Лекции по Гражданско право 1 част

Дееспособност на физическите лица – понятие и степени

Изтегляне 1.22 Mb.

страница	5/15
Дата	15.10.2018
Размер	1.22 Mb.
	#88456
Тип	Лекции

1 2 3 4 5 6 7 8 9 ... 15

21.Поставяне под запрещение – ред и правно действие. Настойничество и попечителство. Прекратяване на запрещението
22.Правна индивидуализация на физическите лица. Право на име. Местожителство
23.Актове за гражданско състояние – понятие и видове. Съставяне на актове въз основа на съдебно решение. Отбелязвания. Правно действие на АГС
24.Юридическо лице – понятие, историческо развитие, теории за същността. Видове юридически лица
25.Държавата като субект на гражданското право. Гражданско-правен режим на учрежденията

20.Дееспособност на физическите лица – понятие и степени

   Разграничението между правоспособността и дееспособността се прави сравнително късно. Не е познато на Римското право, нито на Средновековното право. У нас разграничаването на двете понятия става още в ЗЛС в чл. 1 и 2 – 5.clvi
   Дееспособността е изключително важен елемент от правосубектността на участниците в гражданския оборот, тъй като тя е една от основните предпоставки за действителността на предприеманите от субектите правни действия. Участието на недееспособни лица в гражданския оборот се санкционира било чрез унищожаване на сделката по 27 ЗЗД,clvii било с нищожност по 73, ал. 3 СК.clviii Участието на недееспособните лица в оборота се осъществява или от техните законни представители (ако са малолетни), или от родителите/попечителите (ако са непълнолетни или поставени под запрещение).
   Връзката между дееспособността и правоспособността се изразява в следното:
   1.Правоспособността е предпоставка за съществуването (наличието) на дееспособността. Ако бъде ограничена правоспособността на едно лице, това фактически води и до стесняването и на неговата дееспособност.
   2.Правоспособността е и граница за дееспособността. Това най-ясно личи в хипотезите, свързани с юридическите лица. В чисто времеви аспект правоспособността предшества дееспособността. Т.е. правоспособността може да съществува и без дееспособността, но обратната хипотеза не е възможна.
   3.Освен в хипотезите, когато лицето се лишава от право да заема определена държавна или обществена длъжност, да упражнява определена професия или дейност и да живее в определено населено място, правоспособността не може да бъде ограничавана (37, т. 6, 7 и 8 НК).clix Докато ограничаване на дееспособността, без това да представлява санкция, е възможно чрез съдебното исково производство по ГПК.
   4.Изискването за дееспособност към лицата, участващи в оборота, е предвидено, както в техен интерес, така и в интерес на третите лица, доверили се на недееспособния правен субект.
   5.По подобие на правоспособоността и дееспособността също се урежда с императивни правни норми (2 – 5 ЗЛС и 73 СК).clx
   Правна същност на дееспособността
   Касае се за едно социално-правно качество, което е критерий и оценка (условие за допустимост) за това, до каква степен лицата, участващи в оборота притежават необходимата зрялост. Т.е., за да бъде използвана хипотезата на 9 ЗЗД,clxi е необходима една допълнителна законодателна оценка за наличието и зрелостта на волята на договарящите се. А такава правосъздаваща сила законодателят признава на онези лица, които са достигнали определена зрялост (едно определено интелектуално и волево състояние).
   В ЗЛС и в СК липсва законово определение за дееспособността, поради което е необходимо то да се изведе по тълкувателен път. Така, тълкувайки 2 ЗЛС, можем да определим дееспособността като способността на едно пълнолетно физическо лице чрез свои собствени действия, да придобива права и да се задължава.
   Тази формулировка се подлага на критика от проф. М. Павлова, която прави опит да формулира дееспособността по-широко. Според нея изясняването на понятието “дееспособност” трябва да става не толкова чрез придобиването на права и задължения, а чрез годността за извършване на правни действия, на които правните норми признават определени правни последици. Но правните последици не се свеждат само до придобиването на права и задължения, а още и до пораждането, придобиването, изменянето, прекратяването и погасяването на граждански права и задължения. Т.е. за правните субекти възникват и тези възможности, а не само придобиването на права и задължения.
   Разширителното тълкуване на 2 ЗЛС акцентира върху дееспособността като годност за извършване на правни действия, годност за извършването на правомерни правни действия. Това обаче не е точно така, защото формулировката на 2 ЗЛС говори за извършването на правомерни правни действия. Т.е. така разглеждана, дееспособността предполага критерии, по които да бъде определена. Тези критерии са следните два:
   1.Кога да се достига тази зрялост
   2.Дали когато е достигната тази зрялост лицето наистина е зряло.
   Вярно е, че дееспособността, разбирана като годност, се определя от ЗЛС по един възрастов критерий. Но когато се касае за деликтоспособност, т.е. за способността да се носят правните последици от извършени деликти, законодателят не процедира по същия начин. От 47 ЗЗД може да се направи извода, че неспособният да разбира и ръководи постъпките си не отговаря за вредите, причинени от него, освен, ако тази неспособност не е причинена от него самия.clxii
   Никъде в материята, свързана с деликтите няма възрастов критерий за деликтоспособността (45 – 54 ЗЗД).clxiii Т.е. за това дали едно лице е отговорно да отговаря за извършен от него деликт, по логиката на закона би трябвало да се определя за всеки случай по отделно.
   Но още от Постановление № 7 от 1959 г. на Пленума на ВСclxiv се определя и деликтоспособността по възрастов критерий, с което идеята на законодателя е “отишла на кино”. От това тълкувателно решение на ВС се прави извода, че дееспособността и пълнолетието са взаимообвързани – от 18 г. нататък лицата са дееспособни, стига да не са поставени под пълно запрещение.
   Различните законодателства приемат различен подход при придобиването на дееспособността. Така напр. френското законодателство не различава междинните етапи до пълнолетието. В повечето западно-европейски страни се прави преход от недееспособност до дееспособност.
   Тук става въпрос за общата гражданска дееспособност, която трябва да се различава от специалната дееспособност (напр. брачното пълнолетие настъпва на 16 г. – 12, ал. 2 СК).clxv
   Определението за дееспособността като годност за извършване чрез лични действия на правомерни правни действия, с които се поемат, изменят, прекратяват или погасяват субективни права, се различава от определението за деликтоспособноста. Спорно е какво трябва да се разбира под деликтоспособност – дали способността да се причиняват вреди или способността да се носи отговорност за така причинените вреди.
    Някои автори определят деликтоспособността като вменяемост. В гражданското право деликтоспособността се разглежда като предпоставка за гражданска отговорност при непозволено увреждане.
   Между деликтоспособността и дееспособността има много различия, които най-общо могат да се изразят в следното:
   1.И двете качества предполагат възможността на правните субекти да схващат смисъла на правните норми и да извършват съобразно това определени правни действия, т.е. да разбират свойството и значението на своите действия и да разбират постъпките си.
   2.За разлика от дееспособността, деликтоспособността проявява ефекта си при извършване на неправомерни правни действия. Т.е., ако дееспособността, в стриктния смисъл, е предпоставка за валидността на правомерните правни актове, то деликтоспособността, разбирана като вменяемост, може да се разбере само във връзка с вината или може да се каже, че въпросът за деликтоспособността е въпросът за отговорността на правните субекти при извършването на неправомерни действия.
   Степени на дееспособност
   У нас е възприет стъпаловидният подход при определяне на дееспособността:
   -от раждането до 14 години – лицата са напълно недееспособни
   -от 14 до 16 години – лицата са малолетни (ограничено дееспособни)
   -от 16 до 18 години – лицата са непълнолетни (ограничено дееспособни)
   -с навършването на 18 години на лицата се признава пълна дееспособност (73, ал. 1 и 2 СК).
   Ал. 1 от 73 СК говори за малолетни и непълнолетни деца,clxvi докато общият термин “не навършили пълнолетие деца” е употребен в 73, ал. 2 СК.clxvii Тази категория обхваща всички лица от раждането до 18-годишна възраст.
