Лекции за взаимоотношенията между хората и ораторско изкуство, с които добива голяма популярност в цяла Америка

Как да развием самоувереност и да влияем на хората при публични изказвания
ДЕЙЛ КАРНЕГИ
ДЕЙЛ КАРНЕГИ
(1888-1955)
Дейл Карнеги е роден през 1888 г. в щата Мисури в бедно семейство на неизвестен фермер.
Завършва педагогическия институт в Уорънсберг — щата Мисури, като преодолява големи трудности. Баща му нямал средства да плаща пансиона, затова Дейл пътувал по 6 км на кон ежедневно и работил във фермата на баща си.
Д. Карнеги получил световна известност, тъй като намерил начин за удовлетворение на една от потребностите на човечеството - принципи за взаимоотношение между хората, чрез които те да се разбират помежду си и да успяват в работата, семейството, чрез които да печелят приятели и да влияят на хората да мислят като тях.
Той започва да изнася лекции за взаимоотношенията между хората и ораторско изкуство, с които добива голяма популярност в цяла Америка.
През 1936 г. издава книгата „Как да печелим приятели и да влияем на хората" с която добива световна известност.
В книгата „Как да развиваме самоувереност и да влияем на хората при публични изказвания"
авторът представя принципите на ораторското изкуство. -
В книгата „Как да преодолеем чувството за безпокойство" са събрани лекциите, отнасящи се до преодоляване на безпокойството и постигане на душевно спокойствие и равновесие. Курсовете на
Дейл Карнеги се изнасят в 863 града в САЩ и Канада и в 51 града на други страни (по данни от -1966
г.). Тази широка образователна мрежа се ръководи от вдовицата на Дейл Карнеги — Дороти, която му помогнала да създаде курса и да го разпространява по целия свят.
ГЛАВА ПЪРВА
КАК ДА РАЗВИЕТЕ СМЕЛОСТ И УВЕРЕНОСТ В СЕБЕ СИ
От 1912 година повече от 500 хиляди мъже и жени са били слушатели в курсовете по ораторско изкуство където се прилагаше моят метод. Много от тях обясниха в писмена форма защо са започнали да изучават този предмет и какво са разчитали да постигнат в резултат на занятията. Разбира се, всеки от тях се изразява различно, но главният стремеж на авторите на тези писма, основната потребност,
изпитвана от преобладаващото болшинство, съвпадат поразително. „Когато ми се наложи да стана и да започна да говоря, — пише един от моите кореспонденти, — аз се чувствам така скован, така се вълнувам, че не съм в състояние ясно да мисля, не мога да се съсредоточа, забравям какво съм искал да кажа. Аз искам да придобия увереност в себе си, спокойствие и способност да мисля, изказвайки се пред аудитория. Аз искам да се науча да подреждам мислите си в логически ред, ясно и убедително да се изказвам пред група или аудитория в делова среда или в клуба." Хиляди изказвания имат почти същия характер.
Ще приведа конкретен пример. Преди няколко години един джентълмен, когото ще назова тук мистър Д. У. Джент стана слушател в моя курс по ораторско изкуство във Филаделфия. Скоро след
.започването на занятията той ме покани да закуся с него в клуба на промишлениците. Това беше човек на възраст, който винаги е водил активен живот, ръководил е своето предприятие, играел е водеща роля в живота на религиозната община, а също така се е занимавал с обществена дейност.
Когато седяхме на масата, той се наведе към мен и ми каза:
— Нееднократно са ми предлагали да се изкажа на различни събрания, но аз съвсем не можех да го направя; започвам така да се вълнувам, главата ми става съвършено празна, и затова през целия си живот съм отбягвал публичните изказвания. Но сега, когато станах председател на съвета на настоятелите на колежа, аз съм задължен да председателствам заседанията му и просто ми е необходимо нещо да говоря... Как мислите, ще мога ли да се науча да се изказвам на моята възраст?
— Дали ще можете мистър Джент? — отговорих аз. — В това няма никакво съмнение. Зная, че ще можете и знам, че ще се научите, само ако практикувате и изпълнявате моите указания и препоръки.
Искаше му се да ми вярва, но перспективата му изглеждаше твърде светла, твърде оптимистична.
— Боя се, че говорите така само от любезност, — отговори той. — Вие само се опитвате да ме ободрите.
