Лекции по Гражданско право 1 част

Видове тълкуване на гражданския закон

Изтегляне 1.22 Mb.

страница	3/15
Дата	15.10.2018
Размер	1.22 Mb.
	#88456
Тип	Лекции

1 2 3 4 5 6 7 8 9 ... 15

9.Видове тълкуване на гражданския закон

   Тълкуването на гражданския закон (в частност и на гражданско правните норми), може да бъде различно в зависимост от следните критерии:
   1. Според правното положение на лицата, които тълкуват гражданско правната норма и дали това тълкуване има задължителен характер, тълкуването бива:
1.1.официално тълкуване – това тълкуване се дава от държавните органи, овластени от закона за това, както и онова
тълкуване, което има задължителен характер за правоприлагащите нормата (напр. тълкуване, което се дава в закон, наречен “тълкувателен” – ЗЧРБ; решенията на КС; решенията на ОСГК и ОСНК на ВКС).
   От своя страна официалното тълкуване се дели на общо и казуално. Докато общото тълкуване представлява тълкуване на закона в неговата цялост, то каузалното тълкуване е тълкуване на правната норма, но вече за всеки конкретен случай ( така напр. всяко едно съдебно решение е едно такова каузално тълкуване).
    1.2.неофициално тълкуване – това е онова тълкуване, което, за разлика от официалното, няма задължителен характер, тъй като се прави от лица, които нямат публично-правна компетентност.
   2.Според резултатите тълкуването бива:
   2.1.корективно тълкуване. То от своя страна се дели на разширително и ограничително тълкуване.
   2.2.потвърдително тълкуване.
   Критерий за това деление е дали буквата на закона съвпада с духа на закона или пък дали духа на закона се покрива с буквата на закона.
   3.Според средствата, с които се извършва, тълкуването бива:
    3.1.граматическо тълкуване – то има за цел да изясни езиковия смисъл на правната норма. Граматическото тълкуване предшества логическото, тъй като чрез първия вид тълкуване се изяснява езиковия смисъл на правната норма, а чрез втория вид се разкриват духа и разума на закона.
   При граматическото тълкуване се изяснява смисъла на отделните думи, използвани при формулирането на закона. Тези думи се наричат “термини”. Оттук следва извода, че, тълкувайки тези термини, ние стигаме до правното понятие. Правилата, които се използват при граматическото тълкуване са следните:
   а) когато думите, използвани в правната норма имат едновременно обикновено и по-особено значение, предполага се, че законодателят е имал предвид обикновеното значение
   б) когато има употребен термин с научна или техническа употреба, това значение трябва да се предпочете пред общоупотребимото, защото е по-прецизно
   в) правилото на легалните дефиниции. То се състои от две подправила:
   -когато легалната дефиниция е дадена в специалната част на закона, легалната дефиниция се отнася само до съответния закон.
   -когато легалната дефиниция се дава като определение на дадено понятие чрез описанието му в текст на закона. Тези легални дефиниции се прилагат в цялата правна система – напр. понятията “давност”, “собственост”, “договор”;
   Тези дефиниции се разделят на два вида:
   -дефиниране на нови понятия – напр. “опасен рецидив”.
   -предефиниране на нови понятия – напр. “вина”.
   3.2.логическо тълкуване – това е следващата крачка към разтълкуването на правната норма. При логическото тълкуване се предполага, че терминът е изяснен като езикова единица и се търси връзката му с другите термини, търси се мястото на термина в разпоредбата. Логическото тълкуване се дели на:
   а) логическо тълкуване в тесен смисъл – при него се изяснява смисъла на тълкуваната норма, като се търси връзката между използваните термини и изрази. Използват се способите на формалната логика, които са следните:
   -argumentum a fortiori (аргумент на по-силното основание) – ако се докажат някакви права или задължения за даден правен субект, предполагат се същите права или задължения и за друг правен субект, който се намира в по-силна юридическа позиция.
   -argumentum a contrario (аргумент на противното основание) – ако се докаже липсата на определено право в едната страна, то това право се намира в другата страна.
   -argumentum pe analogia (по аналогия) – аналогията представлява сходство и този аргумент се основава на сходството между два предмета или между две явления.
   -reductio ad absurdum (довеждане до абсурд) – тази логическа техника представлява серия от съждения, всяко от които логически е основано на предхождащото го. Тази техника се състои в логическото продължаване на противниковата теза и установяването, че тя довежда до абсурден резултат.
   -tentum non datum (трето не е дадено) – тази логическа техника се използва, когато има две противоположни тези.
   -nemo dat tot non habbet (не могат да се дадат повече права, отко

лкото се притежават) – тази логическа техника се използва при прехвърлянето на права.

