Лекции изнесени в Берн от до 12. 1910 г

ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

След раз­ка­за за Изкушението, ко­ето ние ока­чес­т­вих­ме ка­то им­пулс за един осо­бен вид посвещение, ид­ва ред на това, ко­ето Христос Исус - ка­то зас­тъп­ник на ста­ро­то уче­ние - мо­жа да пре­да­де на сво­ите уче­ни­ци под ед­на съ­вър­ше­но но­ва форма; а пос­ле и всич­ко онова, ко­ето им предостави, но ве­че не ка­то зас­тъп­ник на учението, а нап­ра­во - сти­га то­зи из­раз да е упот­ре­бим в на­шия слу­чай - ка­то един вид сила, ед­на оз­д­ра­ви­телна за чо­ве­ка сила. Всичко то­ва е пред­с­та­ве­но в т.нар. изцеления. После ние нап­ра­вих­ме он­зи преход, кой­то - как­то вче­ра ка­зах - изис­к­ва уси­лия и доб­ра воля, как­ва­то се пос­ти­га след ос­мис­ля­не­то на оне­зи ­

Евангелието на Матей опис­ва сво­е­об­раз­но­то из­рас­т­ва­не на един от уче­ни­ци­те или апостолите. Обаче ние ще раз­бе­рем то­зи ин­ди­ви­ду­ален и край­но за­бе­ле­жи­те­лен мо­мент в жи­во­та на един от апостолите, са­мо ако го из­в­ле­чем от мно­го по­-го­ле­ми и ма­щаб­ни съотношения. Нека да раз­г­ле­да­ме ин­ди­ви­ду­ал­ния нап­ре­дък на чо­ве­ка в хо­да на ми­ро­ва­та еволюция. Не слу­чай­но ние пре­ми­на­ва­ме от ед­на ин­кар­на­ция в дру­га инкарнация. През сле­дат­лан­т­с­кия пе­ри­од ние не слу­чай­но ми­на­ва­ме ин­кар­на­ции в Първата сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епоха, древно-индийската, а пос­ле - в пер­сийс­ка­та кул­тур­на епоха, в египетско-халдейската, в гръц­ко­-ла­тин­с­ка­та и т.н.; те­зи ин­кар­на­ции оз­на­ча­ват за нас не друго, а ве­ли­ко­то учи­ли­ще на са­мия живот, по­не­же при вся­ка една от те­зи ин­кар­на­ции ние по­ема­ме в се­бе си не­що от съотношенията, не­що от ха­рак­те­ра на съ­от­вет­на­та култур­на епоха. Така ние пос­те­пен­но израстваме. И в как­во точ­но се из­ра­зя­ва то­ва из­рас­т­ва­не на чо­ве­ка през от­дел­ни­те кул­тур­ни епохи?

Както зна­ем от Антропософията, чо­ве­кът е из­г­ра­ден от че­ти­ри раз­лич­ни със­тав­ни части. И ако ги изброим, от ан­т­ро­по­соф­с­ка глед­на точка, ще имаме: фи­зи­че- с­ко тяло, етер­но тяло, ас­т­рал­но тя­ло и свър­за­на­та с не­го Сетивна Душа, пос­ле Разсъдъчната Душа, Съзнателната Душа; а по­-на­та­тък след­ват по­-вис­ши­те зве­на на човеш­ка­та природа: Духът-Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух. Всъщност вся­ка от сле­дат­лан­т­с­ки­те кул­тур­ни епохи е доп­ри­нес­ла не­що за из­г­раж­да­не­то на от­дел­ни­те със­тав­ни части. През Първата сле­дат­лан­т­с­ка епоха, древно-
индийската, чо­ве­кът е по­лу­чил из­вес­т­ни сили, ко­ито са ук­ре­пи­ли не­го­во­то етер­но тяло, та­ка че в етер­ното си тя­ло той е ста­нал не­що по­ве­че от това, ко­ето е бил по-рано. Що се от­на­ся до фи­зи­чес­ко­то тяло, съ­ответ­ни­те въз­дейс­т­вия бя­ха уп­раж­не­ни още в края на Атлантската епоха; до­ка­то с етер­но­то тя­ло за­поч­ват да се про­явя­ват оне­зи качества, ко­ито чо­ве­кът след­ва­ше да по­лу­чи имен­но в хо­да на Следатлантската епоха. И така, през древ­но­-­ин­дийс­ка­та епоха, в не­го­во­то етер­но тя­ло бя­ха вло­же­ни из­вес­т­ни ук­реп­ва­щи сили, ка­то после, през древ­но­-пер­сийс­ка­та епо­ха съ­от­вет­ни­те си­ли бя­ха вло­же­ни в Сетивната Душа. През Четвъртата след ат­лан­т­с­ка епоха, гръцко-латинската, в не­го бя­ха вло­же­ни си­ли­те на Разсъдъчната Душа, а се­га ние жи­ве­ем в епохата, ко­га­то съ­от­вет­ни­те си­ли пос­те­пен­но ще тряб­ва да бъ­дат вло­же­ни в Съзнателната Душа. Като цяло, в то­ва отношение, чо­ве­чес­т­во­то не е нап­ред­на­ло кой знае колко. Обаче ние знаем, че пред­с­тои Шестата след ат­лан­т­с­ка епоха, ко­га­то в чо­веш­ка­та при­ро­да ще бъ­дат вло­же­ни си­ли­те на Духа-Себе, а през Седмата след ат­лан­т­с­ка епо­ха - си­ли­те на Духа-Живот. А пос­ле ние от­п­ра­вя­ме пог­лед към ед­но още по­-да­леч­но бъде- ще, ко­га­то нор­мал­но­то чо­ве­чес­т­во ще раз­по­ла­га със си­ли­те на Човека-Дух или Атма.

Нека се­га да раз­г­ле­да­ме раз­ви­ти­ето на от­дел­ния чо­веш­ки индивид. Впрочем ние го­во­рим за чо­ве­ка в пъл­но съгла­сие с онези, ко­ито чер­пе­ха вер­ни­те си из­во­ди за не­го­ва­та при­ро­да от древ­ни­те Мистерии. Но тък­мо по този на­чин тряб­ва­ше да гле­дат на чо­ве­ка съ­що и апостолите: а то­ва те мо­же­ха да пос­тиг­нат са­мо бла­го­да­рение на поучаващите, жи­вот­вор­ни сили, ко­ито се из­ли­ва­ха вър­ху тях от Христос Исус. И тък­мо ако раз­г­леж­да­ме чо­ве­ка такъв, ка­къв­то е днес или по вре­ме­то на Христос Исус, ние ще ус­та­но­вим у не­го оп­ре­де­ле­ни заложби, както нап­ри­мер и в ед­но рас­те­ние съ­щес­т­ву­ват оп­ре­де­ле­ни заложби, ко­ито са на­ли­це още до­ка­то то има са­мо зеле­ни листа, т.е. пре­ди по­ява­та на цвят и плодове. Ние пог­леж­да­ме към ед­но та­ко­ва растение, ко­ето има са­мо зе­ле­ни листа, и знаем: то­ва рас­те­ние при­те­жа­ва оп­ре­де­ле­ни заложби; след време, при нор­мал­ни усло- вия, то ще да­де цвят и плодове. Както е вярно, че от растението, раз­по­ла­га­що пър­во­на­чал­но са­мо със зе­ле­ни листа, след вре­ме ще из­рас­нат цве­то­ве и плодо- ве, съ­що та­ка е сигурно, че от човека, кой­то по вре­ме­то на Христос Исус има­ше са­мо Сетивна Душа и Разсъдъчна Душа, ще из­рас­не и Съзнателната Душа, ко­ято на свой ред ще се от­во­ри за Духа-Себе, та­ка че та­зи вис­ша тро­ич­ност да се влее в чо­ве­ка ка­то не­що съ­вър­ше­но ново, ка­то един ис­тин­с­ки бо­жес­т­ве­но­-ду­хо­вен дар. Ето за­що мо­жем да кажем: Човекът се раз­ви­ва от ка­чес­т­ва­та и съдър­жа­ни­ето на сво­ята душа. Както рас­те­ни­ето нап­ред­ва от зе­ле­ни­те листа, през цъф­те­жа и сти­га до пло­до­вете, та­ка и чо­ве­кът нап­ред­ва по та­къв начин, че от Сетивната Душа, Разсъдъчната Душа и Съзнателната душа под­гот­вя един вид цъфтеж, от­п­ра­вен към онова, ко­ето сли­за от бо­жес­т­ве­ния свят, за да мо­же чрез приема­не­то на Духа-Себе да се из­диг­не до ви­си­ни­те на об­що­чо­веш­ка­та ево- люция.

