Лекции за взаимоотношенията между хората и ораторско изкуство, с които добива голяма популярност в цяла Америка

Отначало смятал да му отдели не повече от минута, обаче минутата се превърнала в час, а разговорът все още продължавал. Разговорът завършил с това, че Гибънс позвънил на Роланд Тейлър,
управляващия на филиала на компания „Дилън Рид" във Филаделфия и Тейлър, един от водещите финансисти на този град поканил непознатия на обяд и му намерил подходящо място. Как е успял човекът с такива явни следи от крах да постигне такъв изключителен успех за такъв кратък период от време?
Тайната може да бъде разкрита: благодарение на блестящото владеене на английския език.
Оказало се, че след завършването на Оксфордския университет той пристигнал в Америка с делово поръчение, но всичко завършило катастрофално, в резултат на което останал на сухо, без средства за съществуване и без приятели. Но едно нещо биело на очи — неговата реч била дотолкова безукорна и изящна, слушащите го забравяли скоро за смачканите му обувки, износеното му палто и небръснатото лице. Стилът на неговата реч станал като пропуск за висшите делови кръгове.
Историята на този човек в известна степен е необикновена, но тя илюстрира основна истина, а именно: ВСЕКИ ДЕН СЪДЯТ ЗА НАС ПО НАШАТА РЕЧ. ДУМИТЕ НИ ПОКАЗВАТ НАШАТА
ИНТЕЛИГЕНТНОСТ, ТЕ ГОВОРЯТ НА ПРОНИЦАТЕЛНИЯ СЛУШАТЕЛ ЗА ОБЩЕСТВОТО, В
КОЕТО СЕ ДВИЖИМ, ПОКАЗВАТ НИВОТО НА НАШЕТО ОБРАЗОВАНИЕ И КУЛТУРА.
И аз, и вие имаме четири метода да контактуваме с обкръжаващия ни свят. ЗА НАС СЪДЯТ ВЪЗ
ОСНОВА НА ТОВА КАКВО ПРАВИМ, КАК ИЗГЛЕЖДАМЕ, КАКВО ГОВОРИМ И КАК ГО
ГОВОРИМ. Независимо от това, много хора преминават как да е дългия си житейски път след завършването на училище, без да се опитат дори съзнателно да обогатят своя запас от думи, да овладеят различните оттенъци в значението на думите, да се научат да ги произнасят отчетливо и ясно.
Те свикват да употребяват банални фрази, които слушат на работата и на улицата. Няма нищо удивително в това, че често нарушават традиционните правила на произношението, а понякога и основните канони на самата английска граматика. И ако дори хора, притежаващи научна степен допускат подобни грешки, какво може да се очаква от хората, които са били принудени да прекъснат образованието си по силата на икономическата необходимост?
Един ден, преди много години, стоях замислен в римския Колизей. Към мен се приближи англичанин, живеещ в една от английските колонии. Представи се и започна да разказва за своя живот във Вечния град. Не беше говорил и три минути като започна да прави груби граматически грешки.
Сутринта, ставайки от леглото, беше почистил обувките си и беше облякъл безупречно чисто бельо, за да поддържа самоуважение и да завоюва уважението на тези хора, с които общува. Обаче той не беше направил и най-малкия опит безупречно да строи фразите си и безупречно да произнася изреченията си. Той би почувствувал срам ако, например, не снеме шапката си по време на разговор с жена, но не чувствуваше срам и дори не обръщаше никакво внимание на нарушението на правилата на граматиката и на това, че оскърбява слуха на внимателните слушатели. С това той показа какво представлява и определи заеманото от него място в обществото. Неправилният му английски език неопровержимо свидетелствуваше на целия свят, че не е културен човек.
Д-р Чарлз Елиът, бившият президент на Харвардския университет в продължение на тридесет години, е заявил: „Признавам само една духовна придобивка като необходима част от образованието на мъжа или жената. Имам предвид точната и изискана употреба на родния език". Това е важно изявление. Помислете над него.