   б) логическо тълкуване в широк смисъл
   в) систематично тълкуване – при него се държи сметка за правната логика, презюмира се от една теза, че законодателят е прав. Т.е. това е намирането на една определена правна норма в общите разпоредби на закона, означава, че тя се отнася за всички други правни норми. Това е и предпоставка за това дали тълкуваната правна норма ще се тълкува широко или тясно.
   г) историческо тълкуване – при него се търси отговор на това, каква е правната идея, от която е изходил законодателят когато е формулирал правната норма. Тук критериите са два:
   -ratio legis (смисъла, целта на закона) – напр. хипотезите на неоснователното обогатяване (55-59 ЗЗД)lxxiii.
   -ocasio legis (конкретният повод за издаването на закона).
   4.Тълкуване според резултатите. Тук се установява съответствието между граматическото и логическото тълкуване. В зависимост от това доколко те си съответстват, вариантите са следните:
   а) потвърдително тълкуване – когато граматическото тълкуване съвпада с логическото тълкуване, т.е. разума и буквата на закона съвпадат.
   б) отменително тълкуване – когато резултатите от граматическото и логическото тълкуване въобще не съвпадат и взаимно се отменят. В този случай няма правна норма, която да урежда интересуващия ни юридически факт.
   в) корективно тълкуване – когато резултатите от граматическото и логическото тълкуване отново въобще не съответстват, но е възможно да се изведе правна норма, която да уреди интересуващия ни юридически факт.
   г) когато има несъответствие от гл.т. на обема между граматическото и логическото тълкуване. Тук се прилага тълкуване в няколко насоки:
   -ограничително тълкуване – когато действителният смисъл, който законодателят е искал да вложи в правната норма се окаже по-тесен в сравнение с граматическия изказ – напр. 27 ЗЗД във връзка 26, ал. 2 ЗЗД.lxxiv Тук става въпрос за използването на корективно тълкуване със стеснен обем, от което се достига до извода, че унищожаеми са сделките, сключени само от лица, които са ограничено недееспособни (напр. непълнолетните) или лицата, които са пълнолетни, но са поставени под ограничено запрещение.
   -разширително тълкуване – когато езиковият смисъл на закона е по-тесен от действителния смисъл, който е искал да вложи в правната норма законодателя (26 ЗЗД).

10.Нисша и висша критика на гражданския закон. Правоприлагане

   Под критика на гражданския закон не трябва да се разбира, че това е тълкуване, в резултат на което ще бъде извлечен смисъла му, а най-елементарната дейност, с която започва тълкуването. Това е дейност по установяване автентичността на правната норма. Чрез критиката се цели следното – от една страна, да се установи дали текстът на гражданския закон не съдържа грешки; от друга страна, установява се дали дадената правна норма е приета от органа, от чието име тя е издадена; и на трето място – чрез критиката се установява дали гражданско правната норма е в сила и дали е влязла вече в сила.
   Критиката на гражданския закон бива два вида:
   1.Нисша критика на закона – тя установява дали текста на закона не съдържа печатни грешки. За целта се сравнява обнародвания акт с оригинала, който се пази в канцеларията на органа, издал нормативния акт. Съществува презумпцията, че обнародвания текст отговаря на оригинала. Ако има разлика, тогава се прибягва именно до нисшата критика на закона. Ако се констатират грешки в текста на нормативния акт, прави се поправка, която е уредена в 42 – 45 ЗНА.lxxv
   Действието на вече влязла в сила поправка се уреждат от 45 ЗНА – действията на гражданите по сгрешения текст до влизането в сила на поправката се считат за правомерни, освен ако грешката не е очевидна.
   По отношение на действията на държавните органи, които са основани на грешния текст, то те подлежат на отмяна по съответния законов ред. Изключение от това правило е тогава, когато отмяната на грешния текст би довела до отговорност, несъвместима с гражданската отговорност по 45, ал. 1 ЗНА или до накърняване на права, придобити съобразно нея.
   2.Висша критика на закона
   Висшата критика на закона се осъществява в две насоки:
   2.1.Относно това, дали органът, който е посочен като автор в обнародвания текст е автентичен.
   2.2.Проверка дали даден нормативен акт е вече влязъл в сила, дали е все още в сила, дали действието му не е суспендирано. Тук може да се прецени и дали гражданският закон не противоречи на нормативен акт от по-висок порядък.
   3.Правоприлагане
   При правоприлагането специална хипотеза е т.нар. конкуренция на гражданските закони. Това са случаите, при които различни правни норми, даващи различни права и задължения, могат да уредят един и същ юридически факт. В тези случаи въпросът е какво е съотношението между тези правни норми и как те се съпоставят. Най-често срещаното съответствие между правните последици, предвидени от различни правни норми, е на кумулативност между тях.
   Възможно е и правна норма да предвижда няколко различни правни последици, които обаче да се изключват взаимно. Например 195, ал. 1 ЗЗДlxxvi или 195, ал. 3 ЗЗДlxxvii + 195, ал. 2 ЗЗД като кумулативна възможност.lxxviii
   Възможно е и отношение на евентуалност – напр. във възражение по касационна жалба, която се иска да бъде оставена без разглеждане, тъй като тя не е процесуално допустима, но ако все пак съдът разгледа молбата, тя да се смята за неоснователна.
   Възможно е и субсидиарно отношение, когато липсва една конкретна правна норма, която да уреди един конкретен юридически факт. Тогава се прибягва до по-обща правна норма. Например от 55 – 58 ЗЗДlxxix се дават искове, но когато те не могат да се приложат, се прилага субсидиарния иск на 59 ЗЗД.lxxx

