Лекции държани в Берлин между 23. 1904 и 1906 г превод от английски: вера гюлгелиева

смесено с царството на тъмнината, една подкваса е била въведена в царството на тъмнината, един фермент, който произвел хаотичен въртящ се танц, чрез който то получило нов елемент в себе си, т.е. смъртта. Така че това царство на тъмнината непрекъснато се унищожава, понеже вътре в себе си носи зародиша на своето собствено разрушение. По-нататък се разказва, че точно поради това е била създадена расата на човечеството. Първият човек представлява точно онова, което е изпратено долу от царството на светлината да се смеси с царството на тъмнината и да победи чрез смърт онова, което не трябва да бъде там; да го победи в собственото си същество.

Дълбоката мисъл, която се крие тук е, че царството на тъмнината трябва да бъде победено от царството на светлината и то не посредством наказание, а чрез кротост; не чрез противопоставяне на злото, а чрез съединяване с него, за да се освободи злото от самото зло. И поради това, че част от светлината влиза в злото, самото зло е преодоляно, преобразено.

В основата на това е тълкуването на злото, което аз често съм обяснявал като теософско тълкуване. Какво е зло? Нищо, освен добро, идващо в неподходящо време. Ще цитирам един пример, който често съм цитирал: Нека да предположим, че се отнася до един пианист виртуоз и един изключително добър майстор техник, изработващ пиана, и двамата съвършени в своята област. Първо, техникът трябва да направи пианото и след това да го предаде на пианиста. Ако последният е добър пианист, той ще го изполва подходящо и двамата ще са еднакво добри. Но ако вместо пианиста в концертната зала влезе техникът и започне да удря с чукове, то той ще бъде на неподходящото място. Нещо добро ще се е превърнало в зло. Така ние виждаме, че злото не е нищо друго, освен добро на неподходящо място.

Когато онова, което е особено добро за едно време се задържи и втвърди, като по този начин възпрепятства прогреса на по-нататъшното развитие, тогава, без съмнение, то става зло, защото се противопоставя на доброто. Нека да предположим, че водещите сили на лунната епоха,

макар че са били съвършени по своя начин и в своята дейност, биха продължили да се смесват с еволюцията, въпреки че е трябвало да прекъснат своята дейност. Тогава в земната еволюция те биха представлявали злото. Така злото не е нищо друго освен божественото, тъй като по онова време това, което по­късно е станало зло, първоначално е било израз на съвършеното, на божественото.

Би трябвало да тълкуваме манихейските възгледи в този дълбок смисъл, че доброто и злото всъщност са еднакви по своя произход и в своя край. Ако ги тълкувате по този начин вие ще разберете същността на онова, което Мани наистина искаше да инициира. Но от друга страна, първо трябва да обясним, защо Мани наричал себе си "Синът на Вдовицата" и защо неговите последователи били наричани "Синове на Вдовицата".

Когато се връщаме назад към най-древните времена, лежащи преди нашата съвременна коренна раса, начинът, по който човечеството е придобивало знание, е бил различен. Вие ще видите от моето описание на Атлантида - и също когато се появи следният брой на "Луцифер", вие ще видите от моето описание на Лемурия - че по онова време, и до известна степен до съвременността, всяко знание е било повлиявано от онова, което е над човечеството. Аз често съм споменавал, че едва онзи Ману, който ще се появи през следващата коренна раса, за първи път ще бъде истински брат на своите братя човеци, докато всички по-раншни Ману били свръхчовеци, един вид божествени същества. Едва сега човекът узрява достатъчно, за да има един от своите братя-човеци като свой Ману, който заедно с него е преминал през всички стадии от средата на лемурската епоха досега. Какво всъщност става през еволюцията на петата коренна раса? Това, че откровението отгоре, ръководенето на душата отгоре, постепенно се оттегля, така че човекът е оставен да върви по собствен път и да стане свой собствен водач.

