ВТОРА КОНФЕРЕНЦИЯ
Дорнах, 28 юли 1922 г.
Видяхме вече, под форма, което беше чрез много аспекти, усложнена, че човекът, в действителност, може да бъде разбран само изхождайки от целия свят, от космоса. Днес ние ще поставим пред нашата душа тази, връзка на човека с космоса под една по-проста форма, за да накараме накрая нещата да стигнат кулминация; тези следващи дни, в една определена по- сока. Нужно ни е да определим като най-близко обкръжение на космоса, това, което ни се явява под формата на физическия свят. Но в действител- ност, ние присъстваме във физическия свят само там, където е цар мине- ралът; най-малко, само там той ни се представя под своята собствена първоначална форма. Можем да изучим минералното царство в широк сми- съл, включвайки в него, естествено, също водата и въздуха, топлинните явления, явленията на топлинния етер; ние можем да изучим в недрата на това минерално царство силите, същността на физическия свят. Този физически свят проявява, например своите действия в притегателна сила, в явленията, да речем, на своето химическо, магнетично поведение и т.н. Но в действителност, ние можем да изучим, въпреки всичко, физическия свят само в недрата на минералния свят; още щом се издигнем към растителното царство, не можем повече да работим с идеите на понятията, които извличаме от физическия свят. В модерната епоха, никой, в действи- телност, не е усетил това така интензивно, както Гьоте. Гьоте, който беше относително млад, когато стана близък, от научна гледна точка, със света на растенията, усети непосредствено също и това, че трябва света на растенията да се възприема чрез един начин на виждане различен от начина, по който гледаме физическия свят. Той се противопостави на науката за растенията, под формата, която беше изработил Линей* /* Виж Гьоте, "История на моите ботанически проучвания" в Гьоте, "Метаморфозата на растенията", Париж, триади, ІІ издание 1992/. Този велик шведски учен
изработи, знаем това, една ботаника, която държеше най-вече на външни- те форми, а също и на тези, които приемат в детайл, различните, видове и родове на растенията. Във връзка с тези форми, той установи една ботаническа система, в която подобните растения са отново групирани в родо- ве, макар че родовете и видовете растения са поставени едно до друго, така да се каже, по същия начин, по който поставяме едно до друго обектите от минералната природа. Ето защо Гьоте изпитваше именно отблъскване по отношение на този начин на третиране на растенията, който имаше Линей, защото различните растителни форми бяха поставени една до дру- га. "По такъв начин се гледат минералите, това, което се намира в минералната природа", си казваше Гьоте; "за растенията, трябва да се използва един друг начин на виждане ". "За растенията", казваше Гьоте, "трябва, например, да се постъпва по следния начин: ето, да речем, едно растение, което развива корени, после стебло /виж рис.№1/ и върху това стебло - цветове и т.н. Не е необходимо, обаче, да е точно така и при това расте-
рис № 1 рис № 2
ние /рис.1/, си казва Гьоте, но нещата могат, например, да се развият също и така /рис. 2/. Ето коренът; но силата, която започва в тази растителна форма /рис. 1/ да се развива още от корена, остава тук още затворена в самата себе си и не развива едно слабо стебло, което се разделя веднага в цветове, а напротив, тя образува едно дебело стебло. От този факт, силата на листата преминава в това дебело стебло и остава само малко сила, за развиване на листните разпределения и може би, върху тях цвета. Но може също да стане така, че растението да развива много слабо своите коре- ни. Продължава да развива още нещо от сила та на корена. Това се разви-
ва по следния начин /виж рис. № 3/ и после, се развиват слаби филизи на листа и стебла. Но, всичко това, е вътрешно същото нещо. Тук стеблото е
рис. 3
оскъдно развито, а листата силно /рис. 1/. Тук /рис 2/ стеблото се е развило под формата на луковица и листата са слабо развити. Идеята е същата във всички три растения, но тази идея трябва да се пази, подвижна вът- решно, за да преминава от една форма в друга. Тук /рис. 1/, трябва да нарисувам достатъчно ясно тази форма: дълго и тънко стебло, изолира ни листа; "събира се силата на листата": в тази идея получавам още една форма, третата. И така, нужно ми е да формирам едно подвижно понятие и чрез това подвижно понятие, цялата растителна система става за мен едно единство.
Докато Лине събра едни с други различните форми и ги наблюдава като минерални форми, Гьоте искаше да схване цялата растителна система като едно единство с подвижните идеи; така че прониква, плъзва се, така да се каже, с тази идея вън от една растителна форма и трансформирайки самият той тази идея, се плъзва, прониквайки в една друга растителна форма и т.н.
Този начин на наблюдение, този начин да наблюдава с подвижни идеи беше при Гьоте изцяло изходна точка на един имагинативен начин на на- блюдение. Така че може да се каже: когато Гьоте се приближи до ботаническата система на Лине, усети, че обикновеното знание за обектите, което може да се използва във физическия свят на минералното царство, не е достатъчно в живота на растенията. Той усети, в присъствието на системата на Лине, необходимостта от имагинативен начин на наблюдение.
Казано с други думи, това означава, че Гьоте си казваше: когато гледам едно растение, това, което виж дам, изобщо не е физическото, което най-малко, предполагам да видя, а това физическо е станало невидимо и трябва да възприема това, което виждам с други идеи, различни от тези на минералното царство. Изключително важно е да зачетем това! Защото ние можем да си кажем, ако поставим това по правилен на чин пред нашата
душа: в минералното царство, физическата природа е видима външно около нас. В растителното царство, физическата природа е станала не- видима. Естествено, притегателната сила упражнява своето действие, всичко, което е във физическата природа упражнява още своето действие върху растителното царство; но това е станало невидимо и това, което е станало видимо, е една висша природа, то е това, което е вътрешно постоянно подвижно, което е вътрешно живо. Това е етерната природа в расте- нието, коя то е в действителност видима. Не е добре да казваме: физическото тяло на растението е видимо. Физическото тяло на растението е всъщност, станало невидимо; а това, което виждаме, е етерната форма.
Как се определя, в действителност, видимата реалност на растението? Е, добре, когато имате едно физическо тяло, например, планински кристал, виждате веднага физическото /рис. 4/. Когато имате едно растение, не
рис. 4 рис. 5
виждате физическото; вие виждате върху растението етерната форма /рис. 5/. Но тази етерна форма е изпълнена от физическото, физически суб станции живеят там - отвътре. Когато растението вече няма живот и става въглен продължава да съществува: той е в растението. Следователно, можем да кажем, че растението е изпълнено от физическото, но то разтваря физическото чрез етерното. Етерното е това, което, в действителност, е видимо в растителната форма. Физическото е невидимо.
Следователно, физическото става видимо за нас в минералната природа. В растителната природа, физическото става вече невидимо за нас, защото всичко, което виждаме е именно само етерното, станало видимо чрез фи- зическото. Ние, естествено, не бихме видели растенията с обикновени очи, ако невидимото етерно тяло не носеше, казано грубо, малки физически зрънца. Чрез физическото, етерната форма става видима за нас; но
това, което ние в действителност виждаме, е етерната форма, физическото е само, така да се каже, средство, чрез което виждаме етерното. Така че, в действителност, етерната форма на растението е един имагинативен пример, но на една имагинация, която е не е непосредствено видима в духовния свят, която е, напротив, видима чрез физически включвания.