   Режимът на дееспособността е структуриран на две нива:
   1.Специфична уредба на всички от степените – с навършването на 18 години, съгласно 2 ЗЛС, настъпва гражданско-правната правоспособност, от което следва, че лицата стават и напълно дееспособни.clxviii Оттук и лицата, които формално-правно не са поставени под пълно запрещение, са способни да сключват сделки. Особеност е, че само напълно дееспособните пълнолетни лица могат да извършват всички безвъзмездни сделки и да правят завещания.
   2.Специална дееспособност – това е способността на лицата да придобиват, изменят, прекратяват и погасяват права по отделните клонове на гражданското право. Така например, според 12 СК, сключването на брак от непълнолетен води до неговата еманципация, т.е. придобива се обща гражданска дееспособност.clxix
   Волеизявленията на непълнолетните лица също могат да имат правни последици в предвидените от закона хипотези (18 ЗГР,clxx 54 СКclxxi).
   Една нова правна фигура се въвежда с 15 ЗЗакрл.Дет., който в ал. 1 предвижда във всички административни или съдебни производства, по които се засягат права на дете, то задължително да се изслушва, ако е навършило 10 години.clxxii
   Съгласно 7, ал. 1 ЗКооп., дееспособността за членство в кооперации настъпва на 16 години за онези лица, които не са поставени под пълно запрещение. Същевременно с това съществуват ограничения за членство в кооперации за не навършилите пълнолетие лица и онези, които са поставени под пълно запрещение.clxxiii
   Според 301 КТ общата трудова дееспособност настъпва на 16 години, а по изключение на 15, 14 или 13 години.clxxiv
   Гражданската дееспособност се прекратява, както със смъртта на лицето, така и чрез поставянето му под пълно запрещение.
   С навършването на 14 години настъпва качествена промяна в правния статут на правните субекти – волята им е задължителен елемент от правните актове, които те трябва да извършат. Тук, в категорията между 14 и 18 години са най-големите сложности от гл.т. на видовете сделки, които непълнолетният може да извърши. Критерий за дееспособността са самите видове сделки. В някои хипотези е достатъчно само волята на непълнолетното лице, за да се породят правните последици, а в други случаи – е необходимо и наслагване волята на родителя/попечителя. В трети случаи, за да породи сделката, сключена от непълнолетен валидни правни последици, са необходими освен волята на непълнолетния и съгласието на родителя/попечителя, и съгласието на Председателя на Районния съд. Разбира се има и хипотези, при които се изключва валидността на правните действия, извършени от непълнолетни лица (73, ал. 3 СК).clxxv
   1.Първата група сделки, а именно онези, по които непълнолетният се явява напълно дееспособен, са сделките по 4, ал. 2 ЗЛС.clxxvi Характерно за тях е, че поначало тези сделки се изпълняват с тяхното сключване. Преценка за това дали сделката е едра или дребна, следва да се прави за всеки случай по отделно.
   Друг вид сделки от тази група са тези, по които непълнолетните могат да разполагат със средствата, които сами са придобили. С такива средства обаче, непълнолетният не може да извършва действията по 73, ал. 3 СК, тъй като тази категория сделки, независимо какъв е източникът на средствата, изключват наличието на дееспособност на тези лица.
   Разпространено е разбирането, че непълнолетният не може да се разпорежда сам със собствени средства.
   2.Втората група сделки са правните действия на непълнолетните. Принципът е, че лицето, не навършило пълнолетие, може да извършва правни сделки със съгласието на родителя/попечителя си. В зависимост от това кога е дадено съгласието им (дали преди или след сключването на сделката), говорим – при първия случай за разрешение, а при втория – за одобрение. Двете волеизявления са задължителни, за да породи сделката правни последици. Но основният правопораждащ юридически факт остава волята на непълнолетното лице, а волята на родителя/попечителя е от вида conditio iuris (добавъчно волеизявление). В това се изразява принципът, освен, ако в закона не е посочено нещо друго.
   Формулировката на 4, ал. 2 ЗЛС се различава от тази на 73, ал. 1 СК,clxxvii където е добавена и една допълнителна предпоставка – условие за валидност на това добавъчно волеизявление е то да бъде в интерес на техните деца.
   Ограниченията на този принцип са следните:
   А.В 73, ал. 2 СК ограниченията касаят само онези правни действия, които представляват действия на разпореждане. Тълкувателно решение № 91 от 1974 г. на ОСГК на ВС разграничава действията на обикновено управление от действията на разпореждане.clxxviii Действията на обикновено управление са действия по събирането на вземания, а всички останали действия, имащи за последици изгубването или внасянето на качествена промяна в субективното право, са разпоредителни действия, за които важи ограничителния режим на 73, ал. 2 СК.
   3.Действията, за които не е достатъчна волите на непълнолетния и неговия родител/попечител са следните:
отчуждаването на движими и недвижими вещи
обременяването на движими и недвижими вещи
   За да се извършат тези действия е необходимо от една страна да е налице необходимост от обременяване или отчуждаване на движимите и недвижимите вещи, а от друга страна – необходимо е разрешение от съда. И тъй като сделките по обременяване или отчуждаване на движими и недвижими вещи могат да имат негативни правни последици за непълнолетния, то, ако кое да е трето лице констатира, че действието не е извършено при необходимост за непълнолетния, сделката се разваля.
   Действията на разпореждане по 73, ал. 2 СК са с по-тежки правни последици от действията по 73, ал. 1 СК и следователно per argumentum a contrario, са необходими три воли (на непълнолетния, на родителя/попечителя му и на съда), за да породят те валидни правни последици.
   Изключенията от предвидения в 73, ал. 2 СК режим, визират плодовете, разпореждането с тях и вещите, които подлежат на бързо разваляне. За тези сделки не се изисква разрешение от Районния съд.
   Спорно е какво се разбира под понятието “плодове”. Проф. М. Павлова смята, че под термина “плодове” трябва да се разбират само естествените плодове, без тук да се включват и гражданските плодове, при което отново ще бъдем в режима на 73, ал. 2 СК. Освен това тълкуването на 73, ал. 2 СК би следвало да се ограничи само до отчуждаването/обременяването на вещни права.
   Друг спор има по отношение на това какво се разбира под “ограничени действия на разпореждане” – дали действия по разпореждане в хипотезата на 73, ал. 2 СК или действия на разпореждане въобще? Проф. Павлова смята, че тук става въпрос за действия на разпореждане въобще. Според доц. И. Русчев обаче, става въпрос за действия на разпореждане в хипотезата на 73, ал. 2 СК, защото нормите-изключения не могат да се тълкуват разширително.
   Не представлява действие на разпореждане и самото поемане на задължение, тъй като това е едно обвързване за изпълнение на нещо.
   Друга хипотеза на ограничаване на дееспособността на непълнолетните са случаите на дарение, отказ от права и даване на заем от навършили непълнолетие деца.
   Тези сделки са безвъзмездни, поради което са и нищожни, освен когато са извършени от еманципирани непълнолетни.
   Когато хипотезата на 73, ал. 2 СК е действие на разпореждане/обременяване с вещни права, се иска само разрешението на родителя/попечителя.
   Спорно е дали предявяването на ревандикационен иск (actio revandicatio) е действие на разпореждане или действие по обикновено управление. Становището на практиката е, че това е действие на разпореждане, но това е невярно.
   4.Последните гражданско-правни действия са тези, които не могат да извършват малолетните.
   Малолетните са напълно недееспособни. Сключените правни сделки от последните са абсолютно нищожни, но днес това схващане противоречи на съвременните условия и затова се прибягва до института на нунция, т.е. малолетните се явяват един вид представители на своите родители. За непълнолетните все пак са предвидени някои изключения, когато те извършват дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди (4, ал. 2 ЗЛС).clxxix
   Като заключение трябва да се отбележи, че е необходимо да се признае валидност на действията, извършени от малолетни на ученическа възраст (от 6 – 7 години), за да могат да задоволяват всекидневните си нужди.

