Лекции изнесени в Берн от до 12. 1910 г

ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ

От всичко, ко­ето чух­ме в хо­да на то­зи лек­ци­онен цикъл, за нас ста­ва ясно, че ха­рак­тер­ни­те чер­ти на Христово­то Събитие се свеж­дат до следното. В оп­ре­де­лен мо­мент от об­що­чо­веш­ка­та еволюция, кой­то ние опис­ваме ка­то един вид из­ди­га­не на ду­ша­та в цар­с­т­ва­та на Духа - а в пред­х­рис­ти­ян­с­ки­те епо­хи то­ва бе­ше въз­можно са­мо в оп­ре­де­ле­ни мис­те­рий­ни цен­т­ро­ве и то за смет­ка на из­вес­т­но по­ни­же­ние на Аза, до­кол­ко­то той беше вклю­чен в нор­мал­но­то чо­веш­ко съз­на­ние - тя тряб­ва­ше да при­еме един съ­вър­ше­но нов импулс. Макар и до го­ля­ма сте­пен то­зи им­пулс да е осъ­щес­т­вим ед­ва в да­леч­но бъдеще, за нас още се­га ста­ва ясно: при навли­за­не­то си в ду­хов­ния свят, чо­ве­кът на­пъл­но ще за­паз­ва оно­ва Азово съзнание, с ко­ето днес, ка­то нор­мални хора, ние об­х­ва­ща­ме пре­ди всич­ко външ­ния се­тив­но­-фи­зи­чес­ки свят. Този нап­ре­дък в об­що­чо­веш­ка­та ево- люция, ста­нал въз­мо­жен чрез Христовото Събитие, е съ­щев­ре­мен­но и на­й-­го­ле­ми­ят скок, кой­то ня­ко­га е бил пос­ти­ган в пла­не­тар­но­то раз­ви­тие на Земята. Или с дру­ги думи: Всичко, ко­ето мо­жа да нас­тъ­пи в Земно то раз­ви­тие с ог­лед на то­зи ос­но­вен факт, е са­мо един вид про­дъл­же­ние на он­зи ве­лик импулс, кой­то про­изте­че от Христовото Събитие.

Нека се­га да пос­та­вим въпроса: Какво всъщ­ност тряб­ва­ше да ста­не в то­зи момент? В из­вес­тен смисъл, до­ри и до на­й-­мал­ки­те подробности, тряб­ва­ше да бъ­де пов­то­ре­но това, ко­ето по на­ча­ло при­над­ле­жи към тай­ни­те на древ­ни­те Мистерии - а в из­вес­тен сми­съл то­ва е ва­лид­но и днес - е, че при сли­за­не­то си в свое то фи­зи­чес­ко и етер­но тяло, там в об­лас­т­та на ас­т­рал­но­то тяло, чо­ве­кът ­
изжи­вя­ва оне­зи изкушения, за които го­во­рих­ме вчера. В гръц­ки­те Мистерии той от­но­во тряб­ва­ше да се сблъс­ка с всич­ки трудности, с всички опасности, ко­ито зас­та­ват пред нас, ко­га­то за­поч­нем да се „разширяваме" в Макрокосмоса. Ние под­робно опи­сах­ме то­зи процес. Изпитанията, през ко­ито чо­век ми­на­ва в ед­на­та или дру­га­та по­со­ка на пос­ве­ще­нието, бя­ха пре­одо­ле­ни по един об­раз­цов на­чин от ве­ли­ка­та ин­ди­ви­ду­ал­ност на Христос Исус, от ко­го­то дойде под­ти­кът за ед­на бъ­де­ща еволюция, чер­пе­ща си­ли имен­но от посвещението. Нека от­но­во да раз­г­ле­да­ме как­во всъщ­ност ста­ва­ше в древ­ни­те Мистерии.

Душевните из­пи­та­ния бя­ха съп­ро­вож­да­ни от ед­но „понижение" на Аза, та­ка че той из­па­да­ше в един вид полусън, оба­че все пак окул­т­ни­ят уче­ник ми­на­ва­ше през оп­ре­де­ле­ни сте­пе­ни на развитие. Най-важното в слу­чая беше, че се про­буж­да­ше не друго, а не­го­ви­ят егоизъм: се­га той все по­ве­че и по­ве­че ис­ка­ше да бъ­де не­за­ви­сим от окол­ния свят. Но как­то вче­ра посочих, по­не­же все­ки чо­век е за­ви­сим от окол­ния свят и не може да си оси­гу­ря­ва прех­ра­на­та по ня­ка­къв ма­ги­чен път, той чес­то се под­да­ва на опас­на­та илюзия, да счи­та че про­це­си­те на не­го­во­то фи­зи­чес­ко тя­ло са иден­тич­ни с ве­ли­чес­т­ве­ни­те про­це­си на мак­ро­кос­ми­чес­кия свят. През по­доб­ни из­жи­вя­ва­ния ми­на­ва­ше все­ки от уче­ни­ци­те на древ­ни­те Мистерии, са­мо че в дру­го със­тояние на съзнанието, раз­лич­но от то­ва на Христос Исус. Следователно, ако ня­кой опис­ва из­жи­вя­ва­ни­ята на окул­т­ни­те уче­ни­ци в ус­ло­ви­ята на древ­ни­те Мистерии, а пос­ле ги опис­ва под формата, ка- к­ва­то те има­ха в жи­во­та на Христос Исус, те­зи опи­са­ния са до го­ля­ма сте­пен еднакви. Защото това, ко­ето се ра­зиг­ра­ва­ше в мра­ка на Мистериите, се­га - чрез Христос Исус - се пре­вър­на в един све­тов­но­ис­то­ри­чес­ки факт.

Нека да взе­мем след­ния случай. Да до­пус­нем -, а то­ва е би­ло не­що ес­тес­т­ве­но за епо­хи­те пре­ди ид­ва­не­то на Христос - че ня­кой ху­дож­ник или пи­са­тел уз­на­ва как кан­ди­да­тът за пос­ве­ще­ние ми­на­ва през ед­ни или дру­ги процедури, и пос­ле се опит­ва да ги на­ри­су­ва или опише; в то­зи слу­чай ри­сун­ки­те и опи­са­ни­ята мо­гат да се ока­жат съв­сем близ­ки до еван­гел­с­ки­те опи­са­ния за Христовото Съби- тие. Лесно е да си пред­с­та­вим как в ня­кои от древ­ни­те Мистерии, окул­т­ни­ят уче­ник - след оп­ре­де­ле­на под­го­тов­ка - за да бъ­де на­пъл­но свобо­ден в ду­шев­ни­те си из­жи­вя­ва­ния - е бил за­вър­з­ван с раз­пъ­на­ти ръ­це за един вид кръст. В то­ва със­тоя ние той ос­та­вал из­вес­т­но време, за да по­лу­чи сво­бо­да в ду­шев­ни­те си изживявания. Да приеме, че всич­ко то­ва ос­та­ва за по­ко­ле­ни­ята под ня­как­ва ху­до­жес­т­ве­на форма. Но после, ве­че в на­ши дни, ня­кой на­ми­ра те­зи опи­са­ния и с пра­во заявява: Този писател, съ­от­вет­но то­зи художник, е за­им­с­т­ву­вал не­що от ду­шев­ни­те изпитания, на ко­ито са би­ли под­ла­га­ни окул­т­ни­те уче­ни­ци в древ­ни­те Мистерии. И той би мо­гъл да добави: Да, в Евангелията аз от­но­во от­к­ри­вам онова, ко­ето е съ­щес­т­ву­ва­ло в древ­ни­те Мистерии.