11.Правоприлагане по аналогия, аргумент от противното и за по-силното основание

    Празнотата в гражданския закон е едно състояние на изрична неуреденост на конкретен казус от правните норми, т.е. правото е в състояние на неуреденост на дадени юридически факти. Налага се да се използват определени правни техники, чрез които да се преодолеят тези празноти. Преодоляването на празнотите в закона е дейност по правоприлагане, а не тълкуване. Търси се друга правна норма или правен принцип, които да дадат разрешение за възникналия правен спор.
   До празнота в правото се достига, когато наистина няма правна регламентация, когато две правни норми се самоизключват или когато тълкуваната правна норма е изключително неясна.
   Способите за преодоляването на празнотите в правото са следните:
   1.Analogia
   За да прибегнем до аналогия, логическото основание е, че макар законодателят да не е обхванал всички случаи, е противно подобните случаи да се решават подобно. Следователно, ако има два подобни случая, а единият е уреден в закона, но другия не е, тогава по логически път се разбира как би го регулирал законодателя. Аналогията е уредена в 46, ал. 2 ЗНА.lxxxi
   1.1.Analogia legis
   За да имаме аналогия на закона, трябва да са налице два подобни случая, от които единият да е уреден от законодателя, а другият да не е уреден. Първо трябва да се констатира, че има празнота, след което трябва да се потърси друг случай, който да е подобен на уредения и този случай да е уреден в законите, както и да е установена степента на подобие (т.е. кое е основното и кое е допълнителното). След това се установява, че правната норма, уреждаща подобен случай е приложима и към неуредения, като за съответствието разбираме от целта на уредената правна норма, като трябва това прилагане да не противоречи на морала. Това обаче не означава, че уредената правна норма трябва да бъде огледално приложена към неуредената правна норма. Възможно е и съответно прилагане. Тук трябва да се отбележи, че не е аналогия предвиденото в 223 ЗЗД.lxxxii В този случай има съответно препращане.
   1.2.Analogia iuris
   Съществуват хипотези, при които липсва правна норма, която да уреди съответния случай. Технологията на размишление е да се намери общия принцип, който е водил законодателя в случая, който ни интересува. От този принцип се извежда разрешението, което трябва да съответства на правилата на морала. Пример в тази насока е 46, ал. 2 ЗЗД, уреждащ крайната необходимост.lxxxiii
   2.Per argumentum a contrario – това е способ за правоприлагане, тъй като чрез него не се тълкува, а се търси подобна правна норма. Аргументът на противното основание е много близък до аналогията, защото и при него се правоприлага по аналогия. Разликата е, че при аналогията, трябва да се намери сходство при главните белези на юридическите факти, докато при аргумента на противното основание трябва да има съществени различия в главните признаци на юридическите факти, за да може да се направи извода, че онова, което важи за уредения случай не важи за неуредения случай. Напр. 113 ЗЗДlxxxiv или 94 ЗЗД.lxxxv
   3.Argumentum a fortiori – това също е способ за преодоляване на празнини в правото, който изхожда от логическото съвпадане на два случая, но тук логическото правило се базира на разлика в обема на двата случая, от които единият е уреден, а другия – неуреден. Тук логиката е друга – хипотезите пак са сходни, но интересуващият ни юридически факт, за който няма изрична правна норма, е по-тесен от уредения юридически факт. Ако уреденият случай е по-широк от неуредения, то тогава логиката важи и за неуредения случай. А ако уреденият случай е по-тесен, то тогава логиката не важи за неуредения случай. Тук се следват следните няколко правила:
   а) който е длъжен да извърши по-голямото, той има правото да върши по-малкото
   б) който има право на собственост, той има право на ипотека и т.н.
   в) онзи, на когото му е забранено по-малкото, не може да използва по-голямото
   г) ако законът забранява постигането на една определена цел, той забранява и средствата, с които тя може да се постигне

