Лекции изнесени в Берлин между и 11. 1908

СЕДМА ЛЕКЦИЯ

Последният път, когато се срещнахме тук, аз завърших с това, че хрис- тиянството е нещо по-дълбоко, по-всеобхващащо, отколкото това, което се съдържа в религиозния елемент, и че в бъдещите времена, когато човечеството ще израсне зад пределите на това, което в хода на времето са свикнали да наричат религия, в това далечно бъдеще, казах аз тогава, съдържанието на християнството, освободено от религиозното в древ- ния смисъл на елемента, ще стане за човека факт на духовна култура. По този начин, християнството ще успее само да преодолее формата, която ние, изхождайки от предидущото развитие на културите, с право разглеждаме като форма на религиозен живот.

След тази последна лекция ми се наложи да се сблъскам с многообразни симптоми на културния живот. Вие знаете, че между последната и дне- шната среща стои една неголяма част от духовно научна дейност в три северни страни: Швеция, Норвегия и Дания. По-миналата неделя аз имах също лекции и в Стокхолм. В тези северни страни поради малкия брой жители, хората живеят по-далече един от друг, отколкото ние в на- шите страни на средноевропейската култура – само напомням, че цяла Швеция има толкова жители, колкото един Лондон,- че местностите, в които има много места, където съществуват условия за проявата на древните северни богове и съществата от древното жизнено обкръже- ние. Напълно може да се каже: за тези, които знаят нещо за спиритуа- лизма, това до известна степен е така, че от всички ъгли и краища се мяркат духовните образи на тези древни северни божествени същества, които стояли пред духовните лица на северните посветени в северните мистерии в тези времена, когато християнската идея още не е била навлязла в света.

Вътре в тази не толкова в поетичен, но също и в спиритуален смисъл, пронизани със саги местности може да се открие и друг признак. Между лекциите в Стокхолм аз трябваше да изнеса лекции в Упсал. В биб- лиотеката в Упсал – сред свидетелства от мистичен вид за древните дохристиянски времена – спокойно лежи първия древен немски превод на Библията, така наречения Сребърен кодекс, Четериевангелието, преведено в ІV столетие от готическия свещеник Вулфил. Забележител- но: по силата на кармичната връзка този християнски документ по вре- ме на Тридесетгодишната война бил изнесен от Прага, където се е нами- рал до този момент, и сега се съхранява в обкръжението на духовни същества, които в спомените изпълват духовната атмосфера на тази местност. И сякаш така е трябвало да бъде, този документ трябвало да почива на това място; тук намира място и още една необикновена исто-

От тези три открити лекции в Стокхолм, които трябваше да изнеса, ед- ната трябваше да бъде посветена главно на идеята “Пръстена на Нибе- лунгите” от Вагнер. И в същото време по афишните стълбове в града се известяваше за постановката на “Вагнер. Parnapеk – сумрака на богове”, като последната вечер се представяше този “Пръстен на Нибелунга”. Това са истински симптоми, които по такъв необичаен начин се препли- тат един в друг: светът на северните саги, които винаги са съдържали дълбоки указания за това, че някога ще дойде Този, който ще освободи този северен свят от боговете. Аз често засилвах вашето внимание вър- ху това, че настроението на северните саги се разкрива като отзвук в средноевропейския облик в това, че Зигфрид е поразен в единственото място, което е било все още уязвимо, и с това пророчески се показва мястото, което по-късно у Другия ще бъде покрито от кръста – за да се подчертае едновременно: тук е мястото, където още нещо отсъства. Това не е поетична игра, а е нещо извлечено от дълбините на инспири- рания свят на сагите. Защото този трагичен мотив се основава както на северната сага,така и на лежащата в нейната основа мистерия, че по местата на северния свят на боговете, по-късно ще встъпи християнския принцип. В северните мистерии навсякъде обръщат внимание на това, което всъщност означават този полумрак на боговете. Едновременно се подчертава – аз в това виждам нещо повече, отколкото поетичен образ – че в дълбочината на народното чувство, спомените за древните богове твърде дружелюбно живеят с онова, което е навлязло с християнството. Това се усеща като симптом, в тази оттеглила се готическа Библия вътре в древните спомени.

