Лекции Берлин, 20. 10. 1910 до 16. 03. 1911 г. Нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев сканиран от копие с ъ д ъ р ж а н и е стр. Духът на растителното царство

Това бе­ше ед­на мисъл, ко­ято бук­вал­но от­не­ма­ше поч­ва­та под но­зе­те на хората. Не тряб­ва ни­как да се чу­дим на мощ­но­то впечатление, ко­ето ед­на та­ка­ва ми­съл правеше, ко­ято оказ­ва­ше го­ля­мо въз­дейс­т­вие на всич- ки, не­за­ви­си­мо да­ли бя­ха про­тив­ни­ци или при­вър­же­ни­ци на Коперник. За Галилей причината, ко­ято на­ка­ра Коперник да стиг­не до то­зи въз- глед, бе­ше осо­бе­но решаваща. Нека си представим, за­що Коперник бе­ше стиг­нал до то­зи въз­г­лед за вър­те­не­то на пла­не­ти­те око­ло Слънцето.

Понеже Галилей мо­жа да из­вър­ши та­ки­ва ве­ли­ки неща, той е фак­ти­чес­ки и фи­ло­соф­с­ки - ако мо­жем да се из­ра­зим та­ка - един от на­й-­важ­ни­те от­к­ри­ва­те­ли на пъ­тя за но­во­то ду­хов­но раз­ви­тие на човечеството. Нищо чуд­но следователно, ако виж­да­ме в ли­це­то на Галилей съ­щев­ре­мен­но и духа, кой­то ис­ка­ше да бъ­де на яс­но и за се­бе си, как всъщ­ност се от­на­сят се­тив­ни­те яв­ле­ния към чо­ве­ка и към не­го­вия ду­ше­вен живот. В по­пу­ляр­ни из­ло­же­ния се го­во­ри мно­го съ­що и за това, че та­ка да се ка­же КАНТ пър­ви е обър­нал вни­ма­ни­ето на това, че све­тът око­ло нас е са­мо ед­но явление, че ние не мо­жем да про­ник­нем до "вещ­та в се­бе си". В ед­на фор­ма раз­лич­на от та­зи на Кант Галилей бе­ше обър­нал ве­че вни­ма­ни­ето на та­зи мисъл, са­мо че нав­ся­къ­де зад се­тив­но­то той виж­да­ше все­об­х­ва­ща­ща­та ми­съл на Божествено-Духовното и при­ема­ше са­мо от смирение, че чо­ве­кът мо­же да се приб­ли­жи са­мо в про­дъл­жи­тел­но вре­ме до това, - но не по принцип. Но Галилей казваше: Когато виж­да­ме един цвят, той пра­ви ед­но впечатление, нап­ри­мер чер­ве­ни­ят цвят пра­ви впе­чат­ле­ние на червеното. Нима чер­ве­ни­ят цвят е в нещата? Галилей из­пол­зу­ва ед­но твър­де за­бе­ле­жи­тел­но сравнение, от ко­ето съ­щев­ре­мен­но се вижда, кол­ко пог­реш­на е мисълта; но важ­но­то не е това, а важ­но­то е да схва­нем ми­съл­та ка­то ми­съл на времето, на епохата. Той казваше: Да взе­мем ед­но пти­че пе­ро и да по­гъ­де­лич­ка­ме стъ­па­ло­то на един чо­век или не­го­ва­та длан: чо­ве­кът чув­с­т­ву­ва един гъдел. Нима гъ­де­лът е в са­мо­то перо?, пи­та той. Не, гъ­де­лът е не­що съ­вър­ше­но субективно. В пе­ро­то се на­ми­ра не­що съ­вър­ше­но различно. И как­то гъ­де­лът е не­що субективно, та­ка и червеното, ко­ето е вън в света, е не­що субективно. Галилей срав­ня­ва­ше цветовете, да­же зву­ци­те с гъдела, кой­то се пре­диз­вик­ва с пе­ро­то вър­ху стъпалото.

