Когато тялото казва не
Нямам право да се ядосвам
Изтегляне 2.65 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 3. Ако се ядосвам, няма да ме харесват
- 4. Целият свят е моя отговорност
| 2. Нямам право да се ядосвам
Шизуко е 49-годишна майка на две пораснали деца. От 22-годишна страда от ревматоиден артрит, който се появява скоро след пристигането ѝ в Канада като чуждестранен студент. Когато била на четири, останала половин сирак, а скоро след това баща ѝ се оженил за сестрата на покойната ѝ майка. – Мащехата ми обичаше повече бизнеса си, отколкото децата. Бащата задоволявал всички материални прищявки на втората си съпруга, а през по-голямата част от времето отсъствал от дома. Преди пет години Шизуко се развела с мъжа си, който показвал, че не изпитва чувства към нея. – Бракът ми беше ужасен. Докато живеех със съпруга ми, вечно бях изтощена, защото отглеждах децата. (Преумората е обичаен симптом на ревматоидните заболявания.) Към 3:00 часа следобед вече не издържах и лягах за малко отдих на канапето. А мъжът ми вечно се оплакваше: „Нищо не си свършила, ама нищичко.“ Казваше, че го използвам, за да ме хрантути. – Това ядосваше ли те? – Да, постоянно ме беше яд на него. – Но показваше ли гнева си? – Не… Мащехата ми ме възпита в духа, че не е редно да се ядосвам. 3. Ако се ядосвам, няма да ме харесват Алън е с рак на хранопровода и не е доволен от брака си. Вероятно си спомняте, че според него жена му е неспособна да бъде романтична, избягва интимните отношения и не може да посреща потребностите чу. Попитах го: – Как би изразил своята неудовлетвореност? Кара ли те да се ядосваш? Ядосваш ли се изобщо? – Трудно ми е да ти отговоря сега, защото постоянно съм бесен заради нещо. Напоследък по-често говорим за проблемите си. – А какво стана с гнева, който имаше преди да се разболееш от рак? – Не знам. Виждам накъде биеш и вероятно си прав. – Кое те накара да потискаш гнева си? – Хвана ме натясно. Не съм се замислял много по тоя въпрос. Мисля, че се дължи на желанието да ме харесват. Ако се ядосваш, не допадаш на хората. 4. Целият свят е моя отговорност 45-годишният Лесли е чиновник и също вярва, че заболяването му – в неговия случай улцерозен колит – се дължи на стресовете му заради съпругата. – Започна се през първия ми брак. Напрежението беше голямо и тогава здравословното ми състояние беше най-тежко. Отдавна обаче положението ми се подобри. Прокървявам от време на време, но не е страшно. Отношенията ни с първата ми жена бяха ту добри, ту лоши. Мисля, че не искаше да се обвързва. Не бяхме равностойни партньори. Все трябваше да се съобразявам с нея. Щях да полудея, защото почнаха да ми се изчерпват идеите какво бихме могли да вършим заедно. Никога не ми споделяше желанията си. Налагаше се даже да избирам сам филмите, като единствено можех да гадая дали и на двама ни ще харесат и ще останем доволни. – Не те ли дразнеше да играеш тази роля? – Дразнеше ме естествено. – Какво правеше с тоя гняв? – Преглъщах го, нямах избор. Ако бях проявил борбеност, тя щеше да каже: „Виждаш ли, бракът ни не върви.“ Всеки конфликт с нея се смяташе за индикатор, че отношенията ни са лоши. Трябваше да съм много, много внимателен. Когато започнах да излизам с Ева, новата ми съпруга, се случваше да се спречкаме. Това ме караше да се усмихвам. Обясних ѝ, че се радвам на възможността и правото да отстоявам мнение и да съм различен, без да ме заплашват, че ще ме зарежат. Преди определено се опасявах, че ще ми обърнат гръб и ще ме изхвърлят от живота си. Лесли потърсил медицинска помощ няколко месеца след появата на симптомите. – Не бях готов да приема, че съм уязвим и имам проблем. Склонността ми към перфекционизъм също си каза думата. Исках всичко да ми е наред, да не съм болен. Когато бил 9-годишен, баща му починал от внезапен сърдечен удар. А две години по-късно и брат му си отишъл от аневризма в мозъка. – След това всяка вечер маниакално изпълнявах един ритуал, с който се надявах, че ще предотвратя смъртта на хората. Повтарях си: „Не умирай, не умирай…“ Така се мъчех да запазя живота на близките си. Веднъж говорих с моя психиатър. Казах му, че отдавна съм се отказал от ритуала, но не съм се замислял дали е имало последствия. И точно тогава ми просветна, че знам с какво съм го заместил. Станах чиновник в социалните служби и сега се опитвам да спася света! Натоварването е огромно – мъчиш се да оправиш света, а се проваляш. Преди две години ми дадоха болнични заради стреса. Най-сетне разбрах, че не мога да премахна несправедливостите навсякъде. С помощта на психиатъра си измислих правило, което следвам: „Трябва да помагам на хората колкото мога, защото не съм Бог.“ Върши ми работа. – Значи си вярвал, че всички бъркотии по света са по твоя вина? – По едно време вярвах, че дори да не е по моя вина, аз ще съм този, който ще поправи нещата. – Това как ти се отрази в професионален аспект? – Ами на родителите ми, тоест на клиентите ми, не им беше лесно. Смятах, че са нещастни, защото съм неспособен да им помогна. Стремях се да уча повече и да придобивам нови умения. Трябваше да намирам вярното решение, да работя повече, да чета повече, да посещавам семинари. Фройдистката грешка на езика, при която Лесли замени „клиенти“ с „родители“, има лесно обяснение. Той не само е станал главна опора за майка си и неин утешител след смъртта на съпруга ѝ и по-големия ѝ син, но се оказа, че е поел тази роля още от раждането си. – Майка ми наистина искаше да съм щастлив. Тя вечно се грижеше да ми е спокойно. Постоянно се опитвах да изглеждам, че съм добре. Стараех се да бъда весело хлапе. Депресията ми беше непозната. Дори не знаех какво е тъга. Често ми е казвала, че съм си кротичък по рождение, за разлика от брат ми. Толкова съм бил спокоен, че понякога ме будела посред нощ, за да си поиграем, а после ме оставяла в кошарката и аз отново съм заспивал. – Защо, за Бога, е постъпвала така? – Предполагам, че е била самотна или се е нуждаела от внимание. – Значи е трябвало да работиш… от бебе. – Бракът на мама с баща ми беше ужасен. Често се караха, беше особено неприятно малко преди той да умре. Чувствах се длъжен да се грижа за щастието ѝ. Изтегляне 2.65 Mb. Сподели с приятели:
|