Но ще попитате по какъв начин може да се овладеят думите, за да се употребяват красиво и точно? За щастие, няма нищо тайнствено и нищо хитростно, когато става дума за средство, което трябва да се използува. Това средство е публична тайна. Линкълн е използувал това средство с потресаващ успех. Нито един американец никога не е създавал толкова успешни словосъчетания и никога не е изказвал в проза толкова неповторими фрази, звучащи като безподобна музика: „Към никого (не се отнасяйте) със злоба, към всички (се отнасяйте) с милосърдие". Дали Линкълн, на когото бащата е бил неграмотен дърводелец, а майка му — жена без никакви изключителни способности, е бил надарен от природата с дар слово? Няма основание да се приеме такова предположение. Когато бил избран в конгреса, като попълвал във Вашингтон официалната си анкета, на въпроса относно образованието си отговорил с помощта на едно прилагателно: „Недостатъчно". През целия си живот не е посещавал училище и една година. Кой е бил неговият учител? Захария Бирни и Калеб Хазел в горите на Кентъки, Езел Дорси и Ендрю Кроуфорд в Пиджин-Крик, щата Индиана — всичко това са странствуващи педагози, пътуващи от едно селище на пионерите по тези места в друго и едва свързали двата края, ако успявали да намерят няколко ученика, които били готови да дадат бут, царевица и пшеница за обучение на четмо, писмо и аритметика. Линкълн получил от тях скромна материална
82

помощ и неголяма морална поддръжка. Точно толкова малко е получил и от своето обкръжение.
Фермерите, търговците, адвокатите и тъжителите, с които общувал в осми съдебен окръг на щата
Илинойс, не притежавали магически дар слово. Обаче Линкълн — и това е важен факт, който трябва да бъде запомнен, не си е губел времето да общува с хора, които са били с равни или с по-ниски от него умствени способности. Той си избирал приятели сред интелектуалния елит, сред певците и поетите на всички времена. Можел да цитира по памет цели страници от произведенията на Бърнс,
Байрон и Броунинг. Написал е лекция за Бърнс. Имало е един екземпляр от стиховете на Байрон в кабинета му, а друг — в къщи. Екземплярът, който се е намирал е официалния му кабинет е бил използуван толкова много, че след като някой го. вземел в ръце, веднага се отварял сам на страницата,
където започвала поемата „Дон Жуан". Дори когато бил в Белия дом и трагическото бреме на
Гражданската война изтощавало силите му и прокарвало дълбоки бръчки по лицето му, той често намирал време, за да почете в леглото си стиховете на Худ. Понякога се събуждал посред нощ, отварял книгата и започвал да чете стиховете, които най-много му харесвали. Като ставал от леглото, по нощница и чехли, тихичко минавал през залата, отивал при секретаря си и започвал да му чете едно стихотворение след друго. Като президент той намирал време, за да повтаря по памет големи откъси от Шекспир, да критикува маниера на рецитиране на някой актьор и да дава собствено тълкуване на едно или друго произведение. „Отново прочетох някои пиеси на Шекспир, — писал Линкълн на актьора Хекет. — Правя това толкова често, колкото всеки читател без специална подготовка: „Лир",
„Ричард III", „Хенри VHI" „Хамлет" и особено „Мак-бет". Мисля, че няма нищо равно на „Макбет".
Това е удивително!"
Линкълн е бил предан на поезията. Той не само е запомнял стиховете и ги е повтарял както в частни беседи, така и пред публика, но дори се е опитвал сам да пише стихове. На сватбата на своята сестра прочел една от своите дълги поеми. По-късно, по средата на жизнения си път, той запълнил една тетрадка с оригинални съчинения, но така се стеснявал от тези творения, че никога не си е позволил да ги прочете дори на най-близките си приятели.
„Този самоук човек, — пише Робинсън в книгата си „Линкълн като литератор", — е обогатил своя ум с образците на истинската култура. Наричайте го гений или талант, но процесът на развитие на неговите постижения може да бъде охарактеризирай с думите на професор Емертон, който говорел за образованието на Еразъм Ротердамски по следния начин: „Той вече нямало какво да учи в училище
— обучавал се е следвайки педагогическия метод, който винаги се е оказвал единствено ефективен:
като се е опирал на своята неизтощима енергия, насочена към постоянно попълване на знанията и на практическа дейност".
