Лекции изнесени в Оксфорд, Англия от 16. до 20. Август 1922

Това, което казвам тук, изглежда незначително, но то е огромно по отношение на вътрешното изживяване. Ако човек веднъж изживее в себе си истината, че цялото мислене, протичащо в сферата на интелектуалното, е нереално и е само един образ, тогава човек усеща нещо в душата си, което физически може да бъде изживяно като безсилие. Безсилно спрямо реалността. В действителност познанието не изхожда от предположението: Аз мога да мисля, мога да размишлявам върху всички неща. Познанието изхожда оттам, където ние казваме: И дори ако мисля за всички неща с помощта на тези образни мисли, които имам в себе си, дори тогава аз не съм нищо друго, освен едно безсилно създание. Йогата търси себе си в дишането. Ние, модерните хора трябва да изгубим себе си в онова състояние на безсилие, което ние усещаме по отношение на образната мисъл, по отношение на интелектуалистичното. И тогава ние трябва да сме в състояние да кажем следното: Сега ние няма да поемем пътя към вътрешността, тъй както прави това Йога, по посока на дихателния процес, сега ние ще тръгнем в посока навън, ще разгледаме внимателно всяко едно растение, ще разгледаме всяко животно, ще разгледаме всеки човек и ще заживеем с това, което е вън от нас.

В моята книга “Как се постигат познания за висшите светове” съм описал как може да бъде направено това, как растението може не само да бъде разгледано отвън, но може да бъде проследен всеки един процес в него; така че мисленето да излезе изцяло вън от своята образна същност и да вземе участие в реалния живот на външния свят. Човек се вглъбява в растението по такъв начин, че започва да чувствува, как цялата тежест в корените се устремява в посока на земята и как силите на цъфтежа разгръщат себе си в посока нагоре. Така човек съпреживява цъфтежа и зреенето. Човек изцяло потъва във външния свят. Ето тук човек бива грабнат от външния свят. Човекът като че ли се пробужда отново от някакво състояние на безсилие, на безсъзнание. Но тук човекът получава не вече абстрактни мисли; човекът получава имагинации. Човекът получава образи. И в тези образи, които човекът получава, от гледна точка на материализма, в тях не съществува познание. Хората казват: Познанието трябва да протича чрез абстрактни, логически понятия. Добре, но ако светът е устроен по такъв начин, че не се поддава на абстрактни понятия, на логиката! Ако светът е например едно произведение на изкуството, тогава ние ще трябва да го възприемем по един художествен начин, а не логически, в такъв случай логиката би присъствувала само за да ни дисциплинира. Но ние нищо не бихме разбрали от света с помощта на тази логика.

Ето така ние трябва да се потопим в нещата. Там където йогата навлиза в себе си, там ние излизаме навън и се опитваме по такъв начин да се свържем с всички неща, че в действителност да постигнем същото, ала по един много по-духовен, по-душевен начин. Когато успеем да наситим с реалност нашите понятия, идеи, това, което е просто интелектуално в нас, тогава ние усещаме как Духът действува творчески в нас.

Тогава ние можем да почувствуваме какво действува в детето реално. Действува не това, което ние определяме, като “ум”. Това изобщо не би действувало творчески в съвсем малкото дете; то само би довело до нашето заблуждение. Ала това, което ние постигаме по описания творчески начин, това, което действува в детето, което формира вторите зъби по подобие на млечните и тъкмо то е, което с настъпването на седмата година престава да действува по този пластичен начин.

Виждате ли, тук Вие можете да кажете: Да, но нали учителят не може да стане веднага ясновидец. Та нали не може да изработи всички тези методи! Как можем да се справим с училището и с преподаването, след като поставяме като условие за навлизане в Духа един толкова сложен път?