Може и по-нататък да се усети като признак, като указание за бъдещето, че в страните, където боговете на времето “Сумрака на боговете”, били толкова жизнени колкото е възможно, че те отново се възраждат, въз- кръсват в дадената им от Рихард Вагнер форма извън тесните граници на движещият се религиозен живот. Защото, който макар и малко да е в състояние да разбере знаците на времето, ще види в изкуството на Ваг- нер първата проблясваща звезда, като християнството, в неговата дъл- бока идея излиза от тесните рамки на религиозния живот в широк кръг на съвременната духовна култура. Можем да се вслушаме в душата на Рихард Вагнер, както религиозната идея на християнството излиза на- яве, как тя разкъсва религиозните пътища, за да стане нещо всеобхваща-
що. Когато той се намира на брега на Цюрихското езеро до вилата на Везендонк през 1857 година, точно през Страстния Петък, и се любува на първите разпукващи се есенни цветя, в този разпукващ се живот въз- приел душевното зърно на “Парсифал”, и това е трансформация на оно- ва, което в християнството живее в началото като религиозна идея на по-широк план. И след като той първоначално извисил своята душа към пророчеството за предизвестие на християнството, което така мощно просияло в неговия “Пръстен на Нибелунгите”, по-късно в “Парсифал”, тази християнска идея е излязла в своята цялост и завоюва далечни хоризонти. Така тя станала изходен пункт за това бъдещето, когато хри- стиянството ще бъде не толкова религиозен живот, а живот и познание, живот изкуство, живот красота в пълния смисъл на думата.

Днес това трябва да се постави пред вашата душа за да се доближим до края на нашето предишно разглеждане като нещо, което може да възбу- ди основното усещане за това, което ще стане християнството за човече- ството. Опирайки се на това, ние искаме днес, изхождайки от дълбините на развитието на човечеството, да направим преглед на отношенията между религията и християнството. Тъй като и в момента времето, не е неблагоприятно, за да се предположи такова разглеждане пред нашите души.

Ние се намираме в непосредствена близост до този велик символичен празник, който може да се изрази като празник, който показва победата на духа над смъртта. Ние се намираме в преддверието на Пасха. И ние си спомняме, това разглеждане, когато се опитахме да вникнем в сми- съла на Рождество, изхождайки от дълбините на същността на материя- та. Когато си представим от по-висша гледна точка от една страна праз- ника Рождество, а от друга Пасха с нейния блясък на Троицата, то то- гава когато правилно наблюдаваме, пред нашите духовни очи по чуден начин ни се представя отношението между религията и християнството.

Ще сме принудени и по-нататък да привличаме основи за това наблюде- ние, но и от това ние ще видим, че ,всъщност, такива празници се явяват запазени, и че те могат да пробуждат нашата душа. И по-нататък ще се връщаме в развитието на човечеството, макар и не толкова далече, както в последната лекция, поради недостиг на време и място. Но наблюде- нието, което предприехме ще ни помогне с това, което ние видяхме в хода на развитието на небесните същества. Днес ние ще се задълбочим в миналото само, примерно до средата на Атлантския период. Това е този период от време, когато предците на днешното човечество живеели на запад от Европа, между Европа и Америка, на континента, който днес образува дъното на Атлантическия океан. Земята тогава изглеждала по друг начин. Това, което днес е покрито с вода, тогава е било земя, и там

Днес е нормално за човек, когато се събужда сутрин, със своето астрал- но тяло и Аза да се потапя във физическото и етерно тяло. И с това потапяне дава възможност неговите очи да виждат, ушите да слушат и неговите други сетивни органи да възприемат впечатленията на сетив- ния свят около него. Той се потапя в своя мозък и нервната система и комбинира сетивните си впечатления. Това е неговия дневен живот. Ве- чер отново извлича астралното си тяло и Аза от своето физическо и етерно тяло. И когато човек заспи, и неговото физическо и етерно тела лежат в леглото, тогава изчезват всички впечатления на сетивния свят и дневния живот. Тогава изчезват удоволствието и мъката, радостта и болката, всичко, което представлява вътрешния душевен живот, и мъгла и мрак се явява нощният живот около човека.

