Лицето на горгоната — в полицейската психиатрия
Изтегляне 1.07 Mb. Pdf просмотр
|
| И Томас де Куинси, който пиеше опиум, чиста и сладка отрова, вървеше, мечтаейки за своята Ана. Да минем, да минем, защото всичко минава… Изглеждаше проста игра песента на сърцето. Светът ми предлагаше — светъл! — часове самота, които, уви, не можах 75 Положението е съвсем от мита, митично е противостоенето. От една страна — разумът и силата, от друга страна — по детски човешката невинност. При това разумът е болен поради силата — той е изкривеният разум на тираните, разумът-садист. А твоята интимност е изпарение от сутрешната роса. Аз не мисля, че това може да бъде изразено и музикално. Понякога мислех за един концерт за фагот и чело. Ангажирам се с това, което ми е останало като спомен от моята музикална култура — някога изучавах история на музикалните форми. Но не. И това не е. Нито е възможно дори поетически да се изрази, дори и с могъщите средства на експресионизма. Да, вярно е. Мунк — в „Същества“, в „Оран“ — и Ван Гог — в „Ядачи на картофи“ — са изразили неизразимото. Стигнали са до сърцевината на живота. Но тук? Тук е митът! Ако паднеш на белия овен, ти ще се върнеш на горната земя. Ако паднеш на черния — тежко ти! Аз се връщам назад в спомените си, ставам по някакъв начин „ембрионален“. Зад мен остава раждането, пред мен — смъртта. Схемата се оказва безкрайно проста. Преди да ме пипнат в психиатрията, обичах да минавам край църквата на нашите гръко-католици, на нашите униати. Тя е чиста, винаги добре поддържана. Към шест часа вечер, пред богослужение — свещеникът минава в черното си расо, препасан с яркочервен пояс, и с простота да приема, и една проста поема не направих от тях, за слънцето, което блести, за усмивка, която изгрява. А с една песен такава сутрин ме будеше ти. А с една песен такава пламва вечер всеки прозорец. И моят затворен, най-горе, който чак през нощта засиява. 76 влиза в олтара — една монахиня почва да чете литаниите и един хор от жени я следва: На мен ми бе останало времето от литаниите: „сега“ и „часът на нашата смърт“. Две времена, от които едното безвъзвратно минало („сега“!), а другото неумолимо настъпва („часът на нашата смърт“). Това е всичко, което притежавам: своята несподелимост и собствената ми смърт. Това са неща, които не могат да ми бъдат отнети. Химията на мозъка не означава всичко. Мисля, че в този психологически миг те пристъпиха към шоковете. Получи се нещо като калейдоскоп. Този мой вътрешен свят постоянно се рушеше и възстановяваше. Това бяха величествени кристалоиди. Някои от тях напомняха за други светове. Майко божия, моли се за нас сега и в часа на нашата смърт, сега и в часа на нашата смърт. |