И как на­зо­ва­ва­ха в Мистериите он­зи вът­ре­шен цъф­теж на чо­веш­ко­то същество, кой­то се под­гот­вя­ше ка­то ес­тес­т­вен ре­зул­тат от не­го­во­то развитие? И как тряб­ва­ше да бъ­де на­зо­ван той в об­к­ръ­же­ни­ето на Христос Исус, ако уче­ни­ци­те му дейс­т­ви­тел­но ис­ка­ха да нап­ред­ват по своя път? Назовавали са го, ако тряб­ва да го пре­ве­дем на наш език, с из­ра­за „Син на човека" или „Син човешки"; за­що­то гръц­ки­те ду­ми υιοξ του ανδρωπου съв­сем ня­мат тяс­но­то зна­че­ние на на­ша­та ду­ма „син" ка­то „син на един баща", а мно­го по­-ши­рок смисъл, включ­ващ ес­тес­т­ве­но­то про­дъл­же­ние на ед­но същество, из­рас­т­ва­що от не­го как­то нап­ри­мер рас­те­ни­ето дава в оп­ре­де­ле­но­то вре­ме сво­ите плодове. Ето защо, нор­мал­но раз­ви­ти­те хора, ко­ито все още не бя­ха под­гот­ви ли ес­тес­т­ве­ния плод в Съзнателната Душа и в се­бе си ня­ма­ха ни­що от υιοξ του ανδρωπον, казваха: Да, нор­мални­те хо­ра още не са раз­ви­ли ни­що от „Сина човешки"; оба­че ви­на­ги се на­ми­рат хора, ко­ито са из­п­ре­ва­ри­ли сво­ите се­бе­по­доб­ни и, та­ка да се каже, пред­ва­ри­тел­но но­сят в се­бе си от­ли­чи­тел­ни­те бе­ле­зи на след­ва­ща­та епоха. Между пред­во­ди­те­ли­те на чо­ве­чес­т­во­то за­дъл­жи­тел­но тряб­ва­ше да има и такива, ко­ито през Четвър- та­та сле­дат­лан­т­с­ка епо­ха - ко­га­то за нор­мал­но се смя­та­ше да бъ­де раз­ви­ва­на са­мо Разсъдъчната Душа - въп­ре­ки че външ­но из­г­леж­да­ха ка­то ос­та­на­ли­те хора, все пак вът­реш­но бя­ха го­то­ви със сво­ята Съзнателна Душа, оза­ре­на от Духа-Себе.

И та­ки­ва „Синове човешки" на­ис­ти­на имаше. А уче­ни­ци­те на Христос Исус тряб­ва­ше да из­рас­нат до там, че да раз­бе­рат как­ва е същ­нос­т­та на те­зи предво- дители.

И за да убе­ди се­бе си как­во мис­лят не­го­ви­те на­й-б­лиз­ки уче­ни­ци по то­зи въп- рос, Христос Исус ги запитва: Кажете ми, за кои същества, за кои хо­ра мо­же да се каже, че те са „Синове човешки"?

Ето как приб­ли­зи­тел­но би тряб­ва­ло да се пос­та­ви въпросът, ако се при­дър­жа­ме към пър­во­на­чал­ния ара­мейски текст на Матеевото Евангелие; за­що­то аз ве­че посочих, че ма­кар и в гръц­кия превод, сти­га да го раз­бира­ме добре, всич­ко зву­чи мно­го по-добре, от­кол­ко­то в раз­лич­ни­те днеш­ни тълкувания, все пак при пре­вода от ара­мейс­ки на гръц­ки ня­кои под­роб­нос­ти се губят. Следователно, не­ка да си пред­с­та­вим Христос Исус из­п­ра­вен пред сво­ите ученици, на ко­ито за­да­ва въпроса: Какви са въз­г­ле­ди­те от­нос­но това, кои пред­с­тави­те­ли от поколе- нията, при­над­ле­жа­щи към гръц­ко­-ла­тин­с­ка­та епоха, са „си­но­ве човешки"? И то­га­ва те изброяват: Илия, Йоан Кръстител, Йеремия и ня­кои дру­ги пророци. Обаче уче­ни­ци­те зна­еха то­ва бла­го­да­рение на по­уча­ва­щи­те сили, до ко­ито те
стиг­на­ха чрез Христос, а именно, че те­зи ду­хов­ни пред­во­ди­те­ли бя­ха при­ели в се­бе си та­ки­ва сили, ко­ито им поз­во­ля­ва­ха да се пре­вър­нат в пред­с­та­ви­те­ли на Сина човешки. Впрочем при съ­щи­те об­с­то­ятел­с­т­ва един от учениците, на­ри­чан обик­но­ве­но Петър, да­ва мал­ко по­-раз­ли­чен от­го­вор (Матей 16, 13-16).

И за да раз­бе­рем то­зи по­-раз­ли­чен отговор, не­ка вни­ма­тел­но да се вслу­ша­ме още вед­нъж в ду­ши­те си и да си при­пом­ним това, ко­ето бе­ше ка­за­но през пос­лед­ни­те дни от­нос­но ми­си­ята на Христос Исус спо­ред Еванге­ли­ето на Матей: а именно, че чрез Христовия Импулс хо­ра­та по­лу­чи­ха въз­мож­ност за из­г­раж­да­не на пълно­то Азово съзнание, на всич­ко онова, ко­ето ле­жи в ос­но­ва­та на „Аз съм". Или с дру­ги думи: до­ри и в хо­да на посвещението, за­нап­ред хо­ра­та тряб­ва­ше да из­рас­т­ват във вис­ши­те све­то­ве по та­къв начин, че да не из­губват оно­ва Азово съзнание, с ко­ето днес ние, ка­то нор­мал­ни хора, об­х­ва­ща­ме фи­зи­чес­кия свят. Всичко то­ва ста­на въз­мож­но са­мо по­ра­ди съ­щес­т­ву­ва­ни­ето на Христос Исус във фи­зи­чес­кия свят. Нека да обобщим: Христос Исус е пред­с­та­ви­тел на она­зи кос­ми­чес­ка сила, ко­ято да­де на чо­ве­чес­т­во­то пъл­но­то съз­на­ние за „Аз съм".

Аз мно­гок­рат­но съм заявявал, че обик­но­ве­но тъл­ку­ва­те­ли­те на Евангелията - как­то свободомислещите, така и ан­ти­ре­ли­ги­оз­но нас­т­ро­ени­те - не из­тък­ват най-важното. Те ви­на­ги подчертават, че от­дел­ни­те из­ра­зи и сло­во­ре­дът в Еванге- лията са съ­щес­т­ву­ва­ли и по-рано. И те на­ис­ти­на би­ха мог­ли да из­тък­нат нап- ример, че съ­дър­жа­ни­ето на „Блаженствата" е не­що от­дав­на познато. Обаче ние тряб­ва да за­ос­т­рим вни­ма­ни­ето си тъкмо вър­ху това, ко­ето по­-ра­но не е съще- ствувало, вър­ху това, ко­ето по­-ра­но не мо­же­ше да бъ­де пос­тиг­на­то от човека, за­паз­ващ сво­ето Азово съзнание; всич­ко то ста­на дос­то­яние на хората, един­с­т­ве­но чрез Христовия Импулс. Ето кое е същественото! Аз раз­г­ле­дах от­дел­ни­те стро­фи на „Блаженствата" и посочих, че пър­ва­та от тях след­ва да гласи: „Бла- жени про­се­щи­те Дух", по­не­же с ог­лед на об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция „бе­ден ду- хом" е онзи, кой­то ве­че не мо­же да има свръх­се­тив­ни из­жи­вя­ва­ния в сми­съ­ла на ста­ро­то ясновидство. Обаче Христос е тук и от не­го ид­ва ис­тин­с­ка­та утеха, ис­тин­с­ко­то просветление: След ка­то не сте ве­че в със­то­яние да про­ник­ва­те в ду­хов­ния свят чрез ор­га­ни­те на ста­ро­то ясновидство, от­се­га на­та­тък ще мо­же­те то­ва чрез сами­те се­бе си, чрез ва­шия Аз, по­не­же „чрез са­ми­те се­бе си ще на­ме­ри­те Царствата небесни". Така сто­ят не ща­та и с вто­ро­то из­ре­че­ние „бла­же­ни страдащите...". Вие не тряб­ва да се стре­ми­те към ду­хов­ния свят по пъ­тя на ста­ро­то ясновидство, за­що­то се­га ве­че раз­по­ла­га­те в ва­шия Аз. Обаче за та­зи цел Азът все по­ве­че и по­вече тряб­ва да из­пъл­ни се­бе си с она­зи сила, ко­ято бе­ше вло­же­на в Христос по един не­пов­то­рим начин.

