Лекции изнесени в Оксфорд, Англия от 16. до 20. Август 1922

Тъй както е изключително важно, когато лекарят наблюдава дадено детско заболяване да знае: това, което става в организма са процеси на развитие, имащи значение не само за детето – ако те не протекат по правилен начин в детето, човек не го усеща дори и като старец – така и ние трябва да знаем: това, което предизвикваме в детето като представи, като усещания, като волеви импулси, това не бива да става под формата на сковани понятия, които детето да трябва да запомня, да заучава. Тези представи, тези импулси за усещания, които даваме на детето, трябва да живеят така, както живеят нашите крайници. Дланта на детето е малка. Тя трябва да се развие самостоятелно: ние нямаме право да я ограничаваме. Представите на детето, душевното развитие на детето, са малки, нежни. Не бива да ги натикваме в ясни контури, за които може би ще предполагаме, че като възрастен индивид след 30 години детето ще има все още същите представи, каквито е имало като малко. Трябва така да формираме представите, които даваме на детето, че същите да могат да растат.

Валдорфското училище не трябва да бъде училище, но трябва да бъде предучилище за голямото училище, което самият живот представлява за човека. В училището ние всъщност трябва не да учим, за да можем нещо, но в училището трябва да учим, за да можем да учим винаги от живота. Това е което – бих желал да кажа – трябва да лежи в основата на една духовно-научна педагогика и дидактика. Човек трябва да има усет за онова, на което учим детето под формата на нещо живо, до което да може да достигне в по-късна възраст. Защото това, което бива формирано в детето, понякога се проявява по такъв начин в подземието на детската душа, че не можем да го забележим. То се проявява в по-късна възраст. Можем да си послужим с един образ; това трябва да бъде само един образ, почиващ обаче на истината: съществуват хора, които в една определена своя възраст действуват благотворно върху своите близки. Те могат – ако мога така да се изразя – да благославят. Такива хора съществуват. Не е необходимо да говорят, необходимо е само да присъствуват със своята благославяща личност. Обикновено ние не наблюдаваме човека през целия му живот, иначе бихме забелязали следното: Как са били възпитавани такива хора в детството си, способни по-късно да благославят; може би са били възпитавани съзнателно от този или онзи, може би е станало интуитивно от страна на възпитателя и преподавателя. Те са били така възпитавани, че като деца са се научили да уважават, научили са се като деца да се молят в най-широкия смисъл на думата, научили са се да поглеждат нагоре към нещо едва после те се оказват способни и да изискват нещо и отгоре. Ако човек първо се е научил да поглежда нагоре, да уважава, да бъде изцяло обхванат от авторитета, след това той ще има способността да благославя, да действува отгоре надолу, сам да стане авторитет, да бъде естествен авторитет.

Това са нещата, които живеят не просто като основни положения, но които трябва да преминат изцяло в учителя, в цялата му същност, като преминават постоянно от главата по посока на ръцете, и учителят трябва да действува, изхождайки от Духа, а не само да мисли, изхождайки от Духа. Това са неща, които трябва оживеят в учителя.

Как може да стане това конкретно през всичките учебни години от 7 до 14 годишна възраст – това ще изложа през следващите дни. Но преди всичко, това, което исках да изложа днес, е как духовната основа на възпитанието трябва да се изгражда не просто от един жизнен светоглед, но тази духовна основа трябва да се състои от един вътрешен живот. Едва тогава, след като човекът е преодолял този авторитет, когато човекът е узрял полово и по този начин физиологически е добил отношение към външния свят, различно от физичното, едва тогава в своя душевен и телесен, в своя физически живот, в най-широкия смисъл на думата, той добива едно различно отпреди отношение към външния свят. Едва сега във всичко изговорено човекът търси оценъчното, логичното: едва сега можем да се надяваме така да възпитаваме и да обучаваме човека, че да апелираме към неговия интелект. Това е изключително важно – да не започваме съзнателно или несъзнателно, да въздействуваме твърде рано върху интелекта, тъй както е обичайно това днес.

