Конфликтология
Изтегляне 92 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- ЮГОЗАПАДЕН УНИВЕРСИТЕТ „Неофит Рилски” КУРСОВА РАБОТА Тема: Проблематика на конфликта (Макс Вебер)
| Конфликтология
Конфликтологията разглежда и изследва конфликта като социален феномен, а не като технически или природен. Тя изучава конфликта като явление, отнасящо се и свързано с индивида, социалните групи, обществото и тяхното конфликтно взаимодействие. Конфликтологията се занимава само със социалните конфликти. Разбира се, в тези конфликти участват субекти с техните психични и неврофизиологични характеристики, които не могат да се сведат до чисто социални характеристики. Конфликтът по своята природа е изключително сложно и многообразно социално явление, което не може да се управлява и регулира само въз основа на познанията основани върху повседневното (обикновеното) съзнание и практическия житейски опит. Конфликтологията се занимава и изучава конфликтологичните отношения, които възникват между индивидите и социалните групи по повод на тяхната дейност, а не фокусира своето внимание върху самите индивиди и социални групи като такива. Тя анализира, интерпретира и регулира конфликтологични отношения въз основа на собствен конфликтологичен научен тезаурус. Безспорен е фактът, че конфликтологията (особено в настоящия момент) е в неразривна връзка с множество науки: философия, социология, политология, психология, изкуствознание, педагогика, история, синергетика, икономика, право, биология, математика, военни науки. Развитието на конфликтологичните изследвания и обособяването и еманципирането на конфликтологичната наука в България са изправени пред множество уникални обективни и субективни социални предизвикателства. Новите конфликтни предизвикателства заварват конфликтологията в България недотам подготвена. Това налага неотложни мерки за развитие на тази наука, която е призвана да участва в разрешаване на интензивно натрупваните конфликти в българското общество. В тясна връзка с това се намира задачата за създаване на модели на организационното развитие на конфликтологичните структури у нас. От наукознанието е известно, че всяка нова наука преминава през няколко етапа: Първи етап – зараждане (появяват се първите трудове на няколко учени, които предлагат определени оригинални идеи; тези учени най-често нямат или почти нямат последователи; новото направление даже може да няма наименование). Втори етап – създаване (изследователите специалисти се обединяват, издават се списания, провеждат се конференции, излизат колективни сборници). Трети етап – институционализация (тематиката на изследванията се оформя във вид на специална наука, съответната специалност започва да се преподава в университетите, създават се нови кадри, рязко се увеличава броят на учените и числото на публикациите). Четвърти етап - стабилизация (науката е призната от всички, намалява количеството на публикациите, науката започва да се разделя на отделни части). Изследването на предмета на конфликтологията е свързано с евристичния принцип за отношението между емпиричното и теоретичното знание. Този важен принцип не е намерил място в конфликтологията, с което се обяснява лутането на конфликтолога – от единичния факт, който е без познавателна стойност, до същността на всеобщата цялостна система. Отразяването на този принцип в предмета на конфликтологията очертава границата между теоретичното и повседневното конфликтуване, т.е. теоретичното равнище и емпиричното равнище на конфликта. Безкрайно многообразната и необхватна предметна област, където протичат конфликтните процеси, се изучава от много други науки: философия, социология, психология, икономика, история и т.н. Всяка от тези науки се стреми да завладее свое обективно пространство като част от обективната социална реалност. Между тези науки възниква не само спор за „територия”, но и необходимост от взаимодействие и взаимопомощ. Интеграцията на научното познание като страна на неговата диференциация е евристично средство в случаите, когато се определят обектът и предметът на нова научна дисциплина. Разкриването на обекта на конфликтологията е свързано с „мястото”, където протичат конфликтните процеси в обществото. По принцип за конфликтологията няма забранени теми и зони. Конфликтологията може да реализира своята познавателна дейност чрез създаване на собствена система от закони, принципи, категории и методи на събиране, систематизиране и преработване на информация, произведена от изброените по-горе науки и целенасочено преработена от конфликтологията съобразно нейните цели, задачи и технологии за опредметяване. Въпреки наличието на изброените по-горе науки, които изучават противоречията и конфликтите в микро- и макросоциалните системи, нито една от тях сама, със своя категориален апарат, не е в състояние да предложи напълно адекватна технология за предотвратяване, управление и разрешаване на конфликтите. В съвременния усложнен глобален свят съществуването и развитието на конфликтологията като самостоятелна теоретична и практическа наука е безспорно. Породена