Когато взе­мем пред­вид това, ние виж­да­ме даже, че в Галилей жи­вее това, ко­ето е дош­ло ка­то фи­ло­со­фия на по­-но­во­то време, за­що­то фи­ло­- со­фи­ята на по­-но­во­то вре­ме се съмнява, че чо­ве­кът би мо­гъл по ня­ка­къв на­чин да про­ник­не зад ки­ли­ма на се­тив­ния свят.

Ако в ли­це­то на Галилей виж­да­ме един спокоен, здра­во сто­ящ на сво­ята поч­ва от­к­ри­ва­тел на пътища, то в ли­це­то на мал­ко по­-въз­рас­т­ния Джор- дано Бруно - Галилей е ро­ден в 1564 година, а Джордано Бруно в 1548 го­ди­на - ние има­ме пред нас един човек, кой­то не­пос­ред­с­т­ве­но от­ра­зя­ва в сво­ята личност, от­ра­зя­ва в ця­лост това, ко­ето в оно­ва вре­ме ми­на­ва­ше ка­то ве­ли­ки ис­ти­ни през ду­ши­те и през ду­хо­ве­те на дру­ги­те - в Копер- ник, в са­мия Галилей. Всичко то­ва ни се от­ра­зя­ва от ду­ха на Джордано Бруно ка­то в ед­на мощна, об­х­ват­на фи­ло­со­фия на настроението. Какво е би­ло ста­но­ви­ще­то на Джордано Бруно към света, как той го е чув­с­т­ву­вал от ду­ха на сво­ето вре­ме ка­то не­го­ва на­й-­дъл­бо­ка соб­с­т­ве­на същина?

Джордано Бруно си казвал: Аристотел - а имен­но как­то той е поз­на­вал кри­во­раз­б­ра­ния Аристотел - е ка­зал още, че съ­щес­т­ву­ва ед­на сфера, ко­ято се прос­ти­ра на­го­ре до Луната, след то­ва ид­ват раз­лич­ни­те сфе­ри на звездите, пос­ле сфе­ра­та на Божествено-Духовното, и вън от сфе­ри­те на звез­ди­те тряб­ва да тър­сим дви­же­щия Бог. Следователно - в сми­съ­ла на Аристотел - Джордано има­ше пред се­бе си пър­во Земята, след то­ва сфе­ра­та на Луната и на звез­ди­те и ед­ва пос­ле вън от то­зи свят и вън от това, в ко­ето жи­вее човекът, дви­жещ и об­ръ­щащ в на­й-­го­ле­мия кръг - бук­вал­но об­ръ­щащ в кръ­го­об­ра­ще­ния и дви­же­ния звез­ди­те - бо­жес­т­ве­ния Дух. Това бе­ше ед­на мисъл, ко­ято Джордано Бруно не мо­же­ше да свър­же с това, ко­ето чо­ве­чес­т­во­то из­жи­вя­ва­ше сега. Това, ко­ето се­га чо­веш­ки­те се­ти­ва виждаха, ко­ето се­ти­ва­та виждат, ко­га­то гле­дат растенията, жи­вот­ни­те и човека, ко­га­то виж­дат планините, моретата, об­ла­ци­те и звез- дите, то­ва му се явя­ва­ше ка­то ед­но дос­той­но за удив­ле­ние раз­ви­тие на всичко, ко­ето жи­вее в са­мия Божествено-духовен свят, в Божествено-Духовното. И той ис­ка­ше да виж­да в това, ко­ето се дви­же­ше ка­то звез- ди, ко­ето пре­ми­на­ва­ше ка­то об­ла­ци през въздуха, не са­мо ед­на пис­ме­ност на бо­жес­т­ве­но­то Същество, а нещо, ко­ето при­над­ле­жи към Божест- веното Същество така, как­то пръс­ти­те или дру­ги­те чле­но­ве при­над­ле­жат на са­ми­те нас. Основната ми­съл на Джордано Бруно бе­ше не един Бог, кой­то дейс­т­ву­ва вър­ху се­тив­но­то от вън от окръжността, а един Бог, кой­то се на­ми­ра във вся­ко от­дел­но се­тив­но нещо, чи­ето из­г­ра­де­но тя­ло е се­тив­ни­ят свят. Ако ис­ка­ме да разберем, как е стиг­нал той до ед­на та­ка­ва ос­нов­на мисъл, ние тряб­ва да кажем: До та­зи ос­нов­на ми­съл го до­ве­де възторгът, бла­жен­с­т­во­то пре­диз­ви­ка­но от ця­ло­то то­ва но­во време! Преди то­ва хо­ра­та бя­ха жи­ве­ли в ед­на епоха, в ко­ято те се ро­ве­ха
са­мо в ста­ри­те мис­ли на Аристотел. Когато ми­на­ва­ха през го­ра­та и по­ле­та­та да­ва­щи­те тон уче­ни ня­ма­ха ни­ка­къв пог­лед за цар­с­т­ва­та на при­ро­да­та и ней­ни­те красоти, а има­ха раз­би­ра­не и чув­с­т­во са­мо за това, ко­- ето се на­ми­ра­ше вър­ху пергаментите, ко­ето про­из­хож­да­ше от древ­ния Аристотел. Сега бе­ше дош­ла ед­на епоха, ко­га­то при­ро­да­та го­во­ре­ше на човека, епо­ха­та на ве­ли­ки­те открития, ко­га­то та­ки­ва мощ­ни ду­хо­ве ка­то Галилей на­пи­ра­ха да поз­на­ят Божественото в при­ро­да­та ли­це сре­щу лице. Целият въз­торг за то­ва Божественото в срав­не­ние с ли­ше­на­та от Бога при­ро­да на Средновековието - то­ва бе­ше дошло! Това жи­ве­ещо у Джордано Бруно във вся­ка не­го­ва нишка.