И ако отново се запитаме: Какво действува в детето, когато виждаме как то чрез авторитета поема в себе си онова, което трябва да насочва и да води душата му? – Детето слуша, то не подлага на логическа проверка казаното. Детето несъзнателно приема онова, което въздействува върху неговата душа, което изхождайки от душата, формира и укрепва тялото му: това детето приема под формата на инспирация. И ние можем да възпитаваме само ако разбираме тази неосъзната, тази чудна инспирация, властвуваща през целия живот на детето от 7 до 14 годишна възраст, само ако можем да влияем върху това постоянно състояние на инспирация. Съответно за целта е необходимо да постигнем едно духовно познание и към интуицията да прибавим инспирацията.

И когато детето е достигнало 14-та година, тогава ние правим едно своеобразно откритие. Когато поднесем на детето това, което трябва да възприеме логически, в непосредствен логичен вид, тогава детето започва да скучае. Отначало, когато излагаме всичко по логически начин, детето слуша. Ако младият мъж и младото момиче трябва просто да вървят мислено след нашата логика – тогава те постепенно се уморяват. Дори в този жизнен период ние като учители имаме нужда от нещо, различно от голата логика. В общи линии ние можем да наблюдаваме това.

Вземете такъв един изследовател, който живее изцяло във външната природа, какъвто е Ернст Хекел5. Той самият се е интересувал изключително много от това, което микроскопира, което изучава. Ако принесем всичко това върху учениците, те ще го научат, но те не могат да развият в себе си към всичко това интерес. Като учители ние трябва да имаме в себе си нещо различно от това, което детето има в себе си. Когато в периода на половото съзряване детето се приближи към логиката, тогава ние трябва да носим в себе си образния елемент, имагинацията. Ако ние успеем да излеем в образ това, което трябва да научи младия човек, така, че образите, които разгръщаме като в едно по-висше изкуство, да бъдат образи на света, придобили своя стойност и смисъл, когато разгърнем тези образи и дадем възможност на този, който ни слуша, когото ние трябва да възпитаваме и да обучаваме, да разгърне съответната логика, тогава този човек бива грабнат от преподаването.

Така в този жизнен период биваме насочени към имагинацията, тъй както преди това бяхме насочени към интуицията и инспирацията. И сега ние трябва да потърсим онази духовна основа, която, след като трябва да бъдем учители, да ни постави в положението да можем да работим, изхождайки от имагинацията, инспирацията и интуицията и да работим с Духа, а не просто само да мислим с Духа.

Това е, което исках да Ви изложа под формата на въведение.

Оксфорд, 17. Август 1922

Вчера някои споделиха с мен, че в разглежданията, които направих, някои неща са били по-трудни за разбиране и по-точно са възникнали трудности по отношение употребата на думата “духовно” и “духовно познание”. Това ми дава основание да променя малко днешната тема, която съм си поставил и да направя някои разяснения тъкмо по отношение употребата на думите “Дух” и “духовен живот”, нещо което ще ни отдалечи малко от темата за преподаването и възпитанието. От забележките, които ми бяха направени вчера, можах да разбера, че през следващите дни ще постигнем по-добро разбиране, ако още днес направя тези разяснения по отношение на Дух, душа, тяло. Ще имам възможност това, което днес всъщност исках да кажа, да го изнеса през следващите дни.

Същевременно обаче това пояснение, което трябва да бъде направено днес, ме кара да бъда потеоретичен и да говоря с помощта на идеи и понятия. Моля Ви да приемете днес това; през следващите дни нещата отново ще тръгнат добре. Тогава аз няма да Ви измъчвам така ужасно с идеи и понятия, но ще мога може би да Ви помогна чрез факти.