21.Поставяне под запрещение – ред и правно действие. Настойничество и попечителство. Прекратяване на запрещението

   Обстоятелството, че българската правна система приема като формално-правен критерий възрастта при придобиване на дееспособност от лицата, говори, че този критерий трябва да има и определени корективи, тъй като понякога се получава така, че лица, които макар да са навършили пълнолетие, не притежават необходимата психо-физиологична зрялост, за да им бъде призната дееспособността.
   Именно поради тези съображения е предвиден институтът на поставянето под запрещение (5 ЗЛС и 257, 277 ГПК).clxxx Нормите, които уреждат този институт са императивни, тъй като тази мярка е много радикална и се използва в краен случай.
   Производството по поставяне под запрещение е исково, за разлика от производството за обявяване на безвестно отсъствие или смърт, което е охранително. Това е така, защото степента на засягане на правната сфера на лицата, поставени под запрещение е много по-голяма. Компетентен съд по това производство е окръжният, докато при обявяването на безвестно отсъствие или смърт – районния. Решението, с което се уважава молбата за поставяне под запрещение, респ. За отмяна на поставянето под запрещение, има конститутивно действие, а не констативно действие, както е при обявяването на безвестно отсъствие или смърт. Т.е. решението, с което се обявява поставянето на едно лице под запрещение се ползва със силата на присъдено нещо.
   ВС в постановление № 5 от 1979 г. се е произнесъл по процедурните въпроси при поставянето под запрещение.clxxxi
   Материално-правните предпоставки за поставяне под запрещение са следните:
   1.Под запрещение могат да бъдат поставяни както непълнолетни, така и пълнолетни лица. Непълнолетните се поставят само под пълно запрещение, докато пълнолетните могат да бъдат поставени както под пълно, така и под ограничено запрещение. Предпоставките за поставяне под запрещение са следните:
   а) да е налице болестно състояние на лицето, което да засяга неговата воля (психиката му)
   б) как това болестно състояние се е отразило върху възможността на лицето да осъзнава действията и волеизявленията си.
   5 ЗЛС сочи две групи заболявания:clxxxii
   -слабоумие – това е вродено психическо заболяване (олигофрения), което има различни степени на засягане:
   *имбецилност
   *дебилност
   *идиотия
   -придобити психически заболявания – напр. психическото разстройство, което също има различни форми:
   *психопатии
   *шизофрении
   *неврози
   *депресии
   *циклофрении
   *делирии
   *атенции
   *някои проявни форми на епилепсиите
   До 1953 г. беше прието, че и някои други физически недостатъци могат да обосноват поставянето под запрещение.
   Наркоманиите и алкохолизма също могат да бъдат предпоставка за поставянето на едно лице под запрещение, но само, ако са причинили психически заболявания на лицето.
   Според 5 ЗЛС едно лице може да бъде поставено под запрещение, само, ако страдащият от слабоумие или душевна болест не може да възприема разпорежданията на правната норма, респ. не може да контролира действията си.
   Не се стига до запрещение, когато болестното състояние е кратковременно (напр. злоупотреба с наркотици). Тук обаче, сключената от такова лице сделка ще бъде унищожаема по 31 ЗЗД.clxxxiii
   Процесуални предпоставки, ред и правни последици от поставянето под запрещение
   Тъй като производството по поставяне под запрещение е исково, то се завежда от онова лице, което има интерес. Искът се предявява пред СГС, като ищци могат да бъдат съпругът/съпругата, близки, роднини, въобще всяко лице, което има интерес от поставянето на дадено лице под запрещение.
   Особеност на тази процедура, е участието на прокурора, който може да участва, както когато никой не е предявил иск за поставяне под запрещение, но това е в обществен интерес (тогава той действа като ищец), така и когато други лица са ищци (тогава участието на прокурора е гаранция за справедливост). Прокурорът, независимо дали е страна или не е, има право да обжалва съответното решение на съда. Изисква се лицето, чието поставяне под запрещение се иска, да бъде разпитано лично, а когато състоянието му не позволява да отиде в съда (напр., ако е в болница), тогава съдебният състав трябва да отиде при него. Това лице може да участва в производството както лично, така и чрез представител. Изслушва се също и вещно лице. Съдът решава какъв вид да бъде запрещението (дали да е пълно или да е ограничено), като не е обвързан с искането в молбата.
   Ищецът упражнява едно потестативно (преобразуващо) право, имащо за последица отнемането на гражданската правоспособност на ответника. Действието на решението на съда е ex nunc. Решението, с което се отхвърля иска, не засяга дееспособността и няма конститутивно действие. По право съпругът е настойник на запретеното лице. След влизане в сила решението съдът уведомява органа по запрещаване (кмета на населеното място), за да бъде формиран попечителски съвет, който да се грижи за имуществото на поставения под запрещение.
   Искането за отмяна на решението за поставяне под запрещение може да бъде направен и от самото лице, поставено под запрещение. Реда за отмяна на решението е същият, като искането може да бъде или за замяна на пълното с ограничено запрещение, или изобщо за отмяна на запрещението. Ако решението бъде отменено, новото решение отново има коноститутивно действие ex nunc.
   Настойничество и попечителство
   Институтите на настойничеството и попечителството са уредени в Гл. X СК. Според 109, ал. 1 СК настойничество се учредява върху малолетни лица (деца, не навършили 14 години),чийто родители са неизвестни, починали са или са лишени от родителски права. Настойничество се учредява и върху напълно запретените пълнолетни лица.clxxxiv
      Попечителство се учредява над непълнолетни лица (от 14 до 18 години), чиито родители не са известни, починали са или са лишени от родителски права. Попечителство може да се установи и над ограничено запретени пълнолетни лица (109, ал. 2 СК).clxxxv Молба за учредяване на настойничество/попечителство може да направи всяко заинтересувано лице. Органът по настойничеството/попечителството е кметът на населеното място или назначено от него длъжностно лице. Той съставя настойнически съвет/попечител и заместник попечител от роднините и близките на лицето, над което се учредява настойничество/попечителство. До назначаването на настойник/попечител органът по настойничеството лично описва имуществото и взема други охранителни мерки за запазване интересите на лицето, на което се назначава настойник/попечител. В 116 СК са поставени забрани за това кои лица не могат да участват в настойническия съвет, попечители и заместник-попечители.clxxxvi В следващия чл. 117 СК са определени правата и задълженията на настойника.clxxxvii В 122 СК пък са определени правата и задълженията на попечителя.clxxxviii