12.Гражданско правоотношение – понятие, обща характеристика, видове

   Понятието “правоотношение”, заедно с понятието “субективно право”, е един от “трите кита”, върху които лежи всяка една правна система. Понятието за правоотношението не е единно и зависи от вижданията на различните автори.
   Така например, според проф. Василев гражданското правоотношение представлява уреденото от нормите на Гражданското право конкретно интелектуално волево отношение между равнопоставени лица.
   Проф. Диков възприема, че гражданското правоотношение е правната връзка между две или повече лица, по силата на която едното може да иска нещо, а другото е задължено да изпълни това нещо, като авторът не отрича, че това правоотношение може да е отношение между субект и обект (92, 97 и 98 ЗС).lxxxvi
   Според проф. Таджер гражданското правоотношение е създадената въз основа на правна норма конкретна връзка между гражданско правни субекти и която правна връзка се поражда от съответни юридически факти и се състои от субективни права и правни задължения.
   Според проф. Павлова гражданското правоотношение се определя като възникнала въз основа на правните норми от конкретен юридически факт връзка между равнопоставени правни субекти: физически, юридически лица и държавата, която връзка се състои от субективни граждански права и правни задължения.
   В 92, 97 и 98 ЗС не се касае за отношения между вещи, а за способи за тяхното придобиване.
   Според някои автори, правоотношението е правна връзка и това го отличава от фактическите отношения, които могат да съществуват и при липсата на правна норма. За да се уредят тези фактически отношения се създава гражданско правоотношение. В този смисъл гражданското правоотношение се разглежда като последица от действия на лицата, върху които са въздействали юридически факти. Или може да се каже още, че правоотношението е средство, чрез което нормата на правото въздейства върху обществените отношения.
   Отделните правни средства, като субективните права и правните задължения, намират своята пресечна точка в обществото чрез юридическите факти.
   Правоотношението има и много голям интелектуален заряд, тъй като то лежи в основата на всяка кодификация. Следователно мястото на правоотношението може да се определи като междинно звено между нормата, която предвижда определено поведение, което правните субекти трябва да имат и общественото отношение, върху което нормата въздейства посредством правното отношение.
   Терминът правоотоношение може да се разгледа в два аспекта:
   1.Като битие на субективните права и правните задължения – правоотношението възниква, след като се проявят субективните права и правните задължения и изпълнява функцията на една връзка между тях.
   2.Правоотношението възниква, след като настъпи юридическият факт, но преди да са се проявили субективните права и правните задължения, т.е. между правните субекти първо възниква правното отношения.
   Последното становище налага да се направи кратка критика на такова схващане, защото и правоотношението, и субективното право възникват едновременно от един и същ юридически факт. Факт е, че при абсолютните субективни права правоотношението възниква, след като субективното право се е осъществило (т.е. накърнено, нарушено е). Това съответства на виждането на “големия” правен теоретик проф. Бойчев, че абсолютното субективно право съществува извън правоотношението. Но новото правоотношение и новото субективно право възникват едновременно и не е аргумент, че субективното право поражда правоотношението.
   От изложеното дотук можем да определим следните родови белези на правоотношението:
   1.Гражданското правоотношение е вид обществено отношение.
   Според проф. Павлова правоотношението свързва лица, признати от обективното право за правни субекти. правоотношението не може да се определи като взаимодействие между тези лица, защото това взаимодействие е необходимо за упражняването на правата и изпълнението на задълженията по правоотношението. Авторката приема, че това е връзка, която не винаги е правна.
   Според проф. Бойчев това, което различава правната връзка от правоотношението е взаимоотношението, т.е. само при правоотношението има взаимоотношение между субективното право и правното задължение.
   2.При правоотношението се касае за връзка между два или повече правни субекти.
   3.Това е уредено от правото обществено отношение.
   Видове правоотношения
   Различаваме различни видове правоотношения в зависимост от критерия, чрез който открояваме различните техни свойства. Могат да се направят най-различни класификации, но ще разгледаме само две от тях:
   1.Въз основа на това как са структурирани правата и задълженията в гражданското правоотношение, те биват:
   1.1.Просто правоотношение – това правоотношение, при което има само едно субективно право и кореспондиращо му субективно задължение. От такъв тип е напр. правоотношението при договора за заем, където има субективно право на заемодателя да получи предоставената сума и насрещно задължение на заемателя да плати тази сума.
   1.2.Сложно правоотношение – при него се открояват повече от едно субективно право и повече от едно противостоящо му субективно задължение. Такава е напр. покупко-продажбата, при която като минимум установяваме правото на купувача да получи собствеността и фактическото владение върху вещта. Срещу тези права противостоят съответните задължения на продавача – да прехвърли правото на собственост и да прехвърли фактическата власт върху вещта.
Много често в сложните правоотношения има двойнственост в качествата на участващите в тях страни. Тази двойнственост намира отражение в това, че освен положението на титуляри на права по правоотношението, страните са и носители на задължения по това правоотношение. В този смисъл много често сложните правоотношения проявяват двустранен характер. Така напр. повечето от облигационните, семейните и родителските правоотношение са сложни и двустранни.
   1.3.Комплексно правоотношение – особеното при него е, че обхваща в една обща рамка един сноп от самостоятелни правоотношения, т.е. то е съвкупност от правоотношения, които са обединени от общ правопораждащ юридически факт и общност на страните, участващи в правоотношението. Такова е напр. членственото правоотношение в сдружение с идеална цел. В него се открояват следните правоотношения:
   а) неимуществено организационно правоотношение, свързано с възможността на субекта да участва в управлението на дружеството
   б) правоотношение от имуществен характер, което може да е свързано със задължението на субекта да участва във финансиране дейността на дружеството, плащайки членски внос
   в) наличие на трудово правоотношение, ако е предвидено, че членството в съответното дружество, е предпоставка за сключване на трудов договор между субекта и дружеството.
   Всичко това показва, че в рамките на едно комплексно правоотношение могат да влязат правоотношения, спадащи към различни правни отрасли.
   2.В зависимост от начина, по който са определени насрещните страни по правоотношението, гражданските правоотношения биват следните:
   2.1.Когато страните са точно определени, правоотношението има относителен характер. Такъв е случаят с облигационните правоотношения, където страните по договора са ясно индивидуализирани. Такива са и отношенията в семейното право, в наследственото право и т.н.
   2.2.Когато едната от страните по гражданското правоотношение не е точно определена, тогава правоотношението е с абсолютен характер. Такива са вещните правоотношения, доколкото срещу титуляра на съответните субективни вещни права стои едно неопределено множество от насрещно задължени субекти.