Съвременните хо­ра би тряб­ва­ло по­не мал­ко да раз­мис­лят вър­ху те­зи неща. Не слу­чай­но вся­ко от из­ре­че­ни­ята на пла­нин­с­ка­та про­по­вед съ­дър­жа важ­ни­те гръц­ки думи: οτι αυτων εστιν η βασιλεια των ουρανων. И ако вземем пър­во­то изречение: „Блажени про­се­щи­те Дух", на­та­тък то би тряб­ва­ло да про­дъл­жи „в

Извинете ме сега, ако на­со­ча Вашето вни­ма­ние - ма­кар и по дос­та три­ви­ален на­чин - към ед­на за­бе­ле­жи­тел­на осо­бе­ност на на­ше­то време. Нашите съв­ре­мен­ни­ци тряб­ва на­й-­пос­ле да прис­тъ­пят към ед­на по­-с­мис­ле­на употре­ба на ду­ма­та αυτων „авто" - а не са­мо по от­но­ше­ние на на­ши­те „автомобили" - т.е. не са­мо по от­но­ше­ние на техниката, а и по от­но­ше­ние на ду­хов­ния свят, в сми­съл на οτι αυτων на нещо, ко­ето би­ва „пус­ка­но в ход чрез само­то се­бе си". Всъщност то­ва има ха­рак­тер на ед­но предупреждение, ко­ето е от­п­ра­ве­но към на­ше­то съвре- мие. По от­но­ше­ние на техниката, на­ши­те съв­ре­мен­ни­ци на дра­го сър­це при­емат не­що да бъ­де „пус­ка­но в ход чрез само­то се­бе си"; оба­че по от­но­ше­ние на всич­ко онова, ко­ето по­-ра­но ос­та­ва­ше из­вън Азовото съз­на­ние и в древни­те Мистерии, вклю­чи­тел­но и до Христовото Събитие, бе­ше из­жи­вя­ва­но из­вън Азовото съзнание, чо­ве­чес­т­вото съ­що тряб­ва­ше да нап­ред­не до степента, поз­во­ля­ва­ща на чо­ве­ка да се пре­вър­не в не­пос­ред­с­т­вен съз­да­тел на це­лия око­лен свят. Ето как­во тряб­ва да про­умее днеш­но­то човечество, ако то дейс­т­ви­тел­но ис­ка да се свър­же с Христовия Импулс.

И ако ос­мис­лим те­зи не­ща как­то трябва, ние ще сме наясно: Въпросът, от­п­ра­вен от Христос Исус към уче­ниците, зву­чи твър­де особено. Най-напред той пи- та: Кой би мо­гъл да бъ­де на­ре­чен „Син човечески" из­меж­ду предво­ди­те­ли­те на то­зи род? (Матей 16, 13) В от­го­вор уче­ни­ци­те из­б­ро­яват от­дел­ни личности. Обаче пос­ле той пи­та не­що друго. Неговата да­леч­на цел е да из­диг­не уче­ни­ци­те до там, че те да раз­бе­рат сво­ята соб­с­т­ве­на природа, как­то и това, как­во пред­с­тав­ля­ва той за Азовата същност. Ето за­що дру­ги­ят въп­рос гласи: „И според как­то вие мислите, кой съм аз?" И тък­мо то­ва „Аз съм" след­ва да бъ­де спе­ци­ал­но под­чер­та­но нав­ся­къде, къ­де­то ще го срещ­нем в Евангелието на Матей. Тогава Петър отговаря, че Христос е не прос­то „Син човешки", а - не­ка да се при­дър­жа­ме към оби­чайния пре­вод на те­зи ду­ми -„Син на жи­вия Бог". Какво оз­нача­ва „Син на жи­вия Бог" и по как­во се раз­ли­ча­ва той от „Сина човешки"? За да раз­бе­рем то­ва понятие, ние тряб­ва да до­ба­вим още ня­кои под­роб­нос­ти към фак- тите, за ко­ито ве­че ста­на дума. Ние посочихме: нап­ред­вайки в сво­ето развитие, чо­ве­кът раз­г­ръ­ща сво­ята Съзнателна Душа, в ко­ято мо­же да се про­яви Духът-Себе. Но след ка­то е из­г­ра­дил Съзнателната душа, към чо­ве­ка вед­на­га се спус­кат Духът-Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух, за да мо­же раз­т­во­ре­на­та ка­то цве­те Съзнателна Душа да при­еме та­зи вис­ша троичност. Това нап­ред­ва­що раз­ви­тие на чо­ве­ка мо­же да пред­с­та­вим гра­фич­но ка­то един вид растение.

И така, в сво­ята Съзнателна Душа чо­ве­кът се от­ва­ря и към не­го сли­зат Духът-Себе или Манас, Духът-Живот или Буди и Човекът-Дух или Атма. Следовател- но, тук има­ме нещо, ко­ето сли­за от­го­ре и по­тъ­ва в чо­ве­ка ка­то ед­на оп­ло­дот­во­ря­ва­ща си­ла от ду­хов­ния свят. Докато с дру­ги­те си със­тав­ни час­ти чо­ве­кът из­-

кой­то е жив, на Духа-Живот или „Синът на жи­вия Бог".Следователно, в то­зи мо­мент Христос Исус пита: Какво тряб­ва да се влее в чо­ве­ка чрез моя импулс? В чо­ве­ка тряб­ва да се влее ожи­вот­во­ря­ва­щия принцип на Духа. Ето как са зас­та­на­ли един сре­щу друг „Синът човешки", кой­то из­рас­т­ва от­до­лу нагоре, и Синът Божий, Синът на жи­вия Бог, кой­то из­рас­т­ва от­го­ре надолу. Тези два прин­ци­па ние тряб­ва да раз­ли­чава­ме мно­го добре.

Обаче след­ва да признаем, че за уче­ни­ци­те то­зи въп­рос е из­г­леж­дал дос­та тру- ден. И ця­ла­та му труд­ност изпък­ва пред Вас на­й-­ве­че ко­га­то се замислите, че уче­ни­ци­те усе­щат всич­ко това, ко­ето след ид­ва­не­то на Христос Исус бе­ше ве­че дос­тъп­но и на на­й-п­рос­ти­те хора, бла­го­да­ре­ние на Евангелията. Учениците тря- б­ва­ше да по­емат в се­бе си те­зи не­ща един­с­т­ве­но чрез жи­ви­те по­уча­ва­щи си­ли на Христос Исус. Обаче до­то­га­ваш­ните им уси­лия не мо­же­ха да да­дат от­го­вор на въпроса: Чий пред­с­та­ви­тел съм аз самият? После узнаваме, че един от уче- ниците, на име Петър, казва: „Ти си Христос, Син на жи­вия Бог" (Матей 16, 16). Но то­зи отговор, ако бих мо­гъл да се из­ра­зя така, не ид­ва от нор­мал­ни­те ду­хов­ни си­ли на Петър. Ето за­що Христос Исус - не­ка да се опи­та­ме и да пред­с­та­вим не­ща­та живо, апе­ли­рай­ки в из­вес­тен сми­съл към скри­ти­те в тях об­ра­зи - пог­леж­дай­ки Петър, тряб­ва­ше да заяви: Много не­що е, че от та­зи ус­та дой­де то­зи отговор, кой­то всъщ­ност ни от­п­ра­вя към на­й-­да­леч­но­то бъдеще. И ко­га­то пос­ле об­гър­на това, ко­ето бе­ше в съз­на­ни­ето на Петър, което бе­ше го­то­во за един
отговор, опи­ращ се на ин­те­лек­та или на силите, ид­ва­щи от посвещението, Хри- стос тряб­ва­ше да си каже: Да, то­зи от­го­вор дой­де не от съз­на­ни­ето на Петър; в слу­чая се про­явя­ват оне­зи по­-дълбо­ки сили, ко­ито се на­ми­рат в чо­ве­ка и ко­ито той все по­ве­че и по­ве­че прев­ръ­ща в съз­на­тел­ни сили.