Тогава, скъпи мои приятели, ако попитате: "какво са имагинациите?" може да ви се отговори, че всичките растения са имагинации. Естествено, според тяхната имагинативна природа, те са видими само за имагинативното съзнание. Че растенията са видими също и за физическото око, произлиза от това, че те са изпълнени от физически частици; от този факт, етерното става видимо за физическото око по един физически начин. Но ако искаме да назовем нещата такива, каквито са, ние даже нямаме право, да казваме, че виждаме в растението една физическа реалност. В расте- нието, ние виждаме една истинска имагинация. Следователно, навсякъде около вас вие имате имагинации, във формите на растителния свят.
Ако сега се издигнем от света на растенията към света на животните, не е достатъчно вече да се обърнем към етерното. Нужно ни е да направим една стъпка повече. Виждате ли, за растението, можем да кажем, че то "в своята същност" е етерно.
Растението: унищожава физическото
в своята същност е етерно
Ако се издигнем до животното, този път вече нямаме правото да се държим само за етерното; напротив, трябва ни тук да си представим животинската форма по такъв начин, че сега етерното също е унищожено. Та- ка че, можем да кажем: животното унищожава физическото - това, което вече върши растението -, но то унищожава също етерното и неговата същност е в това, че то може тогава да развива своето действие, щом ете- рното е унищожено.
Когато физическото е унищожено от растението, етерното може да развива своето действие. Но когато етерното е, на свое място, грубо казано, само пълнеж, със структура на зърно, тогава това, което сега вече не е в обикновеното пространство, астралното, тогава може да бъде в своята същност. Следователно, нужно ни е да кажем, че в животното астралното е в своята същност.
Животното: унищожава физическото
унищожава етерното
в своята същност е астрално
И така, Гьоте се стремеше с цялата си енергия да постигне подвижни идеи, подвижни понятия, за да възприема тотално този подвижен живот в растителния свят. В растителния свят, имаме още пред себе си етерното, защото растението тласка, в определен смисъл, това етерно към повърх- ността. То живее във формата на растението. За растението, трябва да си кажем това: в животното има нещо, което, не се изтласква към повърхно- стта. Вече фактът, че растението трябва да остане на мястото, където е поникнало, показва, че няма нищо в растението, което да не се показва видимо на повърхността. Животното се премества свободно. В него има нещо, което не излиза на повърхността и не става видимо. Това е астралното в животно то. Това е нещо, което не може да бъде схванато от единствения факт, че ние правим нашите идеи подвижни, както ви изложих тук, когато преминаваме от една форма в друга в самата идея /виж първите три рисунки на растения/. За астралното, това не е достатъчно. Ако искаме да схванем астралното, ни е нужно да отидем по-далеч, нужно ние да кажем: нещо влиза в етерното и това, което е отвътре, би могло, напри- мер, да направи нещо по такъв начин, че отвътре формата да се изпълни в луковица и да наедрява. За растение то, трябва винаги да се търси в това, което е отвън основанието, поради което формата става друга. Трябва идеята ви да бъде подвижна. Но за да се възприеме астралното, тази единствена подвижност не е достатъчна. Там, във вашите понятия, трябва да влезе ясно още нещо друго.
Ако искате да видите ясно до каква степен понятийната активност трябва да бъде за животното различна от тази за растението, ви е нужно не само да имате едно подвижно понятие, което може да приеме различни форми, но понятието трябва да приема навътре нещо, което то няма в самото себе си. Това се нарича испирация в образуването на понятия. Така както по време на вдишване /инспирация/, поемаме въздух отвън в нас - докато, в остатъка на нашата органична активност, която е на обратната страна на дишането /респирацията/, ние оставаме в активност в самите себе си - нужно ни е да имаме, ако искаме да разберем животното, не само подвижни понятия, но и да накараме да влезе отвън нещо повече в тези подвижни понятия.
Ако искам да се изразя по друг начин, бих казал това: ние можем да останем неподвижни, когато искаме да разберем точно растението, можем също да се наблюдаваме мислено като едно неподвижно същество. Е даже да останем неподвижни в продължение на целия си живот, ще можем, при това, да направим нашите понятия достатъчно подвижни, за да обхванат най-различните растителни форми; но не бихме никога формирали идеята, понятието на животното, ако не можем, самите трябва да можем
да сновем насам и на там, ако искаме да образуваме понятие за живот- ното. Защо?
Да речем, че имате това понятие за растение /виж рис.1/ и го трансформирайте в това второ понятие, тогава самите вие трансформирахте това по- нятие. Но ако бягате, вашето понятие става друго, от факта, че бягате. Трябва вие самите да въведете живот в понятието. Това е, което прави от едно понятие, което е само произлязло от имагинацията, едно инспирирано понятие. За растението, можете да си представите, че вие самите сте вътрешно тотално неподвижни и че се задоволявате да модифицирате по- нятията. Ако искате да си представите понятието за животното - по-голямата част от хората не обичат да го правят, това е съвсем сигурно, защото е нужно понятието да стане вътрешно живо, това ви причинява сърбеж, сякаш имате мравки - предизвиквате да влезе във вас инспирацията, движението на вътрешния живот, не само чувствената активност, която снове от форма във форма, а движението на вътрешния живот. Вие не можете да си представите едно животно в неговата цялост, без да въведете в понятието това движение на вътрешния живот.
Това е нещо, което Гьоте не успя да направи. Той постигна това да може да каже: растителният свят е сбор от понятия, от имагинации. Но за живо- тните, трябва да се въведе нещо в понятието, трябва да направим самото понятие вътрешно живо. Че имагинацията не живее в изолираното расте- ние, можете да видите вече във факта, че когато растението се намира в своята почва и пониква, то променя своята форма под влиянието на вън- шните условия,но вътрешно, то не променя своята форма. Животното е подвижното понятие, живото понятие и там, трябва да приемем в себе си инспирацията и само благодарение на инспирацията проникваме до аст- ралното.
И когато се издигаме до човека, нужно ни е да кажем, че той унищожава физическото, че унищожава етерното, че унищожава астралното, че неговата същност е Азът.
ЧОВЕКЪТ: унищожава физическото
унищожава етерното
унищожава астралното
същността му е Азът
В случая с животното, трябва да си кажем, че не виждаме, всъщност, фи- зическото, а виждаме една инспирация, явяваща се физически. Ето защо, когато човешкото вдишване /инспирация/, дишането, претърпя някакво смущение, приема твърде лесно животинска форма. Опитайте да си спомните за определени форми, които се появяват по време на кошмари, ще
видите какви животински форми се появяват! Животинските форми са изцяло инспирирани форми.