13.Субективно право – теории за същността му, понятие, значението на интереса. Правно задължение. Право на иск в материален смисъл

   І.Теории за същността на субективното право. Правно значение на интереса. Правно задължение.
   1.Теории за същността на субективното право
    Терминът “субективно право” е основно понятие за Гражданското право. Въпреки това като съзряла категория то възниква едва през XVIII век. Преди това то е било непознато в правно-технически смисъл, а са се използвали конструкции, които го замествали.
   През XVIII век се достига до идеята за субективното право благодарение на теорията на естественото право. Поради тази причина едната от теориите, които дават обяснение за същността на субективното право е именно теорията на естественото право. Според нея правата на хората са нещо вродено и естествено, принадлежащи им по рождение, а не са създадени от позитивното право. Задачата на позитивното право поради тази причина е да открие тези права, да ги санкционира и да им предостави правна защита.
   След теорията на естественото право се появява т.нар. волева теория, според която субективното право не е нищо друго, освен отдадена от правния ред власт на неговия носител.
   Тази теория е оспорена от Рудолф Йеринг, който обръща внимание на една нейна съществена неточност – носители на субективни права са и лица, на които правният ред не признава правно валидна воля.
   В опита си да преодолее тази неточност, Йеринг формира теорията на интереса. Според тази теория, доколкото субективното право има за задача да удовлетворява определен интерес на индивидите, то не е нищо друго, освен правно защитен интерес.
   През XX век, във връзка с набиращите сила колективистични идеологии, се появява и отрицателната теория, която отрича съществуването на субективни права. Неин автор е Леон Дюги, според когото субективните права не съществуват, доколкото индивидите в обществото имат предопределени социални функции, чрез които се отразява тяхното правно положение, а не чрез субективните права.
   В България според преобладаващото разбиране, субективното право е предоставената и гарантирана от закона възможност на едно лице да има свое собствено поведение или да изисква спазването на определено поведение от други правни субекти. Прототип на субективно право, върху което почива това определение е правото на собственост. В него могат да се видят и двете от посочените възможности – собственикът може да си служи с вещта както намери за добре, да я владее, да се разпорежда с нея и същевременно може да изисква от останалите правни субекти да не пречат да упражнява правото си на собственост.
   2.Правно значение на интереса
   Смисълът на субективните права е да удоволетворяват или да служат за постигането на определен интерес. В този смисъл те са само един инструмент, чрез който се постига удовлетворяването на определен интерес.
   Обстоятелството, че субективните права са тясно свързани с определен интерес е провокирало един теоретичен спор, относно съотношението между интереса и субективното право.
   2.1.Според едното становище, интересът е неразделна част от същността на субективното право. Без интерес субективното право губи опората си.
   2.2.Според другият възглед, интересът не е органична част от субективното право, а е само цел, за чиято постигане субективното право е инструмент.
   3.Правно задължение
   Правното задължение се явява като вид логически антипод на субективното право. Правното задължение представлява правно установената необходимост за едно лице да спазва определено поведение, изразяващо в действие или в бездействие, или пък може да се състои в това, лицето да осъществи определен резултат с оглед задоволяването на нечий чужд, правно защитен интерес. Задължението може да се изрази и в поведението да се търпи някакво чуждо правно действие и резултатите, които то произвежда в сферата на задълженото лице. Това поведение е дължимо от задълженото лице по едно потестативно (преобразуващо) право – напр. правото на развод. Когато един от съпрузите го упражни, другият трябва да се съобрази с него независимо дали му харесва или не.
   Между субективното право и правното задължение съществува взаимозависимост и обусловеност. Това е т.нар. корелативна връзка, която означава, че едно субективно право може да съществува като такова, доколкото кореспондира на определено, кореспондиращо му субективно задължение, както и обратното. Тази корелативна зависимост е ясно изразена при покупко-продажбата.
   4.Право на иск в материален смисъл
   Правото на иск в материален смисъл е въпрос с повишена трудност, тъй като съществува спор какво представлява притежанието и оттам дали възможността за принудително осъществяване изпълнението на едно субективно задължение е част от съдържанието на субективното право.
   Тук всъщност става въпрос за два различни въпроса:
   1.Какво се разбира под “призната и гарантирана възможност” като елемент от определението за субективното право?
   2.Дали това е правото на правоимащия да иска от правно задълженото лице определена престация или това е признатата и гарантирана възможност да иска от държавните органи принудителна престация на дължимото?
   Според едното разбиране, поддържано от проф. Витали Таджер и проф. Живко Сталев, в съдържанието на субективното право не се съдържа възможността за неговото принудително изпълнение, тъй като това е искане отправено до държавен орган, а не до отсрещната правно задължена страна.