Във всички езотерични /мистични/ учения душата винаги е била известна като "майката"; инструкторът е бил "бащата". Бащата и майката, Озирис и Изис, това са двете сили съществуващи в душата: инструкторът, представлява божественото, което пряко протича в човека,

Озирис е бащата; Изис, самата душа, онази, която зачева, получава божественото, духовното в себе си, тя е майката. През 5-та коренна раса бащата се оттегля. Душата овдовява. Човечеството е оставено само на себе си. То трябва да намери светлината на истината вътре в собствената си душа, за да може само да се ръководи. Всичко, което е от душевно естество, винаги е било изразявано в женски образ. Затова женският елемент - който в нашето съвремие съществува само в зародиш и по-късно ще бъде напълно развит, - този самонаправляващ се женски принцип, който вече не е застанал пред божествения оплодител, се нарича от Мани "Вдовицата". И ето защо той нарича себе си "Синът на Вдовицата".

Мани е онзи, който подготвя в човешката душа онази степен на развитие, когато човекът ще потърси собствената си душевно-духовна светлина. Всичко, което идва от Мани, се позовава на собствената духовна светлина в душата на човека, и същевременно е било бунт срещу всичко, което не идва от човешката душа, от собствените наблюдения на човека, на неговата душа. Красиви думи са ни останали от Мани и те са били лайтмотивът на неговите последователи през по-късните времена. Ние чуваме думите: "Вие трябва да оставите настрана всичко, което сте придобили чрез външно откровение посредством сетивата. Вие трябва да оставите настрана всички неща, които идват при вас от външен авторитет; тогава ще станете зрели да гледате във вашата собствена душа. "

От друга страна, Свети Августин - в един разговор, като опонент на манихейския Фауст - изрази мнението: "Аз не бих приел ученията на Христос, ако те не бяха основани върху авторитета на църквата". Манихейският Фауст обаче казва: "Вие не би трябвало да приемете никакво учение заради авторитет; ние искаме да приемем една доктрина само по свободна воля". Това илюстрира бунта на вярващата в себе си и осланящата се на самата себе си светлина на духа, която така красиво е изобразена в легендата за Фауст.

Ние срещаме същото това противопоставяне и в по-късни сказания в Средните векове: от една страна, Фаустовите сказания, от друга страна, Лютеровите сказания. Лютер продължава да носи принципа на авторитета, Фауст, от друга страна, се бунтува,

той се опира на своята вяра във вътрешната духовна светлина. Ние имаме легендата за Лютер; той замерва главата на дявола със своята мастилница. Онова, което за него изглежда да е зло, той отстранява. А от друга страна, ние имаме договора на Фауст със дявола. Искрица от царството на светлината се изпраща в царството на тъмнината, така че, когато тъмнината бъде проникната, тя спасява себе си, злото е победено с благост. Ако вие мислите по този начин, ще видите, че това манихейството много добре съвпада с тълкуването, което сме дали на злото.

Как да си представим взаимодействието на доброто и злото?

Трябва да го обясним като хармонизиране на живота с формата. Чрез какво животът се превръща във форма? Когато срещне противодействие, когато не се проявява изведнъж в една специфична форма. Да вземем например как животът в едно растение - да речем една лилия ­ преминава от форма на форма. Животът на лилията е обособила, е изработила формата на лилията.

Когато тази форма е била създадена, животът я побеждава и преминава в семето, за да се прероди като същия живот в една нова форма. И така животът крачи напред от форма на форма. Самият живот е безформен. И никога не би могъл видимо да прояви своите жизнени енергии. Животът на лилията например съществува в първата лилия, преминава във втората, третата, четвъртата и т.н.. Навсякъде е същият живот, който се проявява в ограничена форма, разстила се и се втъкава. Фактът че се появява в ограничена форма е едно ограничение, наложено на този всемирен течащ живот. Не би имало никаква форма, ако животът не би бил ограничаван, ако той не би бил задържан в своята течаща енергия, която се разпространява по всички направления. Точно от това, което изостава, което на една по­висша степен изглежда като задръжка, като окови, точно от това израства формата във великия Космос.