Ние не можем да възприемем човешкия Аз, преди да имаме интуиция. Всъщност, човешкият Аз може да бъде възприет само чрез интуицията. При животното, следователно, виждаме инспирация, при човека виждаме, всъщност, Аза, интуицията. Ние грешим, като казваме, че при животното, вижда ме неговото физическо тяло. Ние абсолютно не виждаме физическото тяло. То е разградено, то е унищожено, то прави само така, че един вид, инспирацията да стане за нас видима и по същия начин етерното тяло. При животното, всъщност, ние виждаме астралното тяло външно, през физическото и етерното. А при човека, ние вече виждаме Аза. Това, което виждаме тогава, не е физическото тяло, то е точно невидимо; също и етерното тяло; също и астралното. Това, което виждаме в човека, е - формиран външно, формиран по физически начин - Азът. Ето защо човекът се явява външно, например, за видимото възприемане, за това, което може да бъде видяно, в своя инкарнат, в един цвят, който не съществува другаде, също както Азът не съществува другаде, в другите същности. Ако искаме да се изразим по точен начин, би ни трябвало да кажем: можем да възприемем човешкото същество в неговата цялостност само ако мислим, че то е образувано от едно физическо тяло, от едно етерно тяло, от едно астрално тяло и от един Аз. Това, което виждаме пред нас е Азът и отвътре се намират невидими, астралното тяло, етерното тяло и физическото тяло.
Обаче, ние схващаме човешкото същество само ако гледаме нещата от още по-близо. Това, което виждаме е най-напред само външния аспект на Аза. Но би било възможно да възприеме Аза в неговата вътрешна действителност само чрез интуицията, това е сигурно. Все пак, човешкото същество възприема нещо от този Аз даже в обикновения живот, в обикновеното съзнание: това са неговите абстрактни мисли; животни те нямат такива, защото още нямат Аз. Животното няма способността да се абстра- хира, защото няма още Аз. Следователно, можем да кажем това: в човешката форма външно виждаме земната инкарнация на Аза. Когато се усещаме отвътре в нашите абстрактни мисли, имаме Аза; но това са само мисли, това не са реалности; това са образи.
Ако сега слезем отново в човека, в неговото астрално тяло, намиращо се в него, но сведено до нищо в него, стигаме в човека до един съставител, който не може вече този път, да бъде видян отвън, но който виждаме, когато виждаме човека в движение и чиято форма разбираме, изхождайки от движението. За това е необходимо да имаме следното виждане: представете си един нисък човек, един вид добре закръглено джудже, което върви със своите малки крака, гледате неговия начин на преместване: вие
разбирате неговия начин на преместване, изхождайки от неговите малки крака, които той опъва пред себе си, почти като малки колони. Един ви- сок, слаб човек със своите дълги крака би имал друг начин на премест- ване. Във виждането, което ще имате за него, ще видите едно единство между движение и форми. Ще откриете, впрочем, това единство, ако се упражнявате да виждате тези неща. Ако виждате някой с полегато чело, с издадена напред брадичка, той движи по различен начин главата си от човек с полегато чело и много изпъкналата напред брадичка. Ще видите на- всякъде в човека връзка между формата му и начина му на преместване, ако го гледате просто такъв, какъвто е там, пред вас и имате впечатление, произлизащо от неговия инкарнат, от неговия начин да остане неподви- жен. Вие гледате неговия Аз, когато вземете под внимание това, което преминава от неговата форма в начина му на преместване и това, което се свежда така да се каже, до движението в предшестващото състояние.
Опитайте да изучите върху човешката ръка как някой, който има дълги пръсти, има различен начин на барабанене с пръсти, от друг някой с къси пръсти. Движението преминава във формата, формата - в движението. Представете си още, бих желал да кажа, сянка от неговото астрално тяло, изразено наистина, чрез външни физически средства. Но вие го виждате по начин, по който аз ви описвам това, това е една първо начална инспи- рация. По-голямата част от хората не виждат това, например, при хора, които вървят по същия начин както Фихте вървеше по улиците на Йена; те не виждат какво има в тях. Този, който виждаше Фихте да върви по улиците на Йена, изпитваше също начина на преместване и на формира- не, в неговите органи на говора и който, особено когато искаше да бъде убедителен, се изразяваше във формата, която приемаха неговите органи на говора и която беше вече представена във формата, която приемаха неговите органи на говора. Нужна е инспирация в първоначална степен, че да се види това.
Но ако гледаме сега отвътре това, което се вижда по този начин отвън и което току-що вие описах като действителност, възприемаема чрез тази инспирация от първоначална степен, това е основно, животът на човешката творческа имагинация, импрегнирана от чувството, този, при който се изпитват вече вътрешно абстрактните мисли. Даже представите за паметта под форма на образи живеят в този елемент, когато се появят. Можем да кажем това: видян отвън, Азът се изразява, например, в инкарната, но също и в другите форми, които се представят тогава. Иначе не бихме могли да говорим за физиономия. Ако гледаме, например, някой, чиито ъгълчета на устата падат, когато лицето му е в покой, това е абсолютно обосновано във формата, която има неговия Аз в своята инкарнация. Но от гледна точка на вътрешното, това са абстрактните мисли.
Realites abstraites - абстрактна действителност
Incarnat Moi - инкарнат - Аз
Ако вземем астралното тяло, това, което го изявява, към вътрешността, това е характерния аспект на движенията, към вътрешността - виденията и образите на творческата имагинация; астралното тяло, най-точно каза- но, се изплъзва вече, малко по малко от наблюдението. При човека, етерното тяло се изплъзва още повече от наблюдението. Етерното тяло не е вече, действително видимо отвън, така да се каже, или, най-много, е видимо в изключителни случаи на физическа изява. То може да стане тако- ва, когато някой - извинете ме, че говоря за тези неща - се поти, тогава, това за етерното тяло е един начин да бъде външно видимо. Но, виждате ли, вече е нужна имагинация, за да се сложи факта на изпотяването във връзка с цялото човешко същество. Парацелзий напълно го прави. За не- го, не само начинът, но и субстанциалният елемент на изпотяването, не са същите при един или при друг човек. За него тук се изразява цялостността на човешкото същество, цялото етерно тяло на човешкото същество. Следователно там, външният елемент силно се прибира; но това се изявява толкова повече във вътрешната опитност, а именно, в усещането. Вът- решно изпитаното чувство, целият чувствен живот е, в действителност, това, което живее в етерното тяло, когато, то действа отвътре по такъв на- чин, какъвто човек изпитва отвътре. Всъщност, чувственият живот е винаги придружен от вътрешна секреция. Същественото тук е, когато гледаме етерното тяло в човека, виждаме - извинете ме, че отново споменавам това - че, например, черният дроб се изпотява, стомахът се изпотява, че всичко се изпотява, че всичко има секреции. Именно в тази вътрешна секретивна активност живее етерният живот на човека. Черният дроб има около себе си една постоянна мъгла от пот, по същия начин и сърцето има постоянна мъгла от пот: всичко е мъгла, обвита от облаци.
Това трябва да се възприеме по един имагинативен начин.