Това не е необходимо. В света могат да съществуват само няколко души, които по този начин да достигнат до едно по-висше познание. Другите се нуждаят единствено от здрав разум и от здрави възгледи. Това, което открива отделният човек, те ще го открият чрез здравия разум и чрез здравите възгледи. Не всеки може да наблюдава преходите на Венера – а те и много рядко могат да бъдат видени, самите астрономи могат да направят това само по времето, когато тези преходи са видими – но значи ли това, че е безсмислено да се говори за преходите на Венера, след като не може да ги наблюдава всеки? Това, което бива наблюдавано и как бива наблюдавано, то може да бъде разбрано. Така е и в духовния свят. Само че днешният егоизъм винаги веднага желае да види всичко сам.

Ала съществува друг един път, по който това, което е духовно, може да бъде направено плодотворно, полезно. Отново бих желал да си послужа с един пример. Да приемем, че преподавам на едно дете примерно от деветата, десетата година. Аз желая да доближа детето до идеята за безсмъртието на човешката душа. И каквито и красиви философски разяснения да направя, детето нищо няма да разбере. То остава съвсем недокоснато от това, което аз му предлагам. Но ако аз му кажа: Мило дете, погледни как пеперудата излиза от какавидата и ти ще получиш за себе си един образ, който можеш да приложиш спрямо човека. Погледни човешкото тяло, то е също като какавидата, така когато настъпи смъртта, душата излиза от тялото. Ала пеперудата е видима, а душата невидима.

И така, аз искам само да загатна този образ. Но този образ аз ще разгърна и по-нататък пред детето. И когато направя това, бих могъл да наблюдавам различни варианти. Можем да имаме пред себе си един учител, една учителка, които да разясняват на детето този образ и детето нищо да не получи от него. Детето може би ще има пред себе си един много красив образ, но за душата си, за това, което трябва да бъде постигнато по отношение на това, то няма да получи нищо. Друг един учител или друга учителка също ще разяснят този образ, може би дори със същите думи и тогава детето ще получи изключително много за себе си. Детето ще се разгърне в душата си.

В какво се състои разликата? Разликата се състои в това, че първият учител или учителка са страшно умни, те са безкрайно умни. Затова те си казват следното: Е, един умен човек не би могъл да вярва, че какавидата и пеперудата представляват един образ, този образ го създавам сам, защото детето е глупаво. Детето е глупаво, аз съм умен. Аз създавам за детето един образ. Този умен учител, който има пред себе си глупавото дете и който създава за глупавото дете един умен образ, този учител няма да бъде разбран! Но ето тук идва друг учител или една учителка, които сами вярват в своя образ. Те си казват: За да можем да разберем безсмъртието, самият божествен световен ред е вложил този образ в природата. Този образ не е изобретен от нас, но ние откриваме този образ. Творческата духовност в природата е създала за нас този образ, за да можем в него да съзрем безсмъртието. Сам Бог е изрисувал пред нас този образ. Ние вярваме в този образ, тъй както трябва да повярва в него и детето. А детето има в себе си всичко, от което има нужда, ала само ако ние самите не казваме: Ние сме умни, а детето е глупаво, но ако кажем: Чрез раждането детето е внесло в света своя умен дух. Детето е умно. Ала духът все още не е пробуден. И ако ние не можем да пробудим този дух, то глупавите сме ние, а не детето.

Ако ние само веднъж допуснем в себе си мисълта, че детето всъщност е вътрешно, скрито, умно, а ние сме явно глупавите и че спрямо детето ще имаме пред себе си задачата тепърва да ставаме по-умни, учейки се от детето, едва тогава ще можем да направим впечатление на детето с нашето преподаване.

И когато това стане, чрез първия пример, чрез учителя, чрез учителката, които намират себе си за умни, ние виждаме въздействието на интелекта, а във втория пример виждаме действието на Духа, на духовното, на това, което е вътрешно живо, което се свързва с нещата и което може да действува дори когато човек няма ясновидски възглед за Духа. Ето тук Духът е този, който действува. Тук човек действува в Духа, когато самият той вярва в своя образ. Когато човек не вярва в него, но изхождайки само от своята умност и своята интелектуалност и със своя “ум” застава вън от действителността, тогава човек има пред себе си само едно отражение. Но отраженията нямат действена сила, отраженията са неактивни. Отраженията са пасивни. Духът е продуктивен, Духът е творчески и за да действуваме в Духа, ние трябва преди всичко да включим себе си в творческия елемент.