В рамките на този светоглед и това жизнено разбиране, от чиято гледна точка изхождаме ние тук, думата “Дух”, а също така и думата “духовен” обикновено не се приемат достатъчно дълбоко. Когато бива произнесена думата “Дух”, човек търси нещо, което е подобно на “интелектуалност”, или човек търси нещо, което е подобно на това, за което използуваме английската дума “mind”. Само че това, което имам предвид тук с “духовен” и “Дух”, все пак е нещо съвсем различно. Никак не бива да го бъркаме с всички онези неща, които биват приети за “Дух” и “духовен” от различни мистични, фантазьорски, или суеверни, сектантски движения, но то е нещо съвсем различно спрямо интелекта и спрямо това, което определяме с “mind” и “ум”

Ако искаме да си изградим едно действително мнение, едно непосредствено фактическо познание за това, което действува вътрешно в това съвсем малко дете до смяната на зъбите, но така, че да може да бъде директно възприето, то може да бъде видяно единствено в същностната изява на детето, тогава, колкото и примитивно да ни изглежда, достигаме до нещо, което е “дух” и което е “душа”.

Обикновено, когато наблюдаваме природата и човешкия живот, ние никога нямаме в този смисъл пред себе си Духа и душата на нещата, освен когато разглеждаме това, което представлява жизнената изява на съвсем малкото дете. Тук – както казах вчера

– върху пластиката на мозъка, върху оформянето на целия организъм, работят духовни сили, тук вътре работят душевните есенции. Това, което виждаме, е жизнената изява на детето; нея ние възприемаме чрез сетивата. Но това, което действува през воала на сетивно-възприемаемото, това е Духът, това е душата; така, както ние никога не бихме могли да възприемем всичко това в живота без едно вътрешно душевно развитие. Така че ние трябва да кажем: За обикновеното възприемане Духът представлява първоначално нещо съвсем непознато. Душата разкрива себе си най-много в обикновените възприятия. Но ние трябва да я почувствуваме, да я усетим през възприятията.

Ако мога да си послужа с един образ само за онагледяване, не за обяснение, то аз бих желал да кажа: Когато ние говорим, ние говорим така, че думите, звуците ни се дават чрез съгласни и гласни. Забележете голямата разлика между съгласните и гласните в езика. Съгласните закръглят звука, те го правят остър, те го правят един тръбен звук, един вълнообразен звук, в зависимост от това, дали формираме звука с един, или с друг орган, с устните или със зъбите.

Гласните възникват съвсем различно. Гласните възникват така, че ние прокарваме по един определен начин въздушната струя през органите на говора. Ние не закръгляваме, чрез гласните ние формираме субстанцията на звука. Ако искаме да си послужим със сравнение, то можем да кажем, че гласните дават субстанцията, веществото. Съгласните извайват онова, което гласните ни дават като субстанция.

И когато говорим за Дух и душа в този смисъл, който имам предвид тук, трябва да кажем: Духът е в съгласните на езика, душата е в гласните на езика.

Когато детето започне да казва “А”, то има у себе си нещо като учудване, нещо като съдържание на неговата душа. И това съдържание на душата оживява непосредствено пред нас. То струи в това “А”.

Когато детето издава звука “Е”, то има в душата си нещо като една тиха антипатия. То се отвръща, отдръпва се назад от това, което му е направило впечатление. Това, което намира израз в “Е”, съдържа в душевното нещо като антипатия. Учудване – “А”, антипатия – “Е”, това е душевното в гласната същност на звуците.

Ако образувам някаква съгласна, тогава аз закръглям, аз формирам гласния елемент. Когато детето казва „ма-ма”, два пъти “А”, тогава то изживява нещо, което намира своя израз чрез един жест на търсене с помощта на майката. “А” би било онова, което детето чувствува и усеща спрямо майката, “М” е онова, което детето би желало майката да направи. И така, в това „ма-ма” се съдържа цялото отношение на детето към майката според душата и Духа. Ето така ние слушаме говора. Ние чуваме сетивното в него, но ние не забелязваме как в този говор са заложени скритите душа и Дух. Понякога в говора все пак забелязваме това. Но по отношение на целия човек това ние вече не го забелязваме. Ние виждаме външния образ на човека. Но в него се съдържат душевният и духовният елемент, както те се съдържат в говора. Но това ние вече не го забелязваме.