Това мо­же да се ус­та­но­ви в мно­го и раз­лич­ни случаи. В мо­ята кни­га „Христия- нството ка­то мис­ти­чен факт" аз под­роб­но опи­сах как всич­ки тай­ни на древ­ни­те Мистерии от­но­во ожи­вя­ват в Евангелията и как, об­що взето, Евангелията не са

Тази под­роб­ност е из­к­лю­чи­тел­но важна. Тъждеството меж­ду Христовата био- графия, как­ва­то я зна­ем от Евангелията, и мис­те­рий­но­то посвещение, мо­же да бъ­де про­умя­но са­мо от онзи, кой­то вник­ва в об­с­то­ятелството, че в Мистерията на Голгота се ра­зиг­ра­ха про­це­си­те на ста­ро­то посвещение, са­мо че с ог­лед на ед­на дру­га сте­пен на чо­веш­ко­то съзнание. За да сме още по­-точ­ни в описание- то, бих­ме мог­ли да допълним: Онези, ко­ито бя­ха приз­ва­ни да ста­нат сви­де­те­ли на Христовото Събитие в Палестина, до­ча­ка­ха сбъд­ва­не­то на всич­ко онова, ко­ето пред­ри­ча­ха есеите, Йоановото Кръщение в Йордан, Изкушението, Разпяти- ето и т.н. Сега те мо­же­ха да си кажат: Да, ние сме из­п­ра­ве­ни пред ед­но Същест- во, ко­ето жи­вее в чо­веш­ко тяло. И ако се опи­та­ме да по­тър­сим най-важните, на­й-­съ­щес­т­ве­ни­те еле­мен­ти на то­зи живот, как­во ще открием? Ние ще открием, че оп­ре­де­ле­ни елементи, ко­ито се про­явя­ват ка­то външ­ни ис­то­ри­чес­ки факти, са същите, ко­ито на вре­ме­то вли­за­ха в със­та­ва на мис­те­рий­но­то посвещение. Следователно, ако бих­ме раз­по­ла­га­ли с „пра­вил­ника" на мис­те­рий­но­то посве- щение, ние ще раз­по­ла­га­ме и с пър­во­об­ра­зи­те на оне­зи процеси, ко­ито ни пред- стои да опишем, са­мо че ве­че под фор­ма­та на ис­то­ри­чес­ки факти.

С дру­ги думи, го­ля­ма­та тай­на се със­тои в следното: онова, ко­ето по­-ра­но бе­ше ук­ри­ва­но в мра­ка на Мистериите, за да бъ­де из­не­се­но пос­ле във външ­ния свят, и то са­мо ка­то един или друг кра­ен резултат, се­га за онези, ко­ито раз­по­ла­га­ха с ду­хов­но виждане, то се про­яви на ис­то­ри­чес­ка­та аре­на с нас­тъп­ва­не­то на Хрис- то­во­то Събитие. Впрочем тряб­ва да сме наясно: по вре­ме­то на еван­ге­лис­ти­те да­леч не бя­ха съ­чи­ня­ва­ни биографии, по­доб­ни на днешните, как­ви­то са нап­ри­мер жи­во­то­опи­са­ни­ята на Гьоте, Шилер или Лесинг, до които съ­от­вет­ни­те би­ог­ра­фи сти­гат след ка­то са ро­ви­ли из всич­ки тъм­ни кътчета, съ­би­рай­ки вся­ка мал­ка бе­лежка и т.н., за да ни пред­с­та­вят нак­рая нещо, ко­ето всъщ­ност е най-несъщественото. Евангелистите не се за­нима­ва­ха с из­дир­ва­не­то на та­ки­ва под- робности; те се за­до­во­ли­ха с това, да опи­шат имен­но съ­щес­т­ве­ни­те мо­менти от жи­во­та на Христос Исус. А на­й-­съ­щес­т­ве­но­то е, че жи­во­тът на Христос - раз­г­леж­дан в све­тов­но­исто­ри­чес­ки план - бе­ше ед­но пов­то­ре­ние на посвещението. И тряб­ва ли то­га­ва да се учудваме, че фак­ти­те изглеж­дат та­ка и че в на­ши дни мо­жа да нас­тъ­пи нещо, от ко­ето по­ве­че­то хо­ра ос­та­ват дейс­т­ви­тел­но слисани?

А това, ко­ето слис­ва хората, ще из­пък­не още по-ясно, ако вни­ма­тел­но се вгле­да­ме в следното.

Ние раз­по­ла­га­ме с древ­ни­те ми­то­ве и легенди. Но как­во пред­с­тав­ля­ват те? Ко- йто доб­ре поз­на­ва ми­то­ве­те и легендите, в мно­го от тях той от­к­ри­ва пре­раз­ка­зи за оне­зи събития, ко­ито яс­но­виж­да­що­то съз­на­ние възпри­ема­ше в ду­хов­ния свят, са­мо че се­га те са пред­с­та­ве­ни ка­то се­тив­ни процеси; или пък сре­ща дру­ги ми­то­ве и легенди, ко­ито по съ­щес­т­во са не друго, а въз­п­ро­из­веж­да­не на проце- си, ха­рак­тер­ни за Мистериите. Например ми­тът за Прометей от­час­ти е съ­що ед­но въз­п­ро­из­веж­да­не на процеси, ха­рак­тер­ни за Мистериите, а то­ва се от­на­ся и за мно­го дру­ги митове. Много чес­то сре­ща­ме и ед­но описание, къ­де­то е пред­с­та­вен Зевс, а ре­дом с не­го и ед­но по­-низ­ше божество, ко­ето - за да се из­ра­зим в сми­съ­ла на древ­ни­те гър­ци - бе­ше там, за да из­ку­ша­ва Зевс. „Пан, из­ку­ся­ващ Зевс." На ед­на ви­со­чи­на е зас­та­нал Зевс, а ре­дом с не­го стои из­куси­те­лят Пан: ма­кар и под раз­лич­ни форми, то­зи об­раз Вие ще срещ­не­те на мно­го места. Защо бя­ха не­об­хо­дими те­зи образи? Защото те тряб­ва­ше да из­ра­зят не­що мно­го ва- жно: сли­за­не­то на чо­ве­ка в не­го­ва­та по­-низша природа, там, къ­де­то той - нав­ли­зай­ки в етер­но­то и фи­зи­чес­ко­то тя­ло - сре­ща сво­ята его­ис­тич­на при­рода. И та- ка, древ­на­та жи­во­пис изо­бил­с­т­ву­ва с опи­са­ни­ята на та­ки­ва процеси, ко­ито се ра­зиг­ра­ва­ха с пос­ве­тените, ко­га­то те проп­ра­вя­ха пъ­тя си към ду­хов­ни­те све- тове, са­мо че в по­-къс­ни­те ми­то­ве и легенди, те­зи проце­си бя­ха пред­с­та­ве­ни под ед­на или дру­га ху­до­жес­т­ве­на форма.