от действието на противоречията в социалните структури, конфликтологията акумулира в собствения си предмет разнокачествена информация и технология за изработване на собствени принципи, категории и закони за изследване на природата на социалните конфликти, за тяхното предотвратяване, управление и разрешаване. В конфликтологията се слива в единство творческото мислене с творческото действие и управление. Тя събира, обработва, систематизира, колерира, интегрира и приспособява знания, методи и технологии (социални и управленски) за разрешаване на противоречията. Конфликтологията съпътства както социалното управление, така и социологията на управлението, повишава тяхната ефективност, оптимизира функционирането и развитието им. Улеснява действието на диалектическите, социологическите и икономическите закони. Предмет на конфликтологията са общите закономерности и особености на социалния конфликт, неговата причинност, възникване, развитие и завършване, както и различните средства и начини за въздействие (аналитика, прогностика, профилактика, практика) върху конфликтното отношение на взаимодействащите си страни. В така пределно общо очертания конфликтологичен предмет (съвкупност), всеки конфликтолог, било той теоретик или практик, би могъл да открие за себе си онзи специфичен и обособен обект на конфликтологично изследване, който е обусловен от конкретната му задача или задачи на изучаване. Съвременният глобализиран свят и българската социална действителност предполагат както висока специално-професионална култура, така и съответстващата й конфликтологична култура. Без такава култура са невъзможни нито личностната реализация, нито осъществяването на съвременна професионална управленска практика. Ефективността от професионалната дейност зависи от много фактори: от характера на професионалната среда, нивото на професионализма, наличието на развита професионална култура. Между тях значително място се пада на умението да се разрешават професионални конфликти. За реализацията на професионалната дейност в конфликтогенна среда е необходима съответната конфликтологична култура като начин на жизнена дейност в конфликтни ситуации. В теорията на професионалната педагогика са определени същността на професионалната култура на специалиста и нейните видове: управленска, педагогическа, психологическа, интелектуална, информационна, комуникативна, методологична, аксиологична, екологична – определящи характера и осигуряващи начините на реализация на професионалната дейност на специалиста в една или друга сфера на професионалното битие. Конфликтологичната култура обаче е „пропусната”. Теорията на конфликта е социална теория, която набляга на личната или груповата способност да упражнява влияние и контрол над другите и така да въздейства на социалния ред. Тя постулира, че индивидите и групите се борят, за да увеличат максимално облагите си, неизбежно допринасяйки за социалните промени като изменения в политиката и явни революции. Конфликтната теория проучва класовите конфликти като тези между пролетариата и буржоазията и противоположни идеологии като капитализъм и социализъм. Тя предполага, че продължителните борби съществуват сред всички различни аспекти на дадено общество. Тези борби не винаги включват физическо насилие; те могат да бъдат скрити усилия на всяка група или индивиди вътре в обществото, за да увеличат своята облага. Теорията има своите корени в критическата теория на Карл Маркс и интепретативната социология на Макс Вебер, който „създава” наука, която се занимава със социалните действия, тълкува и разбира тези понятия чрез обяснения. Така социалните действия са предмет на изучаване. Тълкуванията, разбирането – метод, благодарение на който причинно се обясняват явленията. Така разбирането се явява средство за обяснение. Сред социолозите, в чиито теоретически построения социалния конфликт заема доминиращо положение при обяснение на социалните процеси и изменения са приети следните постулати: всяко общество се изменя във всяка своя точка, социалните изменения са вездесъщи; всяко общество във всяка своя точка е пронизано от разногласия и конфликти, социалният конфликт е вездесъщ; всеки елемент в обществото внася своя принос в неговата дезинтеграция и изменение; всяко общество е основано на това, че едни негови членове принуждават към подчинение други. Проблематиката на конфликта пронизва всички три главни направления на творчеството на Вебер – социология на религията, социология на политиката и социология на икономическия живот, непосредствено свързани помежду си. Най-очевидно образът на проблематиката на конфликта се проявява в социологията на политиката, особено във връзка с анализа на трите идеално-типични форми на господство – подчинение или форма за осъществяването на власт: традиционно, харизматично и рационално. При анализа на властовите отношения за Вебер основно значение имат не толкова акциите на насилие, колкото самите механизми на съгласие с държащите властта. По неговото мнение страха за живота и имуществото не е единственото основание за приемане на властта. В различните политически системи се проявяват различни съчетания от материални и идейни интереси, подтикващи хората към съгласие с властта или обратното, към протести срещу нея. В хода на историческото развитие на цивилизацията се изработват все по-сложни форми на взаимоотношения на индивидите и властта, на обществените структури и политическите институции. Подробно всичко това е описано в учението на Вебер за типовете легитимно господство, т.