Курсова работа I част Разучаване на песента „Луд гидия“ в урочна тема „В света на музикалните инструменти. Тамбура“ iiчаст
Изтегляне 206.8 Kb.
|
Свързани:
аз
- Навигация на страницата:
- 8 пъти За край
| Партитури на съпровод
с детски музикални инструменти на песента „Луд гидия“ Съпроводът се изпълнява при интродукцията на песента 8 пъти За край Партиту̀ра (на италиански: partitura) означава деление, разпределение. Партитурата представлява нотна тетрадка, върху страниците на която инструменталните и вокалните партии (гласове) са написани една над друга така, че с един поглед във всеки един момент да се обхваща ролята на отделните партии (гласове). Петолинията в партитурата са свързани с аколада (музика) и общи тактови линии, а нотите, които трябва да прозвучат едновременно, лежат на една вертикална линия. Видове партитури Партитурите биват: хорови – при които гласовете (партиите) се подреждат по височина:сопран, алт, тенор, бас (от горе надолу); камерни – за камерен състав; оркестрови – редът, по който се подреждат инструменталните партии в една голяма оркестрова партия не е различен; адаптирани(условни или схематични) – в джаза и попмузика. Страница от партитура на Симфония № 9 от Л.В.Бетовен Съдържание на партитурата Партитурата съдържа целия, пълен нотен текст на музикалните произведения, названието и броя на инструментите (в някои случаи и разположението им на сцената), темпата и измененията им, динамиката, щрихите, както и някои допълнителни означения: смяната на някои инструменти с различен строй - например кларинет в строй В, сменен с кларинет в строй А, или смяна на обой с английски рог, поставянето на сордина и мн.др. Партитурата включва всички звучащи гласове - инструменти или певчески гласове, всеки от които има пред себе си на пулта своята партия в щим. Партитурите са необходимо пособие както при композиране и оркестриране, така и при репетиция и сценично прозвучаване на музикалното произведение. Въпреки че съществуват различия между италианските, френските и немските партитури тези различия се отнасят само до мястото на солистите и хо̀ра. Общоприето е еднородните инструменти да се групират на съседни петолиния, а партиите в групите да се нареждат по височина. Редът на оркестровите групи също е установен: най-горе е групата на дървените духови инструменти, под нея групата на медните духови инструменти, под тях ударните, а най-долу се разполагат групата на лъковите инструменти – I цигулка, II цигулка, виола, виолончело, контрабас. Арфата и пианото (като оркестров, а не солиращ инструмент) заема мястото под ударните инструменти. Вокалните партии, ако има такива, се разполагат над лъковите инструменти или се вмъкват между втори цигулки и виоли или между виоли и виолончели. При концерти за солиращ инструмент под съпровод на оркестър соловата партия се разполага над лъковата група. Съвременната партитура възниква в творчеството на Хайдн и Моцарт. Възникването и развитието на партитурата е пряко свързано с развитието на многогласната музика през Средновековието. В музикалната литература съществуват различни определения за партитура. Например, в речника на Хуго Риман четемследното: „Партитура (итал.Partitura; нем. Partitur, френски Partition, англ. Score) – гласове на многогласно произведение, разположени един над друг” Това базово определение, макар и кратко, отразява основната характеристика и предназначение на партитурата, а именно: организирана, нагледна форма за едновременно представяне на много гласове. Предвид необходимосттаот синхронизация на творческия процес между множество изпълнители, както и с оглед наложеното в практиката значение иупотреба на термина „партитура”, определението би могло да бъде допълнено и детайлизирано. по следния начин: „Партитура – гласове на многогласно произведение, предназначено за изпълнение от повече от един изпълнител, разположени един над друг”. В така детайлизираното определение съзнателно е използвана формулировката „повече от един изпълнител” вместо „повече от един инструмент / вокална партия”, за да се подчертае характера на партитурата именно като нотен запис, обединяващедновременното изпълнениена двама или повечеинтерпретатори, независимо от това дали свирят на еднакви или различни инструменти или изпълняват вокални партии за еднакви или различни гласове. Значително по-детайлизиранадефиниция присъства в руско-езичната музикална литература. Предложена от изтъкнатия музиковед и специалист в областта на четенето на партитури И. А. Барсова, тязвучи по следния начин: „Съвместен нотен запис на всички гласове на вокално, инструментално или вокално-инструментално произведение, в който партиите на гласовете (инструментите) са разположени на отделни редове по такъв начин, че началото на всеки такт и всякометрично времевъв всички партии се намиратточно едно над друго. ”В исторически план, партитурата се появява като нов етап на развитие в сравнение с табулатурната нотация. Последната (нем. Tabulatur, итал. Intavolatura) може да се дефинира по следния начин: „записване на нотацията чрез символи, свързани с работните елементи на музикалния инструмент (клавиши, струни и др.), за коетосе използват цифри, букви и специални символи”3. Като ранен образец за партитурна нотация, Хуго Риман посочва четиригласен сборник с мадригали на италианския композитор Чиприано Де Роре, датиращ от 1577 г. Според същия източник, за това време е характерна и техниката нагенерал-баса, както и други техники, представляващи способ за бърз и нагледен вертикален запис на контрапункт. Няколко години по-късносе появяватпървите сведения за гравирани върху медни плочипартитури, изработени в Италия като вариант на литографски печатнипособия. Относно характера на съвременната музикалнапартитура, следвада отбележим присъщото й качество за изключителналекота припроследяванетона синхронно протичащата музикална тъкан в рамките на голям брой