А днес мно­зи­на ле­ко­мис­ле­ни хо­ра - и то­ва е нещо, ко­ето ис­тин­с­ки удив­ля­ва тези, ко­ито не виж­дат или пък не ис­кат да ви­дят фак­ти­те - пра­вят за­бе­ле­жи­тел­но­то откритие, че об­ра­зът на „Пан, сто­ящ ре­дом със Зевс и из­ку­ся­ващ Зевс" е съв­сем достоверен, след ко­ето заключават: Ясно е, следователно, че сце­на­та с Изкушение то Христово е съ­щес­т­ву­ва­ла и по-рано, та­ка че еван­ге­лис­ти­те чис­то и прос­то са из­пол­з­ва­ли един ху­до­жествен об­раз от древността, а са­ми­те Еван- гелия не са ни­що друго, ос­вен ком­би­на­ции от древ­ни опи­са­ния и об­рази – сле- дователно, Евангелията не съ­дър­жат не­що изключително; те са със­та­ве­ни от ми­то­ве и го­во­рят за един из­мис­лен Христос. В Германия съ­що се во­де­ше ле­ко­мис­ле­ни­ят спор да­ли Христос на­ис­ти­на е жи­вял ня­кога на Земята. И неп­ре­къс­на­то - с ед­но гро­тес­к­но невежество, скри­то под мас­ка­та на дос­то­ле­пие и ком­пе­тент­ност - се из­б­ро­ява­ха все­въз­мож­ни ми­то­ве и легенди, ко­ито тряб­ва­ше да покажат: ето, тук или там са на­ли­це сцени, ко­ито ние от­но­во сре­ща­ме в Еван- гелията. Трудно е да се го­во­ри в на­ши дни за ис­тин­с­ко­то със­то­яние на нещата, ма­кар че то е доб­ре из­вес­т­но на мно­зи­на от тези, ко­ито мо­гат да фор­ми­рат об­щес­т­ве­но­то мнение. Обаче в на­ши дни ду­хов­ни­те дви­же­ния се раз­ви­ват по един на­ис­ти­на гро­тес­ков начин.

Аз не бих вмък­вал те­зи подробности, ако не се на­ла­га­ше да взе­мам ста­но­ви­ще от­нос­но възраженията, ко­ито се от­п­ра­вят от тук или там с ед­на при­вид­но дъл­бо­ка компетентност; яс­но е, че те­зи въз­ра­же­ния са на­со­че­ни сре­щу ос­нов­ни­те по­ло­же­ния и из­во­ди на ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Наука за Духа.

Истинското със­то­яние на не­ща­та от­го­ва­ря на това, ко­ето из­ла­гам в мо­ите лек- ции. Естествено, в Евангелията ние от­но­во се на­тък­ва­ме на процесите, за­лег­на­ли в ос­но­ва­та на Мистериите, къ­де­то про­це­ду­ри­те на пос­веще­ни­ето се при­ла­га­ха към ин­ди­ви­ди с дру­га сте­пен на съзнание; Евангелията са тук, за да ни кажат: Ето, това, ко­ето по­-ра­но се из­вър­ш­ва­ше в Мистериите при ед­на по­ни­же­ност на съзнанието, се­га от­но­во е тук, но под раз­лич­на форма, по­не­же се­га из­пи­та­ни­ята на пос­ве­ще­ни­ето тряб­ва­ше да бъ­дат пре­одо­ле­ни от ед­но Азово съ­щес­т­во при пъл­на яс­но­та на съзнанието.

Ето за­що не би­ва да се учудваме, ко­га­то чуем: Едва ли има не­що в Евангелията, ко­ето да не е съ­щес­т­ву­ва­ло и по-рано. Само че то е съ­щес­т­ву­ва­ло под та­ка­ва форма, че днес се на­ла­га да допълним: Да, чо­ве­кът тряб­ваше да из­рас­не в Цар- ствата небесни; но не и чрез приб­ли­жа­ва­не­то им до това, ко­ето на­ри­ча­ме Азова област. Ето кое е новото: Всичко, ко­ето по­-ра­но мо­же­ше да бъ­де из­жи­вя­ва­но един­с­т­ве­но за смет­ка на по­ни­же­но­то Азово съзнание, и то в дру­ги сфери, се­га ве­че мо­же да бъ­де из­жи­вя­но от буд­ния чо­веш­ки Аз тук, в Малхут, в Царството.

Ето защо, след ка­то пре­въз­мог­ва това, ко­ето Евангелието на Матей опис­ва ка­то Изкушение, Христос Исус ста­ва про­по­вед­ник за Царството. Какво всъщ­ност има­ше да ка­же той? Ето какво: Всичко, ко­ето по­-ра­но чове­кът пос­ти­га­ше за смет­ка на сво­ето по­ни­же­но Азово съз­на­ние и чрез на­ме­са­та на дру­ги Същества, се­га вече мо­же да бъ­де пос­тиг­на­то в при­със­т­ви­ето на Аза. Следователно, на­й-­важ­но­то тук е, че той подчертава: Това, ко­ето по­-ра­но бе­ше пос­ти­га­но по дру­ги пътища, се­га ве­че мо­же да бъ­де пос­тиг­на­то в при­със­т­ви­ето на чо­веш­кия Аз. Ето за­що в рам­ки­те на Христовия жи­вот не бе­ше дос­та­тъч­но са­мо да се пов­то­рят про­це­си­те на ста­ро­то посвещение; в „про­по­вед­та за Царството" тряб­ва­ше да ста­не ясно: Всичко, ко­ето по­-ра­но бе­ше обе­ща­но на окул­т­ни­те уче­ни­ци в Ми- стериите, се­га ста­ва дос­то­яние на онези, ко­ито из­жи­вя­ват Азовата същност в са­ми­те се­бе си, и то спо­ред при­ме­ра на Христос.

С дру­ги думи, всич­ко - до­ри и що се от­на­ся до ос­нов­но­то уче­ние - тряб­ва­ше да бъ­де повторено. Обаче ние не би­ва да се учудваме, че от­нос­но ста­ри­те уче­ния се­га въз­ник­ва съ­щес­т­ве­на разлика: Това, ко­ето по­-ра­но не мо­же­ше да бъ­де пос­тиг­на­то чрез Аз а, се­га ве­че мо­же да бъ­де пос­тиг­на­то в Аза. Да предположим, че Христос се об­ръ­ща към онези, на ко­ито по­ве­ри та­зи ве­ли­ка истина, спо­ред ко­ято древ­ни­те са при­ема­ли учени­ята в Мистериите, за да си кажат, вдиг­на­ли пог­лед към не­бес­ни­те Царства: Ето, от горе, но без да про­никва в на­шия Аз - се спус­ка всич­ко онова, ко­ето ни но­си блаженство. В то­зи слу­чай Христос би тряб­ва­ло да съх­ра­ни пре­диш­но­то раз­би­ра­не за бо­жес­т­ве­ния про­из­ход на би- тието, за­що­то то­зи про­из­ход - или как­то още се изразяваме, „Отец" - бе­ше пос­ти­жим чрез из­ди­га­не­то на „по­ни­же­ния Аз" в ду­хов­ни­те сфери, ка­то про­мени са­мо оп­ре­де­ле­ни нюанси. И той би трябвало, примерно, да го­во­ри по след­ния начин: Ако по­-ра­но се твърдеше, че вие би тряб­ва­ло да гле­да­те на­го­ре към Царствата, къ­де­то се на­ми­ра бо­жес­т­ве­ни­ят Отец, и да из­чака­те просветлението,
ко­ето той сва­ля за вас от Царствата небесни, днес е ред­но да добавим: Не са­мо че той ви оза­ря­ва от ду­хов­ния свят, но и всичко, ко­ето се ра­зиг­ра­ва горе, тряб­ва да про­ник­не дъл­бо­ко на­вът­ре в Азова­та при­ро­да на чо­ве­ка и да на­ме­ри там сво­ето по­до­ба­ва­що място.