Този тромав човек от средата на първите заселници, който се занимавал с белене на царевица и клане на прасета за тридесет и един цента на ден във фермите на Пиджин-Крик в Индиана, произнесъл в Гьотисбърг една от най-красивите речи, произнасяна някога от смъртен. Там се сражавали сто и седемдесет хиляди души. Седем хиляди били убити. Въпреки това, скоро след смъртта на Линкълн
Чарлз Самнър казал, че речта на Линкълн ще живее дори когато паметта за тази битка ще изчезне и че някога за нея ще си спомнят главно заради речта. Кой може да се усъмни в правилността на това пророчество?
Едуард Еверет говорил в Гьотисбърг в продължение на два часа, но всичко, което казал отдавна е забравено. Линкълн е говорил по-малко от две минути. Един фотограф се е опитал да го снеме по време на произнасянето на тази реч, но Линкълн завършил своята реч преди да му се удаде да настрои примитивния си апарат от тези времена.
Речта на Линкълн била излята от бронз и поставена в Оксфордската библиотека като пример за това, какво може да се направи с английския език. Всеки, който изучава ораторско майсторство трябва да я научи наизуст.
„Преди осемдесет и седем години нашите бащи основаха на този континент нова нация,
отгледана в условията на свобода и предана на принципа, съгласно който всички хора са създадени равни. Сега ние водим велика Гражданска война, в която се проверява може ли тази нация или която и да е друга, възпитана в същия дух и предана на същите идеали да съществува по-на-татък. Срещнахме се тук, на полето на една от най-големите битки на тази война. Ние дойдохме за да отнесем частица от това поле като последно място за успокоение на тези, които отдадоха живота си за да може тази нация да живее. Много правилно е, че го правим. Но по големите сметки не ние освещаваме и възхваляваме тази земя. Тези храбри хора, и живите и мъртвите, които се сражаваха тук, вече я осветиха и възхвалиха и го направиха много по-добре от нас. Ние със своите нищожни сили не можем нито да добавим, нито да отнемем нещо. Светът почти не ще забележи и не ще помни дълго това, което
83

говорим тук, но никога няма да забрави това, което те • направиха. Ние, живите, трябва да се посветим на незавършените трудове, които сражавалите се тук благородно осъществяваха. Ние трябва да се посветим на решаването на тази велика задача, която още стои пред нас. Именно от тези хора,
загинали с чест, ние трябва да възприемем дълбоката преданост към това дело, на което те тъй вярно служиха. Трябва тържествено да заявим, че те не загинаха напразно, че нашата нация с божията благословия ще получи ново възраждане на свободата и че правителството на народа, управлявано от народа и за народа никога няма да изчезне от лицето на земята".
Обикновено смятат, че Линкълн е създал сам безсмъртната фраза, с която завършва речта си. Но така ли е? Херндън, неговият партньор по адвокатските въпроси, няколко години преди това му дал екземпляр от изказването на Теодор Паркер. Линкълн прочел тази книга и подчертал в нея следните думи: „Демокрацията — това е непосредственото самоуправление на целия народ, осъществявано от целия народ и за целия народ". Възможно е Теодор Паркер да е заимствувал тази фраза от Уебстър,
който четири години преди това бил казал в своя знаменит отговор на Хейн: „Правителството на народа е създадено от народа за самия народ и е отговорно пред народа". Уебстър може да е заимствувал тази фраза от президента Джеймс Монро, който изказал тази идея повече от тридесет години преди него. От кого би могъл да я вземе Джеймс Монро? Петстотин години преди рождението на Монро, Уиклиф в предговора към превода на Светото писание е казал, че „това е Библия за правителството на народа, управлявано от народа и за народа". Дълго преди да се роди Уиклиф,
четиристотин години преди новата ера, Клеон, изнасяйки реч пред гражданите на Атина, е говорел за управител на „народа, който управлява народа от името на народа и за народа". А що се касае до това,
от какъв древен източник е взел Клеон тази идея, то отговорът на този въпрос се крие в мрака на древността.