инструментални и/или вокални партии. В процесана дългогодишното развитие на партитурния нотен записсе е оформила неговата традиционно възприета и утвърдена през годините структура, свързана с разположението на вокалните и инструментални партии. Безусловно необходимо стъпало за професионалната грамотност на всеки музикант е умението за работа с партитура, явяващо се ключов фактор за професионалния подход към почти всички музикални специалности. Сложността на този процес обуславя мястото му в академичната учебна програма, където дисциплината “четене и свирене на партитури” има отговорната мисия на обединяващ фактор между теорията и практиката в двупосочното им взаимодействие – придобиване на практически навици, необходими за задълбочена и качествена теоретична работа и същевременно осмисляне на цялостния комплекс от придобити теоретични познания с цел тяхното пълноценно прилагане в практиката. За студент, изучаващ дирижиране, умението за работа с партитура е от първостепенно значение. Нещо повече, това умение трябвада е развито до степен на съвършен контрол на възприятието , осъщественос възможно най-голяма бързинаи пълнота. Не са редки случаите, когато диригентът е изправен пред предизвикателството за претворяване на неизпълняванидо момента творби, което елиминира възможността за ползване на подпомагащи средства като прослушване на звукозапис или запознаване с предходни интерпретации. Умението за четене на партитури е не по-малко важно и за бъдещия композитор. В своята творческа дейносттой ще създава партитури, за коетотрябва да познава в съвършенство тяхната структура и организация. Не по-малко важна е работата с партитура за бъдещия музиковед, призван да вниква в дълбочина и да анализира обективно и задълбочено творчеството и интерпретацията на най-различни като стил и композиционна техника творби. Разгледаните по-горе аспекти на значението на умението за работа с партитура за диригента, композитора и музиковедаса очевидни за всички. Далеч по-малко огласена обачееважносттана музикалната партитура за учащите се в специалността „Звукорежисура”. Тази нетрадиционна тема почти не присъствав наличната до момента литература, поради което в дисертационния трудподробносе разглеждаролята , коятопартитуратаиграев процеса на звукозапис и постпродукция на произведения за хор, симфоничен оркестър и камерни музикални състави. От четенето и свиренето на партитури, могат да бъдат изведени следните три основни етапа в усвояването на партитурата и претворяването й с помощта на пианото: ПрочитАнализВъзпроизвеждане Тези три стадия на работа се характеризират с ясна логика на своята последователност и кореспондират с вътрешната хармония,присъщана множество тристепеннипроцесив най-широк философски план. Естествена е аналогията с характернатазамного житейски сфери последователност на действията приемане, обработка, отдаване. По-далечна аналогия може да бъде направена с тристепенната последователност дадено– търси се– решение, типичнане само за задачите по математика, но дори за вътрешния характер на основните функции T–S–Dв класическата хармония, където най-общо може да се определи като изява на състоянията стабилност – съмнение– триумф. В сферата на научните открития (в наше време почти всекидневно) сме свидетели натристепенното движение междуетапите знание– търсене– откритие. Дори в прости и незабележими в ежедневието области, като например граматиката, забелязваме подобнакорелация в областта на пунктуацията и препинателните знаци, където точка, въпросителна и удивителна са единствените триначина за завършване нацяло изречение. Видно от изложеното по-горе, последователността на тези три стадия не е случайна и в никакъв случай не трябва да се пренебрегва. Понякога, особено когато наблюдаваме работата наизтъкнати музиканти сголям талант и висок професионализъм, оставаме с впечатлението за светкавична и брилянтна техника на музициране„с един замах на четката”. Бихме могли погрешно да предположим, че на високо ниво трите етапа не са необходими. Внимателното вглеждане в процесите обаче води додругозаключение – етапитесе редуватс изключителна скорост, обединени в органичното единство на текущия момент, но все пак съществуват. Най-общо казано, първоначалното възприемане на партитурата може да се осъществи по един от следните начини: Гледане на нотния текст без слушане или изпълнение на музикален инструмент –чист прочит; Гледане на нотния текст с едновременно слушане (при концертно изпълнение или най-често на звукозапис) – съчетание между прочит и прослушване; Гледане на нотния текст с едновременно самостоятелно изпълнение на музикален инструмент (най-често пиано) – съчетание между прочит и интерпретация. Практиката недвусмислено е доказала, че третият начин – съчетание между прочит и изпълнение на музикален инструмент – води донай-добри резултати. Неговото приложение дава възможност на музиканта да избегне недостатъците на първите два и да съчетае техните предимства. Звученето на музиката, изпълнена от самия четящ, разтоварва неговия вътрешен слух от неимоверното напрежение, характерно за първия начин (чистия прочит). Същевременно, пълният контрол над темпото, последователността и броя на изпълняваните гласове елиминира основния недостатък на втория начин (съчетанието между прочит и прослушване)– бързото и неконтролирано преминаване на прослушвания звукозапис. С оглед на изложеното по-горе название на този оптимален способ, а именно –съчетание между прочит и изпълнение на музикален инструмент – възниква логичният въпрос какъв би могъл да бъде инструментът. Като най-естествени единствено приложимотговор се очертава пианото, притежаващо огромни възможности за изпълнение на многогласна фактура, в съчетание с удобството, произтичащо от широкото му разпространение в музикалната практика и наличието му вповечето музикални учебни заведени Изтегляне 206.8 Kb. Сподели с приятели:
|