Навсякъде - каз­ва­ше той - из­с­лед­ва­не­то на се­тив­ния свят ни по­каз­ва Духа и по­ра­ди то­ва навсякъде, къ­де­то сре­щу нас зас­та­ва не­що сетивно, ни се по­каз­ва не­що Божествено! Съществува са­мо ед­на раз­ли­ка меж­ду се­тив­но­то и Божественото: Понеже ние сме тяс­но ог­ра­ни­че­ни хора, се­тив­но­то ни се явя­ва в прос­т­ран­с­т­во­то и времето. Обаче за Джордано Бруно зад се­тив­но­то стои бо­жес­т­ве­ни­ят Дух, не така, как­то той вярва- ше, че то­зи Дух стои за Аристотел, или за хо­ра­та на Средновековието, а самостоятелно, са­мо че при­ро­да­та бе­ше не­го­во­то тяло, ко­ето изя­вя­ва­ше всич­ки не­го­ви великолепия. Но чо­ве­кът не мо­же да об­гър­не с пог­лед це­лия Дух в природата, а той виж­да нав­ся­къ­де са­мо ед­на част. Обаче във всич­ки неща, във вся­ко вре­ме и във вся­ко прос­т­ран­с­т­во е бо­жес­т­ве­ни­ят Дух. Ето за­що Джордано Бруно казва: Къде е Божественото? Във все­ки камък, във все­ки лист, нав­ся­къ­де е Божественото, във вся­ка форма, оба­че осо­бе­но в съществата, ко­ито в съ­щес­т­ву­ва­не­то имат оп­ре­де­ле­на самостоятелност. Такива същества, ко­ито чув­с­т­ву­ват сво­ята самостоя- телност, той на­ри­ча­ше монади. За не­го ед­на мо­на­да е това, ко­ето един вид плу­ва и жи­вее раз­кош­но в мо­ре­то на Божественото. Всичко, ко­ето е ед­на монада, е съ­щев­ре­мен­но ед­но ог­ле­да­ло на вселената. Така си пред­с­та­вя­ше Джордано Бруно все­мир­ни­ят Дух раз­д­ро­бен в мно­жес­т­во мо­на­ди - а във вся­ка монада, ко­ято бе­ше един са­мос­то­яте­лен дух, той чув­с­т­ву­ва­ше не­що ка­то ед­но ог­ле­да­ло на вселената. Такава ед­на мо­на­да е чо­веш­ка­та ду­ша и та­ки­ва мо­на­ди съ­щес­т­ву­ват много. В са­мо­то чо­веш­ко тя­ло съ­щес­т­ву­ват мно­жес­т­во монади, а не са­мо една. Ето защо, ко­га­то спо­ред Джордано Бруно бих­ме ка­за­ли ис­ти­на­та вър­ху чо­веш­ко­то тяло, ние не бих­ме виж­да­ли в не­го плът­с­ки ус­т­ро­ено­то чо­веш­ко тяло, а ед­на сис­те­ма от монади. Само че ние не виж­да­ме точ­но те­зи монади, как­то при един ро­як му­ши­ци не виж­да­ме от­дел­ни­те мушици. Ако бих­ме виж­да­ли точно, ние бих­ме виж­да­ли чо­веш­ко­то тя­ло ка­то ед­на сис­те­ма от монади, а глав­на­та мо­на­да е чо­веш­ка­та душа. За живота, кой­то за чо­веш­ка­та ду­ша се раж­да с раж­да­не­то на човека, Джордано Бруно казва, той е такъв, че то­га­ва дру­ги­те монади, ко­ито при­над­ле­жат към душата,