Но в средата на атлантските времена това още не е било така. Тогава живота на съзнанието на човек представлявал нещо съществено друга картина. Когато човек сутрин се потапял в своето физическо и етерно тяло, тогава пред него излизали не тези определени и ясно разграничи- ми образи на външния физически свят, а образите били твърде много неопределени, например така, както днес се явяват уличните фенери в гъста мъгла, като че ли обкръжени от аурата от цветна дъга. Тук имате не голямо подобие, за да си съставите представа за онова, което атлан- тът е виждал по средата на своето развитие. Само тези цветове окръжа- ващи предмета, които още не били определени от ясни контури, както човек ги вижда сега, а също и звуците, звучащи от предметите, не са били още толкова сухи и скучни тонове и цветове, както днес. В тези цветни контури, които обкръжавали също всички живи същества, се изразявало нещо от вътрешния душевен живот на съществата, така че човек, потапяйки се в своето физическо и етерно тяло, възприемал и нещо от духовната същност на явленията, които го обкръжавали, и за разлика от днешния ден, когато той, потапяйки се сутрин в своето етер- но и физическо тяло, възприема само броя на физическите предмети в техните ясни граници и цветни повърхности. И когато човек вечер е оставял физическото и етерно тяло, тогава около него не се е прости-
рала беззвучна тишина и тъмнина. Тогава образите, които е възприемал, били за него малко по-различни, но все пак не по-слаби отколкото през деня. Разликата била само в това, че по време на дневния живот той възприемал предмети на минералното, растителното, животинското и човешкото царство. Обаче, през нощта, когато човекът излизал от свое- то физическо и етерно тяло, тогава пространството около него се напъл- вало също с такива цветни образи и тонове, изходящи от всевъзможните впечатления на обонянието и вкуса от всичко, което се намирало около него. Но тези цветове и тонове и впечатленията от топло и студено, които той възприемал, са били облекла и обвивки на духовни същества, които не са слизали до физическо въплъщение, същества, чиито имена и образи можем да получим от митовете и сагите. Защото митовете и са- гите не са народно творчество, а спомени за видения, които са имали хо- рата на древните времена в подобни състояния, защото тези хора въз- приемали духовното през деня и през нощта. Човекът действително през нощта е живял обкръжен от тези северни божествени светове, за които съобщават сагите и митовете. Один, Фрея и всички останали образи от северните саги не са измислени. Те живеели също толкова истински в духовния свят човечеството през това време, както днес човек живее в обкръжението на съвременниците си. И сагите и митовете са възпоми- нания за това, което човек е преживявал в действията си в своето су- мрачно ясновидско състояние.

Когато това състояние на съзнанието, което се е развило от още по-дре- вно състояние, израствало все повече и повече, тогава слънцето на не- бето е било в знака Везни, в тази точка от времето, която днес наричаме пролет. И ако продължим по-нататък във времето, което наричаме атла- нтско, ще видим как все повече започват да се образуват състоянията, които имаме днес. Все по-смутни и малко различими станали впечатле- нията, които имал човек, когато неговото астрално тяло и Аз се отделя- ли през нощта от физическото и етерното тяло. С една дума все повече и повече – ако позволите да се изразя парадоксално – нощта за него ста- нала нощ, а денят станал ден.

След това станал атлантския потоп и дошли следатлантските култури, тези, които често съм ви описвал, които ние наричаме древноиндийска култура, през чието време светите Риши сами учели хората; древнопер- сийската, хелдео-асиро-вавилонско-египетска култура, след това гръко-латинската и накрая нашата култура. Ако днес поискаме да опишем настроението, в което живеели хората в следатлантското време и също частично в последното време на атлантската епоха, то това настроение ще изглежда по този начин: навсякъде народите, също и тези, които отишли на изток, и там отседнали като потомци на атлантските народи,
още били под властта на древните възпоминания, древните саги и ми- тове, които възпроизвеждали това, което хората изживели в по-ранни времена, в по-ранни състояния на съзнанието на атлантското време. Те- зи саги народите са ги взели със себе си от това време, съхранявали ги и разказвали за тях. Това ги е изпълвало и древните жители на севера още чувствали силата, която им говорила от сагите и митовете, защото все още имали спомена за онова, което предците им виждали, и за което се разказвало.

