Уместност и красота Дотук анализирах конкретна форма на практическо разсъждение, в която избираме измежду алтернативи благодарение на усещането ни за уместност. Уместността се преценява от гледна точка на това, как изглеждат нещата и по отношение на смисъла, който се съдържа в начина, по който изглеждат. Но не споменах нищо определено за красотата, нито пък моят хипотетичен дърводелец би използвал често тази дума.
Обаче, ако се върнем към първоначалните ни клишета, бързо ще се убедим, че видът съждение, който дискутирах в тази глава, съответства точно на съждението за красота. Уместността, която описах, доставя удоволствие. Тя е и причина да се грижим за притежателя й. Обект е на съзерцание заради самата себе си и значимостта й не се основава на определена самостоятелна употреба. Уместността е тема на разумно съждение, което вкоренено в опита, не може да се направи косвено. Тя също въпрос на степен, точно както и красотата. Накратко, това, което описах в тази глава, е точно онази „минимална красота“, към която рационалните същества проявяват непрестанен интерес в стремежа си да постигнат ред около себе си и да се чувстват у дома си в общия им свят.
Сега остава да свържем размишленията в тази глава с „по-висшите“ форми на красотата, които се илюстрират от изкуството, и да видим дали можем да кажем нещо повече за този вид смисъл, към който се стремим, когато разсъждаваме в подкрепа на естетическите си съждения.