Онова, което представлява животът, винаги се поставя в рамката на една форма, която е била живот в по-раншни времена. Например католическата църква. Животът, който е протичал в католическата църква от Св. Августин до ХV столетие, е бил християнски живот. Животът там е християнство.

От време на време този пулсиращ живот изкача наново /мистиците/. От къде идва формата? Това не е нищо друго освен живота на древната Римска империя. Онова, което все още е било живот в древната Римска империя е застинало във форма. Онова, което първоначално е било република, след това империя, онова, което е живяло във външния вид като Римска държава, дава своя живот, застинал във формата на по-късното християнство; дори и до столицата, така както Рим беше столицата на Римската империя. Дори римските провинциални чиновници имат своето продължение в епископите и презвитерите. Онова, което преди това е било живот, по-късно става форма за една по-висша степен на живота.

Не е ли същото и с човешките същества? Какво е човешкият живот? Оплодотворяването отгоре /оплодотворяване от Манас/, внедрено в човека в средата на лемурийските времена, днес е станало неговия вътрешен живот. Формата е онова, което се пренася като семе от лунната епоха. По онова време, в лунния период животът на човека се е състоял от развитието на астралното тяло; сега то е станало обвивка, форма. Винаги животът на една предишна епоха става формата на една по-следваща епоха. При хармонизиране на формата с живота също така се изразява и един друг проблем - проблемът за доброто и злото, чрез факта, че доброто на една предишна епоха се свързва с доброто на една по-късна епоха, което в основата си не е нищо друго, освен едно хармонизиране на напредъка с нещата, които пречат на напредъка. Това е, което същевременно прави възможно материалното съществуване, прави възможно нещата да се проявят във външна форма. Това е нашето човешко съществуване всред твърдото минерално поле: душевен живот и онова, което е останало от живота на една по-раншна епоха, втвърдени в съответна форма. Това също е и учението на манихейството относно злото.

Ако ние сега поставим въпроса от тази гледна точка: Какви са намеренията на Мани, какво е значението на неговото изказване, че той е Параклит, Духа, Сина на Вдовицата? Това не означава друго, освен че той възнамерява да подготви времето, в което хората от 6­та коренна раса ще бъдат направлявани от собственото си същество, от тяхната собствена душевна светлина да надделяват външните форми и да ги преобръщат в дух.

Намерението на Мани е да създаде едно духовно течение, което отива отвъд розенкройцерското течение, което води по-нататък от розенкройцерството. Това течение на Мани ще протече към 6­та коренна раса и се подготвя от основаването на християнството. И точно по времето на 6-та коренна раса християнството ще бъде изразено в своята най-пълна форма. Тогава неговото време наистина ще е дошло. Вътрешният християнски живот като такъв, надделява всяка форма, той се множи чрез външното християнство и живее във всички форми на различните вероизповедания. Онзи, който търси християнския живот, винаги ще го намери. Той създава форми и разрушава форми в различните религиозни системи. Той не зависи от едно търсене на уеднаквяване - конформизъм - във външните форми, в които е изразен, но зависи от преживяване на вътрешния жизнен поток, който винаги протича под повърхността. Онова, което все още чака да бъде направено, е една форма за живота на 6-та коренна раса. Това трябва да бъде създадено предварително, трябва да съществува, така че християнският живот да може да се излее в нея. Тази форма трябва да бъде подготвена от човешките същества, които създават една организация, една форма, така че истинският християнски живот на 6-та коренна раса да може да намери своето място вътре в нея. И тази външна форма на обществото трябва да бъде извлечена от намеренията на Мани, от малката група, която Мани е подготвил. Това трябва да бъде външната форма на организация, общността, в която искрата на християнството най-напред истински ще бъде запалена.