е. това господство, което се признава от управляемите индивиди. “Господството означава възможност да срещнеш смирение пред определена заповед.” – е написал Вебер. Освен това господството предполага взаимни очаквания от този, който заповядва и този, който се подчинява на тази заповед, очаквайки че заповедта ще има този характер, какъвто те възприемат. В съответствие със своята методология, Вебер дава анализ на легитимните типове господство, започвайки с разглеждане на възможните типични типове отстъпчивост. Вебер отделя три разновидности господство и им противопоставя съответно три типа подчинение; първият тип легитимно господство Вебер обозначава като традиционен. Този тип е обусловен с нравите, навиците на определен вид поведение. В това отношение традиционното господство е основано на вярата не само в законността, но даже в свещени, съществуващи от древността ред и власт, чист тип на такова господство се явява, според Вебер, патриархалната държава. Това общество, което е предшествало съвременното му буржоазно общество. Типа на традиционното господство по своята структура е сходен със структурата на семейството. Именно, това обстоятелство прави този тип легитимност много устойчив, управлението се състои от лично зависими от господаря домашни чиновници, роднини, лични приятели или васали. В различие от другите типове господство, именно личната преданост служи като основание за назначаването на длъжност и придвижването по йерархическата стълбица. Вторият тип господство, според Вебер, е харизматичното господство. Терминът харизма играе важна роля във веберовата политическа социология. Харизма, в съответствие с етимологическото значение на тази дума, е необикновена способност, някакво качество на индивида, отделящо го от останалите. Това качество е не толкова придобито, колкото дарено на човека от природата, бога, съдбата. Към харизматичните качества Вебер отнася магическите способности, пророческия дар, водеща сила на духа и словото. Харизма, според Вебер, притежават герои, пълководци, магове, ясновидци и пророци, водещи политици, основателите на световните религии и др. (напр.Буда, Мохамед, Христос, Солон, Цезар, Сципион Африкански и т.н.), харизматичният тип легитимно господство представлява пряка противоположност на традиционното. Ако традиционният тип се крепи на привързаността към обичайното, веднъж и завинаги определено, то харизматичния, обратно, се опира на необичайното, нещо непризнавано или невиждано досега. Основна база на харизматичното господство се явява афективния тип социално действие. Вебер разглежда харизмата като велика революционна сила в традиционните общества, способна да внесе изменения в лишената от динамизъм структура на тези общества. Следва обаче да отбележим, че при всички разлики и даже противоположности между традиционния и харизматичния тип господство, те имат и нещо общо, а именно: и двата се градят на лични отношения между господаря и подчинените. В това отношение тези два типа противостоят на формално-рационалното господство, което е безлично. Източник на личната преданост към харизматичния господар е не традицията или признанието на негово формално право, а преди всичко емоционално окрасената вяра в неговата харизма и предаността към тази харизма. Затова, подчертава Вебер, харизматичния вожд е длъжен да се грижи за съхранението на своята харизма и постоянно да доказва нейното наличие. Управлението при този тип господство се формира на основа на личната преданост към вожда. Ясно е, че рационалното понятие компетентност, както и съсловно-традиционното понятие привилегия, тук отсъстват. Както от традиционния тип, така и от формално-рационалния, харизматичния се отличава с това, че тук няма установени – рационално или по традиция – правила и решения - по всички въпроси се взема решение ирационално, на основа на “откровение”, интуиция или личен пример. Ясно е, че харизматичния тип легитимност, за разлика от формално-рационалния е авторитарен. По същество, авторитета на харизматичния лидер се базира на неговата сила – не само на грубата физическа, а и на силата на неговата вътрешна дарба. Третият тип господство Вебер назовава легален. Тук в качеството си на отстъпчивост се разглеждат интереси, т.