В тези народи се е съхранило и още нещо. А именно това, което тези народи не са преживяли, но са го преживяли посветените на древните времена, свещениците на мистериите и мъдреците на мистериите. На тях им било позволено духовно да виждат в дълбините на мировото би- тие, които днес отново се разкриват благодарение на духовното изслед- ване. Било им позволено, защото състоянието на душите на предците на човека, в поколенията на посветените, били като народна душа, която в древните времена все още живеела в духовния свят. И все още имало в тези времена ясновидско състояние в сумрачен вид. Както народите са съхранявали своите саги, приказки, легенди, които многократно пречу- пени доказвали това, което по-рано е било преживяно, то в пра-древната мъдрост било съхранено онова, което било съзерцавано в мистериите, което се пази грижливо в тези древни времена: всеобхващащото миро- возрение, което по-късно в мистериите можело да бъде пренесено в те- зи, които посвещавали до непосредствено индивидуално състояние. Са- мо изкуствено можело да се предизвикат тези състояния в древните ми- стерии, които в древните времена са били естествени.

Защо в древните времена духовните възприятия били естествени? Защо- то тогава е съществувала и друга взаимовръзка между физическото и етерното тяло. Днешната взаимовръзка е възникнала през последното следатлантско време. При атлантския човек горната част на етерната глава също и другите части на етерното тяло са се простирали далече извън неговата физическа глава, и постепенно, едва в края на Атлантида етерната глава напълно се потопила във физическата глава. Това довело почти до съвпад на етерното и физическото тяло. Чрез това сливане на етерната и физическа глава било предизвикано по-късното състояние на съзнанието, което станало присъщо за хората в следатлантските време- на: възможността да възприемат физически предмети в техните отчет- ливи граници. Че той може да чува тонове, да усеща аромати, да вижда цветовете на повърхностите, когато повече не се явяват свидетелство на духовното от вътрешното съдържание на нещата; всичко това е свърза- но с по-силното сливане на физическото и етерното тяло, което тогава е ставало постепенно.
В по-древните времена, когато етерното тяло все още частично е било извън етерното и физическото тяло, е било така, че тази намираща се извън етерното тяло част е можела все още да получава впечатления от астралното тяло, и те са се явявали като възприятия на древното сум- рачно ясно виждане. Едва когато етерното тяло напълно се е потопило във физическото тяло, древното сумрачно ясновиждане било напълно отнето от човека. Затова в тези древни дохристиянски мистерии, в по- светените йерофанти трябвало по изкуствен начин да се предизвика то- ва състояние, което в атлантско време било естествено. Тук ние вижда- ме, с учениците за посвещение в мистерийните храмове са се отнасяли по такъв начин, че след като астралното тяло получавало съответните впечатления, етерното тяло частично се извличало от посвещаващият свещеник, така, че физическото тяло се въвеждало в три и половина дневен летаргичен сън, един вид състояние на парализа. И когато етер- ното ставало свободно, астралното тяло можело да му предаде всички преживявания, които по-ранния атлантски човек имал в естествено състояние. Тогава древния посветен можел да види онова, което за него е не само съхранено от писанието, не е просто традиция, а сега за него ставало индивидуално преживяване.

Да осъзнаем, какво тогава е изживявал посветеният. По времето когато свещеникът на мистериите частично извличал етерното от физическото тяло е въвеждал в това извлечено етерно тяло впечатленията на астрал- ното тяло,посвещаваният е изживявал духовните светове толкова силно, че спомените за тях той е можел да внесе във физическия свят. Той ста- вал свидетел на онова, което ставало в духовните светове. Можел е да остави в себе си свидетелствата за това. И сега, той се издигал над всич- ко, което било направено за народите и нациите, защото бил посветен в това, че всичко, че всички народи са съединени един с друг: в прамъд- ростта, в праистината.