Ето така по пътя на душевната работа, включвайки самите себе си в имагинациите, ние се приближаваме към Духа, ние постепенно навлизаме в Духа и в това, което е духовното. Ала преди това ние трябва да усетим безсилието на интелектуалността и едва после можем да навлезем в духовното.

Времето е така напреднало, че с това днес вероятно ще трябва да приключим. Утре аз ще си позволя да охарактеризирам още един път Духа. И едва тогава да продължа с нашите разглеждания. Вчерашното изследване от страна на слушателите ни даде повод да разясня по-точно тези понятия. Моля Ви да приемете това като една необходимост, за да можем да се разберем взаимно. Съвсем скоро след като обясня и другия път, пътя на аскетизма спрямо метода Йога, тогава тази ужасна игра ще престане, а ние наистина ще можем да се впуснем по пътищата на педагогическия живот.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

ДУХОВНИТЕ ОСНОВИ НА ВЪЗПИТАНИЕТО (III)

Оксфорд, 18. Август 1922

Към това, което вчера казах по отношение на по-старите пътища към духовно познание, днес под формата на един следващ пример, бих желал да прибавя пътя, по който тръгва аскетизмът в най-широкия смисъл на думата. При това аз трябва да опиша един път, по който ние в наше време можем да тръгнем още по-малко, отколкото по пътя, който описах вчера. В наше време, в нашата цивилизация са на власт други настроения, други навици сред хората, в сравнение с онези времена, в които човекът е търсил едно по-висше духовно познание по пътя на аскетизма. По тази причина, тъй както трябваше да заместим пътя Йога с нещо по-духовно, с нещо по-душевно, така днес ще трябва да заместим пътя на аскетизма с един друг път. Ние по-лесно можем да постигнем разбиране по въпроса какво имаме предвид, когато говорим за един модерен път в духовния живот, ако изработим нашите понятия, разглеждайки въпроса какво всъщност се е целяло с такъв един метод като аскетизма.

В съществената си част аскетизмът се състои от определени упражнения. Тези упражнения могат да се простират и в сферата на душевното и духовното. Ала сега аз искам да обърна внимание преди всичко на начина, по който са се извършвали такива упражнения, чрез които за определен период от време и по определен начин тялото е било изключвано от цялостното човешко изживяване. И тъкмо чрез изключването на тялото бива предизвиквано изживяване в духовния свят. Такива упражнения се състоят в следното: По определен начин тялото е било така приучавано да понася физическите страдания, чрез болки, чрез умъртвяване, през които то е минавало, то се е научавало да понася болката, без при това душата да е била възбудена, тялото е било приучавано да понася физическите страдания. Чрез умъртвяване, чрез стремежа да се постигне определена издръжливост на човешкото тяло се е разчитало, че когато все повече в известен смисъл то бива парализирано, тогава в него ще се издигне духовното, ще се освободи и човек ще успее да постигне едно непосредствено възприемане, едно непосредствено изживяване.

Макар тези методи да не са препоръчителни за наше време, опитът показва все пак, че в същата степен, в която физическият човешки организъм бива парализиран, в същата степен той позволява на човека да приеме в себе си духовно-душевната същност. Това е просто един факт – духовното става осезаемо тогава, когато физическото бива подтиснато в своята дейност.

Чрез едно сравнение аз искам да изясня това, което желая да кажа. Да разгледаме човешкото око. Това човешко око съществува, за да бъде посредник между човека и светлинното усещане. Чрез какво човешкото око може да направи осезаема за човека светлината? Чрез това – бих желал тук да се изразя много по-образно – чрез това, че то самото не желае нищо за себе си. В мига, в който пожелае вътре нещо за себе си – да кажем, в мига, в който органичната дейност, жизнената дейност в окото стане твърде активна, например когато се изгубва прозрачността, когато настъпи втвърдяване на лещата, или на стъкловидното тяло, при което окото от състояние на безкористност премине в състояние на егоизъм, тогава вече окото престава да бъде служител на човешкото същество. Окото не бива да има претенцията да бъде нещо за самото себе си. Това, разбира се, е казано относително, но нали всичко, което трябва да бъде казано, трябва да бъде изразено по един донякъде абсолютен начин. Самият живот след това внася относителност в него. Така ние можем да кажем: Окото дължи своята прозрачност по отношение на светлината на обстоятелството, че то самото се отделя от човешкото същество, че то е безкористно.