Нека да приемем, че всич­ки от­дел­ни стро­фи на „Отче наш" би­ха би­ли на­ли­це и по-рано, и че се­га се на­ла­га само та­зи мал­ка промяна. По-рано хо­ра­та от­п­ра­вя­ха пог­лед към бо­жес­т­ве­ния Дух на „Отца" по та­къв начин, че всичко, ко­ето се ра­зиг­ра­ва­ше горе, ос­та­ва­ше там, ви­со­ко над Земното Царство; оба­че днес - ето как би трябва­ло да се из­ра­зи Христос - то­ва Царство тряб­ва да сле­зе на са­ма­та Земя, аре­на­та на чо­веш­кия Аз, и во­лята, ко­ято све­ти горе, да зап­лам­ти съ­що и тук, на Земята.

И как­ви би­ха би­ли пос­ле­ди­ци­те от то­зи факт? Най-напред не­ка да отбележим, че ясновидецът, кой­то има усет за те­зи фи­ни разлики, изоб­що ня­ма да се учуди, че ос­нов­ни­те стро­фи на „Отче наш" са съ­щес­т­ву­ва­ли мно­го вре­ме пре­ди Мис- терията на Голгота. Повърхностният наб­лю­да­тел ни­ко­га не би мо­гъл да до­ло­ви те­зи фи­ни разлики; за не­го те не са съществени. Не е съ­щес­т­вен и сми­съ­лът на християнството, по­не­же той чис­то и прос­то не го разбира. И ко­га­то от­к­рие те­зи стро­фи тук или там в древ­ни­те текстове, той заявява: Ето, еванге­лис­ти­те да­ват „Отче наш", оба­че та­зи мо­лит­ва е съ­щес­т­ву­ва­ла мно­го пре­ди тях! Понеже не за­бе­ляз­ва нюансите, той е убеден: Молитвата „Отче наш" е съ­щес­т­ву­ва­ла мно­го пре­ди Евангелията. Обаче не­съм­не­но Вие схва­ща­те ог­ром­на­та раз­ли­ка меж­ду ис­тин­с­ко­то раз­би­ра­не на не­ща­та и тях­на­та по­вър­х­нос­т­на оценка. В слу­чая важ­но е следното: Този, ко­ито до­ла­вя но­ви­те нюанси, вед­на­га ги свър­з­ва с древ­ни­те текстове. А по­вър­х­нос­т­ният наблюдател, кой­то не за­бе­ляз­ва те­зи нюанси, са­мо констатира, че мо­лит­ва­та „Отче наш" е съ­щес­т­ву­ва­ла и пре­ди Евангелията.

Налага се те­зи фак­ти да бъ­дат епи­зо­дич­но припомняни, по­не­же ан­т­ро­по­со­фи­те по един или друг на­чин ще тряб­ва да се про­ти­во­пос­та­вят на она­зи псевдоком- петентност, ко­ято се раз­п­рос­т­ра­ня­ва по сто­ти­ци и хи­ля­ди вес­т­ни­кар­с­ки ка­на­ли и се въз­п­ри­ема от по­ве­че­то хо­ра ка­то на­уч­на истина.

И така, по от­но­ше­ние на „Отче наш" аз бих же­лал да до­ба­вя следното: Някому лес­но би мог­ло да хрумне, че мо­лит­ва­та „Отче наш" - или не­що по­доб­но на нея - е из­в­ле­че­на от все­въз­мож­ни­те древ­ни текстове, от Талмуда и т.н. Но за­бе­ле­же­те добре: въп­рос­ни­те уче­ни от­к­ри­ват тук или там, т.е. из­вън Евангелията, са­мо от­дел­ни изречения, от­дел­ни стро­фи от „Отче наш". И ако от­не­сем то­ва гро­тес­к­но мис­ле­не към ед­но от произ­ве­де­ни­ята на Гьоте, бих­ме мог­ли да твърдим: Първите стро­фи на „Фауст" са чис­то и прос­то ме­ха­ни­чески сгло­бе­ни от Гьоте. Защото лес­но бих­ме мог­ли да докажем: ето, през 17. век е жи­вял един студент, който про­пад­нал на из­пи­ти­те и пос­ле се оп­ла­кал на ба­ща си: Ах, нап­раз­но аз пра­во изу­ча­вах с го­ре­що старание! А пос­ле друг студент, скъ­сан по медицина, се оп­ла­кал на май­ка си: Ах, нап­раз­но аз ме­ди­ци­на изу­ча­вах с го­ре­що старание! А се­га ид­ва Гьоте и прос­то сгло­бя­ва пър­ви­те из­ре­че­ния на „Фауст". Нима то­ва
не е парадоксално? Обаче, по принцип, днеш­на­та кри­ти­ка на Евангелията си слу­жи с аб­со­лют­но съ­щи­те методи.

Изреченията на „Отче наш" са ком­пи­ли­ра­ни по съ­щия начин: „Отче наш, кой­то си на небето, бъ­ди бла­гос­ловен; Господи, Боже наш, да се све­ти тво­ето име и спо­ме­нът за теб да жи­вее в сла­ва как­то го­ре на небето, така и до­лу на земята. Нека тво­ето цар­с­т­во да влас­т­ва над нас се­га и завинаги. Свещените мъ­же от древ­нос­т­та казваха: Прояви сниз­хож­де­ние към всич­ки хо­ра и им прости, как­во­то и да са ти направили. И не ни въ­веждай в изкушение, но спа­си ни от злото. Защото твое е цар­с­т­во­то не­бес­но и ти ще ца­ру­ваш в сла­ва се­га и во веки."

Ето как са ком­пи­ли­ра­ни из­ре­че­ни­ята в „Отче наш". Молитвата е тук, са­мо че лип­с­ват нюансите, лип­с­ва най-важното, а то тряб­ва да бъ­де вне­се­но в „Отче наш", ако ис­ка­ме да сме на­яс­но с ог­ром­но­то зна­че­ние на Христо­во­то Събитие. Най-важно тук е следното: в ни­то ед­но уче­ние не се казва, че Царството тряб­ва да сле­зе до­лу на Земята. Казва се: „Нека тво­ето цар­с­т­во да влас­т­ва се­га и зави- наги", но не и: „Твоето цар­с­т­во да дойде при нас". А точ­но то­ва е същественото, ко­ето се из­п­лъз­ва от вни­ма­ни­ето на по­вър­х­нос­т­ния наблюдател. „Да бъ­де тво­ята во­ля как­то на небето, та­ка и на Земята" или с дру­ги ду­ми­:Бо­жи­ята во­ля се ус­т­ре­мя­ва към сфе­ра­та на чо­веш­кия Аз. Тук Вие имате, ма­кар и са­мо в сми­съ­ла на ед­на чис­то външна, на­уч­на трактовка, раз­ли­ка­та меж­ду ед­но при­вид­но из­с­лед­ва­не и ед­но дейс­т­ви­тел­но съ­вес­т­но изследване, ко­ето дър­жи смет­ка за всич­ки подробности. Предпоставките за ед­но та­ко­ва съ­вес­т­но из­с­лед­ва­не ви­на­ги са налице, сти­га чо­век се­ри­оз­но да се за­еме с него. Вие виждате, че аз си пос­лу­жих с ци­та­ти от ед­на нас­ко­ро из­ляз­ла кни­га - Джон М. Робертсън, „Митовете на Евангелията" (Издателство Ойген Дидерихс, Йена 1910) - по­не­же ка­то един вид мо­дер­но Евангелие, тя бе­ше пре­ве­де­на и на немски, за да бъ­де дос­тъп­на за всички; а из­вес­т­ни­ят лектор, Артур Дрюс, тре­ти­ращ въп­ро­са да­ли Исус е жи­вял на Земята, мо­же да бъ­де че­тен са­мо на английски. Тази кни­га бър­зо до­би по­пу­ляр­ност и бе­ше пре­ве­де­на на немски, за да не ста­ва нуж­да хо­ра­та да я че­тат на английски. И така, един уни­вер­си­тет­с­ки про­фе­сор оби­ка­ля Германия и че­те лек­ции по въп­ро­са „Съществувал ли е Исус?" и с ог­лед на из­тък­на­ти­те от мен факти, заявява: Нито един ис­то­ри­чес­ки до­ку­мент не ни да­ва ос­но­ва­ние да прие- мем, че е съ­щес­т­ву­ва­ла лич­ност ка­то Исус. И ка­то ед­на от на­й-­дос­то­вер­ни­те книги, на ко­ято чо­век мо­же да се опре, е по­со­че­на имен­но кни­га­та на Роберт- сън. Обаче та­зи кни­га - осо­бе­но що се от на­ся до ис­то­ри­чес­ко­то про­уч­ва­не на но­во­за­вет­ни­те тек­с­то­ве - съ­дър­жа и един вид пот­вър­ж­де­ние на Антропософия- та. Ето за как­во ста­ва дума.