Така е било в древните мистерии. Също така е било и в миговете, за които ме се отдаде да ви разкажа при мистериите на Рождество, където тези неща, които всъщност, образуват характерното за по-късното съз- нание, били скрити от погледа на посветения. Помислете за това, че всъщност в следатлантското съзнание, човекът не можел повече да про- никва вътре в нещата и виждал само повърхността на предметите от фи- зическия свят. Онова, което станало непроницаемо и невидимо за съзна- нието на човека от следатлантското време, било за посветения прони- цаемо и видимо. Когато за него настъпил великият момент, наричащ се нощта на посвещение, тогава е можел да вижда през твърдта на земята и той можел “да виджа слънцето в полунощ”, духовното слънце вижда “в полунощ”. Всъщност, това дохристиянско посвещение било един вид
извикване на това, което за хората на древните времена е било нещо естествено и са го изживявали като естествено състояние на съзнанието. Но хората все повече израствали над това спомняне за древните време- на. Ние видяхме как крачка след крачка с прогресивни културни цикли, човечеството израсло от тези древни възпоменания, и как все повече и повече изчезвала способността за изживяване на нещо извън физиче- ското тяло.

В първите времена на следатлантската епоха, в древна Индия, в персий- ската, халдейската, дори и в египетската култура имало много хора чии- то етерни тела не са били съединени до такава степен с физическото тяло, така че те можели да имат впечатления от духовните светове като атавистичен остатък от по-ранните времена. Но по-късно през гръко-ла- тинската епоха изчезнали всички тези преживявания на по-ранните времена, и все по-малко е имало възможност да се правят посвещения по същите начини като преди. Изчезнала също и възможността да се съхранят за хората спомените за древната прамъдрост. Ние все повече се приближаваме към нашия пети период, който, погледнато отвътре, има особено значение за еволюцията на човечеството.

В четвъртият период, т.е., в гръко-латинският, нещата са стояли по та- къв начин, че можем да кажем, че тогава с еднакъв успех са можели да притежават както спомена за онова, което човечеството е виждало с по- мощта на древното сумрачно ясновидство, така и от друга страна, някои хора изцяло пребивавали във физическото тяло и вследствие на това били абсолютно затворени за духовния свят. Целият наш живот ни по- казва, че човекът от нашия пети следатлантски период се е спуснал още по-дълбоко във физическото тяло. Външен признак за това е възниква- нето на материалните представи. Първоначално възникнали в четвъртия период в древногръцките анатоми. След това изчезват и отново възник- нали, докато не станали все по-силни и по-силни през последните чети- ри столетия, така че човекът не само изгубил позитивното древно съдъ- ржание на духовните светове, но също и вярата в духовните светове въобще. Това е констатация от факти. Човекът в този пети период до- толкова дълбоко се спуснал във физическото тяло, че е загубил дори и вярата. Много хора напълно са изгубили вярата в съществуването на духовните светове.

Да се попитаме сега от друга гледна точка: какъв е бил хода на човеш- кото развитие? Обръщайки се назад в това древно атлантско време, кое- то се опитахме да направим сега нагледно, и можем да кажем, че там човекът живеел със своите богове. Той вярвал не само в себе си и в три- те царства на природата, но той също така е вярвал във висшето царство на духовните светове, тъй като е бил техен свидетел в това атлантско

Но тези факти все повече изчезвали. Все повече съдържанието на духов- ните светове ставало спомен, частично съхранен в традициите, с това, което е разказвало за древните времена; което са виждали предците, ча- стично се е съхранило в саги и митове, и това, което отделни особено предположени ясно виждащи хора виждали сами. Но преди всичко съдържащото се в духовните светове се съхранило в това, което пазели свещениците от култа Хермес в Египет, свещениците от култа на Зара- тустра в Персия, мъдреците на халдеите, индийските последователи на светите Риши, всичко това не било нещо по-различно от изкуството, отново с посвещение да правят човек свидетел на онова, което прачове- чеството е виждало по естествен начин в собственото си обкръжение. И според това, от какво е бил направен народа, от какви особени способ- ности и усещания, според климата, в който той живеел, от това зависи- ло, какво именно се съхранявало в мистериите, в религията, на народа преобразувано в образи. И все пак в основите на тези религии като вели- ко единство лежала прамъдростта. Тя била еднаква, единна, независима от това дали я пази грижливо Питагор в школата си, или учениците на Хермес в Египет, или халдейските мъдреци, или последователите на Заратустра в Предна Азия, или привържениците на Брама в древна Ин- дия – навсякъде била една и съща прамъдрост, само обусловена от по- требностите и особеностите на отношенията в народните религии, явя- ващи се на отделните места. В това се вижда създаването на религиозна- та култура.