Ала някога в праисторическо време хората са забелязвали това и тогава не се е казвало: В началото, в праначалото бе Духът – това би се сторило твърде абстрактно на хората; не се е казвало: В началото бе Словото – тъй като тогава са имали едно все още много живо усещане за това, че Духът се носи върху вълните на езика. Този Дух, това, което според своето свойство тук бива определяно като духовно, като нещо, което не проявява себе си в нашия интелект, също така не и в това, което наричаме “ум”. “Ум” и “Дух” са различни едно от друго, те са така различни помежду си, както е различна моята личност, когато съм застанал тук и имам пред себе си огледало и се оглеждам в огледалото; там в него откривам моето отражение. Това отражение прави същите движения, които правя аз, то много прилича на мен, но то не е аз; това отражение се отличава от мен чрез това, че то е образ, а аз съм реалност. Духът владее в скритото. Интелектът съдържа Духа. “Умът” може да покаже какво прави Духът, “умът” може да повтаря движенията на Духа, но “умът” не може сам да удари плесница. Духът, това е активност. Духът винаги е действие, Духът е творчески. Духът е абсолютно продуктивното. “Умът”, интелектът, това е отражение, това е абсолютно пасивното, това е, което ние носим у себе си в по-късния живот, за да разбираме света. Ако интелектът, ако “умът” беше действен, то ние не бихме разбрали света, защото “умът” трябва да бъде пасивен, за да може чрез него светът да бъде разбран. Ако той беше действен, той постоянно би променял, би опипвал света. Той е пасивният образ на Духа.

И така, ние трябва да кажем: Тъй както трябва да погледнем върху човека, изхождайки от отражението, ако искаме да достигнем до реалността, така трябва да се опитаме, когато искаме да потърсим Духа и душата в тяхната реалност, да тръгнем от непродуктивното, пасивното, за да достигнем до продуктивното активно.

Това са търсели хората, откакто съществува човешкото развитие. И днес аз бих желал да Ви говоря за някои пътища на това търсене, за да постигнем разбиране за това, което всъщност означава Духът и душата, когато аз говоря за тях.

Като възрастни хора ние възприемаме Духа само в неговото отражение като интелект, като “ум”, като разум. Душата ние възприемаме само чрез нейната изява, чрез нейното откровение. Ние сме по-близо до душата, отколкото до Духа, но и нея ние не възприемаме в пълната ú вътрешна активност. Ние я възприемаме чрез нейното откровение, Духът възприемаме само в образ – образът не съдържа вече нищо от реалността; душата възприемаме в нейното откровение. Това, което ние изживяваме като усещане, като антипатия, като симпатия, което изживяваме като желание, страст, това почива в сферата на душевното; но ние не възприемаме онова, което в нас е душата.

Какво е душата в нас? И така аз може би бих могъл да посоча това, което е душата в нас, ако направя разлика между онова, което изживяваме самите ние и другото, което бива извършено в нас, за да можем ние нещо да изживеем.

Когато ходим по мека почва, в нея остават следи от нашите ходила. Може ли някой, виждайки следите от нашите ходила, да каже: Ето тук под земята съществуват определени сили, които така са формирали почвата, че тя е приела тези форми? Никой няма да каже това. Всеки ще каже: Оттук е минал някой.

Материалистичният възглед за душата казва: В мозъка откриваме бразди, мозъкът има отпечатъци. Почвата също има отпечатъци, когато съм минал по нея – ала сега идва материалистичният светоглед и казва: Тук в мозъка се съдържат сили и те правят браздите. Неправилно! Душата е тази, която прави браздите, тъй както аз ги правя върху почвата и благодарение на това, че тук има бразди, едва благодарение на това, аз мога да възприема душевния елемент. В душата си аз възприемам някакво чувство. Първоначално душата е заложена в скритото. Тя е направила браздите в моето тяло. Когато аз направя някаква много груба бразда, аз усещам болка, мене ме боли.

Аз не възприемам това, което съм направил тук, това аз мога да сторя и по-късно. Но макар и да не виждам какво правя, аз усещам болка. Ето така в известен смисъл скрито, душата нанася даден отпечатък върху моето тяло. Действието аз възприемам като страсти, като симпатия и т. н.; възприемам действието в откровението на това, което прави душата. При Духа

– образът, при душата – откровението.