22.Правна индивидуализация на физическите лица. Право на име. Местожителство

   През последните 2 години материята на правната индивидуализация претърпя съществени изменения. Основните нормативни актове, като Гл. 1 ЗЛС, 7 ЗЛС, ЗИБГ от 1993 г. бяха отменени. На тяхно място бяха приети ЗГР, ЗБГ, ЗБДСамол., ЗЧБ, ЗБежан.
   С приемането на ЗГРег следва да се счита за мълчаливо отменена и Наредбата за гражданското състояние от 1975 г., тъй като приложното поле на закона съвпада с приложното поле на Наредбата.
   Нито ЗГР, нито другите закони, уреждащи белезите на физическите лица, не боравят с понятието “гражданско състояние”, каквато е употребата при Наредбата. Този термин се среща единствено при актовете за гражданско състояние. Легалният термин е “гражданска регистрация”. Двете понятия се различават в следните насоки:
   1.Под гражданска регистрация се разбират вписванията от събитията от живота на едно физическо лице, правени в регистрите за гражданско състояние и вписванията в регистрите за населението. От друга страна обаче, под регистриране, по смисъла на 1 ЗГР, се разбира съвкупност от данни за едно лице, които го отличават от останалите лица в обществото и семейството му, като име, гражданство, семейно положение, родство и т.н.clxxxix
   2.Под гражданско състояние по смисъла на Наредбата се разбират правно-индивидуализиращите белези, за които се събират данни (1 Наредба ГСъст. От 1975 г.).cxc
   Връзката между двете понятия се осъществява посредством института на актовете за гражданско състояние, тъй като 2, ал. 1 ЗГР казва, че гражданската регистрация на физическите лица у нас се основава на данните от актовете за гражданско състояние.cxci
   Правно-индивидуализиращи белези на физическите лица
Нито ЗГР, нито Наредбата ГСъст. Изброяват кои са индивидуализиращите физическите лица белези. Правно-индивидуализиращите (фактически-индивидуализиращите) белези са много и различни. За определянето на гражданско-правния статут на физическите лица от значение са само онези белези, на които правната норма отдава правно значение, т.е. щом като принципът е, че конкретни нормативни актове ще посочват кои са определящите белези, следователно тези индивидуализиращи белези не са неизменни. Така например преди религиозната принадлежност е била правно-релевантен индивидуализиращ белег, но днес тя няма значение.
   Съгласно 8 ЗГР основните данни за гражданската регистрация (основните правно-индивидуализиращи белези на физическите лица) са следните:
   1.Име
   2.Дата и място на раждане
   3.Пол
   4.Гражданство
   5.ЕГН/Личен № за чужденците – това не е нито правна, нито естествена връзка с други лица, а е един уникален номер, чрез който физическото лице се определя еднозначно.cxcii
   Начина за формирането на тези данни се урежда от Правилника за функциониране на ЕСГРАОН.
   1.Име – след отмяната на ЗИБГ, правният режим на името се урежда в 9 и Гл. 2, раздел 2 ЗГР.cxciii
   Името е едно словесно наименование, което всяко физическо лице е административно задължено да има, като образуването на името е установено императивно.
   Собственото име се избира от родителите и се съобщава на длъжностното лице при съставянето на АГС.
   Бащиното име се образува от собственото име на бащата с окончание ов- (ова-) или ев- (ева-),освен, когато собственото име на бащата не позволява поставянето на тези окончания. Бащиното име на дете, на което е установена само майката се формира от собственото име на майката.
   Фамилното име се формира по следните два начина:
   1.Или от фамилното име на бащата
   2.Или от бащиното име на бащата
   За фамилно име на дете, на което е установена само майката, се взима фамилното име на майката или фамилното име на нейния баща.
   При пълно осиновяване бащиното и фамилното име на осиновяваното дете се определят според името на осиновителите, а собственото име се определя от съда според желанието на осиновителите.
   При непълно осиновяване собственото име на осиновеното дете не се променя, а бащиното и фамилното име могат да се променят по решение на съда, като тази промяна се постановява със съдебното решение, с което се допуска и непълното осиновяване.
   При встъпване в граждански брак всяко лице може да запази своето име, да вземе фамилията или бащиното име на другия съпруг или да ги добави към своите имена.
   При развод се възстановяват имената преди брака, освен, ако съдът не присъди единият съпруг да носи името на другия, ако той е съгласен; ако единият съпруг е станал известен с името на другия; При изменение на обстоятелствата бившият съпруг може да поиска другият съпруг да престане да носи неговото име (103 СК).cxciv
   Псевдонимът е свободно избрано лично наименование, с което лицето е известно в обществото. Дадено лице може да прибави към собственото си име и псевдоним по решение на съда (436 ГПК).cxcv
   Промените на собственото, бащиното или фамилното име се допускат от Районния съд по последното местоживеене на лицето, въз основа на писмена молба на заинтересуваното лице, когато те са осмиващи, опозоряващи, обществено неприемливи или, когато важни обстоятелства налагат това.
   Когато в последствие произхода на дадено лице бъде установен чрез припознаване или по съдебен ред, то тогава името му ще се промени по Общите правила на ЗГР, като задължително се иска съгласието на детето, ако е навършило 14 години.
   Лицата от български произход, възстановили българското си гражданство, могат да променят бащиното или фамилното си име с наставки ов- (ова-) или ев- (ева-), както и да побългарят собственото си име по реда на бързото производство по ГПК. По същия ред могат да променят имената си и лица, чиито имена са насилствено сменени. По същия начин се променят и имената на българските граждани.
   Гражданско-правна защита на правото на име
   Името е едно нематериално благо и следователно е предмет на субективното право на име. Това право е лично, неимуществено, непрехвърлимо и ненаследимо. Т.е. това право включва възможността само носителят му да си служи с него.
   Хипотезите, при които може да е налице нарушаване правото на име са следните:
   1.Ако едно лице оспорва правото на име на друго лице, както фактически, така и чрез пречене на упражняването на това право. Простото оспорване се защитава чрез установителен иск по 97 ГПК.cxcvi
   2.Ако едно лице си служи с чуждо име. В този случай, заинтересуваният може да защити правото си чрез отрицателен установителен иск.
   3.Неправомерното използване на име може да бъде защитено и чрез осъдителен иск. Ако нарушението е извършено виновно, може да се прибави и деликтно обезщетение. Ако нарушението продължава и след това, може да се използва защита по 429 ГПК.cxcvii
   2.Пол
   Всички физически лица принадлежат към един пол. Съгласно 6 КРБ всички хора се раждат равни и свободни по достойнство и права, като не се допускат никакви ограничения или привилегии, основани на пола.cxcviii Жената-майка се ползва с особен защита от държавата.
   В гражданското право значението на пола е свързано главно с определянето на името на лицето при установяването на произхода по баща.
   Брак по нашето право могат да сключат само лица от различни полове.
   3.Гражданство
   Гражданството е уредено в КРБ, ЗБГ и др., където са предвидени способите за придобиване и освобождаване от българско гражданство.
   4.Произход
   Произходът представлява връзката между лицето и неговите родители. Произходът от майката се определя от раждането (31, ал. 1 СК).cxcix
   Произходът от бащата е доста по-сложен. Когато майката е сключила брак, произхода от бащата се определя от оборимата презумпция, че за баща на детето се счита лицето, което е в брак с майката, включително и когато бракът е прекратен, но детето е родено 300 дни след прекратяването му. Тази презумпция се оборва с иск за бащинство, който се предявява или от майката, или от съпруга на майката.
   При липса на брак произходът от бащата се установява чрез т.нар. припознаване, което представлява едно писмено волеизявление с нотариална заверка на подписа на едно лице, което признава, че дадено дете е заченато от него.
   5.Родство
   Родството бива следните три вида:
   А.Родство по права линия – тогава, когато две лица се намират в отношение, при което едното произхожда пряко от другото (напр. дъщеря от майка) или непряко (напр. внук от дядо). Степените на родството се броят по колена – напр. син от баща са роднини по права линия от първа степен.
   Б.Родство по съребрена линия – лицата не произхождат пряко едно от друго, но имат общ родоначалник (напр. брат и сестра се намират в родство по съребрена линия от втора степен).
   Правнорелевантно е родството до шесто коляно по съребрена линия.
   В.Родство по сватовство – роднините на единия съпруг са роднини по сватовство на роднините на другия съпруг.
   6.Семейно положение на физическите лица
   Семейното положение на физическите лица се определя от това, дали лицето е омъжено/оженено, разведено и т.н. То бива следните видове:
   А.Женен/неженен; омъжена/неомъжена
   Б.Разведен/разведена
   В.Вдовец/вдовица
   Допустима е само моногамията.
   7.Възраст
   Възрастта е от значение за правоспособността и дееспособността на физическите лица.
   8.Здравословно състояние
   Здравословното състояние поначало не е правнорелевантно обстоятелство, освен, когато довежда до ограничаване на брачната дееспособност (13 СК)cc, т.е. това са interimentum derimentum tantum (абсолютни пречки) за сключване на брак и общата дееспособност.
   9.Местожителство
   Въпросът с местожителството е по-особен, тъй като то вече не е правнорелевантен индивидуализиращ физическите лица белег по ЗГР, макар че другите закони го приемат.
   ЗГР се явява специален по отношение на ЗЛС и следователно отменя 7 ЗЛС, който уреждаше местожителството, а понастоящем Гл. 4 ЗГР говори само за адрес/адресна регистрация. Това, което налага разграничаването на понятието “местожителство” от термина “адресна регистрация” е, че и 35 КРБ също говори за “местожителство”.cci В 71 и 120 СК се използват термините “местоживеене” и “местопребиваване”.ccii 68 ЗЗД също говори за “местожителство”,cciii както и 37 НК.cciv
   Според 89 ЗГР адресът е описание на мястото, където лицето живее или получава кореспонденцията си, като под адрес се разбират не само улицата, където живее лицето, но още и входа, номера на апартамента и т.н. на жилището.ccv
   Под постоянен адрес 90 ЗГР разбира отразяването на постоянния и настоящия адрес на лицата в регистрите за населението.ccvi Докато под “местожителство” се разбира самото населено място, където лицето се е установило да живее постоянно и преимуществено.
   Следователно понятието “адрес” е по-широко и включва в съдържанието си понятието “местожителство” по отменените 7 ЗЛС и Наредбата за ГСъст.
   Съгласно 90 ЗГР всяко лице е задължено да заяви писмено своя постоянен и настоящ адрес, като по този начин разрешителният режим, характерен за местожителството, е заменен с чисто регистрационен.
   Въпреки това адресът продължава да бъде не само една фактическа връзка на физическото лице с дадено населено място, а и едно административно правоотношение, възникнало от административен акт, който обаче вече е регистрационен, т.е. съответното длъжностно лице (кметът на общината) не може да откаже регистрацията.
   При определянето на адреса значение има формалният момент, т.е. административният акт по регистрацията, по силата на който съответното длъжностно лице разпорежда вписване в регистъра на населението.
   Т.е. всяко физическо лице е длъжно да се намира в административна връзка с органите на местното самоуправление в едно от населените места в страната, като тази връзка се изразява в административното задължение да се регистрира адресно. Адресът обаче не представлява административно задължение на лицето да живее преимуществено там, където се намира адресната му регистрация. 93 – 97 ЗГРccvii уреждат два вида адреси:
   1.Постоянен адрес – той е израз на едно сравнително трайно правоотношение. Българските граждани, живеещи в чужбина, които не могат да докажат постоянна адресна регистрация, се вписват служебно в район “Средец” в гр. София. Постоянният адрес се заявява от лицето до съответната общинска администрация и може да бъде само един.
   2.Настоящ адрес – това е една нетрайна фактическа връзка на лицето с дадено населено място, т.е. това е адресът, на който лицето пребивава. И настоящият адрес може да бъде само един. Настоящият адрес се заявява чрез простото подаване на една адресна карта до общинската администрация.
   По ЗБГ местожителството загубва правната си релевантност, т.е. понятието “местожителство” трябва да бъде корективно тълкувано и да бъде заменено с термина “адресна регистрация”.