   Според другото разбиране, което се приема от проф. Мария Павлова, възможността на правоимащия да иска принудително осъществяване на дължимото от държавните органи, се включва в съдържанието на субективното право. Основният аргумент на тази теза е, че субективното право не е неизменно през целия период от своето развитие. При нарушаване субективното право преминава в “бойна готовност”. Но до този момент все още е възможно доброволно изпълнение на дължимата престация и субективното право съдържа в латентен период възможността за принудително изпълнение. Т.е. нарушаването на субективното право предизвиква качествена промяна в неговото съдържание.
   Доц. Иван Русчев счита за вярно първото становище, тъй като под притезание не трябва да се разбира възможността изпълнението на субективното право да стане принудително, а възможността изпълнението на правното задължение да бъде поискано от насрещната страна, която да го изпълни доброволно.
   Притезанието не е фаза, в която преминава всяко субективно право, то е самото субективно право, но това се отнася само до т.нар. притезателни права.
   Според доц. Русчев не е вярно и твърдението, че едва когато бъде нарушено, субективното право се превръща в притезание. Като аргумент се използва 69 ЗЗД,lxxxvii от където следва, че, ако облигационните права са без срок на изпълнение, кредиторът може веднага да иска от длъжника дължимото, т.е. още с възникването си облигационното субективно право представлява притезание, макар да липсва каквото и да е нарушаване на субективното право. С настъпването пък на падежа,lxxxviii т.е. с настъпването на изискуемостта на субективното право, се поражда едно допълнително субективно задължение за кредитора и едно субективно право за длъжника, а именно – последният да получи още един срок за изпълнение на дължимата престация. От всичко това може да се извлече извода, че под притезание се разбира онази правна възможност, която показва същността на субективното право – титуляра на субективното право да може да изисква изпълнението на задължението.
   Тук е важно да се отбележи, че, ако срокът за изпълнение на задължението е в полза на длъжника, то субективното право става изискуемо само след настъпването на падежа. Ако пък този срок е в полза на кредитора, последният може да изисква изпълнение на задължението и преди да е настъпил падежа, независимо от това дали длъжника може да изпълни дължимото или не. От това следва, че, ако срока за изпълнение е в полза на длъжника и кредиторът не може да иска дължимото, то следователно това субективно право не е притезание. А когато срокът е в полза на кредитора, т.е. когато той може да иска изпълнението на дължимото от задълженото лице и преди настъпване на падежа, то тогава е налице притезание.
   Различия в цивилистичната доктрина има и във връзка с притезанието, когато се разглеждат абсолютните права. Според проф. Павлова абсолютното право възниква като непритезателно право. Така напр. според авторката вещното право възниква като притезателно право. Общото разбиране обаче е, че вещното право възниква като непритезателно, но се превръща в притезателно, като се наруши, защото при ненарушаване на вещното право, собственикът няма право да изисква нищо от третите лица. При нарушаване на вещното право, то от абсолютно става притезателно.
   Абсолютното право (напр. правото на собственост) едва ли е притезателно, тъй като третите лица са длъжни да се въздържат от посегателство върху вещното право. Това задължение обаче не е от частно правен характер, а е олицетворение на общия публично правен принцип neminem laedere. 22, ал. 1 ЗЗДlxxxix също урежда всеобща забрана.
   Логическият извод е, че притезанието представлява призната и гарантирана от закона възможност, право имащия да поиска от третото лице определена престация. При абсолютното право няма такова изискване, докато притезателното право е насочено към едно точно определено лице, което е длъжно да изпълни дължимата престация. Т.е. когато субективното право е само призната и гарантирана възможност да имаш определено поведение, а не да изискваш такова. Вещното право е именно такова непритезателно право. Когато говорим за относителни субективни права (напр. облигационните права), то тогава субективното право вече е призната и гарантирана възможност за кредитора да изисква точно определено поведение от точно определен длъжник, т.е. това е притезание.
   Следователно няма притезание като етап от развитието на субективното право, има само притезателни и непритезателни права.
   Оттук разликата между абсолютните и относителните права е дали мога със свои собствени сили и средства, без чуждо съдействие, да осъществя своето субективно право (така е при абсолютните права) или не мога сам, без чужда намеса да осъществя субективното си право (такива са относителните права).
   Притезанието не е състояние, с което се допълва едно съществуващо вече субективно право (аргумент в полза на това е 118 ЗЗД).xc Излиза, че след изтичането на погасителната давностxci не изтича и притезанието като възможност на кредитора да изисква доброволно изпълнение от длъжника. Но притезанието изчезва като призната и гарантирана възможност субективното право да бъде изпълнено по принудителен ред, а оттук и притезанието като възможност на кредитора да иска изпълнение от длъжника.

