Лицето на горгоната — в полицейската психиатрия

62
физически изтощен.
Помнех го от университета, където се подвизаваше като земсист.
Видяхме се в Богданов дол, но не успяхме да станем приятели. В
лагера аз бях дошъл като ремсист, което ми осигуряваше изолация.
Сега ми бе приятно да видя все пак познато лице.
Естествено, и на него не можех да се доверя, нито той на мен.
Доверяването бе винаги гибелно — това го знаеше всеки от нас. Още повече Петър Мирчев.
Бяха го изключили от университета и го бяха пратили на лагер.
Седем дълги години бе стоял по лагерите, в Богданов дол и в Белене.
Това не го бе сломило.
Признавам, че никога не бих издържал това, което издържа той.
Петър Мирчев понасяше напълно спокойно всичко. Не му действаха нито оплакванията, нито мрачните лица. Той четеше дебели романи, издания на Смрикаров и Славчо Атанасов, ядеше си спокойно болничната храна и даже не се спираше да погледа на улицата, което правехме всички.
Веднъж, като бяхме седнали на неговото легло — бях му отишъл
„на гости“ през две стаи, — той ми каза:
— В основата на всичко е несъгласието ми. Не мога да ти го обясня. Не се чувствам „враг“, както ме определят те и нито дори
„противник“. Просто не съм съгласен с нищо от това, което комунистите вършат и смятат да извършват. И мойто несъгласие им стига, за да ме преследват. И знаеш ли, не мога да ти обясня мойто несъгласие. Защо е така?
Този въпрос остана в мен. Какво, собствено, е несъгласието?
Неподчинението, протестът, бунтът, са ясни, противоречието и отказът
— също. Как стои между всички тях категорията или понятието несъгласие? Въпросът бе важен, защото и аз бях от несъгласните.
Несъгласието изглежда е простото неприемане на нещата, не дори недоволството от тяхното състояние. Просто не съм съгласен нещата да станат така и ако те стават, то нека станат без мене.
Тук няма бунт, няма призив към действие, няма вик към неподчинение. В несъгласието човекът е самотен, то е строго лична изповед — то е чисто действие на личността.
Несъгласните не се обединяват в политически организации, не се въоръжават, не се съпротивляват. Те са просто несъгласни. Ако и

63
принудени да действат по определен начин, те съобщават, че го правят по принуда и поради липса на избор. Но несъгласните не са никога активната част на обществото. Тогава защо така упорито са преследвани?
Ще кажа защо. Защото не са вътрешно капитулирали, защото не искат нов свят, където хората се изравняват като бобени зърна, където владее безличието, сивата маса, човекът в неговия смачкан вид и където над всичко това триумфират селските гащници, политически комисари или „писатели“ и „интелигенти“, „учени“ и шашмаджии,
които разчистват всяко по-едро зърно, всеки, който с нещо ги надвишава.
В името на светлото комунистическо бъдеще не може да има по- голям политик от Тодор Живков, по-голям литературен критик от
Здравко Петров и Тончо Жечев, по-голям математик от Сендов, по- значителен медик от как се казваше (но няма да помня имената на всички комунисти и селски хитреци), по-голям художник от Светлин
Русев.
Тази проповед почва от вестниците и свършва в килиите на КДС.
Тя е въздухът, който дишаме, тя е етерът, в който живеем. И въпреки това има хора, които казват просто: „Не съм съгласен“. Тогава се протяга дългата ръка на меверетата.
Несъгласният е съгласен да ходи в концлагер. Несъгласният е съгласен да му късат месото. Несъгласният е съгласен селяндурските гащници да играят юдино хоро над трупа му. Несъгласният е съгласен да гние тук в психиатрията, да го убиват десетки пъти с електрошоковете. Съгласен е с всичко това, за да остане несъгласен!
Просто удивително е каква устойчива структура е личността. Но трябва да минете през инквизиция, през концлагери и затвори и през полицейски психиатрии, за да разберете това.
Иначе? О, иначе проблемът е лесен. Някогашният славен социолог на Франция Дюркейм пишеше, че индивидът е така дълбоко пронизан с общественост, та е дори излишно да се говори за индивид.
Неговият съмишленик Халбвакс бе стигнал до пълния детерминизъм,
според който човекът е треска в пороя на икономическите стихии и няма свободата на волята дори да съхрани живота си.
Въобще френската социология е пълна с такива глупости, които идват било от марксизма, било от позитивизма.

64
А тук сме възправени пред чудото, което сме самите ние.
Искам да бъда съгласен! Това трябва да е ясно. Искам да се върна в тишината на Панчарево, до люляковата гора. Искам да сляза сутрин рано в гората и да набера една кошница масловки. Искам да застана на дворната ограда и да гледам мама, която храни кокошките или да видя човека, който оре с два коня. Заради това съм съгласен да бъда съгласен. Но защо това е невъзможно?
Комунистите реализират всеки ден невъзможното. Лъжата е насъщният им хляб. Залесяват пустините, отглеждат портокали в траншейна система някъде към полярния кръг, гледат пчели там,
където няма цветя (пчелите оплождат мъхове и лишеи?), карат жените да раждат „безболезнено“, осигуряват сто и двадесет години среден живот (съответният академик Богомолец препоръчва за това по една лъжичка сода бикарбонат дневно!), лекуват чрез опиумен сън стомашните язви и са навсякъде чародейци, творци на една нова природа и на един нов човек. Тогава какво представлява за тях, за тия селски гащници, за тия немити мужици човешкото аз.
Всичко отстъпва пред злата им воля, само не човешкото его,
вътрешното аз — личността.
Казвали са им да презират индивидуализма, казвали са им да презират интелекта, казвали са им, че масовият идиотизъм на селските пунгаши е достатъчно оръжие в „революцията“.
И те наистина са разгромили всяка противна политическа организация (не без мръсното съгласие на така наречените
„съюзници“, всъщност една клика в политиката на Запада), те са унищожили и изтрили всичко: частна собственост, индивидуален мир,
семейството, интимността, смисъла да се живее. Срещу им е останал само един полугол човек, тръпнещ в спазмите на поредната садистична операция, когото те ей сега ще поставят за електрически шок, за да познае той за пореден път вкуса на умирането, на смъртта, и този човек, беззащитен, жалък, един физиологически парцал, този човек е несъгласен! Убиваха ги, захвърляха труповете им на червените прасета и отново имаше несъгласни. Съгласен да го ядат прасетата,
несъгласен да приеме светлото бъдеще на комунизма!
Явно, че и социолози, и психолози са сбъркали нещо. Някъде в дъното на човешкото същество съзнание и физиология, телесност и психика ни се струват органично свързани, неща, тъждествени едно на