Ние но­сим в се­бе си фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тяло, ас­т­рал­но тя­ло и Аз; пос­ле се из­ди­га­ме на­го­ре до Духа-Себе, Духа-Живот и Човека-Дух бла­го­да­ре­ние на ме- таморфозата, за­ся­га­ща съ­от­вет­но астралното, етер­но то и фи­зи­чес­ко­то тяло. Тези не­ща чес­то се спо­ме­на­ват в ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Духовна Наука. Обаче сили- те, които ня­ко­га ще раз­ви­ем в на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло ка­то Дух-Себе, те­зи си­ли ве­че са на­ли­це там - в на­ше­то астрал­но тяло; са­мо че там те са под влас­т­та на оп­ре­де­ле­ни бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни Същества и не за­ви­сят от са­ми­те нас. По съ­щия на­чин и в на­ше­то етер­но тя­ло ве­че са на­ли­це бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те очер­та­ния на Ду ха-Живот. Ето защо, пог­леж­дай­ки Петър, Христос казва: Това, ко­ето се­га се на­ми­ра в тво­ето съзнание, да­леч не е причината, за да из­го­во­риш те­зи думи; те бя­ха из­го­во­ре­ни от ед­на сила, ко­ято ти ще раз­ви­еш ед­ва в бъдеще; тя е в теб, но ти все още не зна­еш ни­що за нея. „Ти си Христос, Синът на жи­вия Бог" - не­въз­можно е те­зи ду­ми да въз­ник­нат от тво­ята плът и кръв; те са про­из­не­се­ни от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни сили, скри­ти дъл­бо­ко под пра­га на съзнанието, и те са на­й-­дъл­бо­ки­те сили, вло­же­ни в чо­веш­ко­то същество.

Да, в то­зи мо­мент проз­ву­ча­ват оне­зи вис­ши и тайн­с­т­ве­ни сили, от ко­ито е ро­ден са­ми­ят Петър, ма­кар и той да не ги осъз­на­ва напълно, и тък­мо тях Христос на­зо­ва­ва „Отец в небесата" Ето сми­съ­лът на думите: „... защо­то не плът и кръв ти е от­к­ри­ла това, а Отец, кой­то е в небесата" (Матей 16, 17).

Но се­га Христос тряб­ва­ше да до­ба­ви и не­що друго. Той тряб­ва­ше да си каже: В ли­це­то на Петър аз имам пред се­бе си ед­на личност, един ученик, чи­ято ця­лос­т­на ду­хов­на де­ятел­ност про­ти­ча по та­къв начин, че не сму­ща­ва на­лич­ни­те у не­го си­ли на Отца; и те са тол­ко­ва могъщи, те­зи под­съз­на­тел­ни чо­веш­ки сили, че - осла­няй­ки се на тях - той мо­же да при­ба­ви още не­що към сво­ята чо­веш­ка същ- ност. Ето кое е - спо­ред Христос - най-важното. Обаче то е ва­лид­но не са­мо за Петър, но и за все­ки човек; са­мо че все още не е на­пъл­но об­х­вана­то от чо­веш­ко­то съзнание. Тези чо­веш­ки си­ли ще бъ­дат раз­ви­ти док­рай ед­ва в бъдеще. И ако онова, което но­ся на човечеството, ако импулсът, пред­с­тав­ля­ван от мен, се стре­ми към по­-на­та­тъш­но раз­ви­тие и иска да об­х­ва­не всич­ки хора, то­га­ва то тряб­ва да бъ­де ос­но­ва­но на това, ко­ето то­ку­-що про­го­во­ри от Петър: „Ти си Христос, Синът на жи­вия Бог." И тък­мо вър­ху та­зи си­ла в човека, ко­ято все още не е раз­ру­ше­на от огне­ни­те по­ри­ви на нап­ред­ва­що­то съзнание, проз­ву­ча­ва­ща се­га ка­то си­ла на Отца, ис­кам аз да гра­дя това, ко­ето все по­ве­че и по­ве­че ще про­цъф­тя­ва от моя импулс.

И ко­га­то хо­ра­та на­пъл­но ов­ла­де­ят то­зи ве­лик принцип, ще се въз­ца­ри ед­но но­во човечество, ко­ето ще след­ва не друго, а Христовия Импулс. Ето как­во съ­дър­жат думите: „Ти си Петър и вър­ху та­зи ска­ла аз ис­кам да съг­ра­дя ед­на чо­веш­ка
общност, ед­на об­щ­ност от хора, ко­ито ще из­по­вяд­ват Христовия Импулс." (Ма- тей 16, 18).

Днес поч­ти по це­лия свят се во­ди спор вър­ху те­зи ду­ми от Евангелието на Ма- тей, оба­че те мо­гат да бъ­дат раз­б­ра­ни са­мо ако ги ос­вет­лим с она­зи дъл­бо­ка мъдрост, ко­ято е съ­щев­ре­мен­но и мъд­рост на Мистериите.

И се­га още в след­ва­щия миг яс­но и нед­вус­мис­ле­но е по­ка­за­но не­що друго: а именно, че Христос Исус действи­тел­но гра­ди вър­ху по-дълбоките, под­съз­на­тел­ни си­ли в Петър. Защото в след­ва­щия миг Христос го­во­ри за пред­с­то­ящи­те съ­би­тия и на­й-­ве­че за приб­ли­жа­ва­ща­та Мистерия на Голгота. Но се­га в Петър про­го­ва­рят не под­съз­на­тел­ни­те сили, а си­ли­те на не­го­во­то нор­мал­но чо­веш­ко съзнание. Ето за­що се­га той не раз­би­ра ду­ми­те на Христос и не мо­же да по- вярва, че стра­да­ни­ята и смър­т­та са съв­сем близо. Когато про­го­ва­ря съзна­тел­ни­ят Петър, кой­то ве­че раз­чи­та на лич­ни­те си, съз­на­тел­ни сили, Христос тряб­ва да се на­ме­си и да го поправи: Сега в теб не го­во­ри ня­ка­къв Бог, а са­мо това, ко­ето си раз­вил у се­бе си ка­то обик­но­вен човек; оба­че то ня­ма ни­как­ва стойност; то про­из­ли­за от ед­но лъж­ли­во учение, то про­из­ли­за от Ариман, от Сатаната. Ето как­во е скри­то в думите: „Махни се от мен, Сатана! Не ме съблазнявай; за­що­то ти мис­лиш не за Божи­ите неща, а за човешките" (Матей 16, 23). Христос вед­на­га го на­ри­ча „Сатана"; той упот­ре­бя­ва ду­ма­та „Сатана" имен­но за Ариман, до­ка­то в дру­ги случаи, ко­га­то се го­во­ри за Луцифер, Библията си слу­жи с име то „Дявол". Всъщност, за да по­со­чи измамата, на ко­ято се под­да­ва Петър, Христос при­бяг­ва до на­й-­точ­на­та дума.

Точно та­ки­ва са ис­тин­с­ки­те съ­от­но­ше­ния меж­ду нещата. Но как­во смя­та по то­зи въп­рос мо­дер­но­то про­уч­ване на Библията? Според не­го на­пъл­но из­к­лю­че­но е Христос да зас­та­не пред Петър и пър­вия път да каже: „Само ти разбра, че си зас­та­нал пред един Бог!", а вед­на­га след то­ва да се обър­не към не­го с име­то „Сатана". И съв­ре­мен­ни­те тъл­ку­ва­те­ли на Библията допълват: Следователно, име­то „Сатана", с ко­ето Христос се об­ръ­ща към Петър, е вмък­на­то по-късно, та­ка че тук яв­но ста­ва ду­ма за фалшификация.

Това оба­че не от­го­ва­ря на истината. Днешните мне­ния от­нос­но дъл­бо­кия сми­съл на та­зи ду­ма се опи­рат на чисто фи­ло­ло­ги­чес­ка основа, но те ня­мат ни­как­ва стойност, ако са ли­ше­ни от ед­но яс­но и обек­тив­но раз­би­ра­не на биб­лейс­ки­те първоизточници.

Обаче меж­ду те­зи две думи, на ко­ито се спрях, има и не­що друго, и то мо­же да бъ­де разбрано, са­мо ако с по­мощ­та на ед­но древ­но - и все пак ви­на­ги но­во - мис­те­рий­но учение, спо­ред ко­ето човекът, такъв, ка­къв­то е на Земята, как­то и вся­ка чо­веш­ка общност, пред­с­тав­ля­ват един вид ко­пие на онова, ко­ето се ра­зиг­ра­ва в необят­ния Космос, в Макрокосмоса. Ние ве­че об­съ­дих­ме про­из­хо­да на Исус от Назарет тък­мо от та­зи глед­на точ­ка и видяхме, че думите, от­п­ра­ве­ни към Мойсей, всъщ­ност означават: „Твоето по­том­с­т­во ще бъ­де ка­то от­ра­же­ние на он­зи порядък, кой­то ца­ри всред звез­ди­те на небето" (1. Мойсей 22, 17).