14.Видове субективни права

   Субективните права се делят въз основа на няколко критерия.
   Общите деления, които са важими за всички субективни права са следните:
   1.Според съдържанието си субективните права биват:
   1.1.притезателни (първични)
   1.2.непритезателни (вторични)
   2.Според броя на правомощията, които съдържат субективните права се делят на:
   2.1.прости субективни права
   2.2.сложни субективни права – такова е напр. правото на собственост, тъй като включва в себе си правомощията да се владее, да се ползва и да се разпорежда с вещта.
   Правомощията, които формират състава на едно субективно право са типизираните възможности, които субективното право дава на своя носител. Напр. владелческото правомощие се осъществява с фактически действия (заемане, държане на вещта); правомощието ползване се осъществява с действия за извличане полезните средства на вещта (придобиване плодовете на тази вещ). Като тези действия могат да бъдат както фактически, така и правни. Разпоредителното правомощие също може да се осъществи с правни или с фактически действия (обременяването на вещта, продажбата й, нейното унищожаване).
   Съществува спор кой е критерият за това деление – вида на правомощието или вида на правния и фактическия резултат, които тези правомощия пораждат. Вторият критерий се застъпва от проф. Павлова.
   На простите субективни права обикновено им противостои едно правно задължение. Докато при сложните субективни права не винаги на всяко правомощие противостои отделно задължение. Отделните правомощия не са отделни субективни права. Вън от конкретното субективно право, от което те са част, те не могат да съществуват или най-малкото не могат да съществуват с тези обем и качество (66 във връзка с 33 ЗС).xcii Това обаче не означава, че отделните правомощия не могат да се защитават с отделни искове. Вещната защита е диференцирана от гледна точка на това кое от правомощията ще се засегне. Така напр., ако се засегне владелческото правомощие, защитата е чрез ревандикационен или негаторен иск; ако се наруши правомощието за ползване, защитата му може да се търси напр. чрез иска за неоснователно обогатяване; ако се засегне разпоредителното правомощие (напр., ако има нарушаване разпоредбите на 61 ЗС),xciii може да се предяви иск за прекратяване правото на ползване или установителен иск.
   3.Според възможностите да се променят субективните права се делят на:
   3.1.прехвърлими
   3.2.непрехвърлими – такива са правата intutu personae, правото на ползване по 56 ЗС;xciv Голяма част от непрехвърлимите права са и несеквестируеми.
   4.Според зависимостта на субективните права от други субективни права, те биват:
   4.1.главни – това са субективните права, които имат самостоятелно съществуване, т.е. тяхното съществуване не предполага съществуването на други субективни права.
   4.2.акцесорни – това са субективните права, чието възникване, упражняване, погасяване и прекратяване следват възникването, упражняването, погасяването и прекратяването на главните субективни права. Напр. обременяването с ипотека предполага съществуването на право на собственост върху недвижимия имот; Или напр. с погасяването на вземането на главния дълг, се считат погасени и вземанията за лихви, макар давността за тях да не е изтекла (119 ЗЗД)xcv. Това е валидно само тогава, когато погасяването е станало по давност чрез изпълнение.
   5.Според възможността да се делят субективните права биват:
   5.1.делими
   5.2.неделими – напр. при един неделим имот, който е съсобственост, единствения начин да се раздели този имот, е единият от съсобствениците да купи останалите части и да даде полагаемото на останалите съсобственици в пари.
   6.Според това дали за осъществяването на субективното право е необходимо определено поведение от задълженото лице, субективните права се делят на:
   6.1.притезателни права, които се подразделят на:
   а) правни очаквания – това са такива субективни права, които не могат да бъдат упражнени принудително, тъй като още не са станали изискуеми.
   б) същински притезателни права
   в) естествени права – това са онези притезателни права, при които поради изтичане на погасителна давност, е невъзможно да се иска принудително изпълнение от държавата.
   6.2.непритезателни субективни права (те ще бъдат подробно разгледани по-долу).
   7.Според отрасловата принадлежност на нормите, уреждащи дадени субективни права, последните се делят на:
   7.1.лични права – става въпрос за неимуществени права, като правото на име, правото на чест, правото на достойнство и т.н., които нямат имуществен характер.
   7.2.вещни права – при тях се касае за призната и гарантирана от закона възможност на едно лице да има определено поведение спрямо определена вещ и да изисква от другите лица да не нарушават това право. Характерно за субективните вещни права е, че те имат в центъра си вещ, че те са абсолютно противопоставими, т.е. това е възможността те да бъдат следвани.
   7.3.облигационни права – те са относителни субективни права. За тях е характерно, че те представляват признатата и гарантирана от закона възможност на едно лице да изисква определена престация от друго лице. Най-често облигационните субективни права не се следват, т.е. не са противопоставими. Разбира се има и изключения като напр. 237 ЗЗД.xcvi
   7.4.авторски права – те са абсолютни права.
   7.5.семейни права – те са относителни субективни права. При тях е характерен специфичния право пораждащ юридически факт – брак, родство и т.н. Друго характерно за семейните права е, че при тях отсъства онази равнопоставеност, типична за гражданско правните правоотношения.
   7.6.наследствени права

15.Непритезателни права. Преобразуващи (потестативни) права. Други непритезателни права, които не са потестативни