Какво е това религиозна култура? Религиозната култура се явява по описания начин, действащ посредник между духовните светове и тази част от човечеството, която не притежава повече способността да въз- приема този духовен свят чрез своите органи на възприятието. Религия- та станала възвестител на посланията от духовния свят за тези, които не са в състояние вече да изживяват духовния свят като факт. Така се раз- пространил духовния живот, като култура, под формата на религия по цялото земно кълбо. Така е живял в различните културни периоди, от

древноиндийския, древно персийския, египетско-халдейската, гръко-ла- тинската епоха до наше време.

Човекът бил потопен в своето физическо тяло с цел да познае външния свят, да изживее физически чувства, за да може онова което изживее от външна страна с помощта на физическите чувства, да го вземе вътре в духовната си същност, за да го въведе в бъдещите степени на еволюция- та. Но сега, доколкото сме се потопили във физическото тяло, тъй като сме прекрачили средата на следатлантската култура, ние се намираме в особена ситуация. Все още не всички, но значителен брой от хората вече се намират в тази ситуация. Цялото вътрешно развитие на човече- ството става по забележителен начин. То върви, така да се каже, до из- вестен момент напред, а след този момент то тръгва в обратно напра- вление. След като развитието се спуска надолу до известен момент, то отново се издига нагоре и отново минава през същите етапи, само че в по-висша форма, и по този начин, днес, човекът действително се намира пред забележително бъдеще: пред бъдещето – това се знае от всеки, на който е известен този дълбоко значим факт за развитието на човечество- то,- че неговото етерно тяло постепенно отново се освобождава, след като се е потопило във физическото тяло, в което той в ясни очертания и форми е възприемал всичко онова, което може да се възприеме днес във физическия свят. Необходимо е етерното тяло да се освободи отново, необходимо е отново да се възвиси, за да може човек да бъде одухотво- рен и да може отново да възприема духовния свят. Действително, чове- чеството днес вече се намира в тази точка, когато в по-голямата си част човешките индивидуалности отново се освобождават от етерното тяло.

Тук, пред нас излиза нещо във висша степен необикновено.Точно това е тайната на нашата културна епоха, до която сега ще се докоснем, ако изведем този факт пред нашия поглед. Ние трябва да си представим, че етерното тяло е навлязло дълбоко във физическото тяло, и сега трябва да започне обратния път. То трябва да вземе от физическото тяло всич- ко, което може да бъде възприето с физическите сетива. Но, благодаре- ние на това, етерното тяло отново се освобождава, всичко, което по-рано било физическа действителност, трябва да бъде постепенно одухо- творено. Човекът трябва да вземе в бъдещето съзнание, знанието, че във физическото също има духовно. Защото какво излиза от него? Неговото етерно излиза от физическото тяло, и понеже човек съхранява само вя- рата във физическия свят, и в него отсъства съзнанието, че духовното е действителност във физичното, което излиза с етерното тяло като плод от изживяното във физическото тяло. По този начин, може да се случи, че хората, така да се каже, да не намерят подстъпите към това освобож- дение на тяхното етерно тяло.

Аз ще преведа само един пример: неотдавна се появи една психологи- ческа книга на едни немски професор. Там е посочено, че душата всъщ- ност е съвършено идентична с мозъка, и от друга страна посочва напра- вленията там отвън, тук отвътре. Вътрешно – това са чувства и воля, а външно – това е мозъкът, изследван анатомо-физиологично. В тази книга ще намерите изключително изказване; там се посочва, че ако това би била самостоятелна душа, то би трябвало да се разбере, че тази само- стоятелна душа би трябвало да увеличава или да намаля своите сили чрез всички впечатления, които човек възприема. Но съществува закон за съхранение на енергията, който казва, че всички сили, които човек възприема отвън, трябва отново да излезнат извън него, и се посочва, че при човека също и цялата топлинна енергия, която той възприема, отно- во се отдава. Но тъй като това се подчинява на закона за съхранение на енергията, и там се вижда, че това, което влиза, също и излиза отново, и от това следва да се направи извод, че там няма агресия върху самостоя- телната душа, а стават чисто материални процеси, които влизат вътре и отново излизат навън.