Когато Парацелзий говори за изпотяването на човека, не каза: това е само повърхността - напротив, той каза това: не, това прониква цялостта на чо- вешкото същество -, това е неговото етерно тяло, това, което човек виж-
Images de L'imagination - Имагинативни образи
L'aspect caracteristigue des mouvememts - Характерният аспект на
движенията
да, ако се абстрахира от физическото. Следователно, тази вътрешна опитност на етерното тяло е животът на чувството.
Що се отнася до вътрешната опитност на физическото тяло, тя е възприемаема също не без усилие. Все пак, ние възприемаме този физически елемент на телесността, когато, например, вземем в ръце едно дете: то е тежко,както и камъкът е тежък. Това, което възприемаме там, е една опи- тност на физически план, то е част от физическия свят. Ако някой ни удари плесница, освен моралната опитност, тук има и физически елемент, удар; но от физическа гледна точка, това, в действителност, е само един гъвкав удар, както когато билярдната топка идва да удари друга. Тук ни е нужно да определяме абсолютно ясно, впрочем, физическото. Но ако възприемаме този физически елемент към вътрешното по същия начин, по който казах преди това, че възприемаме към вътрешността външната съставна част на чувствения живот, тогава има във физическите процеси, в простите физически процеси, под формата на вътрешна опитност, човешката воля. Човешката воля ето кое поставя човека, под една съвсем проста форма в унисон с космоса.
И така вие виждате, ако потърсим къде се намира инспирацията в това, което ни заобикаля, тя ни е дадена във формата на животните. Разнооб- разността на животинските форми действа върху нас за нашите възприятия в инспирацията. Можете да разберете чрез това, че всъщност, когато виждаме инспирациите в чисто състояние, без да бъдат изпълнени от човешката телесност, могат да представят нещо извънредно по-извисено от
животните. Те действително го могат. Но инспирациите, съществуващи чисто, в духовния свят могат също да ни се представят под форми подобни на животни.
През епохата на древното атавистично ясновидство, хората се опитаха да представят по духовен начин под животинските форми, инспирациите, които имаха; например, сфинксът извлича своята форма от факта, че в действителност се счита, че имитира нещо, видяно в състояние на инспи- рация. Значи, когато говорим за животински форми в чисто духовен свят, имаме вече работа със същности, които са повече от човешки. През епохата на атавистичното ясновидство, такова, каквото то съществуваше още през четирите първи века от християнската ера, значи, при всички случи, още в епохата на Мистерията на Голгота, не един външен, сух и абстрактен символизъм, а едно наистина вътрешно знание, изразяваха в животински форми, висшите духовни същности, станали достъпни за инспира- цията.
В пълно съответствие на това е, че Светият Дух беше призован под формата на гълъб, от тези, които привличаха вниманието върху инспирация- та. Когато днес се говори за Светия Дух под формата на гълъб, как трябва да се разбира това? Трябва да се разбира така, като кажем: тези, които говореха така, бяха хора инспирирани в смисъла на атавизма от миналото. В района, в който Светият Дух им се показваше в едно чисто духовно съ- ществувание, те го виждаха под тави форма, чрез инспирацията. И как тези съвременници на Мистерията на Голгота, надарени с една атавистична инспирация, биха характеризирали Христос?
Те го бяха видели външно, може би, тогава го бяха видели като човек. За да се види в духовния свят като човек, трябваше те да имат интуиция. Но даже в епохата на Мистерията на Голгота, нямаше хора, които могат да го видят като Аз в света на интуицията; те не бяха способни на това. Но те можеха още да го видят в една атавистична инспирация. Те щяха да използват тогава, също животински форми, за да изразят даже това, което беше Христос."Ето Божият Агнец", това е точният език за тази епоха, един език, с който ние трябва да свикнем, когато отидем отново до това, което е инспирацията или по-скоро до начина, по който става виждането чрез инспирацията на това, което може да се появи в духовния свят: "Ето Божият Агнец!". Важно е да се научим отново да познаваме това, което е от характера на имагинацията, на инспирацията, на интуицията и да се научим от този факт да се потапяме отново в начина на говорене, който резонира към нас от древните времена.
Този начин за говорене представя реалности по отношение на древните форми на виждане; но най-напред ни е нужно да свикнем да изразяваме тези реалности така, както бяха изразявани, например, още в епохата на
Мистерията на Голгота и да ги изпитаме като очевидци. Само така ще можем да напредваме малко по малко в разбирането за това, което беше представено, например, много отдавна там - долу, в Азия, в летящите Хе- рувими, в Египет - в Сфинкса, това, което ни е представено в Светия Дух, под формата на гълъб и което ни е представено даже в Христос, под формата на Агнец, което беше, в действителност, инспирация или по-добре казано, една инспирирана имагинация чрез която Христос беше постоянно представян в най-древните времена.
ТРЕТА КОНФЕРЕНЦИЯ
Дорнах, 29 юли 1922 г.
Вчера опитах да ви покажа, че може да се намери лесен път, за да си представим в своята душа връзките на човека според тялото, душата и духа с цялостността на космоса. Чрез начина, по който стигнах до кулминацията на вчерашната конференция чрез няколко образа, извлечени от имагинацията, исках да привлека вниманието ви върху няколко точки. Исках да ви покажа, че в някои образи, като този на Христос, пред ставен като Божия Агнец, има инспирирани имагинации, изразен по един точен начин; исках да ви покажа, че в епохата, в която бяха създадени тези образи и още даже в тази, в която се говореше за тях, обхващайки ги изцяло и в която те се проявиха в живото на човешката душа, имаше едно истинско съзнание за факта, че човекът се издига от опитността на душата, които той прави в обикновеното съзнание до опитности на душата на едно съзнание, което го поставя във връзка с духовния свят. Привлякох вниманието върху факта, че в първите четири века на християнската ера, това, което можем да наречем християнска доктрина, беше още от едно такова естество, което се основаваше навсякъде върху едно такова виждане за духовното, че самите християнски мистерии бяха представени във форма- та, под която те можеха да бъдат видени от тези, които бяха издигнали живота на своята душа до едно духовно виждане.
След ІV век, се изгубва все повече и повече от общото съзнание на хора- та, способността да се разбира непосредствения израз на духовното. И ние виждаме, че по време на свързването на германо-северния свят и гръко-латинския свят нарастват все повече и повече трудностите, дошли тогава в еволюцията на западна та цивилизация. Трябва да се види абсолютно ясно, че непосредствено след ІV век, още се зачиташе с определено благоговение, представата за християнското виждане, която продължаваше да живее в древните времена под формата на инспирирани имагина- ции. Хората дълбоко почитаха традицията. Хората почитаха образите от този род, дошли от потомството чрез традицията. Единствено, човешкия дух приемаше, прогресирайки малко по малко, форми, водещи го да се
така да се каже: разбира се, ние имаме неща, предадени ни от традицията, като например, образа на гълъба за Светия Дух, като образа на Божестве- ния Агнец, за самия Христос. Но как трябва да разбираме това? Как да постигнем разбирането на това? И имен но от тази невъзможност или по-скоро, от това вярване в невъзможността човешкият дух да се издигне чрез самия себе си, в своето усилие до виждането на духовните светове, се роди, в действителност, схоластичната доктрина; тя учеше, че човешкият дух стига чрез своята собствена сила до познанието за сетивното и даже още, до заключения, които изтичат директно от понятието за сетив- ното, но трябва да се допусне, че елементи на свръхсетивното могат да се изявят в човека, като неразбрано откровение.