И по от­но­ше­ние на схва­ща­не­то на об­ща­та дейс­т­ви­тел­ност Джордано Бруно си казва: Човекът стои сре­щу та­зи дейс­т­ви­тел­ност пър­во със сво­ето нор­мал­но съзнание. Това, ко­ето зас­та­ва пър­во сре­щу него, са впе­чат­ле­ни­ята на сетивата. Това е пър­ва­та поз­на­ва­тел­на способност. Пър- вото нещо, с ко­ето чо­век мо­же да си дос­та­ви познания, са сетивните впечатления; вто­ро­то са образите, ко­ито си със­та­вя­ме в на­ши­те пред- стави, ко­га­то ве­че ня­ма­ме пред се­бе си се­тив­ни­те впе­чат­ле­ни­ята са­мо си спом­ня­ме за тях. Тук ние вник­ва­ме по­-дъл­бо­ко в душата, из­ме­ня­ме и се­тив­ни­те впечатления. Тази вто­ра поз­на­ва­тел­на спо­соб­ност той на­ри­ча сила на въображението, при ко­ето не тряб­ва да раз­би­ра­ме зна­че­ни­ето на та­зи ду­ма в днеш­ния смисъл, а в сми­съ­ла на Джордано Бруно тя означава: След ка­то чо­век е при­ел това, ко­ето се­тив­ни­те впе­чат­ле­ния мо­гат да му дадат, той се изоб­ра­зя­ва във впе­чат­ле­ни­ята - то­ва е ед­но обитаване, сто­ене във вътрешността. Това е един вид об­ръ­ща­не от­вън навътре, сле­до­ва­тел­но не не­що измислено, а не­що от­пе­ча­та­но от­вън на- вътре. След то­ва Джордано Бруно мисли, че овът­реш­ня­вай­ки не­ща­та със своя ум и след то­ва оти­ва по-нататък, имен­но бла­го­да­ре­ние на то­ва чо­ве­кът се приб­ли­жа­ва до истината, а не се от­да­ле­ча­ва от нея. Ето за­що ка­то тре­та поз­на­ва­тел­на спо­соб­ност Джордано Бруно приз­на­ва ума, ин- телекта. Тук той има пред­вид имен­но момента, ко­га­то се из­ди­га­ме от се­тив­ни­те впе­чат­ле­ния и си об­ра­зу­ва­ме мисли, ка­то от свръх­се­тив­ния свят не­що по­-вис­ше се вли­ва в нас, не­що по­-­ис­тин­но от­кол­ко­то са се­тив­ни­те впечатления. Четвъртата сте­пен за Джордано Бруно е разумът. Сега за не­го от­но­во ра­зу­мът е ед­но жи­ве­ене и тъ­ка­не в не­що чис­то духовно.