Когато желаем да проникнем в духовния свят – това проникване, разбира се, става по душевнодуховен път – тогава в известен смисъл трябва да превърнем целия наш организъм в едно око. Този път не физически, тъй както става при окото, но душевно-духовно, ние трябва да направим целия си организъм прозрачен, да го направим душевно-духовно прозрачен. Той не бива да бъде повече препятствие за нашето общуване със света.

При това определено не искам да кажа, че нашият физически организъм, така както го виждаме в живота, е болен, тъй както окото би било болно, ако имаше изискването за някакъв собствен живот. Тъй както ние сме поставени в обикновения живот, така нещата с нашия организъм са в ред, всичко това е съвсем нормално. Нашият организъм трябва да бъде непрозрачен. През следващите лекции ние ще видим как в обикновения живот нашият организъм не може да бъде око, че той трябва да бъде непрозрачен. С нашия обичаен душевен живот ние се намираме в нашия организъм благодарение на обстоятелството, че той е непрозрачен, благодарение на обстоятелството, че когато се огледаме пред нас не винаги застава целият духовен свят на Космоса. И така за обикновения живот е правилно, нормално е, че организмът ни е непрозрачен. Но по този начин ние не можем да опознаем духовния свят, тъй както не можем с едно болно от катаракта око да познаем светлината. А чрез пътя, по който нашият организъм бива умъртвен чрез страдание, чрез болки, чрез преодоляване на трудности, чрез този път организмът става прозрачен. И по този начин в действителност възниква възможността да възприемем светлинния свят около себе си, така за целия организъм възниква възможността да възприема духовния свят около себе си тогава, когато по този начин сме направили организма прозрачен.

Това, което описах, е същото, което по силата на традициите е стигнало до наше време от едни постари времена, от които произхождат най-важните религиозни възгледи и което не по пътя на личното откритие на съвременното човечество, е довело до онзи телесен аскетизъм, който аз сега нагледно се опитах да опиша.

Днес ние не можем да подражаваме на този аскетизъм. В по-стари времена това е било едно общо настроение в човека, тогава, когато същият се е стремял към познание, когато е желаел да чуе какво става в духовните светове; тогава човекът се е обръщал към определени самотници, към такива хора, които са се откъснали от живота. Това е едно общо вярване, че от хора, застанали в кипежа на живота, човек нищо не може да научи и че това, което трябва да бъде научено от духовните светове може да бъде придобито единствено в самота, и че човекът, който желае да има знание и познание трябва да стане нещо по-различно от това, което е обикновеният човек.

В съгласие с нашия житейски възглед ние вече не можем да разсъждаваме така. Днес ние се стремим да вярваме само на този човек, който е стъпил здраво на двата си крака, който се труди с ръцете си за другите хора, който има стойност в живота, който може да работи, да действува, който знае как стават нещата в живота. Това усамотение, на което в по-стари времена се е гледало като на предварително условие за едно по-висше познание, това усамотение вече не може да бъде наш възглед. Ако днес ние вярваме на човека, ние трябва да имаме пред себе си една активна личност, човек който не напуска живота, но който се впуска в живота. Не е възможно днес ние да имаме същото отношение спрямо познанието, до което някога са достигали аскетите, не можем от това познание да черпим знания за божествено-духовния свят.