Но не без трудности се разви това, което бих искал да нарека "втори вид вярване в живота на човешката душа": вярване в ограниченото, земно знание, от една страна и в познанието за свръхсетивното, постижимо еди- нствено във вярата, от друга страна. Разбира се, хората усещаха, макар и малко или много неясно, че не можеха вече да имат, по отношение на свръхсетивните познания, същото поведение, като някога, в миналото. В началото, след ІV век, хората си казваха, в своите усещания: все пак може да се постигне, в определен смисъл, този свръхсетивен свят чрез живота на човешката душа; но не на всеки е дадено да води душевен живот до такива висоти; трябва да се задоволяваме, да допущаме много от нещата, зависещи от тези откровения от миналото време.
Както казахме, почитането на тези някогашни откровения беше много голямо, за да искаха хората да прилагат еталона на едно човешко позна- ние, което не стигаше вече до тези откровения или, най-малко, за което се мислеше, че по никакъв начин няма да се стигне до тях. И суровата схоластика на разделянето на човешкото познание, все пак, беше допусната в действителност, но малко по малко. Преди Х, ХІ, ХІІ и ХІІІ век не беше започнало времето, в което бе тотално допуснат схоластичния принцип. До тогава, хората се колебаеха още по един определен начин. Те се пита- ха, ако не трябваше, въпреки всичко да издигат това човешко познание, такова, каквото можеха да го постигнат за тази следваща епоха, докъде свръхсетивния свят стигаше.
Но от този факт, честно казано, се постигна, по отношение на предшестващите епохи, едно объркване с голям обсег. Виждате ли, в древните вре- мена, да речем, във всичките първи векове от християнската ера, човек, който би се оказал пред Мистерията на божественото провидение или Мистерията на превръщането на хляба и на виното в тялото и кръвта на Христос, би си казал, след като е успял да стигне до християнството: тру- дно е за разбиране, но има хора, които могат да развият способностите на своята душа до такава степен, и да разбират нещата от този род. Ако до
пусна всезнанието на Божественото Същество, тогава, всъщност, трябва това всезнаещо същество да знае също дали този човек е осъден завинаги или другият ще бъде щастлив. Един човек като този, ще си каже, че не е в пълно съгласие с това фактът, че човешкото същество не трябва, все пак по необходимост да допуща греха; обаче, точно чрез греха, той, всъщ- ност, е осъден; ако изкупи греха, няма да е вече осъден. Така че трябва да се каже: чрез своето поведение, човекът може да направи от самия себе си един осъден, чрез извършения грях, или един щастливец чрез отсъствието на грях. Но все пак, всезнаещият бог трябва вече да знае за този човек дали ще бъде осъден или щастлив!
Значи, човек, който би бил се съпоставил с това би стигнал до разсъждения от този род. Но в тези първи векове на християнската ера той не би казал без нещо повече: значи, аз трябва да разисквам, за да зная да ли Бог предвижда осъждането или блаженството на един човек. Напротив, той щеше да си каже: Че Бог, макар че човекът може да извършва или да не извършва грях, знае, при все това, кой ще бъде осъден и кой ще бъде щас- тлив, аз бих могъл да го разбера, ако бях посветен. Ето какво щеше да си каже човек от първите векове на християнската ера.
Така, ако някой би му казал, че чрез тайнството на причастието, чрез при- честяването, чрез жертвеността на богослужението, хлябът и виното се превръщат в тялото и кръвта на Христос, той би отговорил: аз не разбирам това, но ако бях посветен, бих могъл да го разбера. Ето това щеше да каже един човек от миналите времена. Защото в древните времена, би се мислело това: това, което може да бъде наблюдавано в сетивния свят е илюзорна форма, то не е действителността, действителността се намира отзад, в духовния свят. Колкото и дълго да се намира човек в сетивния свят, в този свят на илюзии, противоречиво е това, че някой може да извършва или да не извършва грях, и че, при все това, всезнаещият Бог, знае дали някой човек ще бъде осъден или щастлив. Но още щом се влезе в духовния свят, това вече не е противоречиво: там човек научава, как е възможно Бог да вижда това предварително. Така, би се казало: във физическия сетивен свят е противоречиво това, че нещо, което остава, всъщ- ност, същото от гледна точка на външното проявление - хлябът и виното, да бъде смятано за тялото и за кръвта на Христос след тайнството на при- частието; но когато човек е посветен, би могъл да разбере това, защото човек се намира тогава в своя душевен живот в недрата на духовния свят. Ето това щеше да каже човек в древните времена.
И тогава дойдоха, вътрешните борби в човешките души. От една страна, тези човешки души се виждаха все повече и повече откъснати от духовния свят. Цялата цивилизация клонеше към това да зачита като духовно в човека само усета, който от тогава нататък се проникваше, обаче, в ду-
ховния свят. И от тази борба произлязоха всички несигурности по отношение на свръхсетивните светове. Ако искаме да изучим историята от гледна точка на симптоматиката, можем да изберем моментите, в които виждаме, че този род несигурност се появява в света с особена острота.
В конференции като тази, често привличах вниманието ви върху този шотландски монах, Скотус Ериген, живял през ІХ век в страната на фран- ките, в двореца на Шарл льо Шов и който там беше почитан истински като чудо на мъдростта. Шарл льо Шов, при всички случаи, и всички, които бяха на негово мнение, се обръщаха при всички религиозни и даже научни въпроси към Скотус Ериген, когато искаха да вземат решение в някаква област. Но именно в начина, по който Скотус Ериген е поставен с лице към другите монаси на своето време, виждаме, че борбата върлуваше то- гава, бих казал, между разума, който се чувствуваше ограничен до единствения свят на сетивата и до няколко заключения по повод на този свят, от една страна и това, което беше предадено от свръхсетивните светове под формата на догми, от друга страна.
Така ние виждаме,точно в ІХ век, изправени една срещу друга, две лич- ности: Скотус Ериген и монахът Готшалк, който пропагандираше енергично доктрината според която Бог отлично знае предварително дали един човек ще бъде осъден или спасен. Малко по малко се изкова тази формула: Бог предопредели една част от хората за блаженство, а друга част - за осъждане. Тази доктрина бе изкована по начина, по който самият Августин го беше вече направил, действително: според своята доктрина за божественото предопределение, една част от човечеството е определена за блаженство, а другата - да бъде осъдена. И Готшалк, монахът, уче- ше, че нещата стояха така: Бог определи една част от хората за блаженст- во, а другата част - за осъждане, но никаква част за грях. Готшалк учеше, следователно, от гледна точка на външното разбиране, на едно противо- речие.