23.Актове за гражданско състояние – понятие и видове. Съставяне на актове въз основа на съдебно решение. Отбелязвания. Правно действие на АГС

   Под АГС се разбира един правен акт, който има в основата си волеизявление на властнически орган на местно самоуправление (т.нар. длъжностно лице по гражданско състояние).
   Съгласно 35 ЗГР длъжностно лице по гражданско състояние е кметът на общината, който с писмена заповед възлага това си правомощие на кмета на отделното населено място.ccviii Касае се за държавно-удостоверителна функция, отнасяща се за правно релевантни състояния. Това са индивидуални административни актове, а създадените по силата им документи имат качеството на официални свидетелстващи документи, като само за акта за граждански брак действието е конститутивно, т.е. този акт за гражданско състояние има правосъздаващо действие.
   Актовете за гражданско състояние имат т.нар. формална доказателствена сила (снабдени са с оборимата презумпция за истинност).
   Материята на АГС до голяма степен влиза в Административното право, поради което редът и формата, по които се създават, са уредени с императивни правни норми в Административното право.
   Съставянето на АГС става въз основа на документи, удостоверяващи дадени обстоятелства, като нашият законодател е предвидил три основни акта за гражданско състояние:
   1.Акт за гражданско състояние за раждане
   2.Акт за гражданско състояние за брак и
   3.Акт за гражданско състояние за смърт.
   Компетентен орган да създава такива документи е кметът, на населеното място, на чиято територия се е случило събитието. Законът обръща внимание на обявяването на събитието, задължение за което имат предвидените в закона лица. Напр. обявител по един акт за гражданско състояние може да бъде само дееспособно лице (изключение прави само актът за раждане, където събитието може да се обяви и от непълнолетните родители). Значението на обявяването се състои в това, че актът за гражданско състояние се съставя от длъжностното лице веднага след обявяването на събитието и то в присъствието на обявителите (особеност е, че за съставянето на АГС за брак трябва да присъстват т.нар. инструментални свидетели).
   Трябва да се отбележи, че актовете за гражданско състояние не са удостоверенията, с които всеки разполага (напр. удостоверение за раждане), тъй като тези документи имат производен характер, т.е. удостоверяват, че е налице съответния акт за гражданско състояние, който се пази при длъжностното лице по гражданско състояние.
   Видове актове за гражданско състояние
   Актовете за гражданско състояние биват следните няколко вида:
   1.АГС за раждане.
   Актът за раждане се съставя в седем дневен срок от раждането (без деня на раждането) въз основа на писмено съобщение. Съгласно 43 ЗГС задължение писмено да съобщят за раждането имат: ръководителят на здравното заведение или лицето, на което със заповед е възложено това, когато раждането е станало в здравно заведение; компетентно медицинско лице, когато раждането не е станало в медицинско заведение; длъжностното лице по гражданско състояние, когато в населеното място няма медицинско лице;ccix
   От писменото съобщение трябва да се различава устното обявяване на раждането, което се прави в пет дневен срок (без деня на раждането) и е задължение на: бащата (прави се лично или чрез нотариално упълномощено от него лице); когато бащата е починал, отсъства, намира се в неизвестност или други обективни обстоятелства не му позволяват да обяви раждането, това се прави от лице, присъствало на раждането; майката също може да обяви раждането (лично или чрез упълномощено от нея лице) – 43, ал. 3 и 4 ЗГР.ccx
   Актът за раждане съдържа всички стандартни реквизити на останалите АГС – място на съставяне на акта, номер на акта и дата на съставяне, номер на оригиналното удостоверение, дата (година, ден, месец, час и минута) на раждането, място на раждане, име на новороденото, ЕГН и т.н. (45, ал. 1 ЗГР).ccxi
   Съществува обаче и възможност, бащата на новороденото да не е установен по реда на презумпцията за бащинство. Тогава бащата може да се установи чрез припознаване. Ако припознаването е направено преди съставянето на АГС за раждане, бащата се вписва в акта. Ако припознаването се извърши след това, то в графата “баща” се пише “неизвестен” (49 ЗГР).ccxii
   Нов АГС за раждане се съставя в хипотезата на пълното осиновяване – новият акт се съставя въз основа на заверен препис на решението на съда, с което осиновяването се допуска (50, ал. 1 ЗГР).ccxiii
   2.АГС за граждански брак.
   Актовете за граждански брак се съставят, след като длъжностното лице по гражданско състояние провери самоличността и възрастта на страните и установи, че няма пречки за сключването на брака, получи волеизявленията на страните за съгласието им, в присъствието на двама свидетели.
   3.АГС за смърт.
   Актовете за смърт се съставят въз основа на получено съобщение за смърт, което се издава от компетентно медицинско лице не по-късно от 48 часа и не по-рано от 24 часа от настъпването на смъртта. Обявител на събитието е лицето, което представя медицинското свидетелство за смърт.
   Разновидност на АГС за смърт е акт за смърт, съставен въз основа на влязло в сила съдебно решение, с което се обявява дадено лице за умряло. АГС се съставя от длъжностното лице по гражданско състояние въз основа на заверен препис на решението (59 ЗГР).ccxiv
   4.АГС за военнослужещи при извънредни случаи.
   Тези АГС се съставят в случаите, когато военнослужещи се намират извън територията на страната или са на нейна територия, но поради военни действия са лишени от възможността да съобщят на гражданските власти за настъпилото събитие. В тези случаи функциите на длъжностно лице по гражданско състояние се поемат от военнослужещи, определени от командването (63 ЗГР).ccxv
   5.АГС за раждане, сключване на граждански брак или смърт, съставяни при пътуване по море.
   В тези случаи капитанът на кораба е длъжен да впише съответното събитие в корабния дневник и да състави АГС в срок от 24 часа от настъпването му (без актът за граждански брак) – 66 ЗГР.ccxvi Капитанът на кораба е длъжен да предаде преписи от съответните АГС в службата за гражданско състояние при общината на първото българско пристанище, в което е влязъл корабът или в българското посолство/консулство в първата страна, в чието пристанище влезе кораба (67, ал. 1 ЗГР).ccxvii
   6.АГС на български граждани, съставени в чужбина.
   Съставят се или от съответния българско дипломатическо/консулско представителство в съответната държава, или от чуждите местни органи по гражданско състояние там. Във втория случай българският гражданин е задължен да се снабди със заверен препис от АГС и да го предаде (изпрати) не по-късно от шест месеца на дипломатическия/консулския представител в съответната страна, като му съобщи и постоянния си адрес в Р България (70, ал. 1 ЗГР).ccxviii
   Изменения в актовете по гражданско състояние
   Измененията в актовете по гражданско състояние стават чрез отбелязване, допълване и поправяне. 77 ЗГР предвижда, че промяната в гражданското състояние на лицата се извършва по съдебен или по административен път.
   Чрез отбелязване се внасят промени относно обстоятелствата, характеризиращи гражданското състояние на лицата (отбелязването става в графата “бележки”). Отбелязването също има качеството на вторичен административен акт.
   Съществуват и случаи, когато тези отбелязвания стават и без официален акт на държавен орган – напр. при припознаване, което е частен акт на лицето, което извършва волеизявлението.
   Чрез отбелязване става промяна на такива обстоятелства, като прекратяването на граждански брак/обявяването му за недействителен, прекратяване на осиновяване, установяване на произход чрез съдебно решение;
   Промяна на АГС по административен ред
   Когато има промяна в АГС по административен ред, въз основа на официални документи се извършва промяната, но това може да стане само тогава, когато тези данни не променят смисъла на АГС. По административен ред не може да се променят името, пола и т.н. на лицето.
   Промяна на АГС по съдебен ред
   Промените на АГС въз основа на съдебно решение са следните:
   1.При непълно осиновяване – в АГС се отбелязва решението, с което се допуска непълното осиновяване, имената на лицето, което се осиновява (ако са променени) и имената на осиновителите.
   2.При развод/обявяване за недействителен брака – обявява се номерът и състава, който е издал решението за развода, а, ако има изменение на фамилното име – отбелязва се и това.
   Съставяне на нов АГС въз основа на съдебно решение
   Нов АГС, който се съставя въз основа на влязло в сила съдебно решение, има в две групи случаи:
   1.При пълно осиновяване по реда на 54 СКccxix и при обявяване на смърт – 14 – 18 ЗЛС.ccxx Новият АГС за раждане се съставя, защото било по силата на пълното осиновяване, било по силата на обявяването на смъртта, се променя гражданското състояние на съответното лице.
   2.Когато първоначално съставеният АГС е бил изгубен или унищожен. Тук пак има нов съдебен акт, но той вече не притежава конститутивното действие на съдебното решение за пълно осиновяване, а върви по специалното производство на 436 – 442 ГПК за установяване на факти.ccxxi Това е особен вид охранително производство.
   Унищожаването на вече съставен АГС става, когато например длъжностното лице по гражданско състояние е съставило два акта за едно и също обстоятелство.
   Поправките не водят до анулирането на акта за гражданско състояние, а се вписват в графата “бележки”.
   Съгласно 34, ал. 2 ЗГР, съставените по установения ред актове за гражданско състояние, имат пълно доказателствено действие за отразените в тях факти до доказване на тяхната неистинност.ccxxii Оборването на тази презумпция става чрез оборването истинността на съответните документи – това е едно особено производство по 154-156 ГПК.ccxxiii Оборването истинността на съответните АГС ще се установи с предявяване на иск по 97, ал. 3 ГПК.ccxxiv
   Всеки АГС (с изключение на акта за граждански брак) има декларативно действие.
   Регистри за гражданско състояние
   Регистрите за гражданско състояние представляват специални книги, които съдържат съставените през годината актове за гражданско състояние по видове. Част от регистъра е азбучният указател на вписаните в регистъра лица.
   Регистри за населението (22-33 ЗГР)ccxxv
   Регистър на населението се води във всяка община/кметство и се състои от личния регистрационен картон на лицето с постоянния му адрес в съответното населено място. Регистърът на населението се състои от всички общински регистри на населението и се съставя въз основа на други официални свидетелски документи, поради което те нямат доказателствената сила на актовете за гражданско състояние.