След като завърши учебния курс, за известно време изгубихме връзка, а по-късно отново се
1

срещнахме и отново закусихме заедно в клуба на промишлениците. Седяхме в същия ъгъл, на същата маса катр предишния път, Аз му напомних за нашия разговор и го попитах действително ли съм проявил прекомерен оптимизъм. Той извади от джоба си бележник в червена подвързия и ми показа списък от свои предстоящи публични изказвания и датите, за които са насрочени.
— Способността да се изказвам, удоволствието, което изпитвам при това, допълнителната полза,
която мога да допринеса на обществото — всичко това влиза в числото на най-радостните явления в моя живот.
Малко преди това във Вашингтон се е състояла важна конференция по въпросите на разоръжаването. Когато стана известно, че английският министър-председател възнамерява да вземе участие в нея, филаделфийските баптисти му изпратили телеграма с покана да се изкаже на масов митинг, за свикването на който било взето решение. И мистър Джент ми съобщи, че от всички баптисти в града именно него са го помолили да представи на аудиторията английския премиер.
И това беше същият този човек, който по-малко от три години преди това седеше с мен на тази маса и мрачно ме питаше какво мисля по това дали ще може някога да се научи да се изказва публично!
Дали тази бързина, с която той придоби способността да се изказва, беше необичайно явление?
Съвсем не. Можеше да се наблюдават стотици такива примери. Ще приведа само един от тях. Преди няколко години един лекар от Бруклин — да го наречем доктор Кертис — прекара зимата недалече от тренировъчната площадка на бейзболния отбор „Гигант". Като запален привърженик на бейзбола, той често ходил да наблюдава тренировките. Скоро след това той се сдружил с отбора и го поканил да присъства на банкет, устроен в негова чест.
След като били сервирани кафето и орехите, някои от почетните гости били поканени да „кажат няколко думи". И съвсем неочаквано, като сняг върху главата, се изсипали думите на водещия:
— Днес тук присъства лекар и аз ще го помоля да ни разкаже за опазване здравето на бейзболистите.
Бил ли е подготвен за такова изказване? Разбира се, че е бил. Имал е най-прекрасна подготовка
— изучавал е хигиена и е работил една трета от века като лекуващ лекар. Можел е, разположен в креслото, да говори на тази тема цяла вечер с човек, седящ наблизо. Но да стане и да каже същото даже на неголяма аудитория — това е било съвсем друго нещо. Това го парализирало, получавал сърцебиене и прескачане на сърцето. Той никога в живота си не се бил изказвал публично и всичките мисли се били изпарили от главата му.
Какво можел да направи? Присъстващите го аплодирали, всички го гледали. Той поклатил глава,
но това само усилило аплодисментите и молбите да се изкаже. Възгласите: „Доктор Кертис! Говорете!
Говорете!" — ставали все по-силни и настоятелни.
Кертис стигнал до пълно отчаяние. Той знаел, че не ще може да изговори и десет фрази. Тогава той станал, и без да пророни дума, обърнал се с гръб към своите другари и излязъл от помещението с чувство на страшна обърканост и унижение.
Не е за учудване, че след завръщането си в Бруклин, той веднага се записа в моя курс по ораторско изкуство. Той не би искал още веднъж да се зачерви от смущение и отново да онемее. Той стана учащ се, от когото обикновено преподавателят е във възторг — отнасяше се към работата извънредно сериозно. Искаше да се научи да се изказва и решението му беше твърдо. Той старателно се готвеше да се изказва, практикуваше с всички сили и не пропускаше нито едно занятие.
И резултатът беше такъв, какъвто е винаги при подобни учащи се — той постигаше успехи с бързина, учудваща самия него, те надминаваха и най-заветните му мечти. След няколко занятия вълнението намаляваше, а увереността в себе си нарастваше. За два месеца докторът стана най- добрият оратор на групата. Скоро той започна да приема покани за други места — обикна това усещане, изпитваното въодушевление, гордееше се с уважението и новите приятели, които получи по този начин.
Един член на Нюйоркския предизборен комитет на Републиканската партия, като чул изказване на доктор Кертис, го поканил да агитира в града за неговата партия. Как ли'би се учудил политическият деец, ако беше узнал, че само преди година този оратор напусна банкета, смутен и засрамен, защото загуби езика си от страх пред аудиторията!
Формирането на увереност в себе си, на смелост, на способността да говориш спокойно и ясно,
да се изказваш пред аудитория, не представлява и една десета част от тази трудност, която си представят повечето хора. Това въобще не е талант, дар от провидението само за отделни изтъкнати личности. Това е нещо като умението да играеш голф. ВСЕКИ ЧОВЕК МОЖЕ ДА РАЗВИЕ