Борбата се разпали в тази епоха, по-точно, в ІХ век, по един изключително груб начин. На синод Меанс, например, писаното от Готшалк беше решително обявено за еретично и Готшалк беше бичуван по причина на тази доктрина. Макар че Готшалк беше бичуван и хвърлен в тъмница заради тази доктрина, той можа да представи така нещата, че е искал само да възстанови доктрината на св. Августин в нейната атавистична форма. Вниманието на френски епископи и на монаси, беше еднакво привлечено върху факта, че Готшалк не учеше, в действителност, на нищо, на което да не е вече учил св. Августин. Ето как беше по един сигурен начин поставен един монах като Готшалк по отношение на своята епоха: черпейки от традициите на древната мъдрост на Мистериите, той учеше на нещо, което тези, които искаха да разберат всичко сега, чрез усещането, което
започваше да се показва, не можеха точно да разберат и се бунтуваха, на това основание, докато другите, които оставаха все повече свързани с дълбокоуважението на древното, даваха изцяло основание на теолог като Готшалк.
Днес, на хората ще им бъде безкрайно трудно да разберат как може да стане караница по такива поводи. Но тогава хората не се задоволяваха с караниците: в това време те бяха бичувани публично, хвърляни в тъмни- ца, заради този вид теории, когато те не се харесваха на някоя от парти- ите, и за да се приключи, им се даваше, все пак, основание.
До Готшалк после се наредиха точно правоверните, затова доктрината на Готшалк остана доктрина на католическата правоверност. Дал вече своята позиция по отношение на Скотус Ериген, Шарл льо Шов се обърна очевидно към него, за да стигне, на свой ред, до решение. Скотус Ериген не се ограничи в смисъла на Готшалк, а в смисъла, че божествеността е включена в еволюцията на човечеството, че злото, всъщност, не може да бъде друго, освен нещо външно, иначе би трябвало, това е достатъчно яс- но, злото да е съставна част на божествеността. Тъй като Бог не може да бъде друго, освен Доброто, трябва, по необходимост, злото да е едно ни- що; но нищото не може да бъде нещо, за което хората да могат накрая да се обединят. Тъй че, Скотус Ериген се обяви против Готшалк.
Но около доктрината на Скотус Ериген, която е почти същата като тази на пантеистите от нашата епоха, стана осъждането чрез католическата правоверност и едва по-късно, това се знае, се откри написаното от Ско- тус Ериген. Всичко, което припомняше неговото съществуване, беше из- горено; той е този, който мина за истинския еретик. И когато представи публично своето виждане за нещата, което беше изложил на Шарл дьо Шов, се обяви, от страна на партизаните на Готшалк, чиито теории бяха сега отново признати за валидни, че Скотус Ериген, всъщност, беше само един бъбривец, който се представяше от всички видове пера на външната наука и който, в действителност, не знаеше нищо от дълбоките мистерии на свръхсетивното. Един друг теолог писа по повод тялото и кръвта на Христос "De Corpore et Sanguine Domini". Той изрази също в този труд това, което беше за един посветен от миналото една доктрина, която той разбираше: че хлябът и виното могат действително да се превърнат в реалното тяло и реалната кръв на Христос.
Този труд беше, на свой ред, представен на Шарл льо Шов. Скотус Ери- ген не написа опровержение, но имаме в неговите писмени трудове всички видове указания за начина, по който той е участвал; намираме тук как тази доктрина, която е, знаем, тази на католическата правоверност, а име- нно, че хлябът и виното са реално превърнати в тялото и кръвта на Хрис-
тос, че тази доктрина, значи, трябва да бъде променена, защото не може да бъде разбрана. Ето така се изрази Скотус Ериген още от тази епоха.
Накратко, точно в този ІХ век се разпали, най-вече, борбата по повод отношението на човешката душа към свръхсетивния свят и за сериозните духове на епохата, беше изключително трудно да се ориентират. Защото навсякъде в християнските догми имаше елементи, които произлизаха от древните истини на посвещението; но хората бяха безсилни да разберат. Ето с какво разполагаха външно хората в Словото - най-напред трябваше още да се разбере Словото според еволюцията на душите в направление на духовния свят - то се изследваше с критерии, за които хората имаха съзнание в стадий на развитие, достигнато от човешкия дух на епохата. И от тези изследвания се родиха действително, в християнския живот на Европа, най-тежките борби.
Към какво клоняха, следователно, тези опитности на душата? Те клоняха към образуване в човешкото същество на два вида неща, които, разбира се, абсолютно не съществуваха преди това. Някога, човешкото същество потапяше погледа си в сетивния свят, имаше, в същото време, благодарение на своите способности, виждането за свръхсетивното, което прозираше в явленията на сетивата: с явленията на сетивата, то виждаше духов- ното. Такова, каквото беше вече възприемането на хората от ІХ век, човекът от миналото със сигурност не виждаше хляба и виното, защото би било, всъщност, един материален начин на виждане. Но човекът имаше в същото време материален и духовен поглед.
Човекът от тези минали времена имаше също по-малко интелектуални понятия и идеи, отколкото човека от ІХ век. Понятията и идеите не бяха още дошли до тази степен на сухота и абстракция. Това, от което човек извършваше опитност под формата на понятия и идеи имаше още характер на обект, на същност. Подтикнах ви да отбележите, и, малко по малко реалности, като граматика, реторика, диалектика, аритметика, геометрия, музика, астрология бяха станали тотално абстрактни. В древните време- на, хората считаха, че да се проникне в живата област на тези науки, това значеше да се влезе във връзка - така както го казах тогава - с абсолютно реални същности. Но още от тази епоха и още по-на пред, до следващите епохи, тази граматика, реторика, диалектика и т.н., бяха станали съвсем слаби и абстрактни, без устойчивост, нито пък нещо друго; те бяха там почти само като дреха, би могло да се каже, по -скоро, по отношение на това, което имаха в древните времена. И тази еволюция продължи. Абст- ракцията стана малко по малко една абстракция на понятия и конкретно стана малко по малко нещо, което беше само външно в сетивното. И тези две течения, както виждаме през ІХ век и под влиянието на които хората се освободиха от така мъчителната вътрешна борба, тези течения продъл-
жиха чак до модерната епоха. Ние ще ги срещаме на едно място повече, на друго по-малко.
Те се отделят в действителност от човешката еволюция по съвсем жив начин в противопоставянето между Гьоте и Шилер. Вчера говорих за необ- ходимостта, която Гьоте изпитваше, когато изучаваше ботаниката на Ли- ней, да си представи в душата си растението чрез живи понятия. Живи понятия, понятия, които могат да се трансформират, които, следователно, успяват да стигнат до областта на имагинацията. Но обърнах също внимание върху факта, че Гьоте изпада във временно безсилие, в момента, в който иска да се из дигне от това, което е чисто растително и дарено с живот. И към това, което е животно и дарено с чувствителност. Той стига до имагинацията. Той вижда външните обекти. За минералите, нямаше подбуди да отива напред, до имагинацията, но за растенията го направи. Той не отива по-далеч; абстрактните понятия не са негова работа. Не възприема също в абстрактни понятия и духовната реалност, намираща се над растението. От този факт, неговите философски разсъждения в основата си не бяха такива като философските разсъждения от неговото време.