В мига, ко­га­то Петър зас­та­ва пред Христос Исус и в по­-дъл­бо­ки­те плас­то­ве на сво­ята при­ро­да се до­се­ща за ес­тес­т­во­то на Христовия Импулс - т.е. за ду­хов­на­та сила, стру­яща на­до­лу чрез Сина на жи­вия Бог, - то­га­ва Христос ве­че знае, че мо­же да въз­вес­ти на околните: Ето, от­се­га нататък, на Земята за­поч­ва не­що съ­вър­ше­но ново; от­се­га на­та­тък вър­ху Земята за­поч­ва да се про­ек­ти­ра ед­но съ­вър­ше­но но­во отражение, ид­ва­що от духов­ния свят. Докато за Авраам от­ра­же­ни­ето на кос­ми­чес­ки­те от­но­ше­ния съ­щес­т­ву­ва­ше в кръв­но­то родство, от­се­га на­та­тък в етич­но­-мо­рал­но­-ду­хов­ни­те от­но­ше­ния тряб­ва­ше да се по­ро­ди от­б­ля­съ­кът на онова, в ко­ето чо­ве­кът мо­же да се пре­вър­не чрез своя Аз! Когато хо­ра­та раз­би­рат Христос в он­зи смисъл, в кой­то го раз­бира­ше по­-вис­ша­та при­ро­да на Петър, то­га­ва те ще ос­но­ва­ват не са­мо та­ки­ва общности, ко­ито се опи­рат на кръв­но­то родство, а и общности, ко­ито съз­на­тел­но гра­дят връз­ки­те на лю­бов­та и ги раз­п­рос­ти­рат от ед­на чо­веш­ка ду­ша към друга. Или с дру­ги думи: Както в ев­рейс­ка­та кръв и в род­с­т­ве­ни­те връзки, съ­ществу­ва­щи през поколенията, бе­ше пос­тиг­на­то това, ко­ето е не­об­хо­ди­мо за чо­веш­кия род спо­ред изис­к­ва­ния та на Макрокосмоса, и как­то - от дру­га стра­на - това, ко­ето тряб­ва­ше да бъ­де от­х­вър­ле­но в хо­да на об­що­човеш­ка­та еволюция, бе­ше пос­тиг­на­то съ­що спо­ред звез­д­ни­те констелации, та­ка и от­се­га на­та­тък в рам­ки­те на етич­но­-мо­рал­но­-ду­хов­ни­те отношения, съз­на­тел­ни­ят Аз тряб­ва­ше да ро­ди всич­ко онова, ко­ето или раз­де­ля хората, или ги обе­ди­ня­ва в име­то на любовта. Връзките меж­ду хо­ра­та тряб­ва­ше да бъ­дат фор­ми­ра­ни или хар­мо­ни­зи­ра­ни имен­но от съз­на­тел­ния Аз. И всич­ко то­ва се съ­дър­жа в думите, ко­ито Христос Исус из­ри­ча ка­то про­дъл­же­ние на отговора, кой­то бе­ше дал на Петър: „Това, ко­ето вър­жеш на Земята - то- ва, ко­ето завър­з­ва в теб по­-дъл­бо­ка­та при­ро­да - е същото, ко­ето е за­вър­за­но и на Небето, и това, ко­ето съ­ща­та та­зи при­ро­да раз­вър­з­ва тук долу, е нещо, ко­ето е раз­вър­за­но съ­що и на Небето" (Матей 16, 19).

През древ­нос­т­та ця­ла­та те­жест на меж­ду­чо­веш­ки­те връз­ки про­из­ти­ча­ше от кръв­но­то родство; оба­че за нап­ред чо­ве­кът все по­ве­че и по­ве­че ще ук­реп­ва ду- ховните, моралните, спи­ри­ту­ал­ни­те връзки. И ако доб­ре ос мис­лим те­зи неща, тряб­ва да допълним: Онова, ко­ето чо­ве­кът ос­но­ва­ва ка­то общност, тряб­ва да се пре­вър­не за не­го в не­що съ­вър­ше­но ново. Или, ка­за­но на ан­т­ро­по­соф­с­ки език: Индивидуалната Карма на чо­ве­ка трябва да се свър­же с Кармата на общността. Събитията през из­тек­ли­те го­ди­ни би тряб­ва­ло да са Ви убе­ди­ли в това. Когато не про­ти­во­ре­чи на иде­ята за Кармата, обстоятелството, че по­да­ря­вам не­що на един бе­ден човек, съ­що та­ка не про­ти­во­ре­чи на иде­ята за Кармата ко­га­то ин­ди­
ви­ду­ал­на­та Карма на един чо­век бъ­де по­ета от общността. Общността съ­що мо­же да но­си жре­бия на индивида. Кармата мо­же да бъ­де та­ка построена, че общ- нос­т­та и ин­ди­ви­дът да но­сят лич­на­та Карма заедно. Или с дру­ги думи, в мо­рал­но от­но­ше­ние мо­же да нас тъ­пи следното.

Да предположим, че в рам­ки­те на ед­на общност, да­ден чо­век из­вър­ш­ва ня­как­ва несправедливост. Тя мо­же да е съв­сем яс­но впи­са­на в Кармата на от­дел­на­та личност, и въп­ре­ки то­ва да бъ­де по­не­се­на от це­лия свят. Обаче, на­ми­ра се един друг човек, кой­то казва: Аз ще ти помогна, за да по­не­сеш тво­ята Карма. Карма- та тряб­ва да бъ­де изпълнена; но тук се при­ба­вя и по­мощ­та на другия. Ето как ця­ла­та об­щ­ност мо­же да по­мог­не на този, кой­то е до­пус­нал ня­как­ва несправед- ливост. Индивидът впли­та сво­ята Карма в Кармата на общността, та­ка че об­щ­нос­т­та - по­не­же го счи­та за един от сво­ите чле­но­ве - съз­на­тел­но по­ема вър­ху се­бе си из­вър­ше­на­та нес­п­ра­вед­ли­вост и заявява: Като от­де­лен човек, ти до­пус­на ед­на несправедливост, оба­че се­га ние се зас­тъп­ваме за теб. Ние по­ема­ме те­жес­т­та вър­ху се­бе си, за да по­доб­рим тво­ята Карма.

И ако на­ре­чем та­зи об­щ­ност „Църква", то­га­ва Църквата са­ма си на­ла­га за­дъл­же­ни­ето са по­еме вър­ху се­бе си прег­ре­ше­ни­ята на от­дел­ния чо­век и да по­не­се за­ед­но с не­го не­го­ва­та Карма. Тук не ста­ва ду­ма за това, ко­ето днес на­ри­ча­ме „оп­ро­ща­ва­не на греховете", а за ед­на ре­ал­на връз­ка меж­ду об­щ­ност и индивид, за ед­но ре­ал­но и съз­на­тел­но по­ема­не на чуж­ди­те прегрешения.

И ако по то­зи на­чин раз­би­ра­ме ду­ми­те „завързвам" и „развързвам", то­га­ва при вся­ко оп­ро­ща­ва­не на гре­хове­те - сти­га да вник­ва­ме в не­го как­то тряб­ва - не­из­беж­но опи­ра­ме до задължението, ко­ето се по­раж­да пред съ­от­вет­на­та общност. Кармическите нишки, за­ся­га­щи от­дел­ния човек, пре­рас­т­ват в ед­на кар­ми­чес­ка мрежа, ко­ято об­х­ва­ща ця­ла­та общност. И бла­го­да­ре­ние на това, ко­ето Христос до­не­се от ду­хов­ния свят, в ос­нов­ни­те си чер­ти та­зи кар­ми­чес­ка мре­жа е ед­но от­ра­же­ние на не­бес­ния порядък; или с дру­ги думи: Кармата на инди­ви­да се свър­з­ва с Кармата на об­щ­нос­т­та имен­но спо­ред по­ря­дъ­ка на ду­хов­ния свят, т.е. не произволно, а ка­то един вид от­ра­же­ние на по­ря­дъ­ка и хармонията, ца­ря­щи на Небето. Ето за­що за хората, ко­ито за­поч­ват да про­умя­ват нещата, та­зи т.нар. „из­по­вед на Петър" крие в се­бе си един без­к­рай­но дъл­бок смисъл. Тук ние се до­кос­ва­ме до за­ро­диш­ни­те ми­го­ве на оно­ва бъ­де­що човечество, чи­ято вът­реш­на при­ро­да ве­че ще се оп­ре­деля не от си­ла­та на кръв­но­-род­с­т­ве­ни­те връзки, а от си­ла­та на Аза.