24.Юридическо лице – понятие, историческо развитие, теории за същността. Видове юридически лица

   Най-общата класификация на правните субекти е на физически и юридически лица. В гражданското право юридическото лице е правна категория, чието съществуване е предизвикано от разрастването на гражданския оборот.
   За утвърждаване на категорията “юридическо лице” най-съществен принос имат трудовете на канонистите, които използват достиженията на Римското право и развиват теорията за юридическото лице.
   Понятието “юридическо лице” не е познато на Римското право. Макар по това време в Рим да са били познати корпорациите, последните са били правоспособни само в имущественото право и като изключение са имали право на име/могли са да бъдат патрони на освободените от тях роби. В Римското право корпорацията е възниквала с постигане на съгласие на поне трима членове-учредители за създаването й.
   Фондацията се е появила чак по време на Християнството. През Средновековието първите юридически лица възникват като религиозни, занаятчийски или търговски сдружения.
   Едва през XIX век юридическото лице се утвърждава и получава правна уредба, която първоначално се формира във връзка с правния режим на юридическите лица. Юридическите лица стават легални именно с признаването качеството “юридическо лице” на търговските дружества. В последствие възникват и юридическите лица с идеална цел, като понятието “юридическо лице”, заедно с понятията “субективно право” и “правоотношение” е един от основните китове на днешната цивилистика.
   Юридическото лице е значима в практическо отношение правна конструкция, тъй като огромна част от гражданския оборот минава именно през него. Юридическото лице е едно правно творение, на което основните предимства са следните:
   1.В съвременния правен оборот доста често се оказва непосилно за отделните правни субекти самостоятелно да задоволяват интересите си, докато юридическото лице дава възможност за събиране на големи средства.
   2.Така набраните средства се упражняват много по-рационално чрез разделянето на собствеността от управлението при юридическите лица.
   3.Юридическото лице дава възможност за обособяване на имуществото на участващите в него от това на самото юридическо лице. По този начин всеки един участник в юридическото лице има лична собственост, която е независима от собствеността му в юридическото лице. Т.е. съответното юридическо лице поначало не отговаря за правата и задълженията на участниците си, а участниците в юридическото лице, отговарят до размера, до който са участвали в него. Казаното важи за ООД, АД и т.н., но събирателното дружество е подложено на друг режим.
   Тук е наложително да се изяснят някои понятия:
   -имущество – това е един материален субстрат, обхващащ всички права и задължения, които има едно юридическо лице (вещни права, права на вземане и пр.). Имуществото се променя с всеки правен акт на даденото юридическо лице, т.е. варира непрекъснато и може да става по-голямо или по-малко в зависимост от това, дали юридическото лице придобива права или

пък се обременява със задължения.