   Категорията на непритезателните субективни права за разлика от притезателните субективни права е доста по-нехомогенна. Непритезателните права най-общо се делят на:
   1.Потестативни (преобразуващи) субективни права
   2.Други непритезателни права, които не са потестативни. Те се делят на:
   а) права, които възникват по силата на упълномощаване
   б) права, които възникват по силата на оправомощаване
   1.Потестативни права
   Потестативни идва от potestas (възможност) или това са права-възможности. Характерно за потестативните права е, че те дават възможност на едно лице по своя воля едностранно да предизвиква изменения в правната сфера на едно друго лице или група от лица. Тези права обаче не дават възможност на носителя им да въздейства върху една вещ, нито пък да изисква действие или бездействие от друго лице. Потестативното право дава право да се породи един нов тип правоотношение, да го измени, да го прекрати или да го погаси. Напр., когато едно лице (купувач) не изпълни задължението си да плати цената, продавачът има правото, на основание 87 ЗЗД,xcvii да прекрати договора. Или пък в хипотезата на 307 ТЗ,xcviii когато един договор е сключен при определени условия, но в резултат на изменение на икономическия климат, се оказва много обременяващо за едната от страните да изпълни първоначално уговорените условия. Ако в случая оставим правоотношението такова, каквото е, това означава страната да е на загуба. Но засегнатата страна има право едностранно да иска изменение на условията по договора, въпреки волята на другата страна.
   Или друг пример е осиновяването или припознаването на лице, произлиза от определено лице, което поражда едно ново правоотношение между осиновеното/припознатото лице и осиновителя/този, който припознава.
   Според някои автори публичното право на иск също е потестативно право.
   Спорно е дали страната, срещу която се упражнява потестативното право, има някакво задължение или не. Дори и да има някакво задължение, то това задължение е да понесе едно определено поведение в правната си сфера.
   Това, което е характерно за потестативните права е, че потестативното право може да възникне само и единствено по силата на правна норма, т.е. доколкото изрично е предвидено в закона. Например при хипотезата на 92, ал. 2 ЗЗДxcix - неустойка за неизпълнение, която е прекалено голяма, може да се намалява. С изменението на ЗЗД през 1993 г. тази разпоредба беше отменена и заменена с нова. Идеята на законодателя е да се създаде един двойнствен режим за търговците и амбулантните търговци (уличните търговци) – 294 ТЗ.c Следователно няма такова потестативно право, чрез което да се намали неустойката.
   След измененията на ТЗ през 1996 г. е записано, че неустойката между търговци не може да се намалява, а 92, ал. 2 ЗЗД дава право за намаляване на неустойката.
   В повечето случаи потестативното право действа като санкция за неизправната страна (87 ЗЗД или 227, ал. 3 ЗЗД).ci Т.е. потестативните права могат да се подразделят на:
   а) потестативни права, които представляват санкция
   б) потестативни права, които не представляват санкция
   Друга класификация на потестативните права е според това, дали потестативното право е възникнало от юридически факт, който ще модифицира или от някакъв друг юридически факт:
   а) потестативни права, възникващи от същия юридически факт, когото ще модифицират – напр. унищожаването на договора поради грешка. Юридическият факт, от който възниква продажбеното правоотношение е сделката (волеизявлението), но тъй като волеизявлението е опорочено, следователно има и разваляне на сделката.
   б) потестативни права, които възникват от друг юридически факт – когато има наличен юридически факт, но е необходимо да има и друг юридически факт, като сбора между тях двата е предпоставката за възникването на едно потестативно право – напр. развалянето на един договор.
   Възникването на потестативното право може да стане от същия или от нов юридически факт, но упражняването на това потестативно право винаги представлява нов юридически факт. Най-често той има качеството на едностранна правна сделка.
   Потестативни права възникват и когато са налице предвидените в конкретна правна норма условия. Понякога тези условия се обозначават със специални термини – напр. в 103 ЗЗД се употребява термина компенсация. Това е упражняване на потестативно право, защото става против волята на другата страна по правоотношението. Тези предпоставки изброени в 103 ЗЗД, от които възниква потестативното право на компенсация, представляват т.нар. компенсационна ситуация. Компенсацията се осъществява извън съдебно.
   От гледна точка на начина на упражняване на потестативните права те биват:
   а) потестативни права, които се упражняват извън съдебно – така напр. развалянето на двустранен договор (87 ЗЗД) става чрез писмено предупреждение, когато договорът е сключен писмено и чрез устно предизвестие, когато договорът е сключен устно.
   б) потестативни права, които се упражняват само съдебно – потестативното право се упражнява само и единствено чрез иск по съдебен ред (включително и чрез възражение). Пример за това е 32 ЗЗД.cii Искът е основен инструмент на ищеца, а възражението – на ответника. Други примери са развалянето на договори за прехвърлянето, учредяването, признаването или прекратяването на вещни права върху недвижими имоти (87, ал. 3 ЗЗД);ciii прекратяване на договори във връзка с 89, изр. 2 ЗЗД.civ
   в) потестативни права, които се упражняват извън съдебно, но пред конкретни административни органи – напр. 58, ал. 1 ЗТСУ.cv Упражняването на това потестативно право става чрез предявяването на една молба съответните архитектурни власти.
   От гледна точка на ефекта, който се постига с тях, потестативните права се делят на:
   а) правопораждащи – напр. един иск, по силата на който един предварителен договор се обявява от съда за окончателен, т.е. съдебното решение изпълнява ролята на нотариален акт.
   б) правопроменящи – напр. възможностите, предвидени в 195 ЗЗДcvi- при доставка на стока, имаща недостатъци да се иска намаляване на цената или пък 92, ал. 2 ЗЗД.cvii
   в) правопрекратяващи – това са онези потестативни права, в резултат на упражняването на които се прекратява едно правоотношение – напр. отмяна на дарение (227 ЗЗД),cviii или разваляне на договор (87 ЗЗД).
   г) правопогасяващи – ако длъжникът след изтичането на погасителния давностен срок възрази срещу искането на кредитора, това е едно погасително потестативно право.
   В резултата на упражняването на потестативни права може да се стигне и до промяна на правния статут на един правен субект – напр. при осиновяването и припознаването.
   В резултат на упражняване на потестативни права в Гражданското право може да се стигне и до реорганизация на юридически лица.
   2.Други непритезателни права, които не са потестативни
   За тях е характерно, че притежават белезите, присъщи на всички останали непритезателни права – с едностранно волеизявление да се постигне промяна в правната сфера на едно лице (група лица). При тези непритезателни непотестативни права едно лице може да въздейства върху чужда правна сфера в резултат на упълномощаване или овластяване от това лице.
   В резултат на предварително упълномощаване се създава правното можене, т.е. правните последици от сделки, които са сключени от упълномощения да възникват директно в правната сфера на упълномощителя.
   При овластяването едно лице действа от свое име, но за сметка на друго лице, а действията, които то извършва, пораждат правния си ефект в правната сфера на другото лице – напр. 292 ЗЗД.cix
   При тези непритезателни субективни права е характерно, че съществуват първоначално няколко правоотношения, в резултат на които възниква непритезателното право. По този начин за упълномощения възникват само права, но не и задължения. Във всички случаи, независимо дали има представителна власт, той ще действа в интерес на възложителя.

Изтегляне 1.22 Mb.

Сподели с приятели:

1 2 3 4 5 6 7 8 9 ... 15