Ние сме по-близо до душата. Но ние трябва да се придържаме към необходимостта Духът и душата да бъдат търсени по-дълбоко, отколкото интелекта, ума или разума.

Всичко това може би ще допринесе нещо за разбирането на Духа и душата.

За да направя още по-ясно понятието за Дух и душа, сега ще си позволя да се обърна малко към историята, в това отношение често ме разбират погрешно – за да поясня, не за да твърдя, че за да достигнем до Духа, до душата, ние трябва да правим днес същото, което е било правено в по-древни времена. Обаче днешният метод за достигане до Духа и до душата може да бъде разбран по-лесно, ако се обърнем към историята.

За да достигнем до Духа, в XX век не можем да постъпваме повече така, както са правили преди векове или преди хилядолетия хората в древна Индия. Ние не можем да постъпваме и по този начин, както се е постъпвало преди Мистерията на Голгота. Ние живеем в периода на развитието на християнството. Но ние можем да постигнем разбиране по отношение на Духа и душата, ако обърнем поглед назад към този по-стар метод и по-точно, когато усетим колко различен е пътят към Духа и душата за духовния човек, в сравнение с пътя на просто интелектуалния човек.

Изхождайки от общото съзнание на нашето време ние желаем да постигнем яснота върху собствената си същност. Какво трябва да направим в този случай? Ние размишляваме, ние ангажираме нашия интелект. Какво правим и когато желаем да постигнем яснота по въпроса на природата? Ние правим експерименти и в експериментите ние ангажираме нашия интелект. Навсякъде интелектуална дейност. В древни времена хората са се опитвали да достигнат до Духа и душата по съвсем различен начин. От всичко, което бих могъл да изложа, ще изтъкна два примера. През древни времена в Ориента хората са се опитвали да достигнат до Духа и душата чрез метода на тъй наречената Йога. Когато изговаряме това име “Йога”, днес то предизвиква сред много хора един тих ужас, защото исторически ние всъщност познаваме само късните методи на Йога, които в голямата си част почиват на егоизма на хората, желаещи да постигнат някаква форма на власт във външния свят. Старите методи на Йога, които днес всъщност могат да бъдат открити единствено чрез Духовната наука, не чрез външната наука, са били пътища, по които човек е тръгнал, за да достигне до Духа. На какво почиват те? Те почиват на обстоятелството, че човекът, изхождайки от един определен инстинкт, е казвал на себе си: Чрез обикновеното размишление ние не можем да достигнем до Духа. Ние трябва да направим нещо, което проявява у нас чрез много повече действия, активност, отколкото прави това обикновеното размишление. Ние можем да застанем някъде встрани от света, да играем ролята на зрители, тогава мисленето произтича в самите нас. В нас не се извършва никаква доловима за нас самите промяна.