   -капитал – това е една относително непроменяема величина, един стойностен израз на имуществото на юридическото лице към момента на неговото учредяване.
   Оттук се прави извода, че ако капиталът е условен, то имуществото е материално.
   Правна уредба на юридическите лица
   Правната уредба на юридическите лица в нашата правна система е разпръсната, но три текста в ЗЛС (131-133) могат да се приемат като обща уредба на юридическите лица.ccxxvi Трябва да се отбележи, че след влизането на ЗЮЛНЦ в сила, членове 134-154 ЗЛС бяха отменени и корпоративно устроените юридически лица вече не се уреждат там.
   За други типове юридически лица съществува правна уредба в различни нормативни актове – напр. за жилищно-спестовните кооперации правната уредба се съдържа в ЗЖСК, за кооперациите – в ЗКооп., основните видове юридически лица, които представляват търговски дружества имат уредба в ТЗ, търговските банки – в ЗБ, застрахователните и презастрахователните дружества – в ЗЗастрах., инвестиционните дружества – в ЗППЦК;
   Обща дефиниция на юридическите лица в нашето законодателство няма, поради което тя се извежда от текста на 131 ЗЛС – юридическите лица са носители на права и задължения, които те придобиват чрез органите си.ccxxvii
   Юридическото лице се създава по силата на правната норма, т.е. едно социално образувание ще бъде признато за юридическо лице, ако е предвидена в законодателството конкретна правна норма за него. Т.е. определянето от правната норма дали една даденост да бъде юридическо лице, може да бъде изрично (136 КРБ)ccxxviii или да не е изрично, като се допуска възможността едно социално образувание да е самостоятелна страна по едно правоотношение.
   Друг белег на юридическото лице е, че то се явява като един обособен правен субект, носител на права и задължения, различни от тези на лицата, които го учредяват или го съставляват. Целта на създаването на юридическото лице е, то да бъде самостоятелен участник в гражданския оборот.
   Вярно е, че повечето юридически лица възникват, за да бъдат носители на права и задължения в частното право, но не е вярно, твърдението на проф. М. Павлова, че юридическите лица не са носители на властнически правомощия. Голяма част от юридическите лица могат да бъдат носители на такива правомощия или поне да имат публични функции (напр. един университет, който безспорно е юридическо лице, осъществява публични функции).
   Вярно е и, че юридическите лица имат гражданско-правна правосубектност, но редом с това те имат правосубектност и в други правни отрасли – възможно е напр. да изпълняват и административно-правни задължения, т.е. правосубектността на юридическите лица е поливалентна.
   Друг белег на юридическото лице е наличието на определено организационно устройство, което е абсолютно наложително за едно образувание, което трябва да има права и задължения, но е лишено от своя психична воля. Поради тази причина организационната структура на юридическото лице е друг негов констативен белег. Организационната структура на юридическото лице означава наличието на структура на неговите органи – лице/група от лица, на които по закон или с вътрешен устройствен акт, са предоставени определени правомощия – 131 ЗЛС.
   Друг родов белег на юридическото лице е обособяване имуществото му от това на неговите членове/лицето, което го е образувало (при фондациите). Това е другата страна на самостоятелната имуществена отговорност на юридическото лице.
   От всичко казано дотук, може да се даде и едно меродавно определение на понятието “юридическо лице” – това е социално образувание, което е създадено по предвидения в закона ред, за да придобива права, да поема задължения и да извършва правни действия/да отговаря по тях чрез своите правни органи.
   Проф. М. Павлова дава и още един белег на юридическото лице – то не трябва да притежава властнически правомощия. По този въпрос по-горе бяха посочени съответните възражения.
   Друго, което е неприемливо в тезата на проф. Павлова, е по отношение на организационната структура на юридическите лица, а именно, че авторката смята, че органите на юридическите лица се създават само от физически лица. Такова схващане обаче не може да се приеме и като аргумент в противното е ТЗ (234, ал. 1)ccxxix, където е предвидено как ще се формира волята на юридическото лице, когато негови членове са други юридически лица.
   Друга характеристика на юридическото лице е персоналният и материалния му субстрат. Под материален субстрат трябва да се разбира имуществото на юридическото лице. Под персонален състав на юридическото лице се разбират следните две неща:
   -корпоративният му състав, когато между членовете му съществува членствено правоотношение
   -съществуват и юридически лица, които нямат корпоративен характер, но въпреки това също имат персонален субстрат – напр. университетите.
   Видове юридически лица
   Видовете юридически лица се определят в зависимост от различни критерии, които са следните:
   1.В зависимост от това, дали осъществяват властнически функции, юридическите лица биват:
   а) юридически лица на публичното право – тук спадат държавните учреждения (БНБ, общините, министерствата и пр.), които от една страна са подчинени на публично-правните норми, но като носители на права и задължения, имат и частно-правен режим;
   б) юридически лица на частното право – към тях могат да бъдат отнесени търговските дружества, кооперациите, сдруженията, фондациите, партиите и т.н.
   2.Друго деление на юридическите лица, е в зависимост от дейността, която осъществяват и отрасловата им принадлежност. Тук различаваме:
   а) юридически лица на търговското право
   б) юридически лица на гражданското право
   Такова едно деление не би било вярно, тъй като търговското право не е отделено от гражданското право и следователно не може да се прави такова деление. Вярно е друго – критерий за това деление е видът на дейността, която осъществява юридическото лице, а оттам и неговото предназначение, т.е. критерий за разграничението не може да бъде отрасловата принадлежност на съответното юридическо лице. Следователно делението, базирано на вида дейност на юридическото лице, ще бъде следното:
   а) стопански юридически лица – търговски дружества, кооперации и т.н.
   б) юридически лица с нестопанска цел – фондации, сдружения и пр.
   в) юридически лица, които указват публични услуги – университети, болници, социални заведения.
   Тук разграничението на юридическите лица на стопански и нестопански, се натъква на следната трудност – от една страна част от стопанските юридически лица не формират и не разпределят печалба, защото не искат, а от друга страна – при определени предпоставки, на юридическите лица с нестопанска цел е разрешено да осъществяват стопанска дейност. По ЗЛЗ организациите, които предоставят публични услуги, се обособяват в публични юридически лица, но прилагането изцяло на стопанска дейност би довело до промяна на предназначението им (3, ал. 4).ccxxx
   3.Друга класификация от гл.т. наличието или отсъствието на личен състав е:
   а) корпорации – те включват някакъв тип обществена групировка на членовете си и имат органна структура. Това са колективните правни субекти. Тук влизат акционерните дружества, кооперативните сдружения, сдруженията с нестопанска цел, партиите и пр. Техни членове могат да бъдат физически или юридически лица, както и физически, и юридически лица едновременно;
   б) учреждения и фондации – тук влизат университетите, БНБ и пр.
   Тази класификация обаче е условна, защото напр. при едно ЕООД/ЕАД се поставя въпроса, дали те са корпоративни или не. При тях няма членска маса, а има едно лице, което притежава целият капитал. Това лице е различно от юридическото лице на ЕООД/ЕАД. От друга страна, колкото и да не прилича това дружество на корпоративно, то е мислено като такова (фактът, че акциите и дяловете са разделени, го прави различно от фондациите).
   Правното значение е огромно, тъй като има съществени различия във възникването на двата вида юридически лица – корпорациите възникват или по нормативно-контролната система, или по лицензионната система, докато учрежденията и фондациите възникват по разпоредителната система.
   4.В зависимост от правото на собственост юридическите лица се делят на:
   а) частни
   б) общински
   в) държавни
   Ограничен брой юридически лица са такива, които притежават право на собственост върху вещите, които са апортирали в него, но има и юридически лица – публични търговци (62 ТЗ),ccxxxi които не притежават собственост, а само право на владеене и ползване върху вещи държавна собственост. Следователно, когато вещи, публична държавна собственост, бъдат внесени в друго юридическо лице, те не могат да станат негова собственост. От всичко това може да се направи извода, че разграничението на юридическите лица ще е следното:
   а) юридически лица със своя собственост
   б) юридически лица, които упражняват правото на собственост;
    Друго деление на юридическите лица е на:
   а) първични юридически лица – онези, които са формирани директно от физически лица или от държавата
   б) производни юридически лица – тези, които имат за членове други юридически лица.

25.Държавата като субект на гражданското право. Гражданско-правен режим на учрежденията