Така за Джордано Бруно съ­щес­т­ву­ва ед­на ре­ди­ца от че­ти­ри поз­на­ва­тел­ни степени. Само че той не раз­ли­ча­ва те­зи сте­пе­ни по начина, как­то на­ми­ра­те то­ва да­де­но нап­ри­мер в кни­га­та "Как се до­би­ват поз­на­ния за ви- с­ши­те светове?" ка­то пред­мет­но познание, има­ги­на­тив­но познание, ин­с­пи­ра­тив­но поз­на­ние и ин­ту­итив­но познание, а той раз­ли­ча­ва по­ве­че отвлечено. Ето за­що ние тряб­ва да схва­ща­ме то­ва така, че да кажем:
Джордано Бруно стои точ­но в из­ход­на­та точ­ка на времето, на епохата, ко­ято пре­диз­вик­ва поз­на­ни­ето за се­тив­но­то виж­да­не и за­то­ва си слу­жи с изрази, ко­ито ни на­пом­нят по­ве­че за из­ра­зи­те на обик­но­ве­но­то поз­на­- ние за се­тив­ния свят от­кол­ко­то за то­ва на по­-вис­шия свят. Но как Джордано Бруно гле­да на­го­ре от своя мо­щен възторг, ние мо­жем да ви-­ дим то­ва от факта, че той казва: Божественият Дух, кой­то жи­вее във всичко, кой­то във всич­ко има сво­ето тяло, за не­го това, ко­ето ние има­ме ка­то представи, са идеи ко­ито са мис­ле­ни пре­ди не­ща­та да съществуват. Как све­тът е в Бога? Как ду­хът е в Бога?, пи­та той и казва: Духът е в Бога ка­то идея, ка­то пред­ва­ри­тел­на ми­съл на света. А как е за не­го ду­хът в природата? Като форма, каз­ва той, а с та­зи ду­ма Джордано Бруно раз­би­ра това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва в бо­жес­т­ве­ния Дух ка­то идеи, то­ва е в кристала, кой­то има ед­на форма, в животното, ко­ето има форма, в чо­веш­ко­то тяло, ко­ето има ед­на форма. А това, ко­ето във външ­ни­те не­ща е форма, в чо­веш­ка­та ду­ша то съ­щес­т­ву­ва ка­то представи. Даже Джорда- но Бруно каз­ва още по-точно: Нещата на при­ро­да­та са сен­ки­те на бо­жес­т­ве­ни­те идеи; и на­ши­те пред­с­та­ви са сен­ки­те на бо­жес­т­ве­ни­те ми- сли! Нека доб­ре си отбележим: Нашите представи, каз­ва той, не са сен­ки на нещата, а сен­ки на бо­жес­т­ве­ни­те идеи, на бо­жес­т­ве­ни­те мисли. Следователно, ко­га­то има­ме не­ща­та на при­ро­да­та око­ло нас и в тях има­ме сен­ки­те на бо­жес­т­ве­ни­те идеи, с то­ва на­ши­те пред­с­та­ви би­ват от­но­во оплодени. Когато си об­ра­зу­ва­ме представи, ко­га­то мислим, в то­ва дейс­т­ву­ва бо­жес­т­ве­ни­ят Дух с не­го­ви­те идеи, та­ка що­то има­ме ед­но тече- ние, мо­жем да кажем, ко­ето ни свър­з­ва с бо­жес­т­ве­ни­те идеи.

