Лекции Берлин, 20. 10. 1910 до 16. 03. 1911 г. Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев сканиран от копие с ъ д ъ р ж а н и е стр. Духът на растителното царство

ГАЛИЛЕЙ, ДЖОРДАНО БРУНО И ГЬОТЕ

Ние тряб­ва да прес­ко­чим един дъ­лъг пе­ри­од от време, ко­га­то тряб­ва да обър­нем на­шия ду­хо­вен пог­лед от она­зи ве­ли­ка личност, от Заратустра или Зороастър, кой­то бе­ше обект на на­ша­та пос­лед­на сказ­ка от нас­то­ящия цикъл, към оне­зи три ве­ли­ки личности, ко­ито тряб­ва да сто­ят на ос­но­ва­та на на­ши­те днеш­ни разглеждания. От това, ко­ето отс­тои хи­ля­до­ле­тия пре­ди на­ше­то хрис­ти­ян­с­ко ле­тоб­ро­ене и кой­то мо­жа да ни бъ­де раз­би­ра­емо са­мо бла­го­да­ре­ние на това, че тряб­ва­ше да пред­по­ло­жим у хо­ра­та от оно­ва вре­ме ед­но съ­вър­ше­но раз­лич­но ус­т­ройс­т­во на душите, ние пре­ми­на­ва­ме към оно­ва вре­ме на 16-то, 17-то сто­ле­тие на на­ше­то летоброене, в ко­ето е проб­лес­нал пър­во он­зи дух, кой­то и до на­ше­то съв­ре­мие е де­ен и ак­ти­вен във всич­ки дви­же­щи се нап­ред кул­тур­ни те­че­ния на човечеството. Ние ще ви­дим тогава, как то­зи дух, кой­то та­ка мощ­но блес­ти в лич­нос­ти ка­то Джордано Бруно и Галилей, на­ме­ри след то­ва ед­но об­х­ват­но офор­м­ле­ние в она­зи личност, ко­ято е та­ка бли­зо до нас: Гьоте. Галилей и Джордано Бруно са две­те имена, ко­ито тряб­ва да произнесем, ко­га­то ис­ка­ме да си спом­ним за на­ча­ло­то на она­зи епо­ха в раз­ви­ти­ето на човечеството, в ко­ято ес­тес­т­ве­ни­те на­уки сто­яха на съ­ща­та пов­рат­на точка, на ко­ято днес стои Духовната наука. Това, ко­ето бе нап­ра­ве­но то­га­ва по оп­ре­де­лен на­чин за ес­тес­т­ве­но­-на­уч­на­та мисъл, то тряб­ва да ста­не по оп­ре­де­лен на­чин в те­че­ние на след­ва­щи­те вре­ме­на и за ду­хов­но­-на­уч­но­то мислене. За да раз­бе­рем в пъл­ния сми­съл ду­ми­те на Галилей и на Джордано Бруно, ние ще тряб­ва с осо­бе­на лю­бов да на­со­чим на­шия пог­лед вър­ху це­лия на­чин на мис­ле­не и чув­с­т­ву­ва­не на чо­ве­чес­т­во­то във времето, в ко­ето на пов­ра­та на 16-тия, 17-тия век бя­ха пос­та­ве­ни Галилей и Джордано Бруно.

Извънредно ин­те­рес­но е чо­век да се за­дъл­бо­чи в ед­на та­ка­ва уни­вер­си­тет­с­ка сказка, за да се види, как ле­ка­ри­те нав­ся­къ­де в сво­ите лек­ции са пос­та­вя­ли за ос­но­ва Аристотел. Обаче Аристотел е бил един ду­хо­вен великан. И въп­ре­ки че би тряб­ва­ло да кажем, че за ед­на та­ка­ва ду­хов­на

Имало един от мно­го­то учени, ко­ито се къл­не­ли в Аристотел, кой­то е бил при­ятел на са­мия Галилей. Галилей - как­то и Джордано Бруно - е бил про­тив­ник на аристотелиците, не на Аристотеля, и то­ва по­ра­ди ос­но­ва­тел­ни причини. Галилей настоявал, че уче­ни­те тряб­ва да се обър­нат към ве­ли­ка­та кни­га на природата, ко­ято го­во­ри на човека, и не тряб­ва да взе­мат са­мо от кни­ги­те на Аристотел това, ко­ето го­во­ри за зна­че­ни­ето на ду­ха в природата. Но то­га­ва арис­то­те­ли­ци­те зас­тъп­ва­ли ед­но стран­но учение: че нервите, че ця­ла­та нер­в­на сис­те­ма на човека, из­хож­да от сър­це­то и от сър­це­то нер­ви­те се раз­п­рос­т­ра­ня­ват до гла­ва­та и през ця­ло­то тяло. Това е учил Аристотел, каз­ва­ли те, и то­ва е истината! Галилей, кой­то не ис­ка­ше да се опи­ра на това, ко­ето се на­ми­ра­ше в ста­ри­те кни­ги и предания, а на това, ко­ето виждаше, ко­га­то из­с­лед­ва­ше чо­веш­ко­то тя- ло, обър­на вни­ма­ни­ето на това, че нер­ви­те из­хож­дат от мо­зъ­ка и че глав­ни­те нер­ви имат сво­ята из­ход­на точ­ка от мозъка. Сега Галилей каз­ва на своя при­ятел то­ва и го увещава, че той тряб­ва да се убеди, как нер­ви­те из­хож­дат от мозъка. Аз ис­кам да ви­дя това, каз­ва не­го­ви­ят при­ятел и то­га­ва то му бе по­ка­за­но на са­мо­то чо­веш­ко тяло. Тогава то­зи учен, кой­то вярваше, че бе­ше един до­бър аристотелик, бе твър­де учу­ден и се об­ръ­ща към Галилей с думите: поч­ти из­г­леж­да така, ка­то че нер­ви­те из­хож­дат от мозъка, но все пак Аристотел казва, че нер­ви­те из­хож­дат от сър­це­то и щом тук има­ме на­ли­це ед­но противоречие, аз вяр­вам на Аристотел, а не на природата!

Това бя­ха изрази, ко­ито Галилей тряб­ва­ше да слу­ша в сво­ето време. Така и един учен с цър­ков­ни раз­би­ра­ния ис­ка­ше съ­що да пи­ше вър­ху
въп­ро­са за безсмъртието. Как се пи­ше­ше тогава? Хората взе­ма­ха това, ко­ето ис­ка­ха да третират, от уче­ни­ето на цър­к­ва­та и ос­вен то­ва взе­ма­ха и всичко, ко­ето смятаха, че мо­гат да ци­ти­рат от Аристотел, за да мо­гат да до­ка­жат съ­от­вет­ния въп­рос та­ка или така, как­то ис­ка­ха да го дока- жат. Тогава съ­от­вет­ни­ят човек, кой­то бе­ше член на един све­ще­ни­чес­ки съюз, бе­ше съб­рал на­й-­раз­лич­ни из­вад­ки с цел да по­ка­же по въп­ро­са за без­с­мър­ти­ето това, ко­ето е би­ло ис­тин­с­ко­то мне­ние на Аристотел. Това от­но­во е ед­на истина: Понеже ду­хов­ни­ци­те тряб­ва­ше да пред­с­та­вят кни­ги на сво­ите началници, то­га­ва на­чал­ни­кът на то­зи чо­век му казва: Това е опасно, не ще бъ­де одобрено, за­що­то из­в­ле­че­ни­ята от Аристотел би­ха мог­ли да до­ка­жат и противното. Тогава ав­то­рът пи­ше обратно: Ако би се ка­са­ело са­мо за това, да се до­ка­же още по-ясно, че Аристотел е мис­лил нещо, ко­ето е приемливо, то­га­ва той би го до­ка­зал чрез един друг цитат. Защото и то­ва би мог­ло да се направи! Накратко казано, Аристо- тел е бил упот­ре­бя­ван и зло­упот­ре­бя­ван по вся­ка­къв начин.

Изхождайки от това, ис­ка­ме да видим, как Аристотел е бил кри­во раз­би­ран през вре­ме­то на Джордано Бруно и на Галилей и ис­ка­ме да взе­мем имен­но то­зи при­мер с из­ход­но­то мяс­то на нервите: сърцето. Какво се крие зад то­ва из­каз­ва­не на Аристотел, мо­жем да раз­бе­рем са­мо тогава, ко­га­то знаем, че Аристотел сто­еше на за­вър­ше­ка на древ­на­та гръц­ка култура, а с то­ва той сто­еше съ­щев­ре­мен­но на за­вър­ше­ка на оно­ва време, през ко­ето е ца­ру­ва­ло древ­но­то яс­но­вид­с­ко съзнание. И на­соч­вай­ки пог­лед в епо­ха­та пред­хож­да­ща неговата, той на­ме­ри пре­да­де­на ед­на наука, ко­ято бе­ше ро­де­на от ед­но яс­но­виж­да­що съзнание, ко­ето мо­же­ше да виж­да зад се­тив­ния свят в ду­хов­ния свят. Това съз­на­ние бе­ше съз­да­ло древ­ни­те науки. И това, ко­ето бе­ше прас­та­ра наука, ко­ето и са­ми­те гър­ци бя­ха пос­тиг­на­ли ка­то прас­та­ра наука, бе за­ре­гис­т­ри­ра­но от Аристотел, кой­то са­ми­ят не бе­ше ве­че в със­то­яние да раз­вие ед­но та­ко­ва съз­на­ние кой­то при­те­жа­ва­ше са­мо ед­но ин­те­лек­ту­ал­но съзнание. Ето вър­ху то­ва би тряб­ва­ло да размислим. Защото не нап­раз­но Аристо- тел е ос­но­ва­те­лят на ло­ги­ка­та в историята! Той е това, за­що­то интелек- туалното, до­ка­за­тел­но­то мис­ле­не ста­на то­га­ва меродавно. Следователно Аристотел бе­ше този, кой­то прие прад­рев­ни уче­ния и ги из­ло­жи в сво­ите кни­ги в ед­на ло­ги­чес­ка система, та­ка що­то мо­жем да раз­бе­рем ня­кои не­ща при не­го са­мо тогава, ко­га­то знаем, как­во всъщ­ност се е раз­би­ра­ло с тях. И ко­га­то Аристотел го­во­ри за нерви, ние не тряб­ва да раз­би­ра­ме та­зи ду­ма при не­го така, как­то я раз­би­ра на­ша­та епоха, как­то я раз­би­ра­ше епо­ха­та на Галилей и на Джордано Бруно, ко­ято е ве­че мно­го срод­на с нашата, а тряб­ва да зна­ем следното. Когато Аристотел го­во­ри за пъ­тя на нервите, той има пред­вид онова, ко­ето днес от­но­во поз­на­ва­ме ка­то един не­пос­ред­с­т­ве­но по­-висш член на чо­веш­ка­та при­ро­да в срав­не­

Но по­не­же хо­ра­та не бя­ха в със­то­яние да виж­дат свръх­се­тив­но съ­що във времената, ко­ито пред­хож­да­ха епо­ха­та на Джордано Бруно и на Гали- лей, те ня­ма­ха ве­че ни­как­во пред­чув­с­т­вие за това, че Аристотел е раз­би­рал етер­ни­те те­че­ния и за тях е го­во­рил ка­то за един вид нерви; те вярваха, че Аристотел е раз­би­рал с то­ва фи­зи­чес­ки­те нер­ви и за­то­ва твърдяха: Аристотел е казал, че фи­зи­чес­ки­те нер­ви из­хож­дат от сър- цето. Това вяр­ва­ха аристотелиците. Обаче онези, ко­ито знаеха, как­во се на­ми­ра в кни­га­та на природата, не мо­же­ха да се съг­ла­сят в то­ва с ари- стотелиците. От тук и го­ле­ми­ят спор меж­ду Галилей и Джордано Бруно с Аристотелиците, та­ка ка­то ни­кой не е раз­би­рал ис­тин­с­кия Аристотел - ес­тес­т­ве­но не са го раз­би­ра­ли и Галилей и Джордано Бруно, ко­ито не са пра­ви­ли ни­как­ви уси­лия да про­ник­нат в сми­съ­ла на ис­тин­с­кия Ари- стотел. Затова пък те бя­ха ве­ли­ки­те но­си­те­ли на кул­ту­ра­та за тях­на­та епо­ха и от книж­на­та уче­ност са на­соч­ва­ли вни­ма­ни­ето вър­ху ве­ли­ка­та кни­га на природата, ко­ято е раз­т­во­ре­на пред всички.

Аз ве­че съм го­во­рил и за един друг случай. Един човек, ко­го­то аз мно­го це­нях ка­то философ, кой­то в 1894 го­ди­на бе­ше рек­тор на Виенския Университет и дър­жа сво­ята рек­тор­с­ка реч вър­ху Галилей, Лауренц Мюлнер, обър­на вни­ма­ни­ето в сво­ята реч, че в сво­ето об­х­ват­но ве­ли­чие Галилей е проз­рял със своя ум ве­ли­ки­те за­ко­ни на механиката, на прос­т­ран­с­т­ве­ни­те действия, ко­ито на­й-м­но­го ни пра­вят впе­чат­ле­ние и го­во­рят на на­ше­то сърце, ко­га­то гле­да­ме нап­ри­мер цър­к­ва­та Св.Петър в Рим. Когато та­зи ве­ли­чес­т­ве­на сгра­да дейс­т­ву­ва вър­ху нас, то­га­ва дейс­т­ви­тел­но все­ки из­пит­ва нещо, ко­ето мо­жем да разберем. Искам да оха­
рак­те­ри­зи­рам то­ва с един ма­лък факт, кой­то е за­бе­ле­жи­те­лен в то­ва отношение.

Веднъж фей­ле­то­нис­тът Шпайдел и скул­п­то­рът Натер от Виена пъ­ту­ва­ли в об­лас­т­та на Рим. Когато стиг­на­ли бли­зо до Рим, Шпайдел чу­ва Натер да из­го­ва­ря ед­на твър­де стран­на забележка: А в из­вес­т­но от­но­ше­ние Натер е бил един ге­ни­ален дух. Изведнъж той под­с­ка­ча и не­го­ви­ят при­ятел съв­сем не знаел, как­во му е станало, а са­мо чу­ва думите: "Обзе- ма ме страх!" Понеже Натер за­мъл­ча­ва по-нататък, Шпайдел раз­би­ра ед­ва по-късно, че той бе­ше ви­дял ку­ла­та с ку­по­ла на цър­к­ва­та Св.Петър.

Нещо ка­то удив­ле­ние вър­ху раз­п­ре­де­ле­ни­ето на прос­т­ран­с­т­ве­ни­те сили, ко­ето е блик­на­ло от ге­ни­ал­нос­т­та на Микеланджело, мо­же да об­х­ва­не всекиго, кой­то виж­да та­зи сво­е­об­раз­на сграда. Лауренц Мюлнер обър­на вни­ма­ни­ето в сво­ята рек­тор­с­ка реч вър­ху факта, че чо­ве­чес­т­во­то бе­ше до­би­ло въз­мож­нос­т­та да мис­ли ма­те­ма­ти­чес­ки­-ме­ха­ни­чес­ки та­ки­ва раз­п­ре­де­ле­ния на пространството, как­ви­то виж­да­ме в кра­си­ва­та фор­ма на ку­по­ла на цър­к­ва­та Св.Петър в Рим, бла­го­да­ре­ние на Галилей, то­зи ве­лик мислител. Обаче съ­щев­ре­мен­но тряб­ва да подчертаем, че Галилей се ро­ди поч­ти в де­ня на смър­т­та на Микеланджело, стро­ите­лят на цър­к­ва­та св.Петър. А то­ва значи: От ду­хов­ни­те си­ли на Микеланджело се ро­ди оно­ва раз­п­ре­де­ле­ние на прос­т­ран­с­т­ве­ни­те сили, ко­ето ста­на дос­тъп­но за ин­те­лек­та на чо­ве­чес­т­во­то ед­ва по-късно.

От то­зи при­мер мо­жем да разберем, че това, ко­ето мо­жем да на­ре­чем умствено, ин­те­лек­ту­ал­но знание, мо­же да дой­де мно­го по­-къс­но от­кол­ко­то из­г­раж­да­не­то на те­зи не­ща в пространството. Ако хо­ра­та дейс­т­ви­тел­но раз­г­ле­дат ня­ко­га мис­ли­тел­но не­що подобно, те ще за­поч­нат да считат, че съз­на­ни­ето на чо­ве­чес­т­во­то е пре­тър­пя­ло промени: че по­-ра­но хо­ра­та са при­те­жа­ва­ли из­вес­т­но яс­но­вид­с­т­во и че на­чи­нът на мис­ле­не чрез ин­те­лек­та не се е ро­дил мно­го отдавна, а то­зи на­чин мо­жа да се ро­ди бла­го­да­ре­ние на съ­вър­ше­но оп­ре­де­ле­ни ис­то­ри­чес­ки не­об­хо­ди­мос­ти ед­ва през вре­ме­то на 15-то, 16-то, 17-то столетия. А ду­хо­ве ка­то Галилей и Джордано Бруно пред­с­тав­ля­ват пър­ви­те хора, ко­ито да­ват тон за това, ко­ето тряб­ва­ше да дойде. От тук и тях­но­то сил­но про­ти­во­пос­та­вя­не на аристотелиците, а имен­но про­тив онези, ко­ито пър­во тъл­ку­ва­ха пог­реш­но Аристотеля, кой­то би мо­гъл да бъ­де счи­тан ка­то из­раз на ед­на древ­на наука, и след то­ва при­ла­гат то­зи кри­во из­тъл­ку­ван Ари- стотел към природата. С то­ва ние оха­рак­те­ри­зи­рах­ме съ­щев­ре­мен­но и положението, ко­ето Галилей за­ема в света.

Галилей бе­ше във вис­шия сми­съл на ду­ма­та този, кой­то пръв вне­се в чо­ве­чес­т­во­то она­зи стро­га фор­ма на ес­тес­т­ве­но­-на­уч­но­то мислене, бих­ме мог­ли да кажем, она­зи фор­ма на от­но­ше­ни­ето на ес­тес­т­ве­на­та на­ука към

математиката, ко­ято е ста­на­ла да­ва­ща тон за ця­ло­то след­ва­що вре­ме до на­ша­та епоха. Кое е сво­еб­раз­но­то у Галилей? Галилей - кой­то в то­ва от­ но­ше­ние бе­ше из­ця­ло де­те на сво­ето вре­ме - си каз­ва­ше с мъ­жес­т­ве­на сме­лост пър­во следното. Уверявам ви, че с та­ки­ва ду­ми ние мо­жем са­мо да опи­шем по око­лен път чувството, ко­ето Галилей имаше, за­що­то за да раз­бе­рем ця­ла­та душа, ця­ло­то със­то­яние на ду­ха на Галилей, ние тряб­ва да опи­шем как­то след­ва това, ко­ето той е чувствувал: Ние сто­им ка­то чо­ве­ци на Земята. Пред нас се прос­ти­ра при­ро­да­та с всичко, ко­ето тя мо­же да да­де на на­ши­те сетива, на на­шия ум, кой­то е свър­зан с ин­с­т­ру­мен­та на мозъка. Чрез при­ро­да­та - та­ка каз­ва Галилей в мно­го от сво­ите съ­чи­не­ния - чрез природата говори нещо божествено-духовно. Ние хо­ра­та гле­да­ме при­ро­да­та с на­ши­те очи и я раз­г­леж­да­ме с дру­ги­те сетива. Това, ко­ето на­ши­те очи възприемат, ко­ето чув­с­т­ву­ва­ме чрез дру­ги­те сетива, то е вмис­ле­но в при­ро­да­та чрез бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества. Първо жи­ве­ят мис­ли­те на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същества, след то­ва - въз­ник­вай­ки от мис­ли­те на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същества - ид­ват се­тив­ни­те не­ща на при­ро­да­та ка­то от­к­ро­ве­ния на Божиите мис­ли и пос­ле ид­ва на­ша­та въз­п­ри­ема­тел­на способност, пре­ди всич­ко на­ши­ят ум, кой­то е свър­зан с на­шия мозък. И та­ка ние сто­им тук, за да разчетем, как от бук­ви­те се по­лу­ча­ва ед­на кни­га и се раж­да онова, ко­ето ав­то­рът е мислил, т.е. това, ко­ето бо­жес­т­ве­ни­те мис­ли са из­ра­зи­ли в природата.

Галилей е сто­ял на­пъл­но на становището, на ко­ето са сто­яли всич­ки ве­ли­ки ду­хо­ве на ми­ро­во­то развитие, че в при­род­ни­те явления, във фак­ти­те на при­ро­да­та ни е да­де­но не­що ка­то букви, ко­ито из­ра­зя­ват ду­ха на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същества. Тогава чо­веш­ки­ят дух съ­щес­т­ву­ва за- това, за да че­те това, ко­ето бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същества са впи­са­ли във фор­ми­те на минералите, в те­че­ни­ето на при­род­ни­те явления, да­же в хо­да на звез­д­ни­те движения. Човешката при­ро­да съ­щес­т­ву­ва затова, да че­те това, ко­ето бо­жес­т­ве­ни­ят Дух е мислил. Обаче в сми­съ­ла на Гали- лей бо­жес­т­ве­ни­ят Дух се раз­ли­ча­ва от чо­веш­кия по това, че за бо­жес­т­ве­ния Дух всичко, ко­ето съ­щес­т­ву­ва за мисленето, е мис­ле­но наведнъж, не­ог­ра­ни­че­но от прос­т­ран­с­т­во­то и от времето, в един миг.

Нека взе­мем то­ва са­мо за ед­на об­ласт - за об­лас­т­та на математиката. Ние вед­на­га ще видим, кол­ко осо­бе­на е би­ла та­зи мисъл. Представете си, че ако ня­кой из­пол­зу­ва ця­ла­та математика, до­кол­ко­то тя е би­ла изу­че­на от хората, той тряб­ва дъл­го вре­ме да се мъчи, за да я овладее. Оне- зи, ко­ито при­със­т­ву­ват тук, ще знаят, кол­ко мно­го схва­ща­не­то на ма­те­ма­ти­чес­ки­те мис­ли за­ви­си за чо­ве­ка от времето. А се­га Галилей си ми- слеше: Това, ко­ето чо­ве­кът схва­ща за про­дъл­жи­тел­но време, са бо­жес­т­ве­на­та ми­съл то се раж­да в един миг, то не е ог­ра­ни­че­но от прос­т­ран­с­т­во­то и от времето. Човешкият дух - си мис­ле­ше той - пре­ди всич­ко не

Наблюдение, опит и са­мо­раз­ми­съл бе­ше това, ко­ето Галилей счи­та­ше ка­то ме­ро­дав­но за сво­ите съвременници. Той мо­же­ше да сто­ри това, за­що­то не­го­ви­ят дух бе­ше ус­т­ро­ен на­пъл­но математически, за­що­то има­ше мно­го вяр­но ма­те­ма­ти­чес­ко мислене. Чудесно е, ко­га­то нап­ри­мер чува- ме, как Галилей научава, че в Холандия е би­ло от­к­ри­то не­що ка­то дале- коглед, с кой­то мо­же­ло да се виж­да в на­й-­да­леч­ни­те не­бес­ни простран- ства. Трябва да има­ме предвид, че то­га­ва не е има­ло ни­как­ви вестници. Галилей на­уча­ва от пътници, че в Холандия е би­ло от­к­ри­то не­що ка­то далекоглед. Това не му да­ва­ме мир, след ка­то бе­ше на­учил та­зи вест, и нак­рая стиг­на до там, че са­мос­то­ятел­но из­мис­ли един далекоглед. Това бе­ше далекогледът, с кой­то Галилей нап­ра­ви сво­ите ве­ли­ки открития, ко­ито от­го­ва­ря­ха на това, ко­ето не­от­дав­на бе­ше съз­да­ла Коперниковата ми­ро­ва система. За да раз­бе­рем пра­вил­но то­ва време, тряб­ва да съ­пос­та­вим две неща: Едното беше, че хо­ра­та не раз­би­ра­ха ве­че ни­що от древ­на­та свръх­се­тив­на на­ука и че Галилей бе­ше един пъ­те­от­к­ри­ва­тел на но­ва­та наука. И вто­ро­то бе­ше това, че по от­но­ше­ние на звез­ди­те има­ше го­ля­мо зна­че­ние де­ло­то на Коперник, кой­то не­пос­ред­с­т­ве­но пре­ди то­ва бе­ше дал ед­на но­ва фор­ма на об­ра­за на све­та чрез външ­но­то мис­ле­не