Не става дума за някаква остра критика на тази книга и на това учение, което се преподава в катедрите на нашата официална наука, тъй като хората не могат да се въздържат от измисляне на такива учения; те жи- веят в страшна сугестия. Ако изследваме в действителност колко топли- на постъпва в човека и колко излиза от него, и на тази основа заключа- ваме, че в него няма душа, то това е примерно същото както ако някой би застанал пред банка и би поискал да изследва каква парична маса влиза и излиза отново, и ако на тази основа би направил заключение, че както цялата енергия, т.е., паричната маса, отново е излязла, то това оз- начава, че в банката няма никакви служители! Такъв вид мисъл-форми днес се намират навсякъде, във всичко, което се счита за официална психология. И колко нечувано сугестивно действат те на съвременното човечеството. Това е време, в което, тези, които искат да бъдат водачи на човечеството и които предполагат, че си служат безусловно с наука- та, са потопени по-силно от всякога във физическото си тяло. По време на навлизането на етерното тяло във физическото тяло те напълно са изгубили съзнание, за съществуването на духовния свят, и, за това тряб- ва да се каже, че тези учени най-много от всички принадлежат на съдба- та, за която сега трябва да ви опиша. Каква е съдбата на тези хора в бъдеще?

Правилният начин на живот на човека в бъдеще, когато етерното тяло ще бъде отново свободно, означава, че този човек трябва да има осъзна- ване за това, какво предлага чрез себе си на това етерно тяло, и какво съответства на човечеството. Само по този начин той би имал осъзна- ване за това, че предлага себе си като познание на духовния свят, затова е необходимо, човечеството да пренесе през тази точка, когато човекът напълно се потапя във физически-чувственото, познанието, че духовния свят съществува. Не бива да се допусне, да бъде изгубен прехода от ре- лигиозния живот към живота на познанието. Човекът е слязъл надолу от живота сред боговете, към живота с боговете, той отново ще се издигне. Но той трябва да ги познава! Той действително трябва да знае, че бого- вете са реални! Човекът повече няма да може да си спомня за древните времена, ако неговото етерно тяло отново бъде свободно. Ако в средни- те векове той е изгубил съзнание за духовния свят, ако той вярва само, че живота във физическото тяло и видимото във физическо тяло се явя- ва като единствена действителност, тогава за бъдещето той увисва във въздуха. Тогава той не познава себе си в духовните светове, тогава губи почва под краката си. И за него има опасност от това, което наричаме “духовна смърт”; защото това,което е около него се оказва недействи- телно, илюзия, за тази действителност в него няма съзнание; в това той не вярва, и той умира. Това се явява действително умиране в духовния

Но къде, все пак се намира тази точка в еволюцията на човечеството, в която може да бъде достигнато пълно съзнание за душевния свят? Това е този момент, в който през слизане във физическото тяло и чрез него- вото преодоляване пред хората е представен великия образ, който е да- ден в Христос. Чрез пълното разбиране на Христос става достижима възможността да се извоюват подстъпите към всички спомени на ми- налото и към цялото проникване в бъдещето. Защото всички основатели на религии до Христос, какво са посочвали те? Те показвали миналите инкарнации и следващите инкарнации на човека. Христос влязъл в тяло- то на Исус от Назарет, когато Исус от Назарет е бил 13 годишен. Хрис- тос бил същност, която е живяла във физическо тяло само веднъж. И чрез тази еднократна победа над смъртта, ако правилно се разбере това, се посочва на човека, как трябва да живее, за да внесе във бъдещите времена съзнание за съществуването на духовния свят. Това е единение- то с Христос.

И как ще живее идеята за Христос в човека на бъдещето? Човекът на бъдещето също ще разглежда нашата епоха, когато човек е живял във физическо тяло, както човекът от следатлантско време разглеждал атла- нтското време, когато хората живеели заедно с боговете. Той ще чувства себе си победител над това, което се преживява във физическото тяло. Когато след това той отново се издигне на духовен план, ще посочва физическото тяло, като нещо, което е преодоляно. Това трябва да чувст- ваме във великото пророческо действие, когато съзерцаваме чудото Пасха.