Когато раз­г­ле­да­ме ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни­те теории, това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва днес ка­то мо­ни­зъм и ко­ето е про­ти­во­по­лож­но на раз­би­ра­не­то на Джор- дано Бруно, би­ещо­то на очи е това, че те­зи те­ории би тряб­ва­ло да кажат, ако би­ха ис­ка­ли да бъ­дат последователни; Ние въ­об­ще не го­во­рим вър­ху бо­жес­т­ве­ни­те мисли! Но Джордано Бруно не каз­ва това. Той е спи­ри­ту­алист в пре­въз­ход­ния сми­съл на думата. Това, ко­ето той има да ка­же из­хож­дай­ки от ис­тин­с­ко­то уду­шев­ле­ние на чо­ве­ка на Възраждането, се от­на­ся за монадата, за ней­но­то сви­ва­не чрез раж­да­не­то и ней­но­то раз­ши­ре­ние чрез смъртта, за това, ко­ето се вли­ва в жи­во­та на чо­веш­ки­те представи, в све­та на чо­веш­ки­те пред­с­та­ви от бо­жес­т­ве­ни­те мисли, от­на­ся се за един­с­т­ве­на­та дума: Човешките мис­ли са сен­ки на бо­жес­т­ве­ни­те мисли! Когато раз­бе­рем това, ние сме раз­б­ра­ли не­що от ду­хов­нос­т­та на Джордано Бруно. Но за то­ва е не­об­хо­ди­мо ед­но нещо: апе­лът към раз­би­ра­не­то на пре­ми­на­ва­не­то от кри­во раз­б­ра­ния Джордано Бруно към това, ко­ето Джордано Бруно е бил действително. Той бе­ше духът, кой­то пре­да­де на сво­ите съв­ре­мен­ни­ци това, ко­ето Галилей бе­ше дал по­ве­че ин­те­лек­ту­ал­но за ес­тес­т­ве­но­на­уч­но­то мислене, пре­да­де го се­га от своя

Колко ве­ли­ко и чу­дес­но е, ко­га­то Джордано Бруно из­каз­ва та­зи ми­съл про­ти­во­по­лож­но на Аристотел: Духът, Духът на бо­жес­т­ве­ния ра­зум не е ня­къ­де вън от се­тив­ния свят. Божественият Разум не е в не­що външно, не е в нещо, за ко­ето след то­ва мо­жем да кажем: Нещо в да­леч­на­та ок­ръж­ност тлас­ка - той не мо­же да бъ­де не­що тлас­ка­що в кръг, нещо, ко­ето до­веж­да в кръ­го­во дви­же­ние тлас­кай­ки отвън, но за Божественото е по­-дос­той­но то да бъ­де един вът­ре­шен Принцип на движението, кой­то мо­же да бъ­де ви­дян във всичко, ко­ето съ­щес­т­ву­ва в са­ма­та природа. Този бе­ше езикът, кой­то проз­ву­ча­ва­ше в оно­ва време, в она­зи епоха, ко­ято го­во­ре­ше от са­ма­та ду­ша на Джордано Бруно.

Как мо­жем да пре­да­дем на­й-­доб­ре то­ку що казаното, за да го­во­ри то доб­ре на на­ше­то сърце? Върху то­зи факт е обър­нал ве­че вни­ма­ни­ето един дух, на кой­то тряб­ва­ло мно­го да се ха­рес­ва да бъ­де на­ре­чен един ен­ту­си­ази­ран обожател, по­чи­та­тел на Джордано Бруно - Херман Брун- хофер -, кой­то е показал, как­во се получава, ко­га­то това, ко­ето Джордано Бруно казва, би­ва бук­вал­но из­ра­зе­но в стихове:

Non est Deus vel intelligentia exterior

circumrotan et circumducens;

dignius enim debet esse internum principium motu

guod est natura propria speies propria, anima propri

guam habeant tot guot in illius grerio et cerrore vivunt

hoc general spiritue, corpore, anima, natura animantiaq

plante, lapudes gue universa ut dixinus proportionaliter

cum astro eisdem composita ordineq et eadem contemperta

соmplexionum, symetria, secundum genus,

guantum libet secundum specierum singula

distinguuntur.

И всич­ко би вър­тял във кръг ка­то на пръст!

На не­го по­до­ба­ва от­вът­ре той све­та да движи,
Във Себе си природа, и Себе си в при­ро­да­та да съхранява,

Така че туй, кое жи­вее и тъ­че и е във Него,

Лишено нив­га да не бъ­де от Неговия Дух и Сила!
Така пре­ве­де­но ред по ред, то­ва Гьотево сти­хот­во­ре­ние да­ва един по­ети­чес­ки пре­вод на Джордано Бруно от Гьотевия дух! Човек не мо­же да бъ­де Гьоте и да има до се­бе си сто­ящ Джордано Бруно, ко­га­то ис­ка да на­пи­ше те­зи стихове; тук тряб­ва­ше да дейс­т­ву­ва нещо, ко­ето ни­ко­га не мо­же да действува, ако Гьоте би са­мо из­лял прос­то в по­ети­чес­ка фор­ма това, ко­ето Джордано Бруно е казал. Така ние виждаме, как в те­зи сти­хо­ве в Гьоте на­пъл­но е ожи­вял ду­хът на Джордано Бруно.