Шилер е философ. Той научава даже от Кант философското разсъждение до степента, в която кантовият начин става непоносим за него и той го изоставя. Но Шилер не избягва във философията абстракцията на поня- тията, които по пътя на следствието не могат да доведат до същността. И когато сме изправени пред Гьоте и Шилер, усещаме, че това именно е противопоставянето между двамата, което, всъщност, никога не бе прео- доляно, което беше само уравновесено чрез величието на човешкото ка- чество, живеещо във всеки от тях.
Но това противопоставяне се прояви щом, в 90-те години на ХVІІІ век, се представи и на двамата, на Гьоте и на Шилер, този въпрос: Как постига, всъщност, човешкото същество едно съществувание, достойно за човека? Шилер си постави този въпрос по свой начин, под формата на абстрактно мислене и изрази това, което имаше да изразява в своите "Бележки върху естетичното възпитание на човека"* /* Публикувано през 1795 г. същата година, като на "Приказка за зелената змия и Красивата Лилия"./ загла- вие, дадено от Щайнер/ на Гьоте, за която ще стане въпрос по-късно. Виж този последния текст: Гьоте "Беседи на немските емигранти". Приказката .С един очерк на Рудолф Щайнер, Монтесьон, Издателство Новалис, 1993 г./. В този труд той си казваше: човекът, от една страна е подчинен на логичната необходимост, тази на разума. Той не е свободен, когато следва необходимостта на разума. В необходимостта на разума, неговата свобода рухва. Но той не е свободен и когато се отдава само на сетивата си, на необходимостта на сетивата; там са инстинктите, подтиците, които го
заставят, там, той отново не е свободен. В двете направления, от страна на разума и от страна на природата, човекът става, в действителност, роб, едно несвободно същество. И човек може да стане свободен, смята Ши- лер, само ако гледа природата така, сякаш тя е едно живо същество, така сякаш тя има разум и душа, значи, когато той повдигне природата. Но той трябва тогава също да сниши необходимостта на разума до природата. По един определен начин, човекът трябва да гледа на самата природа така, сякаш тя има разум. Тогава от разума изчезва строгата му необходимост, твърдата логика. От една страна, когато човек се изразява в образи, той създава форми, вместо да анализира и да синтезира логически; и докато създава форми, човек повдига в природата нейната чисто сетивна необхо- димост. Но той може да изрази всичко това, казва Шилер, само в артистичното творчество и естетична та радост. Ако човек е с лице само към природата, по един или друг начин е подчинен на инстинктите, на подтиците на природната необходимост. Ако човек е в активността на духа си, трябва да следва логическата необходимост, ако не иска да стане неверен на човешкото. Когато ги обедини двете, необходимостта на разума се снишава и изоставя нещо от своята необходимост на сетивния свят; сетивното изоставя нещо от своята инстинктивна природа. Ние представяме човека, например, в скулптурите, така,сякаш самият дух вече се съдържаше в сетивното. Ние сваляме духа в областта на сетивата, докато издигаме областта на сетивата до духа, и така се ражда творческата активност, красотата. Само когато човек създава красота, или се радва на красотата, живее в свобода.
Помислете как, съставяйки своите "Естетически бележки" Шилер се е стремял с цялата вътрешна сила на своята душа да намери нещо за чове- ка, например, кога този човек може да бъде свободен. И той намира като единствена възможността да се реализира човешката свобода в живота в недрата на проявлението на красотата. Човекът трябва да отбягва грубата действителност - казва вече Шилер, дори и да не се изразява така ясно - ако иска да стане свободен, значи, да завоюва едно съществуване, достойно за човешкото същество. Само външно, всъщност, може да се постигне свободата.
Ницше, който беше още импрегниран от всички тези неща, но не може- ше, при това, да постигне едно истинско виждане на нещата, състави, знаем, своята първа книга "Раждането на трагедията, изхождайки от духа на музиката": тук той искаше да покаже, че гърците са измислили изкуст- вото, за да имат средство да се издигнат в свободни хора, пазейки своето човешко достойнство над действителността на външните сетива, в които не можеш никога да постигнеш своето човешко достойнство, според не- го, те биха се поместили над реалността на нещата, за да завоюват във
вътрешността, в артистичната външност, възможността за свободата. Това е интерпретацията, която Ницше даде на елинизма. В това отноше- ние, Ницше само изразяваше по радикален начин това, което се намира вече в "Бележки върху естетическото възпитание на човека" на Шилер. Така че, може да се каже, че Шилер живееше в една абстрактна духов- ност, но в него живееше в същото време импулсът да даде на човека неговото достойнство. Погледнете грандиозния, величествения, удивителния характер на тези естетически бележки. От гледна точка на поезията и на човешката сила, на душата, това е най-доброто от всички други трудове на Шилер. Те са, в действителност, най-великото от произведенията на Шилер, ако разгледаме цялостността на неговото творчество. Но Шилер се бори тук, изхождайки от своята абстрактна гледна точка, която го беше повела към интелектуализма, в посока на западния духовен живот. Да премине от тази гледна точка, която беше негова, към истинската реално- ст, беше вън от неговата достъпност. Той не можеше да достигне друго, освен чистата външност на красотата.
Когато тези "Бележки върху естетическото възпитание на човека" попаднаха в ръцете на Гьоте, той беше малко объркан. Абстрактният ход на човешкия разум не му беше свойствен. Но начинът, по който човешкото същество завоюва своето човешко достойнство, за което е нужно духовните същности да сътрудничат, за да дадат на човешкото същество неговото човешко достойнство по такъв начин, че то да се пробуди за духовния свят, да проникне и да живее в духовния свят, беше за него също проб- лем. Шилер не можеше да излезе от понятието, за да отиде към действи- телността. Що се отнася до Гьоте, той искаше да изрази също, по свой начин, това, което Шилер беше изразил в "Естетични бележки".
Той го изрази по свой начин, под формата на образи, в "Приказка за Зеле- ната змия и Красивата лилия". Нужно ни е, всъщност, да виждаме във всички персонажи душевните сили, които работят заедно, за да дадат на човешкото същество неговото достойнство на свободен човек, неговото достойнство но човек, живеещ в свободата. Но Гьоте не можа да намери пътя, водещ от това, което той можеше само да изрази в имагинации, до висотата на духовната реалност. Ето защо Гьоте се спира, стигайки до приказката, до образа, до един вид висш символизъм - един символизъм, който е, разбира се, изключително жив, но който, въпреки всичко, е само един вид символизъм. Шилер изкова абстрактни понятия, не можа да намери достъп до една реалност, спря, стигайки до външното. Гьоте, искайки да разбере човека в неговата свобода, създаде многобройни образи, които говореха на погледа, бяха видими чрез сетивата, но които не даваха достъп до реалността. Той остана свързан с описанието на сетивното. По- глед до каква степен е удивително това описание на сетивното в "Приказ-
ката за Зелената змия и Красивата лилия",но всъщност, освобождаването на принца, засегнат от парализа, не говори на погледа, то е изразително само по символичен начин. Тези две противоположни течения, които ви характеризирах, никое от които, всъщност не постигна влизането в духовния свят, се изразяват тук, в тези две личности. Както Шилер, така и Гьо- те се стремяха основно да влязат в духовния свят, изхождайки от противоположни страни, но не можаха да проникнат там.