От това вие ще може да заключите, че манихейството ще се старае преди всичко да запази чистота във външния живот, тъй като неговата цел е да подготви човешки същества, които ще станат подходящ съд за бъдещия живот. Това е причината, поради която така много се подчертаваше абсолютната морална чистота и зрялост. Катарите бяха една секта, която се издигна като метеор през ХІІ­то столетие. Те наричаха себе си катари, защото "катар" означава "чист". Те се стремяха към чистота в начина си на живот и в техния морал. Те трябваше да търсят катарзис /очистване/, както вътрешно, така и външно, за да образуват едно общество, което ще представлява един чист съд. Към това се стремеше манихейството.

В него не е ставало толкова въпрос за култивиране на вътрешния живот - тъй като животът и така и така си тече, - а по-скоро за култивиране на външната форма на живот.

Сега, нека да погледнем онова, което ще се създаде през 6-та коренна раса. Доброто и злото тогава ще контрастират много по-различно, отколкото това е днес. Какво ще настъпи за цялото човечество през петия кръг, - това е, че външната физиономия, която всеки човек си изработва, пряко ще отразява онова, което карма е направила от него - това ще бъде като предвестие за състоянието, което ще настъпи в духовността през 6-та коренна раса. Сред онези, при които в резултат от кармата се е насъбрал излишък от зло, то ще стане особено очевидно на духовното поле. От една страна, ще има човешки същества, които ще притежават огромни вътрешни енергии за добро, които ще бъдат надарени с велика любов и доброта; ала от друга страна, ще бъде виждано и противоположното. Злото ще присъства като наклонност без никакво замаскирване в твърде много хора, и вече не завоалирано и не скривано от погледа. Злите ще величаят злото като нещо особено ценно. Един проблясък на това удоволствие от злото и демоничното, принадлежащо на 6-та коренна раса, вече се вижда в някои гениални хора. Нитчевото "русо животно" е например предзнаменование за това.

Неподправеното, чистото зло трябва да бъде изхвърлено от потока на световната еволюция като отпадък. То ще бъде отнесено до осмата сфера. Днес ние сме застанали непосредствено на прага на едно време, когато доброто съзнателно трябва да се занимае със злото.

Шестата коренна раса ще има за задача, доколкото е възможно, чрез благост отново да включи злото в непрекъснатия поток на еволюцията. Тогава ще се роди едно духовно течение, което не ще се противопоставя на злото, дори и когато то ще се проявява в света в своята демонична форма. При наследниците на "Синовете на Вдовицата", ще се утвърди съзнанието, че злото трябва отново да бъде включено в еволюцията и победено не чрез борба,

а само чрез милосърдие. Задачата на манихейското духовно течение е силно да се подготви за това. Това духовно течение няма да отпадне, то ще се появи под много форми. То се появява във форми, които мнозина могат да си представят, но които не е нужно да бъдат споменати днес. Ако трябваше да функционира само в култивирането на едно вътрешно настроение на душата, това течение нямаше да постигне онова, което трябва. То трябва да се изрази в образуване на общества, които, преди всичко ще възприемат мира, любовта и пасивното противодействие на злото като техен модел за поведение и ще разпространяват този възглед. Те ще трябва да създадат един съд, една форма за живота, който и без нея продължава да съществува.

Сега вие може да разберете защо Августин, водещият дух на католическата църква, който в неговата " Божествена държава", разви точно формата на църквата, изработи формата на съвременността, по необходимост бе най-яростният противник на онази форма, която подготвя бъдещето. Две противоположности застават една срещу друга - Фауст и Августин: Августин, който се основава върху църквата, който гради съвременната форма и Фауст, който се стреми да подготви у човека усещане за формата на бъдещето.

Това е контрастът, който се разви през 3-то и 4-то столетие сл. Хр.. Той все още присъства и е изразен в борбата на католическата църква срещу рицарите темплиери, розенкройцерите, албигойците, катарите и др.. Всички те са елиминирани от физическото поле, ала техният вътрешен дух продължава да действа. Този контраст ще се прояви по-късно отново в преобразена, но все още яростна форма в две течения, родени от Западната култура, това на йезуитството /принадлежащо на Августин/ и това на Свободното масонство /манихейството/. Онези, които водят битката, от една страна съзнават това, - те са католиците и йезуитите от високите степени. От онези обаче, които са от другата страна, които водят битката в духа на Мани, само малцина са съзнателни; само онези начело на движението осъзнават това.