Обаче ние не тряб­ва да оти­дем са­мо ня­кол­ко сто­ле­тия напред, ко­га­то ид­ва­ме от Галилей и Джордано Бруно и ис­ка­ме да на­ка­ра­ме Гьоте да говори, а тряб­ва съ­що да признаем, че онова, ко­ето при Джордано Бру- но е блик­на­ло ка­то от пър­во­то ен­ту­си­ази­ра­но настроение, от фи­ло­соф­с­ко­то нас­т­ро­ение към природата, съ­буж­да у Гьоте оно­ва настроение, ко­ето с пъл­на от­дайност пре­ми­на­ва от ед­но не­що към дру­го и вна­ся от­но­во в при­род­ни­те не­ща Бога, ко­го­то чо­ве­кът е на­учил са­мо да чув­с­т­ву­ва в природата. При Гьоте нас­т­ро­ени­ето на Джордано Бруно е ста­на­ло имен­но настроение, то се е ро­ди­ло та­ка да се ка­же с него. То същест- вуваше, ко­га­то се­дем­го­диш­но­то мом­че взе­ма ма­са­та на ба­ща си, сла­га вър­ху нея ми­не­ра­ли от сбир­ка­та на ба­ща си, за да има ед­но про­из­ве­де­ние на природата, сла­га съ­що рас­те­ния от хер­ба­ри­ума на ба­ща си, а от­го­ре за­бож­да ди­мя­щи све­щи­ци и взе­ма ед­на лупа, с ко­ято хва­ща лъ­чи­те на из­г­ря­ва­що­то Слънце и за­пал­ва свещиците, за да при­не­се по то­зи на­чин ед­на дим­на жер­т­ва на Бога, кой­то жи­вее в ми­не­ра­ли­те и в растения- та, жер­т­ва за­па­ле­на от са­ми­те си­ли на природата. Така Джордано Бруно жи­вее в Гьоте на пов­ра­та на 18-то, 19-то сто­ле­тие - но той жи­вее така, че това, ко­ето жи­вее ка­то на­й-­вът­реш­но раз­по­ло­же­ние на душата, Гьоте го вна­ся във всич­ки от­дел­ни не­ща на природата. Именно от та­ко­ва ед­но раз­по­ло­же­ние на ду­ха Гьоте не мо­же­ше да разбере, за­що ес­тес­т­ве­ни­ци­те от не­го­во­то вре­ме мо­жа­ха да при­пи­шат на чо­ве­ка по та­къв по­вър­х­нос­тен на­чин един признак, кой­то да го раз­ли­ча­ва от животните. Това бе­ше ед­на съ­вър­ше­но ма­те­ри­алис­тич­на мисъл, ко­га­то ес­тес­т­во­из­пи­та­те­ли­те на 18-то сто­ле­тие казваха, че чо­ве­кът не при­те­жа­ва она­зи мал­ка кост, ко­ято жи­вот­ни­те имат в гор­на­та челюст, меж­ду­че­люс­т­на­та кост, и ко­ято съ­дър­жа гор­ни­те зъби-резци. Тези ес­тес­т­во­из­пи­та­те­ли казваха: жи­вот­ни­те имат та­зи меж­ду­че­люс­т­на кост - и то­ва ги раз­ли­ча­ва от човека. Действително, би тряб­ва­ло да не съ­щес­т­ву­ва ни­ка­къв Бог, кой­то би бил вътрешен, дви­жещ прин­цип на природата, а един Бог, кой­то си тлас­кал от вън, за кой­то Джордано Бруно каз­ва "сircumrotans et circum-