Ето как­во ста­ва в то­зи по­ве­ри­те­лен раз­го­вор меж­ду Христос и не­го­ви­те на­й-б­лиз­ки ученици: всъщ­ност Христос пре­на­ся силата, ко­ято той сва­ля от Макро- космоса, вър­ху това, ко­ето уче­ни­ци­те тряб­ва да ос­но­ват тук до­лу на Земята. И от­се­га нататък, стъп­ка по стъпка, в Евангелието на Матей след­ва ед­но из­ви­ся­ва­не на уче­ни­ци­те до всич­ко онова, ко­ето ще се влее в тях от оне­зи си­ли на Слън- цето и Макрокосмоса, ко­ито Христос „завързва", за да ги пре­дос­та­ви на учени- ците. Ние знаем, че ед­на­та стра­на на пос­ве­ще­ни­ето се свеж­да до нав­ли­за­не­то в
Макрокосмоса. И по­не­же Христос пред­с­тав­ля­ва дейс­т­ви­тел­ни­ят им­пулс за та­ко­ва посвещение, той сам из­веж­да уче­ни­ци­те си на­вън в Космоса. Както все­ки от учас­т­ни­ци­те в то­зи вид пос­ве­ще­ние нав­ли­за съз­на­тел­но в Макрокосмоса и го опоз­на­ва час­ти­ца по частица, та­ка и Христос пре­ко­ся­ва це­лия Макрокосмос, за да уло­ви пул­си­ра­щи­те там си­ли и за да ги пре­дос­та­ви на учениците.

Вчера аз по­со­чих как ста­ва това. Нека да си пред­с­та­вим не­ща­та нагледно. Един чо­век заспива. В лег­ло­то оста­ват не­го­ви­те фи­зи­чес­ко и етер­но тяло, до­ка­то ас­т­рал­но­то тя­ло и Азът се раз­ли­ват в Макрокосмоса и поемат в се­бе си мак­ро­кос­ми­чес­ки­те сили. Ако Христос би прис­тъ­пил към то­зи човек, той би се ока­зал за не­го оно­ва кос­ми­чес­ко Същество, ко­ето съз­на­тел­но из­в­ли­ча и му пре­дос­та­вя звез­д­ни­те сили. И точ­но то­ва е предста­ве­но в след­ва­ща­та сцена. Учениците пъ­ту­ват с лод­ка­та по вре­ме на пос­лед­на­та нощ­на стража; и то­га­ва те виждат, че този, ко­го­то пър­во­на­чал­но смя­тат за призрак, е Христос, кой­то поз­во­ля­ва на ма- к­ро­кос­ми­чес­ки­те си­ли да вля­зат в тях са­ми­те (Матей 14, 25-26). Тук съв­сем наг­лед­но е показано, как той доб­ли­жа­ва уче­ни­ци те до си­ли­те на Макрокосмоса.

И след­ва­щи­те сце­ни от Евангелието на Матей ни пред­с­та­вят не друго, а как Христос, стъп­ка по стъпка, насоч­ва уче­ни­ци­те си по пъ­тя на посвещението. Нещата из­г­леж­дат така, ся­каш са­ми­ят Христос во­ди за ръ­ка сво­ите уче­ни­ци и стъп­ка по стъп­ка ги пре­веж­да през местата, къ­де­то тряб­ва да ми­нат посветени- те. Бих искал да Ви по­со­ча ед­на подробност, за да се уверите, че Христос на- истина, стъп­ка по стъпка, из­веж­да сво­ите уче­ни­ци на­вън в Космоса.

Когато яс­но­вид­с­ки­те спо­соб­нос­ти на­рас­нат и чо­век стиг­не до не­пос­ред­с­т­ве­ни и жи­ви пред­с­та­ви за ду­хов­ния свят, той на­уча­ва неща, ко­ито по­-ра­но са би­ли не­дос­тъп­ни за него; той на­уча­ва например, връз­ка­та меж­ду от­дел­ни­те фа­зи в рас­те­жа на растенията. Ако чо­век е въз­пи­тан в ма­те­ри­алис­ти­чес­ко мислене, той казва: Ето, се­га рас­те­ни­ето цъф­ти и - ако приемем, че то­зи цвят ще да­де пло­до­ве - след вре­ме ще се по­явят се­мената. После ще взе­мем се­ме­на­та и ще ги за­ро­вим в земята, та­ка че след още вре­ме ще из­рас­не но­во растение, ко­ето на свой ред съ­що но­си се­ме­на­та в се­бе си. И така, спо­ред ма­те­ри­алис­ти­чес­ки­те възгледи, част от се­ме­то се раз­ла­га в зе­мя­та и след вре­ме ще се по­яви ка­то но­во растение. Да, ма­те­ри­алис­ти­чес­ки­те въз­г­леди не до­пус­кат дру­го обяснение, ос­вен че ед­на ма­те­ри­ал­на част от растението, кол­ко­то и мал­ка да е тя, все пак пре­ми­на­ва в но­во­то растение. Обаче то­ва не е така. В дейс­т­ви­тел­ност - що се от­на­ся до ма­те­ри­ал­ния със­тав - ця­ло­то ста­ро рас­те­ние е разрушено. Що се от­на­ся до ма­те­ри­ал­ния състав, нас­тъп­ва един скок и факти­чес­ки но­во­то рас­те­ние пред­с­тав­ля­ва не­що съ­вър­ше­но ново. Тук ние сме из­п­ра­ве­ни пред ед­но но­во­об­ра­зувание.

Обхващайки то­зи уни­вер­са­лен закон, ние мо­жем да го при­ло­жим как­то вър­ху на­й-­важ­ни­те ми­ро­ви процеси, та­ка и вър­ху це­лия Макрокосмос. Накратко: нав­ся­къ­де в ма­те­ри­ал­ни­те про­це­си на све­та се из­вър­ш­ват скокове. Това е спе­ци­ал­но под­чер­та­но и в Мистериите. Там се казва: Когато нав­ли­за в Космоса, окул­т­ни­ят ученик тряб­ва да опоз­нае силите, ко­ито пре­диз­вик­ват те­зи скокове. И ­
кога­то нап­ред­ва в оп­ре­де­ле­на по­со­ка на Космоса, чо­ве­кът дейс­т­ви­тел­но уп­раж­ня­ва един вид познание, опи­рай­ки се на съзвездията. Сега те­зи съз­вездия се пре- в­ръ­щат в не­що ка­то от­дел­ни букви. Напредвайки в оп­ре­де­ле­на посока, ние из­жи­вя­ва­ме ско­ко­вете от „предшественика" към „потомъка", не­за­ви­си­мо да­ли то­ва се от­на­ся до об­лас­т­та на растенията, жи­вотните, хо­ра­та или планетите; за- щото, примерно, пре­ми­на­ва­не­то от Стария Сатурн към Старото Слънце е би­ло свър­за­но с уни­що­жа­ва­не на всич­ко материално. Материалното се раз­д­ро­бя­ва и изчезва, оба­че ду­хов­но­то ос тава. И тък­мо ду­хов­но­то е това, ко­ето пре­диз­вик­ва скока! Същото се от­на­ся и за прехода, за ско­ка от Старо то Слънце към Старата Луна, как­то и за пре­хо­да от Старата Луна към Земята. Този за­кон се пот­вър­ж­да­ва както в най-незначителните, та­ка и в на­й-г­ран­ди­оз­ни­те събития.

Съществуват два сим­во­ла за изоб­ра­зя­ва­не на ско­ко­об­раз­но­то раз­ви­тие - еди­ни­ят е дре­вен и по­-с­ко­ро от образно, има­ги­на­тив­но естество, а дру­ги­ят е срав­ни­тел­но нов. Когато ево­лю­ци­ята напредва, ста­ро­то се на­вива ка­то един вид спира- ла, от ко­ято пос­ле тръг­ва но­ва­та еволюция, т.е. от ста­ра­та спи­ра­ла тръг­ва - в по­со­ка от вът­ре на­вън - ед­на но­ва спирала. Обаче но­ва­та ево­лю­ция не е не­пос­ред­с­т­ве­но про­дъл­же­ние на старата, защо­то меж­ду края на ста­ра­та и на­ча­ло­то на но­ва­та има един ма­лък скок. Ето как ние сти­га­ме до след­на­та фигура.