Авторът посочва, че един вид пред­шес­т­ве­ни­ци на „Отче наш" мо­гат да бъ­дат от­к­ри­ти не са­мо в от­дел­ни час­ти на Талмуда, но и хи­ля­до­ле­тия по-назад. И още на след­ва­ща­та стра­ни­ца се из­тък­ва - по­не­же на „Отче наш" се гле­да ка­то на ме­ха­ни­чен сбор от ста­ри предания, пра­ве­щи не­ну­жен ка­къв­то и да е Христос -, че на хал­дейс­ки език съ­щес­т­ву­ва ед­на молитва, от­к­ри­та на ка­мен­ни плочки, в ­

Но съ­щес­т­ву­ва и ед­на дру­га причина, за да бъ­дат спо­де­ле­ни те­зи не­ща в сре­да­та на антропософи. Защото ан­т­ро­по­со­фи­те съ­що имат нуж­да да ус­по­ко­ят сво­ята съвест, а тя лес­но би мог­ла да бъ­де обременена, ко­га­то те неп­ре­къс­на­то чуват, че ис­то­ри­чес­ки­те про­уч­ва­ния ус­та­но­вя­ват то­ва или онова, или пък че­тат в спи­са­ния и вестници: ня­къ­де в Азия са от­к­ри­ти ка­мен­ни надписи, от ко­ито ста­ва ясно, че мо­лит­ва­та „Отче наш" е същес­т­ву­ва­ла още 4000 г. пре­ди Христос. Но ко­га­то на­учим за по­доб­но „откритие", ред­но би би­ло да се за­пи­таме на как­во се ос­но­ва­ва то. Днес аз се пос­та­рах да по­ка­жа как­во се крие по­ня­ко­га зад те­зи неща, ко­ито са „ус­та­но­ве­ни научно". Такива при­ме­ри мо­жем да срещ­нем на вся­ка крач­ка и в те­зи слу­чаи е умес­т­но ан­т­ропо­со­фи­те да се за­мис­лят вър­ху вътрешната, ся­каш про­яде­на от червеи, стра­на на оне­зи твърдения, с ко­ито чес­то би­ва ата­ку­ва­на са­ма­та Антропософия. Но да про­дъл­жим нататък.

Същественото тук е, че Христос Исус пос­та­вя на­ча­ло­то на ед­на еволюция, за­ся­га­ща ця­ло­то човечество, която се опи­ра на Аза, на пъл­но­то при­със­т­вие и ут­вър­жа­ва­не на Аза. Той пос­та­вя на­ча­ло­то на ед­но пос­ве­щение, чи­ято вис­ша цел е чо­веш­ки­ят Аз. Човешкият Аз е центърът, сре­до­то­чи­ето на чо­веш­ко­то същество, ка­то съ­щев­ре­мен­но в Аза се ог­леж­да ця­ла­та при­ро­да на днеш­ния човек, как­то и всич­ко онова, ко­ето нас­тъ­пи в све­та чрез Христовото Събитие.

А до как­во се свеж­да чо­веш­ка­та ево­лю­ция - то­ва ста­ва на­пъл­но яс­но от съ­дър­жа­ни­ето на те­зи лекции. Човешко­то поз­на­ние за се­тив­но­-фи­зи­чес­кия свят - опи­ра­що се не са­мо на сетивата, но и на ра­зу­ма - е в си­ла ед­ва след епохата, ко­ято за­поч­ва мал­ко пре­ди Христовото Събитие. А през по­-да­леч­ни­те епохи, вмес­то интелекта, свър­зан с чо­веш­кия мозък, в си­ла бе­ше т.нар. ясновидство; чо­веш­ко­то поз­на­ние се осъ­щес­т­вя­ва­ше чрез ясновидството. Тези не­ща са Ви доб­ре из­вес­т­ни от мо­ите лек­ции вър­ху пър­ви­те пе­ри­оди от Атлантската епоха. Обаче през Следатлантската епоха, яс­но­вид­с­т­во­то - ка­то ед­на об­що­ва­лид­на за то­га­ваш­но­то чо­ве­чес­т­во ду­шевна спо­соб­ност - за­поч­на бав­но да угасва. До вре­ме­то на Христовото Събитие все още има­ше мно­го хора, които в гра­нич­ни­те със­то­яния меж­ду буд­ност и сън мо­же­ха да от­п­ра­вят своя пог­лед към ду­хов­ни­те

Но след ка­то чо­веш­ка­та при­ро­да се из­ди­га­ше в ду­хов­ния свят, на­мес­ва­ха се и дру­ги важ­ни подробности.

Днес, ко­га­то хо­ра­та по­ис­кат да се ори­ен­ти­рат спо­ред ис­то­ри­чес­ка­та стойност на нещата, ре­ша­ва­що се оказ­ва това, в ко­ето те вярват. Обаче кол­ко­то и съм­ни­тел­но да се стру­ва то­ва на на­ши­те съвременници, до­ри по вре­ме­то на Христос, ле­чеб­ни­те про­це­си се из­вър­ш­ва­ха нап­ри­мер по та­къв начин, кой­то поз­во­ля­ва­ше на съ­ответ­ния чо­век да раз­вие оп­ре­де­ле­но ясновидство. Днес, ко­га­то хо­ра­та са нав­лез­ли тол­ко­ва дъл­бо­ко във фи­зичес­кия свят, то­ва ве­че не е възможно. Обаче в древ­нос­т­та чо­веш­ка­та ду­ша бе­ше срав­ни­тел­но лес­но по­датли­ва и чрез оп­ре­де­ле­ни про­це­ду­ри сти­га­ше до ясновидство, ко­ето и поз­во­ля­ва­ше да жи­вее в ду­хов­ния свят. И по­не­же ду­хов­ния свят сам по се­бе си съ­дър­жа мощ­ни оз­д­ра­ви­тел­ни еле­мен­ти и вли­ва оз­д­ра­ви­тел­ни си­ли чак до рав­ни­ще­то на фи­зи­чес­кия свят, на­ли­це бе­ше не­пос­ред­с­т­ве­на­та въз­мож­ност за осъ­щес­т­вя­ва­не на ле­чебна­та практика.