За какво ставаше въпрос, всъщност? Ще ви се стори чудно това, което ще ви кажа и при това, този, който гледа тези неща с една душа, лишена от предразсъдъци, може само да ги види така, както сега ще ги опиша.
Вземете двете течения представени в схоластиката. От една страна, знанието на разума, който черпи своите качества в сетивната действител- ност, но не прониква до реалността. Под най-различни форми, това течение продължава своя път минавайки от една личност към друга и завършва до Шилер. Той е въведен, по определен начин, в една форма на знание, за която схоластиката каза, че чрез нея не могат да се на мерят идеите никъде другаде, освен в сетивното. Но Шилер е вън от това състояние - той е един много силно изразен комплектен човек - да допуща в областта на сетивата нещо, което човешкото същество може да бъде, запазвайки напълно своето човешко достойнство. Знанието на схоластиката търси идеите само в сетивния свят. Шилер оставя света на сетивата настрани и оставя само идеите. В тях той не постига действителността, а само красивата външност. Той се бори с този проблем: какво най-точно да направи от това схоластично знание, произлязло от човешкото същество, за да даде на човека по някакъв начин неговото достойнство? Не може тогава повече от това да се постигне установяване в действителността, човек е задължен да се подслони в красивата външност. Виждате по какъв начин се намира при Шилер продължението на схоластичното течение на знанието чрез разума.
Гьоте не се интересуваше много от това знание чрез разума. Всъщност, той беше далеч по-силно стимулиран от познанието чрез откровението; дори и да намирате това за странно, то е, при все това, точно така.
Да използва логиката не беше нещо, с което Гьоте се занимаваше. Дори да не се установяваше особено на католическите догми - при това, по време на завършването на своя "Фауст", той прие тяхната необходимост за артистичната реализация - дори да не се установяваше в своята младост на католическите догми, той се установяваше, все пак, на това, което минаваше достатъчно близко до свръхсетивния свят, колкото това му беше възможно. Да се говори на Гьоте за вярата, това го правеше в определен смисъл, гневен. Когато в неговата младост, Якоби му говори за вярата,
той каза: установявам се в погледа, който вижда. За вярата, Гьоте не искаше да знае нищо.
Тези, които се опират на Гьоте, за да искат вяра, не разбират абсолютно Гьоте. Той искаше да види. И той беше вече на пътя, който се издига от неговите имагинации до инспирациите и интуициите. Това не би му позволило, естествено да стане средновековен теолог, но би могъл да стане един от тези хора, които, в миналото, виждаха Бога и виждаха, свръхсетивните светове. Той беше вече на пътя, водещ до тях, но не можа да се издигне до там. Постигна само виждането на свръхсетивното в света на растенията. Така че, щом неговия поглед се привличаше от растителния свят, той проследяваше с поглед духовния елемент и сетивния елемент един до друг, както това се правеше също в древните мистерии на посве- щението; но той оста на в растителния свят.
Какво можеше той да направи в този случай? Не можеше той да направи нищо друго, освен да използва цялостта на свръхсетивния свят, имагина- тивния, символичен, представния начин, който беше научил с растенията. И така, той постигна в крайна сметка, само една имагинативна представа за света, когато говореше за реалността на душата в своята "Приказка за Зелената змия и Красивата лилия".
Размислете върху този факт: там, където "Приказка за Зелената змия и Красивата лилия" напомня растителния елемент, това, което се постига чрез имагинации, като тези, които Гьоте бе развил при контакта с растителния свят, там, Приказката има една изключителна красота. Опитайте да се оставите да действа върху вас всичко, което в тази Приказка, пази стила на растителната имагинация, там, всичко е така прекрасно. Основ- но, всичко, което се намира там, от друга страна, има постоянната тенденция да стане растение. Женският персонаж, който, внася изключително много, той нарича Лилия. Не и дава един истински, силен живот; той я улавя под една такава форма, каквато има съществуване на растението. Ако наблюдавате всички персонажи, появяващи се в Приказката, те водят основно, всъщност, едно съществуване на растение; но там, където трябва да бъдат отведени на една висша степен, този висш елемент има само символичен характер, и там, в тази висоти, те водят, всъщност, едно чисто външно съществуване.
Царете, фигуриращи тук, също не са действително истински. Те също постигат само едно съществуване на растения, те казват само, че имат едно друго съществуване. Защото би трябвало нещо друго да влезе тогава чрез инспирацията в Златния цар, Сребърния цар, Бронзовия цар, за да бъдат смятани, че живеят действително в духовния свят.
Следователно, би се казало, че Гьоте представя един живот в познание чрез откровението, в свръхсетивното познание, което той овладява само
до определена степен. Шилер представя едно знание чрез разума, другият начин, който беше изработила схоластиката, но което той не може да понесе, защото иска да го отведе до превръщането му в реалност, докато самото то стига само до реалността на външността в красотата.
Може да се каже, че безкрайната вътрешна истина в тези две личности, им дава една такава автентичност, че никой от двамата не каза, че не може повече. Ето защо Гьоте представя душевния елемент така, сякаш той беше растителен и Шилер представя свободния човек така, сякаш този свободен човек абсолютно не можеше да живее по друг начин, освен ес- тетичния. Естетичното общество, ето какво представя Шилер на края, в своите "Естетични бележки" като "социално изискване", така да се каже: станете такива, че обществото да се представи под една красива форма, казва Шилер, ако искате да стане свободен човекът.
В отношението между Гьоте и Шилер, се вижда, че тези течения продължават да живеят до сега. Това, от което те имаха нужда, при Гьоте, беше това да се издигне от имагинацията до инспирацията, при Шилер - да оживи абстрактните понятия чрез имагинативния свят. Само тогава те биха могли напълно да се срещнат.
Ако потопите погледа си в душата на всеки от двамата, пред вас ще се яви необходимост да кажете: всеки имаше способността да проникне в един духовен свят. Как се бори Гьоте с това, което наричаше "да си на- божен"! Колко забележителни можем да намерим тези думи на Шилер: "Коя от съществуващите религии изповядваш? Никоя, казва той. Защо? Заради религията!
Виждаме - религиозният смисъл върви заедно, най-вече за просветените духове с развиването на свръхсетивното, изхождайки от това, за което човек може да се направи опит в познанието. Следователно, ще трябва да се открие религиозния елемент, трансформирайки днешното чисто интелектуалното знание в духовно познание.
Сподели с приятели: |