   Фактът, че държавата е политическа организация, система от органи с властнически правомощия, но едновременно с това, е и гражданско-правен субект, притежаващ своя собственост, се обосновава с теорията на многоотрасловата правосубектност. Т.е. държавата може да бъде страна по различни правоотношения – в сферата на публичното право тя ще се явява в качеството си на носител на властнически правомощия – конституционното, административното, наказателното, финансовото право, гражданският и наказателният процеси. От друга страна обаче, държавата може да бъде и участник в гражданско-правния оборот. Това се налага най-вече поради необходимостта, чрез стопанската си дейност или чрез предоставянето на свое имущество на други субекти, държавата да осигурява своята издръжка, както и поддържането на социална политика.
   Именно този двойнствен характер обуславя особеността на държавата като правен субект, различен от физическите и юридическите лица.
   За разлика от другите гражданско-правни субекти, които получават своята правосубектност от държавата, правосубектността на държавата се създава от самата нея и е неограничена. Чрез органите си, държавата създава определен правен режим, на който подчинява останалите правни субекти, включително и себе си.
   От друга страна, държавата е универсален правен субект, тъй като може да притежава всякакви права и задължения. От това следва, че държавата може да притежава такива права и задължения, които останалите правни субекти не биха могли да имат (напр. правото на изключителна собственост, суверенни права и пр.). Особеност е, че държавата не притежава правосубектност в семейното и наследственото право.
   Като субект на гражданското право, държавата се характеризира от една страна със своето имущество, а от друга страна – с органите си, които от нейно име извършват правни действия, които имат последици в гражданско-правната сфера.
   Индивидуализиращите белези на държавата са: името, знамето, герба, държавния печат, химна и столицата й.
   Най-съществената способност на държавата обаче, е свързана с правото на собственост. Поначало тя може да е носител на право на собственост и други ограничени вещни права. Особеното тук е, че собствеността на държавата бива публична и частна. Това деление, макар и не конкретно отнасящо се до държавната собственост, е предвидено в 17, ал. 2 КРБ.ccxxxii Липсата обаче на изричен конституционен критерии за това, коя собственост е частна и публична, наложи КС да издаде Реш. № 19 от 1993 г.ccxxxiii Така според КС критериите за разграничаване на собствеността на тези два вида са следните:
   1.Кому принадлежи правото на собственост
   2.Какви са вещите, предмет на това право
   3.Какво е предназначението на тези вещи
   Според КС всеки правен субект може да е носител на частна собственост. Държавата и общините също могат да имат частна собственост, тъй като участват в гражданския оборот. Властническите правомощия на държавата и необходимостта тя да използва собствеността си в обществен интерес, не прави собствеността й задължително публична.
   Разграничението е следното: публична държавна и общинска собственост е онази, която обслужва обществени интереси, т.е. такива интереси, които не могат да се задоволяват от собствеността на останалите правни субекти.
   В последствие тези критерии бяха регламентирани и на законодателно ниво – в ЗДС и ЗОС. Така според 2 ЗДСccxxxiv публична държавна собственост са:
   1.Обектите, изключителна държавна собственост
   2.Имотите, държавна собственост, които са предоставени на ведомствата
   Т.е. принципът е, че частна държавна собственост са всички останали държавни имоти и вещи, като за частна държавна собственост се смятат плодовете и приходите, придобити от имотите публична държавна собственост (2, ал. 3 ЗДС).
   По подобен начин урежда въпроса с общинската собственост и ЗОС. Според 3 ЗОСccxxxv публична общинска собственост са:
   1.Имотите, предназначени за осъществяването на функциите на органите на местното самоуправление и местната администрация
   2.Имотите, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение
   Всички останали общински имоти и вещи са частна общинска собственост, като тук се включват и плодовете и приходите от имотите и вещите публична общинска собственост.
   2 ЗДС въвежда едно ново понятие – “изключителна държавна собственост”, което е видово по отношение на понятието “публична държавна собственост”. Изключителната държавна собственост е особен вид собственост, която е уредена от КРБ в нейния чл. 18, ал. 1ccxxxvi и включва:
   1.крайбрежната плажна ивица
   2.републиканските пътища
   3.водите, горите и парковете с национално значение
   4.природните и археологически резервати, определени със закон
   В ал. 2 на 18 КРБccxxxvii са определени още една група обекти, върху които държавата има абсолютно суверенно право. Това са следните обекти:
   1.континенталният шелф
   2.изключителната икономическа зона за проучване, разработване, използване, опазване и стопанисване на биологичните, минералните и енергийните ресурси на тези морски пространства
   Изключителността на държавата от гл.т. на притежаването на права обхваща и монополните й права за осъществяване на определени стопански дейности (18, ал. 4 КРБ)ccxxxviii – ж.п. транспорта, националните пощенски и далекосъобщителни мрежи и пр.
   Тъй като държавата в своя съвременен вид би трябвало все повече да ограничава стопанските си функции (това става като дава концесии), това не означава, че като предоставя правото да извършват определени стопански дейности на други правни субекти, държавата загубва монополното си право.
   Особеността на държавата от гл.т. на публичните й функции се изразява и в определено предимство, което тя си запазва при придобиване то на определени блага – напр. само тя има право да конфискува вещи за държавни нужди.
   Закрилата на обектите, държавна собственост, е уредена в 86 ЗС и 7 ЗДС.ccxxxix Така напр., в 86 ЗС императивно е казано, че вещи, които са публична държавна или общинска собственост, не могат да се придобиват по давност. Това правило е допълнено от 7, ал. 1 ЗДС, според която имотите и вещите – публична държавна собственост, освен, че не могат да се придобиват по давност, не могат още и да се отчуждават, да бъдат обременявани с други вещни права и да се включват в имуществото на търговски дружества. Освен това, друга една особеност е, че държавната собственост се ползва с особена административно-правна защита по 80 ЗДСccxl - областният управител може със заповед да отнеме от онзи, който владее или държи без основание държавен имот. Същото важи и ако държавният имот не се използва по предназначение или нуждата от владеенето/държането му е отпаднала.
   И ако в имуществено отношение държавата се третира особено, то в други насоки тя е нормален правен субект – за неизпълнение на задължение или за причинени вреди от незаконосъобразни актове/действия на нейни органи и длъжностни лица, държавата отговаря както на договорно, така и на деликтно основание – 7 КРБ и 1 и 2 ЗОДВПГccxli Държавата също така може да притежава дялове (акции) в търговски дружества. Тя е длъжник по издаваните от нея ДЦК.
   Съгласно 11 ЗНccxlii, когато няма лица, които да наследят дадено наследство или тогава, когато всички наследници са се отказали от наследството/изгубили са правото да приемат наследството, тогава наследството се получава от държавата. Тук обаче не става дума за наличието на наследствена правоспособност на държавата, а просто за придобиване на права. Друг въпрос е, когато държавата наследява определен dominium по завещание – тогава на държавата по изключение й е призната наследствена правоспособност.
   Държавата може да бъде както ищец, така и ответник по искови процеси с или срещу лица. В изпълнителното право тя е взискател. Министърът на финансите е процесуален представител на държавата в исковите процеси. В материалното право държавата се представя от съответните компетентни органи – напр. в едно все още не приватизирано еднолично търговско дружество, в което държавата притежава всички дялове, правата на държавата като собственик ще бъдат упражнявани от съответния ресорен министър.
   Друга привилегия на държавата е това, че спрямо нея не може да се изпълни принудително изпълнително производство. Такова производство е недопустимо, тъй като е предвиден специален ред на вземанията срещу държавните учреждения (399, ал. 2 ГПК).ccxliii
   Гражданско-правен режим на учрежденията
   Държавното учреждение е особен вид юридическо лице, което е учреждение не само по видово наименование, но и защото притежава родовите белези на юридическото лице-учреждение, т.е. това е юридическо лице, което няма корпоративно устройство. Следователно в родовата категория “юридическо лице-учреждение” като един от неговите видове се обособяват държавните учреждения, без да изчерпват целият обем на тази категория, защото юридически лица-учреждения са и фондациите.
   Поначало специфичното в предмета на дейност на държавните учреждения е, че те се занимават с нестопанска дейност, осъществявана в интерес на широк кръг лица, включително и предоставянето на публични услуги (напр. СУ). Т.е. целта на дейността на държавните учреждения не е реализирането на доходи, поради което издръжката им е от държавна субсидия.
   Фактът, че държавните учреждения имат определена структура и организация, не означава, че имат и членски състав. Работниците и служителите, които работят в тях (било по трудово, било по служебно правоотношение), не са техен членски състав.
   Особеност е, че държавните учреждения имат органна структура и имущество.
   Държавните учреждения осъществяват разнообразни функции в най-различни области на обществения живот – държавно управление (онези юридически лица, които изпълняват публични функции – съдилища, прокуратура, следствие, полиция и т.н.), в областта на образованието и просветата (ВУЗ-овете, Народната библиотека “Св. Св. Кирил и Методий” и пр.), т.е. макар и да са субекти на гражданското право, съответните юридически лица или осъществяват публични функции, или предоставят публични услуги.
   Особеност при държавните учреждения е, че ръководният им орган (напр. министърът) има двойнствена функция – от една страна има публични правомощия като държавен орган, а от друга страна – властнически правомощия по отношение на работниците и служителите в държавното учреждение. ЗАдм нарича “администрация” онези юридически лица, които имат за ръководител държавен орган. Администрация е и министерството, което подпомага съответния държавен орган (то е юридическо лице на бюджетна издръжка).
   Други самостоятелни юридически лица са онези, които са на подчинение на централната изпълнителна власт и са без ранг на министерства – държавни комисии, държавни агенции, изпълнителни агенции (администрации за административно обслужване към съответното министерство) и областните администрации (подпомагат областния управител и съгласно 57 ЗАдм са юридически лица на бюджетна издръжка).ccxliv
   Характерно за държавните учреждения е, че те възникват по разпоредителната система било въз основа на административен акт, било въз основа на нормативен акт.
   За разлика от държавните юридически лица със стопански функции (като БДЖ), държавните учреждения не подлежат на регистрация и получават правосубектност още с възникването си. Редом с основната си дейност, държавните учреждения могат да осъществяват и стопанска дейност.
   Начинът на определяне на правосубектността при държавните учреждения е различен от този при останалите юридически лица – за някои от държавните учреждения в закона, с който се създават, е посочено, че са самостоятелни юридически лица, а за други, признаването на правосубектността става косвено – когато ръководителят на съответното държавно учреждение има функциите на разпоредител с бюджетни средства, т.е. характеризиращ белег на държавните учреждения е наличието на бюджетна сметка.
   Съгласно ГПК държавните учреждения се предоставят от своите ръководители. Когато държавно учреждение няма самостоятелна бюджетна сметка в банка, съдопроизводствените дела се извършват от или срещу държавното учреждение, което има такава сметка, т.е. процесуално правосубектни са само онези държавни учреждения, които имат самостоятелна бюджетна сметка. Това е така, защото правосубектността означава възможност правния субект да отговаря за задълженията си, т.е. държавното учреждение ще има отделна имуществена отговорност от тази на държавата.
   Някои от държавните учреждения (тези, които пряко осъществяват властнически функции) се подчиняват на принципа на единоначалието, но при други държавни учреждения, ръководните органи не се назначават, а се избират (СУ).
   Представителен орган на държавното учреждение е техният ръководител – per argumentum a contrario от 18, ал. 2 ГПК.ccxlv
   Друга особеност е, че срещу държавно учреждение не може да има принудително изпълнение.

Изтегляне 1.22 Mb.

Сподели с приятели:

1 2 3 4 5 6 7 8 9 ... 15