Така йезуитството /принадлежащо на Августин/ и Свободното масонство /манихейството/ застават едно срещу друго в по-късните векове.

Те са потомци на древните духовни течения. Ето защо и при двете течения вие имате продължение на същите церемонии, свързани с посвещение, които откривате при древните течения. Посвещението на йезуитизма има четири степени: Coadjutores tomporales, Scholares, Coadjutohes spirituales, Profess.

Степените на посвещение в истинското окултно Свободно масонство са същите. Двете съществуват паралелно едно до друго, обаче сочат към съвсем различни направления.

СЕДМА ЛЕКЦИЯ

СЪЩИНАТА И ЗАДАЧАТА НА СВОБОДНОТО МАСОНСТВО ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА ДУХОВНАТА НАУКА

/първа лекция/

Берлин, 2 декември 1904 г.
Днес искам да направя кратък преглед на ритуалите и ордените на Свободното масонство, както вече казах. Разбира се, аз мога да ви съобщя само главните съществени неща, тъй като цялата тази тема е толкова всеобхватна и толкова много несъществени неща са свързани с нея.

Основата на цялото Свободно масонство трябва да се търси в Храмовата легенда при Хирам-Абиф или Адонхирам, за когото аз вече съм говорил във връзка с Розенкройцерския орден . Всичко, свързано с онова, което се нарича тайната на Свободното масонство с нейната задача е изразено в тази Легенда за храма . Тук сме въведени в един вид битие или учение за еволюцията на човечеството. Следователно нека да си припомним същественото от тази Храмова легенда.

Един от Елохимите се свързва с Ева и от тази връзка на един божествен творчески дух с Ева, се ражда Каин. След това друг от Елохимите, Йехова или Адонай, създава Адам, който трябва да се счита като първият човек на 3-та коренна раса. Този Адам се свързва тогава с Ева и от това свързване се ражда Авел. Така в началото на човешката еволюция има две начални точки: Каин, прекият потомък на един от Елохимите и Ева, и Авел, който, така да се каже с помощта на божествено създаденото същество, Адам, е истинският Йехова­човек.

Цялото схващане, лежащо в основата на историята за сътворението според Легендата за храма, се базира на факта, че Йехова изпитва един вид враждебност към всичко, което произтича от другия Елохим и неговите потомци, "Синовете на огъня" - така са наречени потомците на Каин в Храмовата легенда. Йехова създава враждебност между Каин с неговите потомци и Авел с неговия род. Резултатът от това е, че Каин убива Авел. Това е прототипната враждебност, която съществува между онези,

които получават своето съществуване като дар от божествените светове и онези, които сами си изработват всичко. Фактът, че Авел жертва едно животно на Йехова, докато Каин носи плодове на Земята, е една илюстрация, която Библията дава на този контраст между рода на Каин и рода на Авел. Каин трябва да изтръгва с упорит труд плодовете на Земята, това, което е необходимо за човека; Авел взима онова, което вече е живо, което вече е подготвено за живота. Родът на Каин твори, така да се каже, живото от неживото. Авел взима онова, което вече е живо, на което вече е вдъхнат живота. Жертвоприношението на Авел е приятно за Бога, а това на Каин не е.

И така в Каин и Авел виждаме охарактеризирани два вида човешки същества. Единият вид са онези, които приемат приготвеното за тях от Бог. Другите - свободното човечество - са онези, които орат Земята и се трудят да спечелят живи продукти от безжизненото. За синове на Каин се считат тези, които разбират Храмовата легенда и желаят да живеят според нея. От Каиновия род произхождат всички онези, които са творци в изкуствата и науката на човечеството: Тубал-Каин, който е първият истински архитект и Бог на ковачите и на инструментите и Хирам-Абиф или Адонхирам, който е героят на Храмовата легенда. Цар Соломон, прочут със своята мъдрост, принадлежи към потомците на Авел, получаващи своята мъдрост като дар от Бога, изпраща да повикат Хирам. Така в двора на Соломон още един път имаме този контраст - Соломон мъдрия и Хирам, независимия труженик, който е постигнал своята мъдрост чрез човешко усилие.