Поради тези съображения днес ние трябва да се стремим към тази прозрачност, изхождайки от самия душевно-духовен елемент, без при това чрез аскетизъм да отнемаме на нашето тяло неговата сила за действие. И ние можем да направим това. Можем, защото чрез нашето вековно природонаучно развитие ние сме в състояние да обучаваме своето мислене. Това, което казвам тук, не е насочено срещу интелектуалното. Навсякъде интелектуалният елемент трябва да бъде основа, основа трябва да бъде ясното мислене. Ала върху тази интелектуалност, върху това ясно мислене трябва да надстроим онова, което после ще ни отведе в духовния свят.

Изключително лесно е днес да изискваме ясно мислене от човека. Нямам никакви възражения върху ясното мислене. В наше време то отстои вече на векове от делата на Коперник, на Галилей6, такова едно ясно мислене е нещо, което се разбира от само себе си. Жалкото е само, че то все още не е станало нещо естествено и за най-широките кръгове от хора. Но в основата си е лесно човек да постигне ясно мислене, когато мисленето постига тази яснота за сметка на една пълнота, на една съдържателност. Празните мисли лесно могат да бъдат ясни. Но в основата на цялото ни развитие трябва да залегнат съдържателни, ясни мисли, ясни мисли със съдържание.

Това, което древният аскет е постигал чрез умъртвяване, чрез парализиране на физическото тяло, това ние постигаме благодарение на обстоятелството, че в известен смисъл вземаме в собствени ръце нашето лично душевно развитие и че например в един определен момент от нашия живот ние си задаваме следния въпрос: Какви навици имаш? Кои са твоите особености? Кои са твоите лоши черти? Какви симпатии и антипатии имаш? И след като човек постави всичко това напълно ясно пред душата си, той опитва, първоначално по един съвсем прост начин да си представи какво би представлявал самият той, ако носеше в себе си един друг вид антипатия, един друг вид симпатия, един друг вид съдържание на душевния живот.

Човек не бива да си представя, че тези неща са много лесни, защото често пъти са необходими много години, за да може, изхождайки от своя вътрешен свят, да направи това, което иначе прави самият живот. Да разгледаме веднъж съвсем честно самите себе си. Ние ще си кажем: Такива каквито сме днес, такива не сме били преди десет години. Вътрешното съдържание на душата, също така вътрешното устройство на душата са се променили изцяло, но кое точно е допринесло за това? Животът. По един съвсем несъзнателен начин ние сме отдали себе си на живота. Ние сме се хвърлили в течението на живота. Можем ли това, което животът извършва с нас, да го направим сами, можем ли да погледнем към това, което трябва да бъде след десет години, да го изнесем пред себе си, да си го поставим за цел и след това с желязна воля да започнем да работим за неговото осъществяване. Ако успеем да обхванем целия живот, който работи над нас и който е толкова голям, ако успеем да съберем този живот в нищожните размери на собствения Аз, ако успеем така да съберем във волята на собствения Аз тази сила, която иначе се разпростира като едно жизнено море, ако успеем да направим крачка напред, ако успеем сами да направим нещо за себе си, тогава ние, изхождайки отвътре, успяваме да постигнем същото, което древният аскет е постигнал отвън. Той отслабва своето тяло, за да могат волята и познанието мощно да се издигнат над отслабеното тяло и отслабеното тяло да стане прозрачно за духовния свят. Ние трябва да засилим волята си, трябва да засилим мисловната сила, за да станат те по-силни от тялото, което трябва да продължава своите дейности: ето как ние принуждаваме тялото да стане прозрачно за света на Духа. Ние правим тъкмо противоположното на това, което прави древният аскет.

Виждате ли, тези неща аз съм ги представил в моята книга “Как се постигат познания за висшите светове”7. Многократно това, което съм изложил, е било разглеждано като един вид стар аскетизъм, било е така разглеждано, сякаш това е един стар аскетизъм в нова форма. Но който чете внимателно, ще открие: всичко това е нещо съвсем различно от този древен аскетизъм. Но човек не може да осъществи този нов аскетизъм, чрез който човек не напуска живота и не се оттегля в отшелничество, а остава в кипежа на живота, ако не успее с погледа си да надхвърли момента и да погледне напред.