Колко малко е новото в света! Колко много дори великите оратори дължат на четенето и книгите!
Книгите! Ето в какво се състои тайната! Този, който обогатява и разширява своя речников фонд трябва постоянно да изучава съкровищата на литературата. „Единственото съжаление, което винаги изпитвам, когато съм в библиотека, — е казвал Джон Брайт, — е свързано с това, че животът е твърде кратък и че нямам никаква надежда, че ще успея изцяло да се насладя на тези разкошни духовни блюда, намиращи се пред мен". Брайт напуснал училище на петнадесет годишна възраст и отишъл да работи в памукотекстилна фабрика, след което така и не му се е удало да продължи своето образование. Но независимо от това, той станал един от най-блестящите оратори на своето поколение,
известен с изключителното владеене на английския език. Той четял, изучавал, преписвал в тетрадките си и заучавал дълги откъси от поетични произведения на Байрон и Милтън, Уърдсуърт и Уитър,
Шекспир и Шели. Всяка година той препрочитал „Изгубеният рай", за да обогати речниковия си запас.
Чарлз Джеймс Фокс четял Шекспир наглас, за да подобри стила си. Гладстоун наричал кабинета си „храм на света" и държал там петнадесет хиляди книги. Той признал, че най-вече му помогнало четенето на книгите на свети Августин, на епископ Батлър, на Данте, Аристотел и Омир. „Илиада" и
„Одисея" го възхищавали. Написал шест книги за поезията и времето на Омир.
Пит-младши придобил навика да преглежда една-две странички на гръцки или латински език, а след това превеждал откъса на родния си език. Правел това ежедневно в продължение на десет години и придобил възможността да изразява мислите си без предварително обмисляне, с помощта на добре подбрани и добре съответствуващи една на друга думи".
Демостен преписал осем пъти „Историята" на Тукидид, за да овладее величествената и впечатляваща фразеология на този знаменит историк. Какви са били резултатите? След две хиляди
Уудро Уилсън, за да подобри стила си, изучавал трудовете на Демостен. Асквит считал, че най- добрата подготовка за него е четенето на трудовете на епископ Беркли.
Тенисон изучавал ежедневно Библията. Толстой четял и препрочитал Евангелието до тогава,
докато не научил големи откъси наизуст. Майката на Ръскин го заставяла чрез постоянни и ежедневни усилия да запомня дълги глави от Библията и ежегодно да чете наглас цялата книга, „всяка сричка,
трудно произносимите имена, всичко — от Книгата за Битието до Апокалипсиса". Ръскин смятал, че благодарение на такава дисциплина и работа е могъл да развие своя вкус и стил в литературата.
Казват, че най-любите инициали в английската литература са Л.Р.С. Роберт Луис Стивенсън бил в същност писател за писателите. Как е успял да развие в себе си този очарователен стил, който го направи знаменит? За щастие, той сам ни разказва за това:
„Когато четях книга или абзац, които особено са ми харесали и в които нещо се описваше с голямо майсторство, или се чувствуваше някаква особена сила или забележителен стил, аз сядах
84

незабавно на масата, и се заставях да подражавам на този майстор. Това не ми се удаваше, знаех го,
започвах всичко отново и отново не успявах. Никога не ми е вървяло. Обаче, независимо от безплодните усилия, в крайна сметка придобих някакъв опит в ритмиката, хармонията и композицията на отделните части на произведението.
По този начин старателно копирах Хезлит, Лема, Уърдсуърт, сър Томас Браун, Дефо, Хоторн и
Монтен.
Такъв е, харесва ли ни или не, начинът да се научиш да пишеш. Дали ми бе от полза или не, но именно това е пътят. По този начин се е учил Китс, а никога в литературата не е имало по-изтънчен и темпераментен писател от него.
Великият смисъл на тези подражания се състои в това, че извън пределите на достижимостта от ученика блести неподражаем образец. Нека ученикът пробва както му харесва. Възможно е да претърпи неуспех, но съществува стара и много правилна поговорка, че „НЕУСПЕХЪТ Е НАЙ-

Изтегляне 0.64 Mb.

Сподели с приятели: