КАК СЕ ДОБИВА ПОЗНАНИЕ НА ДУХОВНИЯ СВЯТ?

КАК СЕ ДОБИВА ПОЗНАНИЕ НА ДУХОВНИЯ СВЯТ?

Преди да за­поч­на раз­г­леж­да­не­то на днеш­на­та тема, бих ис­кал да обър­на вни­ма­ни­ето на това, че те­зи днеш­ни обяс­не­ния ще бъ­дат на­ча­ло­то на ед­на ця­ла ре­ди­ца от та­ки­ва обяс­не­ния и че всъщ­ност всич­ки след­ва­щи те­ми за та­зи зи­ма би­ха мог­ли да но­сят точ­но съ­що­то заг­ла­вие как­то днеш­на­та тема. Във връз­ка с на­й-­раз­лич­ни­те яв­ле­ния на чо­веш­кия жи­вот и на на­уч­ния живот, с на­й-­раз­лич­ни­те кул­тур­ни лич­нос­ти на чо­ве­чес­т­во­то

Днес мно­го хо­ра си казват: Човек тряб­ва да бъ­де дъл­бо­ко недоволен, не­за­до­во­лен от всичко, ко­ето офи­ци­ал­на­та на­ука мо­же да ка­же вър­ху из­точ­ни­ци­те на живота, вър­ху тай­ни­те на съществуването, вър­ху ми­ро­ви­- те загадки; оба­че лип­с­ва въз­мож­нос­т­та да про­ник­нем с пъл­на си­ла в един друг свят. Липсва си­ла­та на во­ля­та за поз­на­ние да поз­нае то­зи свят на ду­хов­ния жи­вот ка­то не­що друго, раз­лич­но от това, ко­ето чо­век мо­же да си съз­да­де в сво­ята фантазия. С удо­вол­с­т­вие ня­кои се от­да­ват на то­зи свят на фантазията, за­що­то за тях той е един­с­т­ве­ни­ят ду­хо­вен свят. Именно по от­но­ше­ние на та­зи лич­ност аз мо­жах да си спом­ня - въп­рос­но­то пъ­ту­ва­не бе­ше мо­же би пре­ди 17 го­ди­ни -, че още пре­ди по­ве­че от 30 години, счи­та­но от днес, вед­нъж - на­ред с мно­го дру­ги не­ща ко­ито ми нап­ра­ви­ха впе­чат­ле­ние от не­го­ви­те съчинения, пог­ле­дът ми пад­на на не­го­ва­та кни­га "Лекции вър­ху Гьоте", ко­ито той е дър­жал в Берлин през зи­ма­та 1874/75 година. Там, по­зо­ва­вай­ки се на Гьоте, Херман Грим го­во­ри за оно­ва впечатление, ко­ето ед­но чис­то външно, ли­ше­но от дух наб­лю­де­ние на при­ро­да­та тряб­ва да нап­ра­ви вър­ху един та­къв дух, ка­къв­то е неговият. Беше съ­що та­ка пре­ди 30 години, ко­га­то Херман Грим ми се яви ка­то тип на човек, ко­го­то всич­ки чув­с­т­ва и усе­ща­ния ко­ито тлас­кат в ду­хов­ния свят, но кой­то не мо­же да на­ме­ри ду­хов­ния свят в ед­на действителност, а са­мо във фантазията, в ней­но­то ца­ру­ва­не и дей- ствие. Но от дру­га стра­на - имен­но за­що­то бе­ше та­къв - той не ис­ка­ше да допусне, че са­ми­ят Гьоте тър­се­ше из­точ­ни­ци­те и за­гад­ки­те на жи­во­та не прос­то в цар­с­т­во­то на фантазията, а в ед­но дру­го царство, в цар­с­т­во­то на ду­хов­на­та действителност.

В из­ход­на­та точ­ка на на­ше­то днеш­но раз­г­леж­да­не ще пос­та­вим един цитат, в кой­то Херман Грим го­во­ри за нещо, за ко­ето и аз споменах, че то не мо­же да се от­ре­че от Духовната на­ука в не­го­во­то значение. Но така, как­то то се взе­ма от офи­ци­ал­на­та ес­тес­т­ве­на на­ука или от он­зи светоглед, кой­то ис­ка да стои твър­до на поч­ва­та на ес­тес­т­ве­на­та наука, оз­на­ча­ва ед­на не­въз­мож­ност не са­мо за усе­ща­не­то и за чувството, но и за ед­но раз­би­ра­що се­бе си познание. Нека ос­та­вим то­зи ци­тат да по­дейс­т­ву­ва на на­ша­та душа. Касае се за Кант-Лапласовата теория, ко­ято обяс­ня­ва на­ша­та слън­че­ва сис­те­ма така, ка­то че тя се със­тои са­мо от не­жи­ви ве­щес­т­ва и сили, об­ра­зу­ва­ла се е от та­ки­ва ве­щес­т­ва и си­ли съ­щес­т­ву­ва­щи пър­во­на­чал­но под фор­ма­та на ед­но ог­ром­но га­зо­во кълбо. Искам да ви про­че­та та­зи из­вад­ка от лек­ци­ите на Херман Грим вър­ху Гьоте, за да ви покажа, как­во тряб­ва­ше да оз­на­ча­ва за един дух ка­то Херман Грим то­зи об­ви­ващ и пра­вещ дъл­бо­ко впе­чат­ле­ние светоглед.

Обаче, кол­ко­то и Гьоте да заб­ра­ня­ва на ума да взе­ма ка­то ис­ти­на не­що по­ве­че от това, ко­ето пет­те пръс­та на ръ­ка­та му поз­во­ля­ват да напипа, тол­ко­ва по­ве­че и по­-пъл­но той да­ва пра­во на фан­та­зи­ята на поета, да тво­ри от несъзнателна, съ­ну­ва­ща си­ла об­ра­зи на това, ко­ето ду­хът же­лае да вижда. Обаче той ряз­ко по­дър­жа гра­ни­ца­та на две­те дейности. Още от вре­ме­то на не­го­ва­та мла­дост ве­ли­ка­та Кант-Лапласова фантазия, за въз­ник­ва­не­то на Земята и за ней­на­та ня­ко­гаш­на ги­бел бе­ше зав­ла­дя­ла умо­ве­те на хората. От вър­тя­ща­та се мъг­ля­ви­на - да­же и де­ца­та до­на­сят със се­бе си то­ва от учи­ли­ще - се об­ра­зу­ва цен­т­рал­на­та га­зо­ва топка, цен­т­рал­на­та га­зо­ва капка, от коя­то пос­ле се по­лу­ча­ва Земята и ка­то втвър­дя­ва­що се къл­бо ми­на­ва в не­въ­об­ра­зи­мо дъл­ги пе­ри­оди от вре­ме всич­ки фази, вклю­чи­тел­но и епи­зо­да на на­се­ля­ва­не­то и от чо­веш­кия род, за да пад­не нак­рая от­но­во об­рат­но в Слънцето ка­то из­го­ря­ла сгу- рия: един дълъг, но раз­би­ра­ем за пуб­ли­ка­та процес, за въз­ник­ва­не­то на кой­то по­-на­та­тък не е не­об­хо­ди­мо да се на­ме­си ни­как­ва външ­на сила, ос­вен ста­ра­ни­ето на ня­как­ва на­ми­ра­ща се от­вън сила, за да по­ддър­жа Слънцето в ед­нак­ва тем­пе­ра­ту­ра на затопляне.

Не мо­жем да си пред­с­та­вим ед­на пер­с­пек­ти­ва за бъ­де­ще­то по­-без­п­лод­на от тази, ко­ято днес ни се нат­рап­ва ка­то не­об­хо­ди­ма от гле­ди­ще­то на на- уката. Един ко­кал от мърша, за кой­то ед­но ку­че тряб­ва да нап­ра­ви един оби­ко­лен път, би бил ед­но ос­ве­жа­ва­що апе­тит­но пар­че в срав­не­ние с то­зи пос­ле­ден експе­ри­мент на творението, под фор­ма­та на кой­то нак­рая на­ша­та Земята тряб­ва от­но­во да пад­не в Слънцето. Любознателността, с ко­ято на­ше­то по­ко­ле­ние при­ема по­доб­ни не­ща и счита, че вяр­ва в тях, е приз­нак на ед­на бол­на фантазия, за обяс­не­ни­ето на ко­ято ка­то яв­ле­ние на епо­ха­та уче­ни­те от бъ­де­щи­те вре­ме­на ще упот­ре­бят мно­го остро- умие.

Аз тряб­ва­ше да обър­на вни­ма­ни­ето ви вър­ху един та­къв цитат, за­що­то та­ки­ва из­каз­ва­ния се сре­щат твър­де мал­ко днес. Днес, ко­га­то пред­с­та­ви­те на спо­ме­на­тия све­тог­лед дейс­т­ву­ват та­ка омайващо, представи, ко­ито при­вид­но сто­ят здра­во на поч­ва­та на ес­тес­т­ве­на­та наука, мал­ко се спо­ме­на­ва за това, че ви­на­ги съ­щес­т­ву­ват духове, ко­ито са свър­за­ни дъл­бо­ко с кул­тур­ния жи­вот на на­ше­то вре­ме и въп­ре­ки то­ва с ця­ла­та из­раз­ност на сво­ята ду­ша се от­на­сят по та­къв на­чин към това, за ко­ето се­га без­б­рой хо­ра казват: Самопонятно е, че не­ща­та са така, и всеки, кой­то не би допуснал, че не­ща­та са така, той е един глупак! Да, ние виж­да­ме днес мно­го хора, ко­ито имат на­й-­дъл­бок коп­неж да хвър­лят мост меж­ду ду­ша­та на чо­ве­ка и ду­хов­ния свят. Обаче от дру­га страна, вън от кръго- вете, ко­ито се за­ни­ма­ват по­-дъл­бо­ко с това, ко­ето на­ри­ча­ме Духовна на- ука, ние виж­да­ме са­мо малцина, ко­ито се за­ни­ма­ват със сред­с­т­ва­та ко­ито би­ха мог­ли да до­ве­дат та­зи чо­веш­ка ду­ша до това, ко­ето пос­то­ян­но

Още в пър­ви­те сказ­ки загатнахме, че про­ник­ва­не­то в ду­хов­ния свят е всъщ­ност е ед­на ин­тим­на ра­бо­та на ду­ша­та и че то про­ти­во­ре­чи твър­де мно­го на това, ко­ето днес е об­щоп­ри­ето в по­пу­ляр­ни­те и в на­уч­ни­те кръ­го­ве за жи­во­та на мис­ли­те и чувствата. А имен­но днес уче­ни­ят е вед­на­га го­тов да пос­та­ви изискването: Това, ко­ето тряб­ва да ва­жи за на- учно, то тряб­ва да мо­же да се до­ка­же във вся­ко вре­ме и за все­ки човек. И то­га­ва той по­соч­ва своя опит, кой­то мо­же да бъ­де до­ка­зан през вся­ко вре­ме и за все­ки човек. Самопонятно е, че Духовната на­ука не мо­же да за­до­во­ли то­ва изискване. Ние вед­на­га ще видим, за­що не. Ето за­що Духовната на­ука - т.е. она­зи наука, ко­ято не го­во­ри за ду­ха ка­то един сбор от от­в­ле­че­ни по­ня­тия и идеи, а ка­то не­що действително, ко­ято го­во­ри за дейс­т­ви­тел­ни ду­хов­ни съ­щес­т­ва - ще тряб­ва да на­ру­ши са­мо­то ме­то­ди­чес­ко изискване, ко­ето днес та­ка ле­ко пос­та­вят на­ука­та и свето- гледите: да бъ­де до­ка­зу­ема за все­ки­го нав­ся­къ­де и през вся­ко време. В по­пу­ляр­ни­те кръ­го­ве Духовната на­ука се на­тък­ва мно­го чес­то на съпро- тива, за­що­то да­же и там, къ­де­то хо­ра­та про­явя­ват коп­неж да се из­диг­нат в ду­хов­ния свят, усе­ща­ни­ята и чув­с­т­ва­та са про­пи­ти от ма­те­ри­алис­тич­ния на­чин на виж­да­не нещата, про­ник­на­ти са от то­зи ма­те­ри­алис­ти­чен начин. И при на­й-­доб­ра­та воля, да­же ко­га­то хо­ра­та коп­не­ят за ду­хов­ния свят, те не мо­гат да пос­тъ­пят по друг начин, ос­вен да си пред­с­та­вят в из­вес­т­но от­но­ше­ние ду­ха по ма­те­ри­ален начин, или пък да си пред­с­та­вят из­ди­га­не­то в ду­хов­ния свят свър­за­но с не­що материално. Ето за­що по­ве­че­то хо­ра пред­по­чи­тат да им се го­во­ри за външ­ни средства, например, как­во тряб­ва да ядат и да пи­ят или да не ядат и да не пият, или пък как­во тряб­ва да пред­п­ри­емат чис­то външ­но в ма­те­ри­ал­ния свят. Те мно­го по­ве­че пред­по­чи­тат това, от­кол­ко­то да се изис­к­ва от тях да вне­сат в сво­ята ду­ша ин­тим­ни мо­мен­ти на развитие. Обаче имен­но за та­ки­ва не­ща ста­ва ду­ма при из­ди­га­не­то в ду­хов­ния свят.

Сега, на­пъл­но в смисъла, в кой­то Духовната на­ука виж­да нещата, ис- каме, да се опи­та­ме да ски­ци­ра­ме съв­сем накратко, как мо­же да ста­не
то­ва из­ди­га­не на чо­веш­ка­та ду­ша в ду­хов­ния свят. Като из­ход­на точ­ка тряб­ва ви­на­ги да слу­жи това, в ко­ето чо­век на пър­во вре­ме живее. А така, как­то е пос­та­вен в све­та в на­ше­то съвремие, чо­век жи­вее на­пъл­но във външ­ния се­ти­вен свят. Опитайте се да си изяс­ни­те веднъж, кол­ко не­що ос­та­ва в чо­веш­ка­та душа, ко­га­то чо­век от­в­ръ­ща пог­лед от това, ко­ето външ­ни­те се­тив­ни впе­чат­ле­ния са съ­бу­ди­ли в нас ка­то представи, ко­ето е про­ник­на­ло в нас чрез външ­ни­те фи­зи­чес­ки изживявания, чрез очите, уши­те и дру­ги­те сетива, ко­ето съ­що е въз­бу­де­но в нас ка­то стра­да­ния и радости, ка­то удо­вол­с­т­вие и скръб чрез очи­те и ушите, ко­ето пос­ле на­ши­ят ум ком­би­ни­ра от впе­чат­ле­ни­ята на се­тив­ния свят. Опи- тайте се да за­ли­чи­те то­ва от ва­ша­та ду­ша и размислете, как­во ще ос­та­не тогава. Хората, ко­ито прис­тъ­пят чес­т­но към то­ва прос­то самонаблюде- ние, ще видят, че у съв­ре­мен­ния чо­век в ду­ша­та ос­та­ва твър­де малко. Но то­ва е имен­но важното, че от­на­ча­ло за из­ди­га­не­то в ду­хов­ния свят не мо­же да се из­хо­ди от това, ко­ето ни е да­де­но от външ­ния се­ти­вен свят, а чо­век тряб­ва да се за­ло­ви да раз­вие в сво­ята ду­ша сили, ко­ито обик­но­ве­но дре­мят в та­зи душа. Основен еле­мент на всич­ки въз­мож­нос­ти за въз­ли­за­не в ду­хов­ния свят е та­ка да се каже: този чо­век да съзре, че е способен да развие вътрешно, че ос­вен това, ко­ето той об­х­ва­ща пър­во със сво­ето съзнание, в не­го се на­ми­ра и не­що друго.

За мно­го хо­ра днес то­ва е ед­на драз­не­ща представа, за­що­то - не­ка вед­на­га взе­мем един от­де­лен чо­век на днеш­но­то об­ра­зо­ва­ние - как пра­ви нап­ри­мер днеш­ни­ят философ, ко­га­то за не­го се ка­сае да ус­та­но­ви ця­ло­то значение, и същ­ност на познанието? Такъв фи­ло­соф ще каже: Искам да се опи­там да видя, кол­ко да­ле­че мо­жем да стиг­нем въ­об­ще ка­то чо­ве­ци с на­ше­то мислене, на­ши­те пси­хи­чес­ки сили, как­во мо­жем да об­х­ва­нем от света. Тогава - спо­ред възможностите, с ко­ито раз­по­ла­га в мо­мен­та - той се опит­ва да си със­та­ви един об­раз на све­та и да го пос­та­ви пред се­бе си. Тогава обик­но­ве­но той ще каже: За дру­го­то ние не мо­жем да знаем, то се на­ми­ра от­въд гра­ни­ци­те на чо­веш­ко­то познание! Това е об­що взе­то на­й-­раз­п­рос­т­ра­не­ни­ят на­чин да се говори, кой­то мо­же да се срещ­не в днеш­на­та литература: Това ние не мо­жем да знаем!

Но съ­щес­т­ву­ва ед­но дру­го гледище, при ко­ето се пос­тъп­ва по съ­вър­ше­но раз­ли­чен на­чин от горепосочения. Казва се именно: Без съмнение, със силите, със способностите, ко­ито се­га имам в сво­ята душа, ко­ито мо­же би се­га мо­гат да бъ­дат нор­мал­ни­те чо­веш­ки сили, аз мо­га да поз­ная то­ва или онова, но тук в ду­ша­та съ­щес­т­ву­ва ед­на същност, ко­ято е спо­соб­на да се развие. Тази ду­ша има мо­же би в се­бе си сили, ко­ито аз те­пър­ва тряб­ва да из­в­ле­ка от нея. Аз тряб­ва да ги во­дя по оп­ре­де­лен път, да ги из­ве­да над се­гаш­но­то положение, и то­га­ва ис­кам да видя, да­ли Аз самият не съм бил виновен, ко­га­то казах, че то­ва или оно­ва се на­
ми­ра от­въд гра­ни­ци­те на на­ше­то познание. Може би е нуж­но да оти­да мал­ко по­-да­ле­че в раз­ви­ти­ето на мо­ята душа, то­га­ва гра­ни­ци­те ще се раз­ши­рят и аз ще мо­га да про­ник­на по­-дъл­бо­ко в нещата.

Хората не се от­на­сят ви­на­ги точ­но с логиката, ко­га­то ис­кат да раз­мис­лят вър­ху това, ина­че те би­ха си казали: Това, ко­ето познаваме, за­ви­си от на­ши­те органи. Ето за­що сле­пи­ят нап­ри­мер не мо­же да раз­съж­да­ва вър­ху цветовете, той мо­же да сто­ри това, ко­га­то от­но­во е до­бил сво­ето зре­ние чрез ед­на щас­т­ли­ва операция. Тук аз не ис­кам да го­во­ря за ня­как­во "шес­то сетиво", а за нещо, ко­ето мо­же да бъ­де из­в­ле­че­но от ду­ша­та по чис­то ду­хо­вен път. Но съ­що та­ка би мог­ло да се из­в­ле­кат от ду­ша­та ду­хов­ни очи или ду­хов­ни уши. Тогава за нас мо­же да нас­тъ­пи ве­ли­ко­то събитие, ко­ето нас­тъп­ва при по­-нис­ка степен, ко­га­то сля­по­ро­де­ни­ят има щас­ти­ето да бъ­де опериран. Така що­то то­га­ва за нас пред­по­ло­же­ни­ето мо­же да ста­не истина: око­ло нас съ­щес­т­ву­ва един ду­хо­вен свят, оба­че за да прог­лед­нем в него, тряб­ва пър­во да се про­бу­ди­ли не­об­хо­ди­ми­те ор­га­ни в нас. Това би би­ло един­с­т­ве­но логичното. Обаче - как­то ка­зах­ме - хо­ра­та не се от­на­сят ви­на­ги точ­но с логиката, за­що­то в на­ша­та епо­ха те имат съ­вър­ше­но дру­ги нужди, ко­га­то чу­ват за един ду­хо­вен свят, ка­мо ли да вник­нат в то­зи ду­хо­вен свят. Аз ве­че раз­ка­зах веднъж, че в един град на Южна Германия, къ­де­то тряб­ва­ше да дър­жа вед­нъж ед­на сказка, един храбрец, ко­ито пи­ше фейлетони, за­поч­на своя фей­ле­тон с думите: "Това, ко­ето на­й-м­но­го бие на очи в Теософията, е ней­на­та неразбираемост." Ние ис­ка­ме да вяр­ва­ме на то­зи човек, че за не­го на­й-­из­пък­ва­що­то ка­чес­т­во на Теософията е ней­на­та неразбираемост. Но ни­ма то­ва е един критерий? Нека пре­не­сем то­зи при­мер към математи- ката, да предположим, че ня­кой би ка­зал за нея: Това, ко­ето на­й-м­но­го ми бие на очи в математиката, е ней­на­та неразбираемост. Тогава все­ки ще каже: Без съмнение, то­ва мо­же да бъ­де така; но щом ис­ка да пи­ше фейлетони, той би тряб­ва­ло пър­во да на­учи нещо! Често пъ­ти би би­ло по-добре, да пре­на­ся­ме това, ко­ето ва­жи за ед­на осо­бе­на област, вър­ху ед­на дру­га област, но по един обек­ти­вен начин. Тогава на хо­ра­та не ос­та­ва ни­що друго, ос­вен да отрекат, че съ­щес­т­ву­ва ед­но раз­ви­тие на ду­ша­та - и то­ва те мо­гат да нап­ра­вят бе­за­пе­ла­ци­он­но -, щом се от­каз­ват да се под­ло­жат на ед­но раз­ви­тие -, или пък да се за­ло­вят да ра­бо­тят за раз­ви­ти­ето на сво­ята душа. Тогава за тях ду­хов­ни­ят свят се прев­ръ­ща в наблюдение, в действителност, в истина. Но за да се из­диг­не чо­век в ду­хов­ния свят, ду­ша­та тряб­ва да ста­не спо­соб­на - не за фи­зи­чес­кия живот, а за поз­на­ни­ето на ду­хов­ния свят -, да пре­об­ра­зи в из­вес­т­но от­но­ше­ние формата, ко­ято има първоначално, да ста­не в из­вес­т­но от­но­ше­ние ед­но дру­го същество.

Това мо­же ве­че да обър­не вни­ма­ни­ето на факта, че онзи, кой­то има стре­меж да се из­диг­не в ду­хов­ния свят, тряб­ва да бъ­де пре­ди всич­ко на яс­но вър­ху въпроса, да­ли пър­во е зас­та­нал на здра­ва поч­ва тук в то­зи свят на фи­зи­чес­ка­та действителност, да­ли е в със­то­яние да стои тук здра­во на кра­ка­та си. Защото за всич­ки отношения, ко­ито ста­ват във фи­зи­чес­кия свят, ние тряб­ва да има­ме сигурност, си­ла на во­ля­та и спо­соб­ност да чув­с­т­ву­ва­ме нещата, не тряб­ва да из­губ­ва­ме поч­ва­та под но­зе­те си, ко­га­то ис­ка­ме да се из­диг­нем от то­зи свят в духовния. Това е една предварителна степен: да направим всичко, което може да развие на- шия характер така, че да стоим здраво на краката си във физическия свят. След то­ва ве­че тряб­ва да прис­тъ­пим към та­ка­ва работа, чрез ко­ято да до­ве­дем ду­ша­та до ед­но дру­го чув­с­т­ву­ва­не и до дру­га воля, раз­лич­ни от тези, ко­ито тя обик­но­ве­но проявява, за да мо­же да се из­диг­не в ду­хов­ния свят. Трябва ня­как­си на­ша­та ду­ша да се пре­вър­не вът­реш­но в един друг ор­га­ни­зъм на чув­с­т­ву­ва­не и воление, раз­ли­чен от този, кой­то тя обик­но­ве­но има в нор­мал­ния живот. Тук ние сти­га­ме до нещо, ко­ето мо­же от­на­ча­ло дейс­т­ви­тел­но да пос­та­ви от ед­на стра­на Духовната на­ука в про­ти­во­ре­чие с това, ко­ето днес е приз­на­то ка­то "наука", но ко­ето от дру­га стра­на от­но­во пос­та­вя Духовната на­ука на­ред с та­зи на­ука със съ­ща­та валидност, ко­ято офи­ци­ал­на­та на­ука има. Когато се казва, че всичко, ко­ето тряб­ва да бъ­де наука, тряб­ва да бъ­де до­ка­зу­емо във вся­ко вре­ме и за все­ки човек, се разбира, че това, ко­ето се раз­г­леж­да ка­то науки, не тряб­ва да за­ви­си от на­ша­та субективност, от на­ши­те су­бек­тив­ни чувства, от това, ко­ето но­сим ин­ди­ви­ду­ал­но в се­бе си ка­то во­ле­ви решения, ка­то во­ле­ви импулси, ка­то чув­с­т­ва и усещания. Обаче онзи, кой­то ис­ка да се из­диг­не в ду­хов­ния свят, тряб­ва пър­во да по­еме окол­ния път чрез вът­реш­нос­т­та на душата, тряб­ва да ре­ор­га­ни­зи­ра сво­ята душа, тряб­ва пър­во да от­вър­не на­пъл­но пог­лед от това, ко­ето се на­ми­ра вън във фи­зи­чес­кия свят. В обик­но­ве­ния жи­вот чо­век от­в­ръ­ща пог­лед от това, ко­ето е сред фи­зи­чес­кия свят, са­мо тогава, ко­га­то спи; то­га­ва той не про­пус­ка в сво­ята ду­ша ни­що чрез сво­ите очи, уши и чрез це­лия си организъм, но в за­мя­на на то­ва пък из­губ­ва съз­на­ние и не е в със­то­яние да жи­вее съз­на­тел­но в един ду­хо­вен свят.

Казано бе, че един от ос­нов­ни­те еле­мен­ти на ду­хов­но­то поз­на­ние за чо­ве­ка е този, той да на­ме­ри в се­бе си въз­мож­нос­т­та да над­х­вър­ли се­бе си. А то­ва не зна­чи ни­що друго, ос­вен да нап­ра­ви ду­ха дейс­т­вен в са­мия се­бе си. Всички ние поз­на­ва­ме в днеш­ния обик­но­вен жи­вот са­мо ед­но от­в­ръ­ща­не от света, ко­га­то из­па­да­ме в без­съз­на­тел­нос­т­та на съня. Но раз­г­леж­да­не­то на "Същността на съня" ни показа, как то­га­ва чо­век се на­ми­ра в един дейс­т­ви­те­лен ду­хо­вен свят, ма­кар и да не знае ни­що за това. Защото би би­ло не­ле­по да се вярва, че това, ко­ето е ду­ше­вен и ду­хо­вен

Следователно из­ди­га­не­то в ду­хов­ния свят оз­на­ча­ва раз­пал­ва­не­то на та­ки­ва си­ли в на­ша­та душа, ко­ито пра­вят ду­ша­та спо­соб­на да жи­вее ня­как­си дейс­т­ви­тел­но съз­на­тел­но в са­ма­та се­бе си, ко­га­то из­па­да по от­но­ше­ние на външ­ния свят в та­ко­ва положение, в как­во­то чо­век се на­ми­ра ина­че през вре­ме на съня. Следователно всъщ­ност из­ди­га­не­то в ду­хов­ни­те све­то­ве изис­к­ва пър­во ед­но раз­пал­ва­не на вът­реш­ни­те енергии, из­в­ли­ча­не­то на сили, ко­ито ина­че спят, па­ра­ли­зи­ра­ни са един вид в ду- шата, та­ка що­то чо­век не мо­же да ра­бо­ти с тях. Всички оне­зи ин­тим­ни изживявания, през ко­ито тряб­ва да ми­не ду­хов­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел в сво­ята душа, са на­со­че­ни пър­во към целта, ко­ято то­ку що посочихме. Днес бих ис­кал да ви раз­ка­жа не­що нак­рат­ко за пъ­тя в ду­хов­ния свят. Тези не­ща са из­ло­же­ни под­роб­но в тех­ни­те еле­мен­ти - та­ка да се ка­же в тех­ни­те на­чал­ни ос­но­ви - в книгата, ко­ято аз из­да­дох под заглавие: "Как се до­би­ват поз­на­ния за вис­ши­те светове?". Но днес аз не ис­кам да се повтарям, ка­то ви дам ед­но из­в­ле­че­ние от та­зи книга, а ис­кам да пред­с­та­вя от ед­на дру­га стра­на това, ко­ето ду­ша­та тряб­ва да нап­ра­ви със се­бе си, за да се из­диг­не в ду­хов­ния свят. Който се ин­те­ре­су­ва по­-дъл­бо­ко за това, мо­же да про­че­те под­роб­нос­ти­те в спо­ме­на­та­та книга. Само ни­кой не тряб­ва да вярва, че това, ко­ето там бе ка­за­но подробно, мо­же да бъ­де из­ло­же­но тук така, ако ис­ка­ме да го пре­да­дем в сък­ра­те­на форма, че мо­жем да упот­ре­бим съ­щи­те ду­ми и изречения. Следователно онези, ко­ито поз­на­ват книгата, не ще на­ме­рят ка­за­но­то тук така, че то да пред­с­тав­ля­ва ед­но ре­зю­ме на пи­са­но­то там, а не­ща­та ще бъ­дат оха­рак­те­ри­зи­ра­ни от ед­на дру­га страна.

Извънредно важ­но е, че за ду­хов­ния изследовател, кой­то ис­ка да на­со­чи сво­ите стъп­ки в ду­хов­ния свят, мно­го от това, ко­ето за дру­ги­те хо­ра во­ди нап­ра­во до ед­но поз­на­ние и до ед­на цел, ста­ва сред­с­т­во за възпита-
ние, ед­но ин­тим­но сред­с­т­во за въз­пи­та­ние на душата. Позволете ми да из­ра­зя то­ва с един пример. Преди мно­го го­ди­ни аз на­пи­сах ед­на книга: "Философия на Свободата". Сега тя не мо­же да се достави, за­що­то е из­чер­па­на пре­ди години, но се на­дя­ва­ме че ско­ро ще из­ле­зе във вто­ро издание. Тази "Философия на Свободата" е та­ка замислена, че тя се раз­ли­ча­ва из­ця­ло от дру­ги­те фи­ло­соф­с­ки кни­ги на на­ше­то съвремие, ко­ито по­ве­че или по­-мал­ко имат за цел да да­дат чрез това, ко­ето се на­ми­ра в тях, не­що показващо, как све­тът из­г­леж­да или тряб­ва да из­г­леж­да спо­ред пред­с­та­ви­те на автора. Това не е на­й-б­лиз­ка­та цел на та­зи книга, а ней­на­та съ­щес­т­ве­на цел е, че тя тряб­ва да да­де на този, кой­то се за­дъл­бо­чи в съ­дър­жа­щи­те се в нея мисли, един вид тре­ни­ра­не на мислите. Така щото, на­чи­нът на мислене, осо­бе­ни­ят начин, по кой­то чо­век тряб­ва да се от­да­де на те­зи мисли, е такъв, че той пос­та­вя в дви­же­ние усе­ща­ни­ята и чув­с­т­ва­та на ду­ша­та - не­що как­то при уп­раж­ня­ва­не на гим­нас­ти­ка - ако ми е поз­во­ле­но то­ва срав­не­ние - той пос­та­вя в дви­же­ние край- ниците. Това, ко­ето ина­че е са­мо сред­с­т­во за познание, в та­зи кни­га то е съ­щев­ре­мен­но ду­хов­но­-ду­шев­но сред­с­т­во за самовъзпитание. Това е из­вън­ред­но важно. Ето за­що при та­зи кни­га важ­но­то не е това, да­ли чо­век мо­же да спо­ри вър­ху то­ва или онова, да­ли не­що мо­же да бъ­де схва­на­то та­ка или иначе, а важ­но­то е това, че дейс­т­ви­тел­но мислите, ко­ито в нея са свър­за­ни в един организъм, мо­гат да обу­чат на­ша­та душа, да и да­дат въз­мож­ност да нап­ред­не до из­вес­т­на степен.

Така е и в мо­ята кни­га "Истина и наука". И та­ка е още с мно­го неща, ко­ито пър­во тряб­ва да слу­жат ка­то ос­нов­ни елементи, за да тре­ни­рат ду­ша­та да мо­же да се из­диг­не в ду­хов­ния свят. Математиката, Геометрия- та учат чо­ве­ка да поз­на­ва триъгълниците, че­ти­ри­ъгъл­ни­ци­те и дру­ги фигури. Но за­що ни учат те всич­ко това? Защото чо­век тряб­ва да до­бие познание, как са не­ща­та в пространството, на как­ви за­ко­ни са под­чи­не­ни те и т.н. С по­доб­ни фи­гу­ри ка­то сим­во­ли ра­бо­ти всъщ­ност и ме­то­дът за из­ди­га­не във вис­ши­те светове. Той пос­та­вя нап­ри­мер пред уче­ни­ка сим­во­ла на триъгълника, на че­ти­ри­ъгъл­ни­ка или дру­ги сим­во­лич­ни фи- гури, но не с цел да по­лу­чи чрез тях не­пос­ред­с­т­ве­но познание, той и та­ка мо­же да по­лу­чи та­ки­ва познания, а за да по­лу­чи в тях въз­мож­ност та­ка да обу­чи сво­ите ду­хов­ни способности, че от това, ко­ето по­лу­ча­ва ка­то впе­чат­ле­ния от те­зи символи, ду­хът да се из­диг­не в един по­-висш свят. Следователно тук се ка­сае за обу­че­ние на мис­ли­те - за гим­нас­ти­ка на мислите. Ето за­що мно­го от това, ко­ето е су­ха външ­на наука, ко­ето е ма­те­ма­ти­ка или геометрия, се прев­ръ­ща за ду­хов­но­то обу­че­ние в жив символ, кой­то ни во­ди на­го­ре в ду­хов­ния свят. Когато сме ос­та­ви­ли то­ва да дейс­т­ву­ва вър­ху на­ша­та душа, то­га­ва ние се на­уча­ва­ме да поз­на­ва­ме това, ко­ето всъщ­ност ни­как­ва външ­на на­ука не разбира: че древ­ни­те

А се­га не­ка разгледаме, как нав­ся­къ­де сре­щу нас зас­та­ват числата. Без съмнение, ня­ма ни­що по­-лес­но от това, да се обор­ва Духовната на­ука или Антропософията, за­що­то ней­ни­те про­тив­ни­ци лес­но мо­гат да ка- жат, зас­та­вай­ки мни­мо на ед­но по­-ви­со­ко становище: Ето че те­зи пос­ле­- до­ва­те­ли на Духовната на­ука от­но­во се явя­ват от тях­на­та мис­тич­на тъм­но­та със сво­ята сим­во­ли­ка на числата, казват, че в чис­ла­та се крие ед­на вът­реш­на за­ко­но­мер­ност и че нап­ри­мер ис­тин­с­ка­та ос­но­ва на човека, на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во тряб­ва да се раз­г­леж­да спо­ред чис­ло­то седем. Но не­що по­доб­но са мис­ле­ли и Питагор и не­го­ви­те ученици, ко­га­то са го­во­ри­ли за вът­реш­на­та за­ко­но­мер­ност на числата. Когато ос­та­вим да дейс­т­ву­ват на ду­ха оне­зи чу­дес­ни отношения, ко­ито съ­щес­т­ву­ват меж­ду чи- слата, чрез то­ва ние мо­жем да го тре­ни­ра­ме така, че той да се пробуди, тъй ка­то обик­но­ве­но спи, и да раз­вие по­-мощ­ни сили, за да про­ник­не в ду­хов­ния свят.

Следователно ед­на та­ка­ва дру­га на­ука мо­же да пос­лу­жи за обучение. Това е имен­но изучаването, ко­ето тряб­ва да ус­вои онзи, кой­то ис­ка да про­ник­не в ду­хов­ния свят. И за та­къв чо­век това, ко­ето за дру­ги­те хо­ра е гру­ба действителност, се прев­ръ­ща пос­те­пен­но по­ве­че или по­-мал­ко в един вън­шен символ, в подобие. Когато чо­век е в със­то­яние да нап­ра­ви те­зи сим­во­ли да му действуват, то­га­ва той не са­мо ос­во­бож­да­ва своя дух от външ­ния фи­зи­чес­ки свят, но и го про­ник­ва с мощ­ни сили, та­ка що­то ду­ша­та мо­же да ги осъзнае, мо­же да има съз­на­ние за тях и ко­га­то не е на­ли­це ни­как­ва външ­на възбуда. Аз ве­че споменах, че ко­га­то чо­век ос­та­ви да му дейс­т­ву­ва един та­къв символ, ка­къв­то е кръс­тът с розите, той мо­же да по­лу­чи един импулс, за да се из­диг­не в ду­хов­ния свят. Този сим­вол на кръс­та с ро­зи­те се със­тои в това, че си пред­с­та­вя­ме един че­рен кръст, а на мястото, къ­де­то се пре­си­чат не­го­ви­те гре­ди се­дем чер­ве­ни рози.

Какво тряб­ва да ни ка­же то­зи символ? Онзи, кой­то пра­вил­но го ос­та­ви да дейс­т­ву­ва вър­ху не­го­ва­та душа, си пред­с­та­вя при това: Аз раз­г­леж­дам нап­ри­мер ед­но растение; за то­ва рас­те­ние казвам, че то е ед­но не­съ­вър­ше­но същество, - и до не­го си пред­с­та­вям един човек, кой­то сво­его ро­да е ед­но по­-съ­вър­ше­но същество, оба­че са­мо сво­его рода. Защото ко­га­то раз­г­леж­дам растението, аз тряб­ва да си кажа: В не­го аз имам пред се­бе си ед­но ма­те­ри­ал­но същество, ко­ето не е про­ник­на­то от страсти, инстинкти, нагони, ко­ито да го сни­жат от не­го­ва­та висота, къ­де­то то би тряб­ва­ло ина­че да стои. Растението има сво­ите вро­де­ни закони, то след­ва те­зи за­ко­ни от лис­та през цве­та и чак до пло­да нагоре; Така то стои

Когато чо­век не ос­та­вя то­ку-що опи­са­но­то да бъ­де са­мо ед­на от­в­ле­че­на представа, то се прев­ръ­ща в ед­на жи­во чув­с­т­ву­ва­на идея на развитието. Тогава в нас ожи­вя­ват цял един свят от чув­с­т­ва и усещания; ние до­ла­вя­ме в нас ед­но раз­ви­тие от ед­но не­съ­вър­ше­но към ед­но по­-съ­вър­ше­но състояние. Под раз­ви­тие ние до­ла­вя­ме не­що съ­вър­ше­но раз­лич­но от оно­ва от­в­ле­че­но нещо, ко­ето външ­на­та на­ука ни да­ва в сми­съ­ла на един по­вър­х­нос­тен дарвинизъм. Тук раз­ви­ти­ето се прев­ръ­ща в нещо, ко­ето се вряз­ва дъл­бо­ко в на­ше­то сърце, ко­ето ни про­пи­ва с топлина, с ду­шев­на топлина, то се прев­ръ­ща в нас в ед­на сила, ко­ято ни но­си и поддържа. Само чрез та­ки­ва вът­реш­ни из­жи­вя­ва­ния ду­ша­та мо­же да раз­вие мощ­ни сили, та­ка че тя мо­же да се оза­ри със съз­на­ние в сво­ето на­й-­вът­реш­но съ­щес­т­во - в оно­ва същество, ко­ето ина­че е ли­ше­но от съзнание.

Естествено, мно­го лес­но мо­же да се каже: Но вие пре­по­ръч­ва­те пред­с­та­вя­не­то на не­що на­пъл­но въобразимо, на не­що на­пъл­но измислено. Но са­мо оне­зи пред­с­та­ви имат стойност, ко­ито са изоб­ра­же­ние на ед­на външ­на представа, а пред­с­та­ва­та за кръс­та с ро­за­та ня­ма ни­ка­къв нас­ре­щен вън­шен образ! Но важ­но­то не е, представата, чрез ко­ято обу­ча­ва­ме на­ша­та душа, да бъ­де изоб­ра­же­ние на ед­на външ­на действителност, а това, тя да съ­буж­да си­ли в на­ша­та душа, да из­в­ли­ча те­зи си­ли от душата, ко­ито ина­че са скри­ти и дре­ме­щи в нея. Когато чо­веш­ка­та ду­ша
се от­да­де на ед­но та­ко­ва сим­во­лич­но мислене, ко­га­то един вид за нея всичко, ко­ето ва­жи ка­то действителност, ста­ва по­вод за образи, ко­ито не са из­в­ле­че­ни про­из­вол­но от фантазията, а са свър­за­ни с действител- ността, как­то в на­шия при­мер кръс­тът с розата, то­га­ва казваме: Човекът се стре­ми да се из­диг­не до пър­ва­та сте­пен на поз­на­ни­ето на ду­хов­ния свят. Това е сте­пен­та на­ре­че­на имагинативно познание. То ни из­веж­да на­го­ре над това, ко­ето се за­ни­ма­ва не­пос­ред­с­т­ве­но с фи­зи­чес­кия свят.

Така човекът, кой­то ис­ка да се из­диг­не в ду­хов­ния свят, ра­бо­ти в сво­ята ду­ша с на­пъл­но оп­ре­де­ле­ни представи, ка­то ос­та­вя външ­на­та дейс­т­ви­тел­ност да му дейс­т­ву­ва по един съв­сем оп­ре­де­лен начин. Когато е ра­бо­тил из­вес­т­но вре­ме по то­зи начин, ра­бо­та­та стои така, че обик­но­ве­ни­ят учен мо­же да му каже: Това има за те­бе са­мо ед­на субективна, ед­на ин­ди­ви­ду­ал­на стойност. Обаче обик­но­ве­ни­ят учен не знае, че бла­го­да­ре­ние на ед­но та­ко­ва стро­го за­ко­но­мер­но обу­че­ние ду­ша­та сти­га до ед­на сте­пен на развитието, при ко­ято за нея прес­та­ва на­пъл­но въз­мож­нос­т­та да го­во­ри за су­бек­тив­ни чув­с­т­ва и усещания, ко­га­то тя сти­га до там, къ­де­то мо­же да си каже: Сега в ме­не въз­ник­ват представи, ко­ито зас­та­ват сре­щу ме­не така, как­то ина­че зас­та­ват дър­ве­та­та и скалите, ре­ки­те и планините, рас­те­ни­ята и жи­вот­ни­те на външ­ния свят, но те­зи пред­с­та­ви са та­ка действителни, как­то ина­че са дейс­т­ви­тел­ни са­мо външ­ни­те фи­зи­чес­ки неща, и към тях мо­ята су­бек­тив­ност не мо­же да при­ба­ви нищо, ни­то да им от­не­ме нещо.

Така за всеки, кой­то ис­ка да се из­диг­не в ду­хов­ния свят, съ­щес­т­ву­ва ед­но меж­дин­но състояние, при ко­ето чо­век е из­ло­жен на опас­нос­т­та да мо­же да вне­се в ду­хов­ния свят това, ко­ето е са­мо субективно, ко­ето ва­жи са­мо за него. Но чо­век тряб­ва да ми­не през то­ва меж­дин­но със­то­яние и то­га­ва той сти­га до степента, при ко­ято това, ко­ето ду­ша­та из- живява, е съ­що та­ка обективно, ко­ето е до­ка­зу­емо за всеки, кой­то има спо­соб­нос­т­та за това, как­то всич­ки не­ща на външната, фи­зи­чес­ка дейст- вителност. Защото в край­на смет­ка за офи­ци­ал­на­та на­ука ва­жи принци- път: Това, ко­ето тряб­ва да се счи­та за научно, то тряб­ва да мо­же да се до­ка­же във вся­ко вре­ме за всекиго, - раз­би­ра се за онзи, ко­ито е дос­та­тъч­но под­гот­вен за това. Нима мислите, че мо­же­те да до­ка­же­те за­ко­на на "съ­от­ветс­т­ву­ва­щи­те тем­пе­ра­ту­ри на кипенето" на ед­но осем­го­диш­но дете? Съмнявай се. Вие не мо­же­те съ­що та­ка да му до­ка­же­те те­оре­ма­та на Питагор. Следователно още с то­зи прин­цип е свър­за­но условието, че чо­веш­ка­та ду­ша тряб­ва да бъ­де под­гот­ве­на по съ­от­ве­тен начин, ко­га­то ис­ка­ме да и до­ка­жем нещо. И как­то чо­век тряб­ва да бъ­де подготвен, за да мо­же да раз­бе­ре те­оре­ма­та на Питагор - въп­ре­ки че то­ва е въз­мож­но за все­ки чо­век -, та­ка той тряб­ва да бъ­де под­гот­вен чрез ед­но обу­че­ние на душата, ако ис­ка да из­пи­та или да поз­нае то­ва или оно­ва в ду­хов­ния
свят. Обаче то­га­ва това, ко­ето мо­же да бъ­де познато, мо­же да бъ­де из­пи­та­но и наб­лю­да­ва­но от все­ки човек, кой­то е под­гот­вен за цел­та по не­об­хо­ди­мия начин. Или ко­га­то пос­ле­до­ва­те­ли­те на Духовната наука, ко­ито са под­гот­ви­ли съ­от­вет­но сво­ята душа, съ­об­ща­ват из­хож­дай­ки от сво­ите наблюдения, че един та­къв чо­век мо­же да пог­лед­не на­зад към пов­та­ря­щи се зем­ни съществувания, та­ка че те­зи съ­об­ще­ния ста­ват за не­го един факт, то­га­ва ид­ват хо­ра­та и казват: Този чо­век от­но­во ни под­на­ся дог­ми и изис­к­ва ние да вяр­ва­ме в тях! Но ду­хов­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел не из­ли­за пред сво­ите се­бе­по­доб­ни по та­къв на­чин със сво­ите познания, че да ис­ка те да вяр­ват в тях.

Когато хо­ра­та считат, че това, ко­ето се казва, са догми, то­га­ва не­ка се запитаме: Нима фактът, че съ­щес­т­ву­ва кит, е ед­на дог­ма за този, кой­то ни­ко­га не е виж­дал кит? Без съмнение, не­ща­та мо­гат да се обяснят, ка­то се казва: то­ва е ед­на дог­ма за онзи, кой­то ни­ко­га не е ви­дял кит. Обаче ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не не прис­тъп­ва към све­та са­мо със съобщения. То и не вър­ши това, ко­га­то са­мо раз­би­ра се­бе си; но това, ко­ето чер­пи от вис­ши­те светове, то го об­ли­ча в ло­ги­чес­ки форми, ко­ито са точ­но същите. Логически форми, с ко­ито са про­ник­на­ти и дру­ги­те науки. Тогава все­ки един мо­же да про­ве­ри чрез сво­ето здра­во чув­с­т­во за ис­ти­на­та и чрез ед­на без­п­рис­т­рас­т­на логика, да­ли това, ко­ето ду­хов­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел е казал, от­го­ва­ря на истината. Винаги съм казвал: За да тър­си сама ду­хов­ни­те факти, ду­ша­та тряб­ва да ми­не през ед­но обучение, да ми­не през това, ко­ето то­ку-що бе описано. Но за раз­би­ра­не­то на това, ко­ето ду­хов­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел из­на­ся ка­то ре­зул­тат на сво­ите изследвания, не е не­об­хо­ди­мо та­ко­ва обучение; за цел­та е дос­та­тъч­но чо­век да има здра­во чув­с­т­во за ис­ти­на­та и без­п­рис­т­рас­т­на логика.

Когато ду­хов­ни­ят уче­ник е ос­та­вил да дейс­т­ву­ват вър­ху не­го­ва­та ду­ша та­ки­ва сим­во­лич­ни по­ня­тия и образи, той забелязва, че жи­во­тът на не­го­ви­те усе­ща­ния и чув­с­т­ва ста­ва съ­вър­ше­но раз­ли­чен от това, ко­ето е бил по-рано.

Какъв е жи­во­тът на усе­ща­ни­ята и на чув­с­т­ва­та на чо­ве­ка в обик­но­ве­ния живот? Днес е ста­на­ло ве­че не­що твър­де три­ви­ал­но да се упот­ре­бя­ва нав­ся­къ­де из­ра­зът "егоистично" и да се казва, че в обик­но­ве­ния нор­ма­лен жи­вот хо­ра­та са егоистични. Аз не бих ис­кал да се из­ра­зя така, а по­-с­ко­ро да кажа: В нор­мал­ния обик­но­вен жи­вот хо­ра­та са на пър­во вре­ме тяс­но свър­за­ни с чо­веш­ка­та личност, та­ка нап­ри­мер ко­га­то не­що ни радва, имен­но по от­но­ше­ние на нещата, ко­ито ни радват, не­ща­та на на­й-­вис­ши­те ду­хов­ни творения, не­ща­та на из­кус­т­во­то и красотата. Това из­ра­зя­ва и са­ма­та поговорка: "За вку­со­ве­те не мо­же да се спори." Това показва, че мно­го не­ща са свър­за­ни с на­ша­та лич­ност и за­ви­сят от това, как ние се пос­та­вя­ме су­бек­тив­но към нещата. Проверете, как всичко, ко­

Тук тряб­ва да взе­мем под вни­ма­ние следното. Когато на­соч­ва­ме на­шия пог­лед вър­ху това, ко­ето на­ми­ра­те пос­та­ве­но във фи­ло­со­фи­ята в цен­тъ­ра на разглежданията, вър­ху ду­хов­ния цен­тър на човека, Аза - ко­га­то сме на­учи­ли да се из­диг­нем до пред­с­та­ва­та на Аза -, кой­то прид­ру­жа­ва всич­ки на­ши представи, то­зи тайн­с­т­вен цен­тър на вся­ко изживяване; и ко­га­то оти­дем все по­-нап­ред в она­зи по­чит и отдайност, ко­ито мо­гат да се свър­жат с фак­та - не­съм­не­но за мно­зи­на ни­ка­къв факт, а ед­на хи­ме­ра -: Там вът­ре жи­вее един Аз! - ко­га­то то­ва мо­же да се пре­вър­не в най-великото, на­й-­ре­ша­ва­що­то съ­би­тие да си каз­ва­ме постоянно, че то­ва "Аз съм" е на­й-­съ­щес­т­ве­но­то в чо­веш­ка­та душа, то­га­ва свър­за­но с то­ва "Аз съм" се раз­ви­ват сил­ни чувства, ко­ито са без­лич­ни и ни на­соч­ват имен­но да познаем, как в ед­на точ­ка - в точ­ка­та на Аза - е съб­ра­но всичко, ко­ето ни за­оби­ка­ля ка­то тай­ни на све­та и ка­то мистерии, за да об­х­ва­нем чо­ве­ка от та­зи точ­ка на Аза. За то­ва осъз­на­ва­не на Аза раз­каз­ва нап­ри­мер по­етът Жан Пол в своя животопис: "Никога не ще заб­ра­вя оно­ва яв­ле­ние в мене, ко­ето не съм раз­ка­зал още никому, ко­га­то при­със­т­ву­вах на раж­да­не­то на мо­ето себесъзнание, за ко­ето мо­га да по­ка­жа мяс­то­то и времето. В един пре­ди обед още ка­то мал­ко де­те аз сто­ях под вра­та­та на на­шия дом и гле­дах вля­во към дърварника, ко­га­то вне­зап­но вът­реш­но­то видение, аз съм един Аз, ми­на пред ме­не ка­то свет­ка­ви­ца от не­бе­то и от то­га­ва на­сам ос­та­на да свети: Тук мо­ят Аз бе ви­дял са­мия се­бе си за пръв път и за вечността. Трудно е тук чо­век да си пред­с­та­ви из­ма­ми на спомена, тъй ка­то ни­ка­къв чужд раз­каз не би мо­гъл да се при­ме­си с до­бав­ки в ед­но съ­би­тие слу­чи­ло се в скри­та­та Светая Светих на човека, чи­ято но­вост един­с­т­ве­но пре­да­де трайност на та­ки­ва все­кид­нев­ни стра­нич­ни обстоятелства."

Това е ве­че много, да по­чув­с­т­ву­ва чо­век пре­да­нос­т­та към сгъс­тя­ва­не­то на ми­ро­ва­та същ­ност в ед­на точ­ка с всич­ки тре­пе­ти на стра­хо­по­чи­та­ни­ето и с ця­ло­то чув­с­т­во за ве­ли­чи­ето на то­зи факт. Но ко­га­то чо­век го чув­с­т­ву­ва от­но­во и от­но­во и го ос­та­ви да дейс­т­ву­ва вър­ху него, то мо­же да бъ­де така, че мо­же би не да му изяс­ни всич­ки за­гад­ки на света, но все

пак да му да­де ед­на на­со­ка оти­ва­ща из­ця­ло към без­лич­но­то и към на­й-вът­реш­на­та същ­ност на човека.

Тека чрез Аза ние въз­пи­та­ва­ме на­шия жи­вот на усе­ща­ни­ята и на чувствата. И ко­га­то сме пра­ви­ли из­вес­т­но вре­ме това, ние мо­жем да до­ве­дем на­ши­те усе­ща­ния и чув­с­т­ва в ед­на дру­га посока, мо­жем да си кажем: Този Аз в нас е свър­зан с всич­ко в на­шия ду­ше­вен живот, с всичко, ко­ето мислим, чув­с­т­ву­ва­ме и усещаме, той раз­пал­ва и оза­ря­ва на­шия ду­ше­вен живот. Тогава, без да взе­ма­ме под вни­ма­ние са­ми­те се­бе си или без да ста­ва­ме лични, ние мо­жем да изу­чим чо­веш­ка­та при­ро­да с Аза ка­то цен­тър на мисленето, чув­с­т­ву­ва­не­то и волението. Човекът ста­ва за нас тайнство, а не ние за се­бе си. Тогава от Аза на­ши­те чув­с­т­ва се раз­п­рос­ти­рат над душата. Тогава мо­жем да пре­ми­нем към ед­но дру­го чувствуване, мо­жем имен­но да ус­во­им оно­ва кра­си­во чувство, без ко­ето на­ша­та ду­ша не мо­же да нап­ред­не в ду­хов­но­то познание, имен­но това, ко­ето бих­ме мог­ли да наречем: чув­с­т­во­то за това, че във вся­ко нещо, ко­ето срещаме, ни се разкрива някакси до нещо безкрайно. Това е чу­дес­но­то чувство, на­й-­чу­дес­но­то от чувствата, ко­га­то от­но­во и от­но­во го ос­та­вя­ме да се явя­ва пред душата. Това мо­же да бъ­де там, къ­де­то из­ли­за­ме на­вън в при­ро­да­та и виж­да­ме ед­но чу­дес­но зре­ли­ще на природата: об­гър­на­ти­те от об­ла­ци пла­ни­ни в гръ­мо­те­ви­ци и светкавици. Тогава то­ва дейс­т­ву­ва мощ­но и ве­ли­чес­т­ве­но вър­ху на­ша­та душа. Но то­га­ва ние тряб­ва да се на­учим да виж­да­ме ве­ли­ко­то и мощ­но­то не са­мо там, но и тогава, ко­га­то взе­мем един лист от растение, кой­то наб­лю­да­ва­ме точ­но с всич­ки не­го­ви жил­ки и всич­ки чу­дес­ни неща, ко­ито се на­ми­рат на него, тряб­ва да до­ло­вим и по­чув­с­т­ву­ва­ме съ­що та­ка ве­ли­ко­то и мощ- ното, ко­ето ни се раз­к­ри­ва ка­то не­що без­к­рай­но от на­й-­мал­кия лист, как­то и при на­й-­го­ля­мо­то при­род­но зрелище. Може да из­г­леж­да стран- но, но все пак е така, и след то­ва тряб­ва да се из­ра­зим гротескно: Може да нап­ра­ви го­ля­мо впечатление, ко­га­то чо­век вижда, как раз­го­ре­на­та ма­са от ла­ва бли­ка от Земята. И то­га­ва да си представим, че ня­кой виж­да топ­ло мля­ко или на­й-­обик­но­ве­но кафе, гле­да ги, виж­да там не­що ка­то мал­ки фор­ма­ции под фор­ма на кра­те­ри и му се пред­с­та­вя в ма­лък ма­щаб ед­но по­доб­но зрелище. Навсякъде, в на­й-­мал­ко­то как­то и в на­й-­ве­ли­ко­то ни се раз­к­ри­ва дос­тъ­па до не­що безкрайно.

И ко­га­то из­с­лед­ва­ме все по-нататък, кол­ко­то и мно­го не­ща да ни са се разкрили, под покривката, ко­ято сме из­с­лед­ва­ли мо­же би отгоре, има

Така фак­ти­чес­ки това, ко­ето чо­век до­би­ва в го­ре­щия стре­меж на ду- шата, ста­ва ре­ша­ва­що за истината. В са­ма­та ду­ша тряб­ва да бъ­де ре- шено, да­ли не­що е ис­тин­но или не. Не не­що външ­но мо­же да реши, а ре­ше­ни­ето мо­же да дой­де тогава, ко­га­то чо­век се из­диг­не над се­бе си, то­га­ва той тряб­ва да на­ме­ри в се­бе си авторитета, за да виж­да или да на­ме­ри истината. Всъщност мо­жем да кажем: Тук ние не мо­жем да се раз­ли­ча­ва­ме на­пъл­но от ос­та­на­ли­те хора. Другите хо­ра тър­сят обек­тив­ни критерии, тър­сят нещо, ко­ето да пот­вър­ди ис­ти­на­та от вън. Обаче ду­хов­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел тър­си пот­вър­ж­де­ни­ето на ис­ти­на­та от вътре. Следователно той вър­ши обратното. Щом не­ща­та сто­ят така, то­га­ва ня­кой би мо­гъл мо­же би да ка­же привидно: Зле е, ко­га­то пос­ле­до­ва­те­ли­те на Духовната на­ука в тех­ни­те пог­реш­ни пред­с­та­ви ис­кат да пос­та­вят све­та с гла­ва­та надолу. Защото в дейс­т­ви­тел­ност при­ро­до­из­с­ле­до­ва­те­ли­те и фи­ло­со­фи­те не вър­шат ни­що дру­го ос­вен това, ко­ето вър­шат и ду­хов­ни­те изследователи, са­мо че те не знаят, че го вършат. Искам да ви дам ед­но до­ка­за­тел­с­т­во за това, ко­ето е взе­то от не­пос­ред­с­т­ве­но­то съв- ремие.

На пос­лед­но­то съб­ра­ние на при­ро­до­из­пи­та­те­ли­те Освалд Кюлпе дър­жа ед­на сказ­ка вър­ху от­но­ше­ни­ето на ес­тес­т­ве­на­та на­ука към философията. В та­зи сказ­ка той казва, че ко­га­то чо­век гле­да на­вън в се­тив­ния свят и го чув­с­т­ву­ва ка­то звук, цвят, топ­ли­на и т.н., той има са­мо су­бек­тив­ни каче- ства. Това е същото, ко­ето и Шопенхауер казва, са­мо че мал­ко раз­лич­но оцветено: "Светът е на­ша­та представа". Но Освалд Кюлпе об­ръ­ща вни­ма­ни­ето вър­ху това, че всичко, ко­ето въз­п­ри­ема­ме чрез сетивата, нак­-
рат­ко всичко, ко­ето се явя­ва образно, е субективно, че нап­ро­тив това, ко­ето фи­зи­ка­та и хи­ми­ята каз­ват - налягане, си­ла на прив­ли­ча­не и си­ла на отблъскване, съп­ро­тив­ле­ние и т.н. -, мо­же да бъ­де оха­рак­те­ри­зи­ра­но ка­то не­що обективно; та­ка що­то по то­зи на­чин в на­ши­те об­ра­зи на све­та бих­ме има­ли не­що час­тич­но чис­то субективно, час­тич­но това, ко­ето е обективно, ка­то налягане, си­ла на прив­ли­ча­не и си­ла на отблъскване.

Аз не ис­кам да раз­г­леж­дам тук по­-на­та­тък критиката, ко­ято бе нап­ра­ве­на сре­щу то­ва изказване, а ис­кам да се спра са­мо на то­зи на­чин на мислене. За днеш­ния те­оре­ти­ко­поз­на­ва­тел то­ва наг­леж­да из­вън­ред­но лес­но за доказване: по­не­же без очи не бих­ме мог­ли да виждаме, свет­ли­на­та би би­ла нещо, ко­ето е про­из­ве­де­но чрез на­ши­те очи. Обаче това, ко­ето ста­ва във външ­ния свят, та­ка се казва, ко­га­то ед­на топ­ка уд­ря дру­га топка, това, ко­ето се раз­ви­ва тук ка­то сили, ка­то съпротивление, ка­то на­ля­га­не и т.н., то­ва ние тряб­ва да пре­не­сем във външ­ния свят, в про- странството, то съ­щес­т­ву­ва там. Защо хо­ра­та мис­лят това? Освалд Кюлпе се из­да­ва мно­го яс­но на оп­ре­де­ле­но място, къ­де­то го­во­ри за усе­ща­ни­ята на сетивата. Понеже счи­та те­зи усе­ща­ния ка­то образи, за­то­ва той казва: те­зи об­ра­зи не мо­гат да се уда­рят или да се привличат, не мо­гат да се на­ля­гат или вза­им­но да се затоплят, не мо­гат съ­що та­ка да имат в прос­т­ран­с­т­во­то тол­ко­ва и тол­ко­ва го­ля­мо разстояние, че да из­п­ра­щат през прос­т­ран­с­т­во­то свет­ли­на­та с та­ка­ва и та­ка­ва скорост, не мо­гат съ­що да бъ­дат под­ре­де­ни така, как­то хи­ми­кът под­реж­да елементите. Защо каз­ва той то­ва за усе­ща­ни­ята на сетивата? Защото ги счи­та ка­то образи, ко­ито са про­из­ве­де­ни са­мо чрез на­ши­те сетива.

Сега бих ис­кал да ви пред­с­та­вя ед­на прос­та мисъл, ко­ято показва, че об­раз­нос­т­та не из­ме­ня ни­що от нещата, съв­сем нищо. Нещата се сблъс­к­ват и се привличат. Когато оба­че се­га гос­по­дин Кюлпе раз­г­леж­да се­тив­ни­те възприятия, то­зи свят, кой­то не би мо­гъл ни­то да се сблъсква, ни­то да се привлича, той се явя­ва на гос­по­дин Освалд Кюлпе имен­но не ка­то действителност, а ка­то един ог­ле­да­лен образ, ка­то ед­но отражение. То- гава без съм­не­ние той има пред се­бе си образи. Обаче удар, налягане, съп­ро­тив­ле­ние и всичко, ко­ето се пос­та­вя в све­та ка­то не­що раз­ли­ча­ва­що се от другите, от се­тив­ни­те възприятия, то не се обяс­ня­ва обек­тив­но по ни­ка­къв друг на­чин ос­вен чрез об­раз­нос­т­та на се­тив­ни­те възприятия, на усещанията. Защо то­ва е така? Защото ко­га­то усе­ща налягане, удар и т.н., чо­век прев­ръ­ща това, ко­ето жи­вее в нещата, в усе­ща­ния на нещата. Човекът би тряб­ва­ло да изследва, ко­га­то нап­ри­мер казва: Едната би­ляр­до­ва топ­ка уд­ря другата, че това, ко­ето той из­жи­вя­ва при то­ва ка­то удар­на сила, той сам го пос­та­вя в нещата! И кой­то стои на поч­ва­та на Духовната наука, не вър­ши ни­що друго. Това, ко­ето жи­вее вът­ре в ду- шата, не­го той пра­ви из­ра­зен кри­те­рий на света. Не съ­щес­т­ву­ва друг
прин­цип на поз­на­ни­ето ос­вен това, ко­ето мо­же да бъ­де на­ме­ре­но чрез раз­ви­ти­ето на са­ма­та душа. И та­ка дру­ги­те вър­шат съ­що­то как­то и ду­хов­но­то изследване. Само че ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не знае това, до­ка­то дру­ги­те го вър­шат несъзнателно, ня­мат ни­как­во пред­чув­с­т­вие за това, че на ед­на еле­мен­тар­на сте­пен вър­шат същото, но спи­рат още на пър­ва-­ та сте­пен и от­ри­чат това, ко­ето са­ми вършат. Ето за­що мо­жем да кажем: Духовната на­ука не се на­ми­ра в ни­как­во про­ти­во­ре­чие с ос­та­на­ло­то из­с­лед­ва­не на истината; дру­ги­те из­с­ле­до­ва­те­ли вър­шат същото, са­мо че те пра­вят пър­ва­та крач­ка и не зна­ят ни­що за това, до­ка­то ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не прис­тъп­ва съз­на­тел­но тол­ко­ва далече, кол­ко­то мо­же да нап­ра­ви то­ва оп­ре­де­ле­на чо­веш­ка ду­ша спо­ред ней­на­та сте­пен на развитие.

Когато е пос­тиг­на­то ве­че това, че на­ши­те чув­с­т­ва са ста­на­ли в из­вес­тен сми­съл обективни, ед­ва то­га­ва нас­тъп­ва ис­тин­с­ки това, ко­ето аз съ­що ве­че посочих, ко­ето оба­че е ед­на не­об­хо­ди­ма пред­пос­тав­ка при нап­ред­ва­не­то в ду­хов­ни­те светове. Това е, че чо­век се на­уча­ва да раз­би­ра да жи­вее та­ка в света, ка­то предполага, че ед­на все­об­х­ват­на ду­хов­на за­ко­но­мер­ност тъ­че и жи­вее в ду­хов­ния свят. В обик­но­ве­ния жи­вот чо­ве­кът е твър­де да­ле­че от един та­къв на­чин на мислене. Той се сърди, ко­га­то му се слу­чи нещо, ко­ето не му е угодно. Това е на­пъл­но понятно, за­що­то труд­но мо­же да се пос­тиг­не ед­но дру­го становище. Това дру­го ста­но­ви­ще се със­тои в това, чо­век да каже: Ние ид­ва­ме от един пре­ди­шен живот, са­ми сме се пос­та­ви­ли в положенията, в ко­ито се на­ми­ра­ме в на- с­то­ящия живот, са­ми сме се на­со­чи­ли към това, ко­ето иде сре­щу нас от ло­но­то на бъдещето. Това, ко­ето иде сре­щу нас, то от­го­ва­ря на ед­на стро­го обек­тив­на ду­хов­на закономерност. Ние я приемаме, за­що­то би би­ло без­с­мис­лие да не я приемем. Това, ко­ето ид­ва към нас от ло­но­то на ду­хов­ни­те светове, да­ли све­тът ни ко­ри или ни хвали, да­ли ни връх­ли­та не­що ра­дос­т­но или мъчително: ние го при­ема­ме ка­то ед­но пъл­но с мъд­рост пре­жи­вя­ва­не и про­тъ­ка­ва­не на света. Това е нещо, ко­ето от­но­во бав­но и пос­те­пен­но тряб­ва да ста­не ця­лос­тен прин­цип на на­ше­то съще- ство. Когато то ста­не та­къв прин­цип за нас, на­ша­та во­ля за­поч­ва да бъ­де обучавана, школувана. Докато пър­во на­ши­те чув­с­т­ва тряб­ва да бъ­дат преорганизирани, се­га е пре­ор­га­ни­зи­ра­на на­ша­та воля, тя ста­ва не­за­ви­си­ма от на­ша­та лич­ност и чрез то­ва се прев­ръ­ща в един ор­ган за въз­п­ри­ема­не на ду­хов­ни­те факти.

Тогава след сте­пен­та на има­ги­на­тив­но­то поз­на­ние за чо­ве­ка нас­тъп­ва това, ко­ето в ис­тин­с­кия и съ­щин­с­кия сми­съл мо­же да бъ­де на­ре­че­но ИНСПИРАЦИЯ /ВДЪХНОВЕНИЕ/, из­пъл­ва­не на ду­ша­та с ду­хов­ни факти. Обаче тряб­ва да бъ­дем на­яс­но вър­ху въпроса, че чо­век мо­же да пос­тиг­не тре­ни­ра­не­то на во­ля­та са­мо на оп­ре­де­ле­на степен, ко­га­то не­го­ви­те чув­с­т­ва са ве­че в из­вес­т­но от­но­ше­ние пречистени, за да мо­же не­го­ва­та
во­ля да се съ­еди­ни със за­ко­но­мер­нос­т­та на све­та и той съ­щес­т­ву­ва ве­че ка­то чо­век са­мо затова, за да мо­гат оне­зи съ­щес­т­ва и факти, ко­ито ис­кат да му се явят, да дър­жат пред не­го соб­с­т­ве­на­та во­ля ка­то ед­на стена, на ко­ято мо­гат да про­жек­ти­рат сво­ите об­ра­зи и по та­къв на­чин да бъ­дат на­ли­це за него.

Аз мо­жах да ви опи­ша са­мо ня­кои не­ща от това, през ко­ето ду­ша­та тря- б­ва да ми­не в спокойна, тър­пе­ли­ва отдайност, ко­га­то ис­ка да се из­диг­не във вис­ши­те светове. В след­ва­щи­те сказ­ки ще имам да ви об­ри­су­вам мно­го не­ща от све­тов­но­ис­то­ри­чес­ко­то развитие, през ко­ето ду­ша­та тря- б­ва да мине, за да се из­диг­не в ду­хов­ни­те светове. Ето за­що счи­тай­те това, ко­ето бе ка­за­но днес, са­мо ка­то един увод, кой­то ви показва, че чрез ед­но обу­че­ние на жи­во­та на на­ши­те чув­с­т­ва и на на­ша­та воля, е та­ка съ­що и на на­шия мис­ло­вен жи­вот /жи­вот на представите/ мо­жем да се раз­ви­ем така, че да ста­нем но­си­те­ли на но­ви светове. Така що­то фак­ти­чес­ки ние мо­жем да вле­зем в един свят, кой­то ще поз­на­ем съ­що та­ка ка­то ед­на действителност, как­то поз­на­ва­ме ка­то ед­на дейс­т­ви­тел­ност фи­зи­чес­кия свят в не­го­вия вид. Аз ве­че спо­ме­нах при друг случай: Ко- гато хо­ра­та казват: Ти си въ­об­ра­зя­ваш това, ко­ето вярваш, че виждаш, тряб­ва да им се възрази, че са­мо опитността, наб­лю­де­ни­ето мо­гат да да­дат раз­ли­ка­та меж­ду дейс­т­ви­тел­нос­т­та и илюзията, меж­ду дейс­т­ви­тел­нос­т­та и фантазията, съ­що как­то и във фи­зи­чес­кия свят. Разликата тряб­ва да се до­бие при са­ма­та действителност. Който прис­тъп­ва нап­ри­мер със здра­во мис­ле­не към действителността, той знае да раз­ли­чи ед­но на­же­же­но пар­че же­ля­зо от ед­но такова, ко­ето съ­щес­т­ву­ва са­мо в не­го­ва­та представа. Нека дойдат кол­ко­то ис­кат Шопенхауерци: та­къв чо­век вед­на­га ще нап­ра­ви раз­ли­ка меж­ду двете, - кое е ис­ти­на и кое са­мо пред- става. Следователно чо­век мо­же да се ори­ен­ти­ра са­мо при дейс­т­ви­тел­нос­т­та и по действителността. Така той мо­же да се ори­ен­ти­ра и по от­но­ше­ние на ду­хов­ния свят са­мо чрез са­ма­та действителност. Веднъж ня­кой каза, че ако чо­век са­мо помисли, че пие лимонада, той чув­с­т­ву­ва вку­са на ли­мо­на­да­та на своя език. На то­ва аз му отговорих: Въобра- жението мо­же де бъ­де та­ка силно, че някой, кой­то ня­ма ни­как­ва ли­мо­на­да пред се­бе си, мо­же би при жи­ва­та пред­с­та­ва за ед­на ли­мо­на­да ще по­чув­с­т­ву­ва и вку­са на ли­мо­на­да­та на ези­ка си, но бих ис­кал да видя, да­ли ня­кой е уто­лил жаж­да­та си с ед­на въ­об­ра­зе­на лимонада. Тук ве­че кри­те­ри­ят за­поч­ва да бъ­де действителен. Така е и с ед­но вът­реш­но раз­ви­тие на човека, че той се за­поз­на­ва не са­мо с един нов ду­ше­вен живот, с но­ви представи, но той се на­тък­ва в сво­ята ду­ша на един друг свят и знае: Сега ти сто­иш пред един свят, кой­то мо­жеш да опи­шеш съ­що така, как­то мо­жеш да опи­шеш външ­ния свят.

Това не е са­мо ед­но спекулиране, ко­ето мо­же да се срав­ни са­мо с ед­но раз­ви­тие на мислите, но то­ва е об­ра­зу­ва­не на но­ви се­тив­ни ор­га­ни и раз­к­ри­ва­не на но­ви светове, ко­ито сто­ят пред нас съ­що та­ка действително, как­то на­ши­ят външен, фи­зи­чес­ки свят.

Това, ко­ето бе по­ка­за­но днес, е ед­но ука­за­ние на­ло­же­но от на­ши­те днеш­ни ус­ло­вия на времето, че е въз­мож­но ед­но ду­хов­но изследване. То не е ка­за­но за това, че все­ки един тряб­ва вед­на­га да ста­не един ду­хо­вен изследовател. Защото пос­то­ян­но тряб­ва да подчертавам: Когато един чо­век със здра­во чув­с­т­во за ис­ти­на­та и със сво­бод­на от пред­раз­съ­дъ­ци ло­ги­ка слу­ша съ­об­ще­ни­ята на Духовната наука, да­же и ко­га­то не мо­же сам да виж­да в ду­хов­ни­те светове, въп­ре­ки то­ва всичко, ко­ето ид­ва от та­ки­ва съобщения, мо­же да се пре­вър­не за не­го в енер­гия и сил­ни чув­с­т­ва за душата, ма­кар и от­на­ча­ло той да вяр­ва в Хекелизма или в Дарвинизма. Това, ко­ето Духовният из­с­ле­до­ва­тел има да каже, то е спо­соб­но ви­на­ги все по­ве­че и по­ве­че да го­во­ри на здра­во­то чув­с­т­во за истината, ко­ето чо­век притежава, тол­ко­ва повече, че то е свър­за­но с най-­дъл­бо­ки­те ин­те­ре­си на все­ки човек. Може да има хора, ко­ито не считат, че е не­об­хо­ди­мо за бла­го­то на тях­на­та ду­ша да знаят, в как­во от­но­ше­ние се на­ми­рат по­меж­ду си зем­но­вод­ни­те жи­вот­ни и мле­ко­пи­та­ещи­те и тем подобни. Обаче това, ко­ето мо­же да бъ­де ка­за­но от по­чи­ва­що­то на си­гур­ни ос­но­ви ду­хов­но изследване, тряб­ва да сгрее всич­ки хора: Че ду­ша­та - до­кол­ко­то тя при­над­ле­жи на ду­хов­ния свят, сли­зай­ки в се­тив­но­то съ­щес­т­ву­ва­не чрез раж­да­не­то и от­но­во връ­щай­ки се в ду­хов­но­то цар­с­т­во чрез смър­т­та - при­над­ле­жи на сфе­ра­та на вечността. Това тряб­ва да пред­с­тав­ля­ва на­й-­дъл­бок ин­те­рес за всич­ки хора, ко­ето пос­то­ян­но се по­то­пя­ва все по­ве­че и по­ве­че в тях­на­та ду­ша ка­то сила, ко­ято е та­ка­ва сила, че от нея ду­ша­та по­лу­ча­ва сигурност, за да мо­же да стои на сво­ето мяс­то в живота. Една душа, ко­ято не е за­поз­на­та с това, що е тя и как­во иска, как­во зна­чи то­ва спо­ред ней­но­то същество, мо­же да ста­не безутешна, нак­рая мо­же да се от­чая и да се чув­с­т­ву­ва пус­та и празна. Обаче ед­на душа, ко­ято се из­пъл­ва с ду­хов­ни­те при­до­бив­ки на Духовната наука, не мо­же да ос­та­не праз­на и пуста, ко­га­то при­еме съ­об­ще­ни­ята на ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не не ка­то догми, а ка­то жив живот, кой­то про­ти­ча стоп­ля­що през на­ша­та душа. Това да­ва уте­ха за вся­ко стра­да­ние в живота, ко­га­то от всич­ки вре­мен­ни стра­да­ния сме из­диг­на­ти до това, ко­ето мо­же да ста­не уте­ха за ду­ша­та чрез учас­тие на вре­мен­но­то във вечното. Накратко казано: Духовната на­ука мо­же да да­де на чо­ве­ка това, от ко­ето той се нуж­дае днес по­ра­ди по­ви­ше­ни­те ус­ло­вия на вре­ме­то как­то в не­го­ви­те уеди­не­ни та­ка и в из­пъл­не­ни­те с на­й-­сил­на ра­бо­та ча­со­ве на не­го­вия живот, - или ко­га­то си­ла­та би ис­ка­ла да го напусне,

това, от ко­ето се нуждае, за да гле­да в бъ­де­ще­то и да вър­ви из­пъл­нен със си­ла към то­ва бъдеще.

Така Духовната наука, та­ка как­то тя из­хож­да от ду­хов­но­то изследване, от онези, ко­ито ис­кат да на­со­чат сво­ите стъп­ки в ду­хов­ния свят, мо­же ви­на­ги да ут­вър­ди това, ко­ето ис­ка­ме да ре­зю­ми­ра­ме в мал­ко думи, ко­ито из­ра­зя­ват съ­об­раз­но чув­с­т­ва­та ха­рак­те­рис­ти­ка­та на пъ­тя в ду­хов­ния свят и не­го­во­то зна­че­ние за съв­ре­мен­ни­те хора. Това, ко­ето ис­ка­ме да ре­зю­ми­ра­ме по то­зи начин, не тряб­ва да бъ­де ед­но те­оре­тич­но раз­г­леж­да­не на живота, а ед­но разглеждане, ед­но съ­зер­ца­ние на ле­ку­ва­щи средства, на сред­с­т­ва да­ва­щи си­ла и креп­кост в живота:

Щом в са­мия те­бе не поз­на­еш

Духа, кой­то в ду­ша­та све­ти

И но­сещ свет­ли­на да ста­не мо­же

За те­бе в глъ­би­ни и ви­си­ни­те на света!