Да приемем, че да­ден чо­век боледуваше; то­га­ва той бе­ше под­ла­ган на оп­ре­де­ле­ни въздействия, бла­го­да­ре­ние на ко­ито след вре­ме той прог­леж­да­ше в ду­хов­ния свят. Оздравителните по­то­ци от ду­хов­ния свят се вли­ва­ха в не­го­вия орга- низъм. Тези кос­ми­чес­ко­-ду­шев­ни про­це­си бя­ха по съ­щес­т­во иден­тич­ни с ле­чеб­ни­те процеси. Това, ко­ето днес хо­ра­та го­во­рят за т.нар. „хра­мо­во лечение", е пъл­но дилетантство. Всичко на то­зи свят се раз­вива, и ду­ши­те съ­що са нап­ра­ви­ли крач­ка напред, ми­на­вай­ки от яс­но­виж­да­не към неясновиждане. В пре­дишни­те епо­хи обаче, яс­но­виж­да­щи­те чо­веш­ки спо­соб­нос­ти мо­же­ха да бъ­дат усил­ва­ни до та­ка­ва степен, че да раз­поз­на­ват оз­д­ра­ви­тел­ни­те сили, ид­ва­щи от ду­хов­ния свят. Ето за­що не би­ва да се учудваме, ко­га­то еван­гелис­ти­те разказват, че сега, бла­го­да­ре­ние на Христовото Събитие, ид­ват та­ки­ва времена, ко­га­то в ду­хов­ния свят ще про­ник­ват не са­мо онези, ко­ито при­те­жа­ват ста­ро­то ясновид-

ство, но съ­що и онези, ко­ито в хо­да на об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция са из­гу­би­ли ста­ро­то ясновидство.

Или с дру­ги думи: Обърнем ли се на­зад към ста­ри­те времена, ние виж­да­ме как хо­ра­та са има­ли не­пос­ред­с­т­вено учас­тие в съ­би­ти­ята на ду­хов­ния свят, кой­то им пред­ла­гал сво­ите бо­гатс­т­ва имен­но чрез ста­ро­то яс­новидство. Сега оба­че оне­зи - ко­ито в хо­да на ево­лю­ци­ята са из­гу­би­ли сво­ето яс­но­вид­с­т­во - ста­ват „бед­ни духом" - т.е. ли­ше­ни от бо­гатс­т­ва­та на ду­хов­ния свят - те обед­ня­ват от­към ду­хов­ни опитности: ето как­во оз­нача­ва „бед­ни духом" и „ни­щи духом". Но се­га ид­ва Христос и от­к­ри­ва го­ля­ма­та тайна: си­ли­те от Царствата не­бес­ни мо­гат да се вли­ват в Аза не са­мо там, в ду­хов­ния свят, но и в рам­ки­те на се­тив­но­-фи­зи­чес­кия свят; ето за­що се­га ве­че мо­гат да из­жи­вя­ват Духа в се­бе си, т.е. да бъ­дат „блажени" съ­що и тези, ко­ито са из­гу­би­ли ста­ро­то ясновидство, а с не­го - и бо­гатс­т­ва­та на ду­хов­ния свят.

Ето за­що се­га мо­же­ха да бъ­дат про­из­не­се­ни ве­ли­ки­те думи: Отсега на­та­тък бла­же­ни са не са­мо „бо­га­ти­те духом" чрез ста­ро­то ясновидство, но и „бед­ни­те духом"; по­не­же - след ка­то Христос от­во­ри пъ­тя им към ду­хов­ния свят - в тех­ния Аз се вли­ва всич­ко онова, ко­ето обоз­на­ча­ва­ме с ду­ми­те „Царство небесно".

Следователно, през древ­нос­т­та фи­зи­чес­ки­ят ор­га­ни­зъм на чо­ве­ка бе­ше та­ка устроен, че поз­во­ля­ва­ше - до­ри и при нор­мал­ни ус­ло­вия - ед­но час­тич­но от­де­ля­не на душата, по вре­ме на ко­ето чо­ве­кът на­пус­ка­ше сво­ето физи­чес­ко тя­ло и, ка­то ясновидец, се до­кос­ва­ше до бо­гатс­т­ва­та на ду­хов­ния свят. Обаче сгъс­тя­ва­не­то на фи­зичес­ко­то тяло, ко­ето впро­чем е ана­то­ми­чес­ки недоказуемо, бе­ше съп­ро­во­де­но с обстоятелството, че чо­векът прес­та­на да е „бо­гат духом". Или ка­за­но с дру­ги думи: Човекът „обедня", ста­на „просяк"; но бла­го­да­рение на това, ко­ето Христос до­не­се на Земята, той ве­че мо­же­ше да из­жи­вя­ва „Царствата небесни" вът­ре в самия се­бе си. Ето как­во бих­ме мог­ли да до­пъл­ним от­нос­но про­це­си­те във фи­зи­чес­ко­то тяло.

Но ако бих­ме ис­ка­ли да опи­шем как­ви кон­к­рет­ни про­ме­ни нас­тъ­пи­ха с чо­веш­кия Аз, би тряб­ва­ло да по­кажем как вся­ка ед­на от със­тав­ни­те час­ти на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во мо­жа да ста­не „блажена" в се­бе си по един съв­сем нов начин. В изречението: „Блажени бед­ни­те духом, за­що­то те ще на­ме­рят Царствата не­бес­ни в се­бе си" е опо­вес­те­на но­ва­та ис­ти­на за фи­зи­чес­ко­то тяло.

За етер­но­то тя­ло та­зи но­ва ис­ти­на оз­на­ча­ва следното: в етер­но­то тя­ло е за­ло­жен прин­ци­път на болката, на страданието. Едно жи­во същество, до­кол­ко­то раз­по­ла­га с ас­т­рал­но тяло, мо­же да стра­да са­мо по­ра­ди ув­режда­не на сво­ето етер­но тяло; аре­на­та на стра­да­ни­ето тряб­ва да се тър­си в етер­но­то тяло. Вие ве­че зна­ете това от мо­ите лекции. Ако ня­кой би по­ис­кал да ко­мен­ти­ра про­ме­ни­те в етер­но­то тя­ло - що се от­на­ся до ле­чебни­те въз­дейс­т­вия ид­ва­щи от ду­хов­ния свят - той би тряб­ва­ло да из­ра­зи но­ва­та ис­ти­на при­мер­но по след­ния начин: Онези, ко­ито страдат, се­га мо­гат да бъ­дат уте­ше­ни не са­мо по­ра­ди въз­мож­нос­т­та да на­пус­кат фи­зи­чес­ко­то си тя­ло и да се свър­з­ват с ду­хов­ния свят; те мо­гат да

А как­во след­ва да бъ­де ка­за­но от­нос­но ас­т­рал­но­то тяло? Когато по­-ра­но чо­ве­кът ис­ка­ше да под­тис­не емоциите, страс­ти­те и его­из­ма на сво­ето ас­т­рал­но тяло, той от­п­ра­вя­ше пог­лед към вис­ши­те сфери, за да по лу­чи по­мощ от Царствата небесни; и то­га­ва бе­ше под­ла­ган на оп­ре­де­ле­ни процедури, ко­ито умър­т­вя­ва­ха пре­ка­ле­ни­те страс­ти на не­го­во­то ас­т­рал­но тяло. Сега оба­че ид­ва времето, ко­га­то чрез де­ло­то на Христос чове­кът тряб­ва­ше да по­лу­чи в своя соб­с­т­вен Аз она­зи сила, с чи­ято по­мощ сам да обуз­да­ва и ук­ро­тя­ва страсти­те на сво­ето ас­т­рал­но тяло. Ето за­що но­ва­та ис­ти­на от­нос­но ас­т­рал­но­то тя­ло тряб­ва­ше да бъ­де опо­вес­тена по след­ния начин: Блажени тези, ко­ито са сми­ре­ни и крот­ки бла­го­да­ре­ние на са­ми­те се­бе си, на своя Аз; за­що­то те ще нас­ле­дят Земното царство.