е. рационални действия. Към този тип по негово мнение се отнасят съвременните му държави Англия, Франция, САЩ. В тези страни се подчиняват не на личности, а на точно установени закони, на които са подчинени и управляемите и управляващите. Апаратът за управление се състои от специално образовани чиновници, които се избират не по конкретния човека, а по строго формализиран регламент и рационални правила. Правовото начало е принципа, залегнал в основата на легалното господство. Именно този принцип се оказал, според Вебер, една от необходимите предпоставки за развитие на съвременния капитализъм, като формално-рационална система. Най-чист вид на легалното господство Вебер считал бюрокрацията. Наистина той прави уговорката, че никоя държава не може да бъде напълно бюрократична, доколкото на върха им стоят или династично наследствени монарси, или избрани от народа президенти, или лидери избрани от парламентарна аристокрация. Но ежедневната, непрекъсната работа на управлението се води от специалистите чиновници, т.е. от машината за управление. Този тип господство най-пълно съответства на формално-рационалната структура на икономиката. Управлението на бюрократите – ето господство, посредством знания и в това се заключва неговия специфичен рационален характер. Важно е да се отбележи, че описаното от Вебер “идеален тип формално-рационално управление”, разбира се не е имало и не може да има пълно емпирическо осъществяване в нито една от индустриалните държави. В частност Вебер е имал предвид “машина на управление”, машина в буквалния смисъл, но човешка машина, която няма други интереси освен интереса на работата. Обаче, като всяка машина, и тази се нуждае от надеждна програма за управление. Само че такава програма машината няма, защото е формално-рационална структурата. Затова програма може да ѝ зададе само политически лидер, поставящ пред себе си определени цели, т.е. поставящ формалния механизъм за управление в служба на определени политически цели. Формулирайки идеално-типичните черти на бюрокрацията: законопослушност, безпристрастно отношение към тези с който работи в учреждението, рационализъм и т.н., Вебер прекрасно разбирал, че тези качества на чиновника могат да се формулират като общи принципи и изисквания, но те не са реалните свойства на лицата, заемащи съответните длъжности. Конфликта между нормативните предписания и реалната психология е бил за него част от социалната реалност, а степента и формата на този конфликт предмет на емпирични изследвания. За съвременното западно общество, според Вебер, най-адекватна е рационалната система с права, съгласие с властите, основано на закона, наличие на конституционни основи на правопорядъка и развитие на гражданското самосъзнание, което не изключва дълбок политически конфликт между класи и статусни групи, съставящи даденото общество. Легалното господство, според Вебер, има по-слаба легитимираща сила от традиционното и харизматичното. Възниква логичния въпрос: на какво основание е направен този извод? За да отговорим на него, трябва още веднъж да обърнем внимание какво е представлява легален тип господство. Както вече бе отбелязано, Вебер приема за основа на легалното господство целерационалното действие. В чист вид легалното господство няма ценностен фундамент, не случайно този тип господство се осъществява формално-рационално, където “бюрократичната машина” е длъжна да служи изключително в интерес на работата. Важно е да отбележим, че отношенията на господство в “рационалната” държава се разглеждат от Вебер по аналогия с отношенията в сферата на частното предприемачество. Целерационалните действия в своя модел имат качество на икономически действия. Икономиката е тази “клетчица” в която съществува и легалния тип господство. Именно икономиката повече от всичко се поддава на рационализация. Тя освобождава пазара от съсловните ограничения, от срастването с нрави и обичаи, превръщайки всички качествени характеристики в количествени, това разчиства пътя за развитие на рационалното капиталистическо стопанство. Рационалността във веберовата трактовка е формална, функционална реалност, т.е. свободна от всякакви ценностни моменти. Това е и легалното господство. Но именно затова, че формалната рационалност не носи в себе си своя цел и винаги се определя чрез нещо друго, легалното господство няма достатъчно силна легитимност и трябва да бъде подкрепено от нещо друго – традиция или харизма. На политически език това ще звучи така: парламентарна демокрация, призната от класическия либерализъм за единствен правомерно законодателен (легитимиращ) орган, нямайки достатъчно легитимираща сила в очите на масите. И затова тя трябва да бъде допълнена или от наследствен монарх (чиито права са ограничени от парламента), или от политически лидер избран по пътя на плебисцита. Както се вижда в първия случай легитимността на легалното господство се усилва с помощта на обръщане към традицията, а във втория – с помощта на обръщане към харизмата. Връщайки се непосредствено към идеята на Вебер за усилване на легитимността на легалното господство, можем да кажем: именно формалния характер на легалното господство, не съдържащ в себе си никакви ценности и нуждаещ се в допълнение от политически лидер, който да е в състояние да формулира определение цели, е довело до признаването плебисцитната демокрация. Плебисцитната демокрация като форма на политическа система, по мнението на Вебер, най-добре съответствала на