Пред се­бе си има­ме две спирали, впле­те­ни ед­на в друга, а по сре­да­та - един ма­лък скок: сим­во­лът на Рака, кой­то изоб­ра­зя­ва нав­ли­за­не­то и раз­ши­ря­ва­не­то в Макрокосмоса, как­то и въз­ник­ва­не­то на един нов кълн всред до­се­гаш­на­та ево- люция.

Има и един друг сим­вол за изоб­ра­зя­ва­не на те­зи отношения. Колкото и стран­но да Ви изглежда, то­ва е ос­лица­та и ней­но­то осле, с дру­ги думи: „предшествени- кът" и „потомъкът". Този сим­вол изоб­ра­зя­ва пре­хо­да от едно със­то­яние в друго. И всъщ­ност до­ри зо­ди­акал­ни­ят знак Рак, през древ­нос­т­та чес­то е бил пред­с­та­вян под фор­ма­та на ед­на ос­ли­ца и ней­но­то осле. Никак не е ма­ло­важ­но да се зна­ят те­зи подробности. Защото те са от ог­ром­но зна­че­ние за раз­би­ра­не­то на това, че нав­ли­за­не­то в Макрокосмоса съ­що пред­с­тав­ля­ва един пре­ход ,един скок, ма­кар че - нав­ли­зай­ки в ду­хов­ния свят - чо­ве­кът се нуж­дае от съв­сем друг вид прозрения. Всичко то­ва е пред­с­та­ве­но на­пъл­но правилно, ко­га­то с ези­ка на звез­ди­те ни се по­каз­ва как фи­зи­чес­ко­то Слънце мина­ва през съз­вез­ди­ето Рак и, след ка­то е дос­тиг­на­ло на­й-­ви­со­ка­та точка, от­но­во за­поч­ва да се спуска. Така
сто­ят и нещата, ко­га­то окул­т­ни­ят уче­ник на­й-­нап­ред се из­ди­га в ду­хов­ния свят, за да срещ­не и опоз­нае из­вестни сили, ко­ито пос­ле - сли­зай­ки на Земята - ще пос­та­ви в служ­ба на човечеството.

Христос Исус по­каз­ва всич­ко то­ва на уче­ни­ци­те и то­зи факт е от­бе­ля­зан как­то в Евангелието на Матей (21, 1-2), та­ка и в дру­ги­те Евангелия. И тех­ни­те опи­са­ния зву­чат по та­къв начин, че за нас е ясно: Христос действу­ва не са­мо с по­мощ­та на думите; на сво­ите уче­ни­ци той пре­дос­та­вя имагинациите, жи­ви­те об­ра­зи на това, ко­ето сам извършва, ко­га­то се от­п­ра­вя към оне­зи висоти, до ко­ито след вре­ме тряб­ва да стиг­не ця­ло­то чо­вечество. И се­га той при­бяг­ва до об­ра­за на ос­ли­ца­та и ней­но­то осле; или с дру­ги ду­ми - той из­ди­га уче­ни­ци те до раз­би­ра­не­то на това, ко­ето в ду­хов­ния свят съ­от­ветс­т­ву­ва на зо­ди­акал­но­то съз­вез­дие Рак.

Следователно, тук ние сме из­п­ра­ве­ни пред сим­во­лич­ния из­раз на нещо, ко­ето въз­ник­ва в живите, ду­хов­ни връз­ки меж­ду Христос и не­го­ви­те ученици, и то е об­лъх­на­то от та­ко­ва величие, че не мо­же да бъ­де из­ра­зе­но с ду­ми­те на един или друг чо­веш­ки език, а са­мо чрез това, че Христос из­ди­га уче­ни­ци­те и ги въ­веж­да в от­ноше­ни­ята на ду­хов­ния свят, съз­да­вай­ки за тях съ­от­вет­ни­те фи­зи­чес­ки съ­от­ветс­т­вия на мак­ро­кос­ми­чес­кия свят. И пос­ле той ги от­веж­да още по-високо, до мястото, къ­де­то окул­т­ни­те си­ли на пос­ве­те­ни­те от­но­во ще бъ­дат упот­ре­бе­ни за бла­го­то на ця­ло­то човечество. Сега той се из­ди­га до она­зи вис­ша точка, ко­ято мо­же да бъ­де само загатната: Той стои в апо­гея на Слънцето, т.е. в зо­ди­акал­ния знак Рак. И ни­що чудно, че Евангелието на Матей по­соч­ва то­зи мо­мент ка­то връх­на точ­ка в зем­ния жи­вот на Христос: „Осанна във висините!" Тук все­ки тон е та­ка подбран, че чрез това, ко­ето става, уче­ни­ци­те израстват, за да вне­сат в ево­лю­ци­ята на чо­вечес­т­во­то - чрез процесите, нас­тъ­пи­ли в са­ми­те тях - оне­зи мак­ро­кос­ми­чес­ки сили, ко­ито Христос до­не­се от ду­хов­ния свят.

А се­га след­ва­щи­ят раз­каз за Пасхата не е ни­що друго, ос­вен ре­ал­но­то и жи­во вли­ва­не на всич­ко онова, ко­ето пър­во­на­чал­но тряб­ва­ше да бъ­де по­ето от уче­ни­ци­те под фор­ма­та на ед­но учение, за да мо­же пос­ле по един ма­ги­чен на­чин да про­ник­не в ця­ло­то чо­ве­чес­т­во чрез силите, бли­ка­щи от Мистерията на Голгота. Ето как трябва да раз­би­ра­ме то­ва мяс­то от Евангелието на Матей и не­го­ви­те по­-на­та­тъш­ни описания. И се­га ние за­почва­ме да раз­би­ра­ме също, как еван­ге­лис­тът Матей ви­на­ги е бил наясно, че тряб­ва да из­тък­ва кон­т­рас­та между жи­во­то учение, ид­ва­що от кос­ми­чес­ки­те ви­си­ни и зав­ла­дя­ва­що ду­ши­те на учениците, и всич­ко онова, ко­ето трог­ва външ­ни­те хора, ко­ито ос­та­ват не­въз­п­ри­ем­чи­ви за си­ли­те на са­мия Христос Исус. Ето за­що ние ста­ва­ме сви­де­те­ли на оне­зи раз­го­во­ри с книж­ни­ци­те и фарисеите, на ко­ито ще се спрем утре.

Днес оба­че бих­ме ис­ка­ли да из­тък­нем още веднъж: След ка­то е от­вел сво­ите уче­ни­ци тол­ко­ва далеч, кол­ко то е възможно, поз­во­ля­вай­ки им да взе­мат учас­тие в про­це­си­те на посвещението, Христос Исус им по­каз­ва и да­леч­на­та пер- спектива, че ако вър­вят по то­зи път, са­ми­те те ще из­жи­ве­ят нав­ли­за­не­то в ду­хов­ния свят на Макрокосмоса. Той им казва, че са­ми­те те са пред­раз­по­ло­же­ни
към пос­ве­ще­ни­ето и че то им предстои, и те ще нав­ля­зат в мак­ро­кос­ми­чес­кия свят, къ­де­то те все по­ве­че и по­ве­че ще опоз­на­ват ис­тин­с­ка­та при­ро­да на Хрис- тос ка­то оно­ва Същество, ко­ето из­пъл­ва всич­ки ду­хов­ни прос­т­ран­с­т­ва и чи­ито ви­дим об­раз те имат в ли­це­то на Исус от Назарет. Че те са го­то­ви за то­ва пос­ве­ще­ние и че ще се пре­вър­нат в пос­ве­те­ни на ця­ло то чо­ве­чес­т­во - ето как­во тряб­ва­ше да обяс­ни Христос на сво­ите ученици. Той мо­жа още да им посочи, че са­мос­то­ятел­но­то пос­ве­ще­ние е възможно, са­мо ако чо­век поз­во­ли на своя ду­ше­вен свят да из­рас­не в ат­мосфе­ра на спо­койс­т­вие и постоянство.

