита под формата на сантименталност. Тя е пълна противоположност на изпълнения с прочувственост език на монахините, които доживели до дълбока старост, без да заболеят. И обратното, онези, които са писали като Рейгън – без да изразяват личните си усещания – са развили някаква деменция. По времето, когато бях практикуващ лекар, проучих съдбите на много пациенти с Алцхаймер. Общото при всички тях беше потискането на емоциите. Взех интервю от няколко възрастни, които се грижат за своите родители, страдащи от това заболяване. Единият разказа следното: „Бащата на майка ми починал, когато била малка. Да е била на десет или единадесет години тогава. Семейството ѝ живеело във Ванкувър, но родителите ѝ я пратили да работи през лятото в дома на чужди хора – у семейство Гибсън. Някъде през 1930-е било. Майка ми слугувала на Гибсън, когато баща ѝ умрял. По-възрастната ми леля отишла да я вземе и двете сестри се върнали във Ванкувър. Като се появили вкъщи, майка им се обърнала към леля ми: „За какво ми я водиш?“ И това пред майка ми. Потресаващо жестоки думи.“ Друг мъж, който също се грижи за болната си от Алцхаймер майка, я описва така: „От малък помня, че постоянно беше напрегната. В същото време обаче нищо не споделяше. Ако я питах какво я тревожи, ми обясняваше как всичко било съвсем наред, но езикът на тялото ѝ казваше: „Остави ме на мира!“ И до днес не знам какво я измъчваше. Израснах с постоянното усещане, че ме държат на разстояние.“ Често емоционално потиснатите правят впечатление на хора, които премълчават нещо. Една от холивудските актриси, която познавала изгряващата филмова звезда Роналд Рейгън, но не била пленена от чара му, все пак останала „заинтригувана от тъгата, която прозираше зад неговия постоянен и енергичен хумор“. Цитатът е от книгата на Морис. Същият биограф веднъж попитал президента какво му е липсвало най-много като малък. „Последва дълго мълчание, през което се чудеше как да избяга от въпроса ми“, коментира авторът. Рейгън най-накрая отвърнал, но не признал, че му се е искало някой да го обича. Всъщност казал това: „Искаше ми се да има някой, когото да обичам.“ Морис споделя: „Записах си думите му, но веднага след тях поставих една спираловидна заврънкулка, с която писателите от моя бранш си отбелязват следното: Той чувства точно обратното на онова, което твърди.“ Изтегляне 2.65 Mb. Сподели с приятели:
|