Помислете си само какви бихте желали да бъдете примерно след 10 години. Човекът трябва да вземе предвид цялото човешко същество между раждането и смъртта. Човекът живее лесно само в самия момент. Това, за което става дума тук е: Да се научим да живеем във времето, в хода на целия живот. Тогава светът на Духа става прозрачен за нас и когато нашето тяло стане прозрачно, по този начин ние действително виждаме около себе си един духовен свят.

Всичко, което е описано например в моята книга “Тайната наука”8, е описано единствено върху основата на подобно познание, в рамките на което човешкото тяло е станало тъй прозрачно, както обикновено е прозрачно окото за светлината.

Сега Вие ще кажете отново: Добре, но ние не можем за всеки учител да допускаме предварително, че той ще достигне до подобно духовно познание преди да е станал възпитател, преди да е станал преподавател. Отново както и вчера по отношение на Йога, аз трябва да кажа следното: Това изобщо не е необходимо. Тъкмо това е, което в сферата на физическото ни поднася като едно послание от духовния свят и което ние тепърва трябва да търсим за целите на едно по-висше познание. Така че учителят, когато има правилни инстинкти, враства в едно духовно отношение спрямо детето. Ала днешното интелектуално време в много отношения се е отдалечило от подобно духовно поведение и спрямо всичко се отнася по интелектуален начин. Ето така днес ние сме достигнали дотам, да казваме в областта на възпитанието: трябва да възпитаваш така, че на своята степен детето да разбира всички по един и същи начин. Да, тук ние лесно стигаме до една тривиалност, което в момента на възпитанието може да бъде изключително удобна. В момента, когато поднасяме на детето всичко по един тривиален начин, ние постигаме много, така че всичко да е съобразно с неговото разбиране. Ала този, който разсъждава по такъв начин, изхождайки от интелектуалността, той не се съобразява с това какво произлиза от едно условие, към което тласкаме детето, когато това дете стане възрастен мъж, възрастна жена или старец. Такъв човек не се съобразява с живота, той не се съобразява например със следното.

Да приемем: Аз имам в себе си ясното познание, че между смяната на зъбите и настъпването на половата зрялост детето преди всичко друго има нужда от авторитета, че детето има нужда от примери, в които примери да вярва: тогава аз допринасям с нещо за това детето да ми вярва, защото за него аз съм посредник на божествено-духовния свят. Детето ми вярва. То приема нещата, но все още не ги разбира. Ние не разбираме толкова много неща, които несъзнателно сме приели у себе си в нашата детска възраст. Ако в своето детство ние приемахме само това, което разбираме, тогава за нашия по-късен живот би останало много малко. И Жан Паул9, немският поет и мислител, не би могъл да каже, че през първите три години от своя живот човекът придобива повече неща за своето човешко съществуване, отколкото през три години, прекарани в някоя академия.

Но нека да погледнем какво означава, ако да кажем в своята 35-та година, изхождайки от някаква жизнена ситуация, аз получа в себе си следното чувство: Ето тук сега в тебе се надига нещо, което ти преди си чувал от своя възпитател. Тогава ти си бил може би само на 8 или 9 години и нищо не си разбирал от това. Но възпитателят е бил за тебе личност, достойна за уважение. Ти си му вярвал. Той се е въплътил в твоята душа, в твоята памет. Ето това сега се надига. Сега то получава своето разбиране спрямо живота. Всичко това ти успяваш да проумееш.

Човек, който в по-късния си живот по този начин може да извади нещо от дълбините на своя душевен живот, което едва тогава да разбере, за този човек всичко това представлява извор на жизнена сила. То непрекъснато го пронизва с жизнена сила. Когато усетим по този начин да се надига в душата ни нещо, което сме приели у себе си в едно по-ранно време, изхождайки от почитание, от авторитет и което едва сега разбираме, тогава трябва да обърнем внимание на обстоятелството, че ако искаме да възпитаваме по правилен начин, ние трябва да имаме предвид не момента, но целия живот. И към това трябва да се насочваме с всичко, на което трябва да научим детето.