Но как­во из­рас­т­ва в ду­шев­ния свят на човека, след ка­то той раз­вие сво­ите по-висши, яс­но­вид­с­ки сили? Сега, след ка­то е раз­вил в оп­ре­де­ле­на сте­пен сво­ите ду­хов­ни заложби, той за­поч­ва да при­ема в се­бе си си­ли­те на Духа-Себе, Духа-Живот и Човека-Дух. Но ко­га те­зи вис­ши сили, ко­ито сли­зат от Небето и оза­ря­ват ду­ша та му, ще го нап­ра­вят пос­ве­тен и учас­т­ник в Царството Небесно, то­ва ве­че за­ви­си от мига, ко­га­то чо­ве­кът ще е на­пъл­но уз­рял за сво­ята мисия, то­ва ве­че за­ви­си от не­го­ва­та лич­на Карма. Кой знае всич­ко това? Само на­й-­вис­ши­те посветени! Тези, ко­ито раз­по­ла­гат с по­-нис­ки­те сте­пе­ни на посвещение, все още не го знаят. И ко­га­то ед­на или дру­га ин­ди­ви­ду­ал­ност е дос­та­тъч­но узряла, за да нав­ле­зе в ду­хов­ния свят, ча­сът на пос­ве­щени­ето не­за­бав­но уд­ря за нея. Да, то­зи час идва, но ид­ва по та­къв на­чи­н,­че чо­ве­кът не мо­же да го предвиди, ид­ва „ка­то кра­дец в нощта" (Матей 24, 43).

Но как из­рас­т­ва чо­век в ду­хов­ния свят? Древните, а в из­вес­тен сми­съл и но­ви­те Мистерии, има­ха три сте­пени на мак­ро­кос­ми­чес­ко­то посвещение. Първата сте­пен бе­ше тази, при ко­ято чо­ве­кът въз­п­ри­ема всичко, което мо­же да бъ­де въз­п­ри­ема­не чрез Духа-Себе. В то­зи слу­чай той е не са­мо чо­век в нов смисъл, но из­рас­т­ва до това, ко­ето в сми­съ­ла на Йерархиите оз­на­ча­ва­ме ка­то „Ангелска Йе- рархия; т.е. Йерархията, раз­по­ло­жена на­й-б­ли­зо до човека. Така нап­ри­мер в пер­сийс­ки­те Мистерии са на­ри­ча­ли онзи, кой­то из­рас­т­ва в Макро кос­мо­са и чий­то Дух-Себе е дос­та­тъч­но силен, или „персиец", по­не­же чо­век от та­ка­ва ве­ли­чи­на прес­та­ва да бъ­де еди­нич­но ли­це и ве­че при­над­ле­жи към Ангела на пер­сийс­кия народ, или пък нап­ра­во „Ангел". Следва­ща­та сте­пен е тази, при ко­ято се про­буж­да Духът-Живот, и съ­от­вет­ния чо­век са на­ри­ча­ли или „Слънчев герой" в сми­съ­ла на пер­сийс­ки­те Мистерии, по­не­же то­га­ва той нап­ра­во е при­емал си­ла­та на Слънцето, из­дигай­ки се на­го­ре към ду­хов­ни­те Слънчеви сили, или пък нап­ра­во „Син на Отца". И накрая, онзи, у ко­го­то се про­буж­да Атма или Човекът-Дух, древ­ни­те Мистерии на­ри­ча­ли „Отец". Това бя­ха три­те сте­пе­ни на пос­вещение: Ангел, Син или Слънчев ге­рой и Отец.

Само на­й-­вис­ши­те пос­ве­те­ни мо­же­ха да съ­дят за то­ва ко­га мо­же да нас­тъ­пи пос­ве­ще­ни­ето за един или друг човек. Ето за­що Христос казваше: Посвещение- то ще дойде, ако след­ва­те пътищата, ко­ито ви по­со­чих аз. Вие ще се из­диг­не­те в Царството небесно, оба­че точ­ни­ят час не е из­вес­тен ни­то на „Ангела", кой­то ­

носи Духа-Себе, ни­то на „Сина" с не­го­вия Дух-Живот, а са­мо на на­й-­нап­ред­на­ли­те в посвещението, ко­ито са стиг­на­ли до сте­пен­та „Отец".

И тук Евангелието на Матей се об­ръ­ща към нас с думи, ко­ито са в пъл­но съг­ла­сие в мис­те­рий­ни­те тра­диции. Ние виждаме, че въз­вес­тя­ва­не­то на Царството не­бес­но не е ни­що друго, ос­вен ед­но пред­с­ка­за­ние към учениците, че те ще стиг­нат до посвещението. Това яс­но про­ли­ча­ва в гла­ва 24. от Евангелието на Матей. Ако пра­вил­но че­тем съ­от­вет­ни­те пасажи, съв­сем осе­за­тел­но ще доло- вим, че Христос на­соч­ва мис­ли­те към разпрос­т­ра­не­ни за вре­ме­то си уче­ния от­нос­но из­рас­т­ва­не­то в Царството небесно. Обаче то­ва из­рас­т­ва­не в Царството не­бес­но е би­ло при­ема­но твър­де ма­те­ри­алис­ти­чес­ки и хо­ра­та са вярвали, че то­зи про­цес се от­нася за ця­ла­та Земя, до­ка­то в дейс­т­ви­тел­ност той се от­на­ся са­мо за от­дел­ни посветени. Или с дру­ги думи: у ня­кои хо­ра се е по­ро­дил възгледът, че в на­й-с­ко­ро вре­ме пред­с­тои ед­на ма­те­ри­ал­на тран­с­фор­ма­ция на Земя­та и от Земя, тя ще се пре­вър­не в Небе. И Христос предупреждава, че ще дойдат хора, ко­ито ще твър­дят по­доб­ни не­ща и той нес­лу­чай­но ги на­ри­ча „лъжепророци" (Матей 24, 24). Ето за­що е твър­де странно, как до­ри днес мно­зи­на тъл­ку­ва­те­ли на Евангелията зас­тъп­ват тезата, че за наб­ли­жа­ва­що­то - и то в ма­те­ри­ален сми­съл - Божие царство, мо­жем да съ­дим от ду­ми­те на са­мия Христос. Ако чо­век дейс­т­ви­тел­но вник­ва в Евангелието на Матей, той знае, че ка­за­ни­те от Христос Исус ду­ми са един ду­хо­вен процес, към кой­то се при съ­еди­ня­ват не са­мо посве- тените, но след вре­ме и ця­ло­то човечество, ако в хо­да на Земната ево­лю­ция то следва Христос, из­рас­т­вай­ки в Царството не­бес­но не по друг начин, а ка­то оду­хот­во­ря­ва са­ма­та Земя.

Прониквайки все по­-дъл­бо­ко в ця­лос­т­на­та ком­по­зи­ция на Матеевото Еванге- лие, ние се из­пъл­ва­ме с ис­тинско стра­хо­по­чи­та­ние и то на­й-­ве­че по­не­же ни­то ед­но от дру­ги­те Евангелия не ни от­веж­да тол­ко­ва не­усет­но до оно­ва състояние, при ко­ето ние не­пос­ред­с­т­ве­но чу­ва­ме как Христос Исус за­поч­ва да го­во­ри на уче­ни­ци­те си от глед­на точ­ка на Аза. Ние виж­да­ме на­ся­да­ли­те око­ло не­го уче­ни­ци и ста­ва­ме сви­де­те­ли на това, как чрез ед­но чо­веш­ко тя­ло кос­ми­чес­ки­те си­ли са ве­че част от тях. Ние виж­да­ме как той по­веж­да сво­ите ученици, та­ка да се каже, за ръка, и ги за­поз­на­ва с това, ко­ето мо­же да бъ­де спо­де­ле­но с посвете- ните. Ние прос­то се пото­пя­ва­ме в оне­зи но­ви чо­веш­ки отношения, ко­ито се­га ве­че мо­гат да въз­ник­нат око­ло Христос Исус. И всичко то­ва прев­ръ­ща за нас Евангелието на Матей в ед­но тол­ко­ва близ­ко до чо­ве­ка произведение. Чрез Евангели­ето на Матей ние на­ис­ти­на за­поч­ва­ме да раз­би­ра­ме чо­ве­ка Исус от Назарет, но­си­те­ля на Христос. Ние се на­уча­ва­ме да раз­би­ра­ме всич­ко онова, ко­ето той извършва, на­ми­рай­ки се вре­мен­но в тя­ло­то на Исус от Назарет. Да, в Евангелието на Матей до­ри не­бес­ни­те про­це­си и съ­би­тия са пред­с­та­ве­ни в на­пъл­но чо­веш­ки вид.

А как сто­ят не­ща­та с оне­зи ду­шев­ни изживявания, ко­ито не са свър­за­ни с по- свещението, за тях ще го­во­рим в следващата, пос­лед­на лекция.