Соломон извиква в двореца си Балкис, Савската царица и когато тя пристига, съзира в него нещо като статуя, направена от злато и скъпоценни камъни; като същински монумент, дарен на човечеството от боговете й изглежда той. И когато тя в почуда разглежда великия храм на Соломон, пожелава да срещне архитекта на тази чудесна сграда и нейното желание бива изпълнено. Само от единствения поглед, който архитектът отправя към нея, тя е в състояние да оцени неговата истинска стойност. Соломон веднага бива обхванат от ревност към Хирам. Тя се засилва,

когато Балкис настоява да й бъдат представени всички работници, ангажирани в изграждането на храма. Соломон казва, че това е невъзможно, ала Хирам отстъпва пред нейното желание. Той се изкачва на едно възвишение, прави мистичния знак Тау и ето - всички работници се стичат към него. Волята на царицата бива изпълнена.

Поради това Соломон не е склонен да противодейства срещу неприятелите на Хирам. Един сириец каменоделец, един финикиец дърводелец и един евреин миньор били неприязнено настроени към Хирам. Тези трима калфи не са могли да узнаят от Хирам-Абиф майсторската дума. Майсторската дума е онази, която е щяла да им даде възможност да работят самостоятелно като майстори. Тази майсторската дума е една тайна, която се казва само на онези, които са постигнали необходимата степен на знание. Ето защо те решават да му сторят зло.

Удобен случай за това се появил, когато Хирам поискал да изпълни своя шедьовър, изливането на Бронзовото море. Движението на водите трябвало да бъде пресъздадено в твърда форма. Вълнуващото се море щяло да бъде като живо, но изкусно излято в твърда форма. Това е най­важното. Тримата калфи се уговорили да направят отливането по такъв начин, че вместо да потече в калъпа, да потече навън в околността. Хирам се опитал да спре потока от огнената маса, като я залял с вода, ала това накарало металът да се разпръсне нагоре във въздуха и като дъжд от огън с ужасна мощ отново да падне надолу. Хирам не могъл да направи нищо повече. Ала внезапно прокънтял един глас: "Хирам! Хирам! Хирам!". Гласът го накарал да се втурне в морето от огън. Той го последвал и започнал да потъва надълбоко, докато достигнал центъра на Земята, където огънят има своя произход. Там той срещнал две фигури, неговият прадед Тубал-Каин и самият Каин. Каин бил осветен от блясъка на Луцифер, Ангела на светлината. Тубал-Каин дал на Хирам своя чук, който имал магическото качество да възстановява всички неща и му казал: "Ти ще имаш син, който ще събере около себе си един народ от знаещи хора и ти ще бъдеш прародител на онези, които са родени от огън, който носи мъдрост и кара човека да бъде дълбокомислен. " Чрез чука Бронзовото море отново било възстановено.

Хирам и царицата Балкис отново се срещнали извън града. Тя му станала жена, ала Хирам не бил в състояние да отклони ревността на Соломон и отмъщението на тримата калфи. Той бил убит от тях. Единственото нещо, което можал да спаси било триъгълника с майсторската дума, гравирана върху него, който той хвърлил в един дълбок кладенец. Хирам бил погребан и едно клонче от акация било посадено на гроба му. Акациевото клонче издало мястото на гроба на Соломон и Триъгълникът също бил открит. Той бил запечатан и заровен в място, известно само на малко хора (27). Било решено новата майсторска дума да бъде първата произнесена дума при намирането на трупа - това е думата, която се използва от свободните масони. Свободните масони с право водят своя произход от Храмовата легенда и от онези древни времена, в които бил съграден храмът от Соломон, като вечен паметник за тайната на 5-та коренна раса.