Човекът на бъдещето има пред себе си две възможности: едната възмо- жност е тази, той да си спомня за времето, когато е имал преживявания във физическо тяло и да си казва, че само това, което е било тогава е било действително. Ние се намираме в света на илюзиите, в действител- ност е имало живот във физическо тяло. Такъв човек гледа на изоставе- ното физическо, като на гроб, и това, което вижда в гроба е труп, но трупът като физическо представлява за него истинска действителност. Това е едната възможност. Другата възможност е такава, че гледа назад в изживяното във физичния свят като на гроб, но така, че вярва, като че ли физическото се явява истинско, действителност; той казва, чувствай- ки дълбоко при това истината на думите: “Този, Когото вие търсите, Него там вече го няма!” Гробът е празен, и Този, за Когото става дума, Той възкресе! Празният гроб и възкръсналия Христос – това е мистерия- та на пророчеството; и по този начин в мистерията на Пасха имаме ми- стерията на пророчеството.

Когато човечеството няма да има нужда от религиозните съобщения, които му носят вест за боговете на древните времена, защото отново ще живее сред боговете, тогава Христос ще бъде за тях онзи, който ще им дава сила, за да намерят правилното взаимоотношение сред боговете. Тогава повече няма да се нуждаят от религията, за да вярват в боговете, които тогава отново ще виждат, тъй както по-рано не е имало нужда от нея, когато хората са живеели сред боговете. Тогава не е нужно да вяр- ват в боговете, които отново ще виждат, ако те влязат сред боговете, подсилени с това, което дава християнството. Те сами ще бъдат одухот- ворени всред духовните същности и тяхната работа преминава сред ду- ховните същности. Така човекът вече съвсем в не толкова далечно бъде- ще отново ще вижда, как физическият свят губи за него своето значе- ние, и как, така да се каже, физическите неща ще избледняват. Тяхната действителност ще избледнява, дори ако човекът още дълго време пре- бивава на Земята. Ако, обаче, физическите неща изгубят своето значе- ние и важност и избледнеят, тогава човекът ще вижда угасващото значе- ние на физическото или няма да успее да повярва в духовното, което за- става пред него, или все пак той ще успее да повярва и да се понесе съз- нанието за духовността на бъдещето, и тогава няма да познае духовната смърт.

Да противостоят на действителността, която като такава не познават, това означава да се разруши в духа. В такава духовна разруха ще живеят
хората, ако духовните светове започнат да се явяват пред тях при осво- бождаване на етерното тяло и при това са непознати за тях като такива. Днес някои хора вече могат да имат съзнание за духовният свят, но то го няма, и затова го отхвърлят, и това се изразява в нервност, неврасте- ния, в патологичен страх. Това е като ответен удар предизвикан от отсъ- ствието на съзнание за духовния свят. Който чувства това, той чувства също и необходимост от духовното движение, което прераства в чиста религия, съхранява вярата в човека, носи пълно познание на духовния човек. Да се познае Христос означава също да се познае духовния човек.

Идеята на Христос да заживее в бъдещето на човечеството, означава да се преодолее християнството като религия и да се разкрият далечните хоризонти на християнството като познание. Християнството ще влезе в изкуството, ще го разшири и оживи, ще стане образуваща сила за изку- ството в най-висша степен. “Парсифал” на Рихард Вагнер е подготовка за това. Християнството ще навлезе във всички проявления на живот на Земята, и когато религията вече отдавна няма да е нужна повече на човечеството, тогава човечеството ще се намира под силното влияние на християнския импулс, който трябваше да бъде даден на човечеството, когато то беше в средата на четвъртия културен период. В гръко-латин- ската културен период Христос е излезнал сред човечеството. И както човечеството е трябвало да се спусне в дълбините на материалния жи- вот, така то е трябвало отново да се издигне към познанието на духа. И този импулс е даден от явяването на Христос.

Тези усещания трябва да ни въодушевяват през дните, в които симво- лично имаме около себе си мистерията на Пасха, през периода на Пасха. Защото мистерията Пасха не е само мистерия на спомените, но също е и мистерия за бъдещето, пророчество на човека, който постепенно все по- вече и повече освобождава себе си от връзките и пътя и обстоятелствата на чисто физически чувствения живот.