Това тре­то из­ре­че­ние от „Блаженствата"*28 има из­к­лю­чи­тел­но дъл­бок смисъл. Опитайте се да вник­не­те в не­го от глед­на точ­ка на ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Духовна Наука. Астралното тя­ло се из­г­раж­да у чо­ве­ка по вре­ме­то на Старата Луна. Свръхсетивните Същества, ко­ито пос­тиг­на­ха го­ля­мо вли­яние вър­ху човека, а имен­но лу­цифе­ри­чес­ки­те Същества, дейс­т­ву­ва­ха пре­дим­но в об­лас­т­та на ас­т­рал­но­то тяло. Поради та­зи при­чи­на чо­ве­кът бе­ше зат­руд­нен в пос­ти­га­не­то на вис­ша­та си зем­на цел. Както знаем, лу­ци­фе­ри­чес­ки­те Същества са изос­тана­ли в сво­ето раз­ви­тие и се на­ми­рат на ед­на степен, от­го­ва­ря­ща на Старата Луна; точ­но те са тези, ко­ито пре­чат на чо­ве­ка да про­дъл­жи своя ево­лю­ци­онен път. Сега обаче, ко­га­то Христос сле­зе на Земята, ко­га­то Азът бе­ше про­ник­нат от Христо- вата сила, чо­ве­кът на­й-­пос­ле мо­жа да се вклю­чи в пла­не­тар­ния сми­съл на Зе- мята, от­к­ри­вай­ки в са­мия се­бе си силата, за да обуз­да­ва ас­т­рал­но­то тя­ло и да от­х­вър­ля лу­ци­фе­ри­чес­ки­те влияния. Ето за­що се­га мо­же­ха да проз­ву­чат думите: Който обуз­да­ва сво­ето ас­т­рал­но тя­ло и е дос­та­тъч­но силен, за да не из­па­да в гняв, кой­то за­паз­ва при­със­т­ви­ето на Аза и е вът­реш­но овладян, той дейс­т­ви­тел­но ще пос­тиг­не цел­та на Земната еволюция. Да, в тре­то­то из­ре­че­ние от „Бла- женствата" Вие сре­ща­те ед­на фор­мулировка, ко­ято мо­же да бъ­де раз­б­ра­на са­мо в ан­т­ро­по­соф­с­ки смисъл.

Но как мо­же - чрез при­етия в се­бе си Христос - чо­ве­кът да из­ви­си и ос­та­на­ли­те със­тав­ни час­ти на сво­ето същество, да ги нап­ра­ви „блажени"? Благодарение на това, че Азовите си­ли ще об­х­ва­нат ду­шев­ни­те еле­мен­ти по един се­ри­озен и дос­то­ен начин, как­то и фи­зи­чес­ки­те структури. Ако вдиг­нем пог­лед към Сетивната Душа ,ние бих­ме мог­ли да кажем: Когато пос­те­пен­но се свър­же с Христос, в сво­ята Сетивна Душа той ще до­ло­ви един та­къв порив, ка­къв­то не­съз­на­тел­но

Следователно, тук пред нас зас­та­ва нещо, ко­ето се от­на­ся до са­мия човек. Ето защо, при­емай­ки Христовата сила, в Разсъдъчната Душа чо­ве­кът из­г­раж­да та­ки­ва добродетели, ко­ито не са из­мо­ле­ни от Небето като ня­как­ва награда, а са нещо, ко­ето той мо­же да от­п­ра­ви към сво­ите себеподобни. И така, ние тряб­ва да усетим, че от доб­ро­де­те­ли­те на Разсъдъчната Душа ся­каш се из­лъч­ва нещо, ко­ето пос­ле от­но­во се връ­ща към човека. Забележително е, че пе­то­то из­ре­че­ние от „Блаженствата" ни по­каз­ва тък­мо то­зи вид качества. То се от­ли­ча­ва от всич­ки други, по­не­же - до­ри ако пре­во­дът не е осо­бе­но спо­луч­лив - фак­ти­те не мо­гат да бъдат скрити: „Блажени милостивите, за­що­то на тях ще се по­каз­ва ми- лост". Което се из­лъч­ва от човека, от­ново се връ­ща към него, как­то и тряб­ва да бъде, ако схва­ща­ме не­ща­та в сми­съ­ла на Духовната Наука.

После ние сти­га­ме до след­ва­що­то изречение, ко­ето се от­на­ся до Съзнателната Душа, до она­зи не­го­ва част, къ­де­то Азът е на­пъл­но изя­вен и чо­ве­кът из­рас­т­ва по един съ­вър­ше­но нов начин. Ние знаем, че тък­мо с ид­ва не­то на Христос се за­раж­да и Разсъдъчната Душа. А се­га жи­ве­ем в епохата, ко­га­то се за­раж­да Съзнателната Душа и ко­га­то чо­ве­кът тряб­ва да по­еме своя път об­рат­но към ду­хов­ния свят. Докато в Разсъдъчната Душа чо­ве­кът до­би­ва ед­но пър­во­на­чал­но съз­на­ние за се­бе си, в Съзнателната Душа не­го­ви­ят Аз от­но­во се ус­т­ремя­ва към ду­хов­ния свят. Приемайки Христовата си­ла в се­бе си и из­ли­вай­ки своя Аз в Съзнателната Душа, за да го из­жи­вее там в на­пъл­но чист вид, чо­ве­кът всъщ­ност от­к­ри­ва пъ­тя към своя Бог. Изживявайки Христос в своя Аз и из­ди­гай­ки се до Съзнателната Душа, чо­ве­кът сти­га до своя Бог.

Многократно е ста­ва­ло Дума, че Азът има своя из­раз в кръв­та на фи­зи­чес­ко­то тяло, чий­то цен­тър е сър­цето. Ето за­що от шес­то­то из­ре­че­ние раз­би­ра­ме по един на­пъл­но обек­ти­вен начин, че бла­го­да­ре­ние на ка­чествата, ко­ито из­г­раж­да в кръв­та и в сърцето, Азът ще се съ­еди­ни с Бога. Какво гла­си то­ва изречение? „Блажени чис­ти­те по сърце, за­що­то те ще ви­дят Бога." Разбира се, то­зи пре­вод не е осо­бе­но сполучлив, но за на­ши­те це­ли е на­пъл­но достатъчен.

Ето как ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Духовна Наука ос­вет­ля­ва вся­ка под­роб­ност от те­зи чуд­ни изречения, ко­ито Христос Исус от­п­ра­вя към сво­ите ин­тим­ни уче­ни­ци вед­на­га след ка­то бе­ше пре­одо­лял Изкушението.

Следващите из­ре­че­ния се от­на­сят до това, че чо­ве­кът пос­те­пен­но нап­ред­ва в из­г­раж­да­не­то на сво­ите по­-висши със­тав­ни части: Духът-Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух. Ето за­що те са­мо за­гат­ват за оне­зи из­жи­вява­ния на човека, ко­ито се­га имат са­мо мал­ка част от избраните. Следващото из­ре­че­ние се от­на­ся до онова, което на­ри­ча­ме Дух-Себе. „Блажени са онези, ко­ито из­г­раж­дат Духа-Себе ка­то пър­ва от вис­ши­те си ду­хов­ни сили, за­що­то те ще се на­ре­кат ча­да Божии." В тях ве­че е про­ник­на­ла пър­ва­та част от вис­ша­та троица. Те са при­ели Бога и са ста­на­ли вън­шен из­раз на са­ма­та Божественост.