ситуацията, създала се в съвременното му западноевропейско общество. Само плебисцит, по негово мнение, може да придаде на политически лидер тази легитимираща сила, която да му позволи да провежда ориентирана към даден модел политика, и също така да постави държавно-бюрократичната машина на служба на определение ценности. Разбира се, този политически лидер трябва да бъде харизматически надарен, иначе той няма да получи одобрението на масите. Плебисцитната теория на Вебер е по същество опит да се намери някакъв идеален модел на организация на политическата система с необходимите елементи, осигуряващи ѝ динамизъм. “Идеалния” тип капиталист, към когото се приближавали някои немски индустриалци от това време, Вебер описва така: “на него му е чужда показната разкош и разточителство, упояването от властта, на него му е присъщ аскетичния образ на живота, сдържаност и скромност”. Богатството му дава ирационалното усещане за добре изпълнен дълг. Затова този тип на поведение много често се осъждал в традиционните общества: “нима е нужно цял живот напрегнато да работиш, за да отнесеш после своето богатство в гроба?”. Вебер анализира съвременното общество и стига до извода, че капиталистическото стопанство не се нуждае от становища на това или онова религиозно учение и вижда практически във всяко влияние на църквата в стопанския живот същите пречки, както и при регламентиране на икономиката от страна на държавата. Светогледът сега се формира от интересите на търговията и социалната политика. Това са явленията на тази епоха, когато капитализмът, удържайки победа, отхвърля ненужните му опори. Успявайки да разруши старите средновековни форми на регламентирано стопанство само в съюз с притежаващите държавната власт, той може би е използвал и религиозни убеждения. Но едва ли трябват доказателства, че концепцията за печалбата (богатството) противоречи на нравствените възгледи на цели епохи. Отношенията между носителите на новите повеи и църквата са се запазили достатъчно сложни. Към търговците и крупните индустриалци, църквата се отнасяла достатъчно сдържано, считайки ги в най-добрия случай само за търпими. Търговците пък от своя страна, опасявайки се от идущото след смъртта, се стремели да умилостивят бога чрез църквата, с подаръци във вид на големи суми пари, предавайки ги както приживе, така и след смъртта си. Вебер провежда дълбок анализ на еволюцията на възгледите на пред-реформаторската църква към заетите със светска дейност. Той веднага прави уговорката, че програма за етични реформи никога не е стояла в центъра на вниманието на който и да е от реформаторите. Спасението на душата, само то, е било основна цел на техния живот и дейност. Етичните въздействия от тяхното учение са само следствие от религиозните мотиви. Вебер счита, че културните влияния от реформите в значителна част са били непредвидени и даже нежелателни от самите реформатори. Той провежда морфологичен разбор на думата „призвание” на немски и английски език. (Тази дума се появява най-напред в Библията и по-нататък намира своето значение във всички светски езици на народите, изповядващи протестантство.) Новото в това понятие е това, че изпълнението на дълга в рамките на светската професия се разглежда като най-висша нравствена задача на човека. Това твърдение намира потвърждение в централния догмат на протестантската етика в противоположност на католицизма, отхвърлящ светската нравственост от висотата на монашеския аскетизъм, а предлагащ изпълнение на светските задължения така, както са определени за всеки човек от мястото му в живота. Така в протестантството самите задължения стават призвание. Това означава, че се декларира равенство на всички професии пред бога. Основни значими догми на протестантството: човек изначално е грешен; до началото на живота всичко е предопределено; знак ще бъдеш ли спасен или не, ще получиш само усъвършенствайки се в своята професия; послушание на властите; отрицание на превъзходството на аскетичния дълг над светския; примирение със своето място в света. Протестантската църква отменила откупването на греховете. Взаимоотношенията бог-човек били определени пределно точно – има избрани и има неизбрани, не трябва да се променя нищо, но може да се почувстваш избран. За това е необходимо, първо, старателно да изпълняваш своя професионален дълг, и второ, да избягваш наслажденията – и сбора от това трябва да осигури ръста на богатствата ти. Така се е появил веберовият предприемач – трудолюбив, инициативен, скромен в потребностите, обичащ парите заради самите пари. Използвана литература:
ЮГОЗАПАДЕН УНИВЕРСИТЕТ „Неофит Рилски” КУРСОВА РАБОТА Тема: Проблематика на конфликта (Макс Вебер) изготвил: Христина Маджарска проверил: доц. Пачкова фак. N. 0842607 спец. Социални дейности Благоевград 2009 ЮГОЗАПАДЕН УНИВЕРСИТЕТ „Неофит Рилски” КУРСОВА РАБОТА Тема: Проблематика на конфликта (Макс Вебер) изготвил: Христина Маджарска проверил: доц. Мавродиев фак. N. 0842607 спец. Социални дейности Благоевград 2009 Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 92 Kb. Сподели с приятели:
|