Йогата търси в себе си един много по-реален процес, отколкото търсим днес ние, когато се стремим да опознаем Духа. Ако днес с нашите познания по физиология се запитаме: Какво става, когато ние интелектуализираме? – Да, нещо става в нашата нервна система, в нашия главен мозък и в това, което чрез нервите принадлежи на главния мозък от останалия организъм. Но това, което става в нашите нерви, никога не би могло да стане, ако с процесите на главния мозък не се смесваше една много по-доловима дейност. От раждането до смъртта ние непрекъснато вдишваме, задържаме дъха и издишваме. Когато вдишваме, вдишаният въздух преминава в целия ни организъм. Дихателната вълна, чрез гръбначномозъчния канал бива тласната по посока на главния мозък. Ние дишаме не само с белия дроб, но ние дишаме и с главния мозък. Нашият мозък е в постоянно движение. Дишането, вдишването, задържането на дъха, издишването преминава и оживява в нашия мозък. Всичко това протича днес съвсем несъзнателно. Йогата казва: В човека се извършва нещо и аз искам да го осъзная. Затова той не диша по обичайния начин, несъзнателно, но той започва да диша по един необичаен начин: по различен начин той вдишва, по различен начин задържа дъха, по различен начин издишва. По този начин той осъзнава дихателния процес. И това, което за нас остава съвсем неосъзнато, за него протича в неговото съзнание, чрез това, че той опознава, чувствува този процес. И по този начин той постепенно започва да усеща, как в мозъка дишането се свързва с онова, което е залегнало като основа на материалната дейност на мисленето, на интелектуализирането. Той търси тази връзка между мислене и дишане и накрая той успява да усети как мисълта, която за нас е нещо абстрактно, се движи между вълните на дишането през целия организъм. Тогава вече мисълта се намира не само в неговия мозък, не само в белия дроб, не само в сърцето, но мисълта се намира и във върха на всеки един пръст. Усещайки как дишането реално пулсира през него, йогата чувствува, че Духът твори в човека чрез диханието: “И Бог вдъхна в човека жизненото дишане и човекът стана жива душа.” Не само в началото Бог му вдъхна дихание, но той непрекъснато вдъхва в процеса на дишането. И ние се превръщаме в живи души не в процеса на мисленето, не в интелектуалния процес, а в процеса на дишането. Ние чувствуваме нашата същност, усещайки как мисълта пулсира през цялото ни тяло, понесена от вълните на дишането. Виждате ли, тук възниква мисълта, че Духът не е нещо интелектуалистично, не е нещо абстрактно отделно, тук човекът усеща Духа, чувствува го в цялото си тяло, тук човекът започва да усеща себе си като създание на Духа. Виждате ли, тук човекът има пред себе си действения Дух.

В лицето на интелектуалността ние имаме пред себе си пасивния, а не активния Дух. Тъй като сме устроени различно, днес ние не можем да извършваме по същия начин този йога процес, а и не бива да го правим. Защото какво цели йогата? Той се стреми да почувствува, как мисловният процес се свързва с дихателния процес и как той може да усети себе си в дихателния процес, нещо, което той после превръща в познание. Той свързва мисълта много по-тясно с човека, отколкото днес ние правим това. Но нашият човешки напредък почива на обстоятелството, че днес сме освободили мисълта в много силна степен, направили сме я много по-интелектуална, отколкото е ставало това, когато разцъфтява методът Йога. С тази мисловна система, която изработват древните индуси, бидейки йоги, ние никога не бихме могли да направим откритията на Коперник, Галилей, на Фарадей и на Дарвин. За тази цел човекът има нужда от мисъл, която да е само образ, само интелектуалност. И цялата наша цивилизация дължи се на обстоятелството, че днес ние не сме като хората, формирали философията Йога. Ето това обикновено е било разбирано погрешно, когато съм разяснявал тези неща. Някой вярват, че аз отново искам да върна хората обратно към философията Йога. И дума не може да стане за това! Аз искам да приема нещата такива, каквито те трябва да бъдат приети в епохата на Коперник, на Галилей, на Фарадей. Ние трябва да имаме предвид, че нашата западна цивилизация е станала велика именно чрез интелектуалността. Ала същевременно ние трябва да усещаме нещата различно от тези, които са живеели в древна Индия. Ние трябва да ги усещаме по различен начин и в сравнение с тези, които днес желаят да се занимават с Йога. Днес ние трябва да подхождаме по различен начин, дори по-духовно, отколкото е ставало това в древна Индия. И тъй като всичко това трябва да стане по един по-духовен начин и тъй като днес Духът не е обичан от хората, ето затова днес хората не обичат новия метод. Днес е удобно или най-малкото изглежда удобно, да се извършват вдишванията на йога, за да бъде открит пътят към духовният свят. Обаче това не е пътят, по който модерният човек трябва да навлезе в духовното. Не, модерният човек трябва първо да е изживял всичко онова, което в голия интелектуализъм изглежда нереално и което може да бъде възприето като образ, ето тук човекът трябва да е преминал през цялото онова страдание, което накрая ни принуждава да кажем: Мислейки, интелектуализирайки просто с помощта на експеримента, или с помощта на някакви други наблюдения, аз всъщност живея в пустота, живея в един гол образ, тук аз съм се отдалечил от реалността.