Специално под­чер­та­но е, че до та­зи сте­пен ще стиг­нат са­мо избрани: един­с­т­ве­но онези, ко­ито доб­ре раз­би­рат как­во ще до­не­сат бъ­де­щи­те епо­хи на ця­ло­то човечество. За ед­на мал­ка част от из­б­ра­ни­те е ве­че дос­то­яние всич­ко онова, ко­ето бъ­де­щи­те по­ко­ле­ния ще оз­на­ча­ват ка­то „пъл­но­то при­ема­не на Христос в сър­це­ви­на­та на на­ши­те души". Обаче, тъй ка­то за­се­га те са един вид из­к­лю­че­ние и дру­ги­те не ги разбират, на­ред с всич­ко друго, те ще бъ­дат и преследвани. Ето за­що съ­от­вет­но­то из­ре­че­ние от „Блаженствата" пре­дуп­реж­да­ва как­во ще бъ­де от­но­ше­ни­ето към от­дел­ни­те пред­с­та­ви­те­ли на те­зи бъ­де­щи епохи: „Бла- жени са го­не­ни­те за­ра­ди правдата, по­не­же в се­бе си те ще на­ме­рят не­бес­ни­те Царства".

А пос­лед­но­то из­ре­че­ние е от­п­ра­ве­но към на­й-­до­ве­ре­ни­те ученици: то се от­на­ся към де­ве­та­та със­тав­на част на човека: Човекът-Дух. „Блажени сте, ко­га­то ви ху­лят и го­нят за­ра­ди мен."

И така, те­зи чуд­но за­мис­ле­ни из­ре­че­ния се от­на­сят към вся­ка от де­вет­те със­тав­ни час­ти на чо­веш­ка­та приро­да и по­соч­ват как Азът - би­дей­ки един Христов Аз - из­г­раж­да се­бе си във вся­ка ед­на от тях и ги прев­ръща в „блажени". Веднага след сце­на­та с Изкушението, Евангелието на Матей пред­с­та­вя по един гран­ди­озен и ве­ли­чес­т­вен на­чин в т.нар. „Блаженства", как пър­во­на­чал­но Христовата си­ла об­х­ва­ща днес де­вет­ч­лен­ния човек, и как ще дейс­т­ву­ва тя през след­ва­щи­те епохи, ко­га­то „ча­да­та Божии" ще са оза­ре­ни от „Духът-Себе" ,ма­кар че всич­ко то­ва е на­ли­це у ня­кои бла­гос­ло­ве­ни ин­ди­ви­ди до­ри и в на­ше­то съвремие. Тък- мо то­ва е забележителното: Предизвестието за пър­ви­те ду­хов­ни качества, ко­ито са ве­че тук, и пре­хо­дът в ед­на по­-не­опре­де­ле­на атмосфера, ко­ято от­к­ри­ва­ме в пос­лед­ни­те изречения; те са от­п­ра­ве­ни към по­-да­леч­но­то бъдеще.

Но не­ка да се обър­нем от­но­во към ви­ди­ма­та стра­на на та­зи гла­ва от Матеевото Евангелие. Представете си, че ня­кой про­уч­ва да­ли по­доб­ни из­ре­че­ния ве­че не съ­щес­т­ву­ват и в дру­ги текстове, та­ка че Евангелията да са за­им­с­т­ву­ва­ли от там. Представете си още, че въп­рос­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел ня­ма ни на­й-­мал­ко пред­чув­с­т­вие за ис­тин­с­ка­та същ­ност на нещата; за­що­то тук би тряб­ва­ло да се го­во­ри на­й-­ве­че за хрис­ти­яни­зи­ра­на­та Азова природа. И ако не до­ло­ви не­имо­вер­на­та си­ла на то­зи вър­хов момент, той би мо­гъл да ка­же при­мер­но следното: Ако раз­лис­ти­те ня­кол­ко стра­ни­ци по­-на­та­тък от спо­ме­на­та­та книга, Вие ще по­пад­не­те на гла­ва­та за Енох, кой­то се раз­ли­ча­ва от ис­тин­с­кия Енох, и там съ­що ще от­к­ри­ете де­вет „блаженства". А пос­ле той би до­ба­вил с из­вес­т­на гордост, че то­зи до­ку­мент е въз­ник­нал в са­мо­то на­ча­ло на хрис­ти­ян­с­ка­та ера, и всич­ко онова, от ко­ето се въз­хи­ща­ва­ме в Евангелията, ве­ро­ят­но е пре­пи­са­но от из­б­ро­ени­те де­вет бла­жен­с­т­ва на този „сла­вян­с­ки Енох":

2. Блажен е този, кой­то про­из­на­ся спра­вед­ли­ва при­съ­да не за­ра­ди наградата, а за­ра­ди правдата, и не очак­ва нищо; по­-ви­со­ка­та прав­да той ще по­лу­чи по-късно.

3. Блажен е, кой­то да­ва на го­ли­те дре­ха­та си, а на глад­ни­те - своя хляб.

4. Блажен е, кой­то про­из­на­ся спра­вед­ли­ва при­съ­да за си­ра­ка и вдо­ви­ца­та и се зас­тъп­ва за всеки, кой­то е в немилост.

5. Блажен е, кой­то от­х­вър­ля не­пос­то­ян­ни­те пъ­ти­ща на то­зи су­етен свят и по­ема пра­вия път, който во­ди към ве­чен живот.

6. Блажен е, кой­то сее се­ме­на на правдата: той ще жъ­не седемкратно.

7. Блажен е, в ко­го­то оби­та­ва ис­ти­на­та и кой­то каз­ва ис­ти­на­та на своя ближен.

8. Блажен е, кой­то има лю­бов на ус­т­ни­те си и кро­тост в сър­це­то си.

9. Блажен е, кой­то раз­би­ра вся­ко Божие сло­во и хва­ли Бога" и т.н."

Колко кра­си­ви са те­зи изречения. Ако оба­че ги раз­г­леж­да­те в ця­лос­т­на­та им ком­по­зи­ция и с ог­лед на тях­ното съ­дър­жа­ние - в смисъл, че тук са из­б­ро­ени ня­кол­ко мъд­ри принципи, как­ви­то мо­жем да из­ди­рим във всяка епоха, ос­та­вай­ки неп­ри­ло­жи­ми в ед­на пов­рат­на епоха, от­ли­ча­ва­ща се с по­къл­ва­не на Азовата си­ла - и по ис­ка­те да ги срав­ни­те с „Блаженствата" от Евангелието на Матей, то­га­ва ще из­пад­не­те в по­ло­же­ни­ето на онези, ко­ито срав­ня­ват ре­ли­ги­ите на чо­ве­чес­т­во­то по чис­то вън­шен път: ко­га­то кон­с­та­ти­рат не­що сходно, те вед­на­га за- явяват, че тук ста­ва ду­ма за пъл­на иден­тич­ност и из­пус­кат пред­вид съществе- ното. Но ко­га­то човек знае за как­во ста­ва дума, той е наясно: в об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция има нап­ре­дък и чо­ве­чес­т­во­то се изди­га от ед­на сте­пен в друга, и че чо­век не се раж­да през след­ва­що­то хи­ля­до­ле­тие в ед­но фи­зи­чес­ко тяло, за да из­жи­вее същото, ко­ето ве­че е изживял, а за да се до­кос­не до нещо, ко­ето меж­дув­ре­мен­но чо­ве­чес­т­во­то е постигнало. Този е сми­съ­лът на историята. И тък­мо за то­зи сми­съл на ис­то­ри­ята и на об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция Евангелието на Матей ни го­во­ри на вся­ка от сво­ите страници.