65
друго. Не е възможно да убиеш съзнанието. За това трябва да убиеш и човека.
Те бяха пред нас със запретнати ръкави, с ръце до лактите в кръв
— инженерите на човешката душа. Те бяха жалки джелати, не по- различни от тия, които знаем от масовите турски кланета. Като тях те опитваха остротата на ножовете си, режейки с тях косми от косите си.
Като тях те бяха превърнали убийството в промишленост —
единствената промишленост, която комунистите са развили успешно.
На тях им предстоеше да преодолеят човешкото. Бяха преодолели историята, преодоляваха природата, оставаше да преодолеят човека. Да сведат човека само до едната му страна —
телесността. Но телесността умираше при това „отделяне“.
Бих могъл да обоснова тези си бележки с доктрината на Карл
Густав Юнг за тъждественост на психическото и физиологичното (две страни на една монета) или по-скоро за това, че корените на едното са в другото. Но тук е по-важен нашият собствен опит, добитото от нас познание в страданието на комунистическите експерименти.
Комунистите стигаха тази последна преграда — несъгласието,
което е упорство едновременно на душата и на измъченото тяло. Тук се разбиваха техните усилия. И тук за първи път — ние чувствахме това — у комунистите започваше една умора, която се превърна в дестабилизация на комунистическото „общество“. Никой не би вдигнал масите на въоръжена борба. Западът им предоставяше щедри заеми, ноу-хау, апаратура дори за нашите изтезания.
Социалдемократите им даваха съвети, демократите искаха малки смекчения в режима — да спазват собствените си закони и конституция. Но несъгласието на човека ги сваляше на колене. Още тогава, когато те ни се зъбеха и изваждаха мръсните си комунистически нокти, те бяха уморени. Тяхната утопия ги беше отвела твърде далече — война с всичко човешко.
В болницата разсъждавах върху несъгласието, този чудесен психически феномен, пред който комунистите бяха безсилни.
Несъгласието е преди всичко икономия на психическа енергия, на патос, на думи, състои се в едно-единствено слово: „Не“! Това „не“ е дъното.
Но после от несъгласието тръгва една ескалация: неприемането,
отказът, отрицанието. Несъгласието неминуемо ни отвежда към

66
борбата.
Тук, в психиатрията, неколцината политически „болни“ сме свели борбата си до простото несъгласие. „Свели сме“ не е точната дума. Ние сме телесно това несъгласие. Не можем да приемем комунизма, както не можем да отречем собственото си съществуване
— ние сме. И щом сме, не сме съгласни.
Терапията е такава: едните те пълнят с психотропни средства, а другите идват на „приятелски разговор“, дори в дните за посещение —
като „стари познати“. Едните не знаят нищо за другите. Лекарите не са отговорни за това, че някакви лица идват да търсят болни — нали за това са часовете за посещение! Наистина, понякога разговорите стават в един от кабинетите, освободен за целта. Но лекарите „не знаят“ за това.
Господи, как бих искал да се съглася, да се върна у дома да видя преуморената си и умираща майка. Но съгласието е също така разклонено: от съгласието почва одобрението, след това —
сътрудничество и после най-черни дела. И тогава човек се брани: „Не виждате ли, че съм болен. Да изляза, пък ще видим!“. Човек плахо се стреми да отложи. На това той получава категоричен отговор: „Нищо ти няма. Нас ли ще ни будалкаш. Нали знаем, че ние те вкарахме тук.
Може да си малко поразтърсен, но в две седмици отпуска ще ти мине“.
Това ме крепи и мен, че ще се измъкна и в късо време ще се възстановя от тяхната „терапия“.
Ето какво ни струва нашето несъгласие. Но пък има едно удовлетворение в това да бъдеш себе си.
Сега аз знам, че докато не съм съгласен, аз съм психически здрав, имам своята идентичност, спасен съм от шизофрениите:
болестните и политическите.
Седнал до прозореца, моето любимо място, аз си спомням зараждането на своето несъгласие. Спомням си всекидневния поток от комуняги вкъщи, които ядяха храната ни. Спомням си всекидневния поток, които взаимно се агитираха, спомням си потока комунисти,
които носеха легално излезли вестници и нелегални позиви, които носеха фантастични новини от така наречения Съветски съюз. Как там давали вече не по два, а по три костюма годишно безплатно. И как сега щели да строят дворец на съветите, огромна статуя на Ленин. В
издигнатия малък пръст на ръката му ще има „съвещателна зала“.

67
Бях момче, този проект ме отврати, но не казах никому. Имах първото си естетическо възпитание в рисуването (рисувах цветя и езера!) и в събирането на кристали и на цветя за хербариума ми.
Хербариумът е съвсем особена атмосфера. Растенията придобиват сребристокафяви оттенъци, ярките цветове угасват, гамата се стеснява. Но и стеснена, тя е дълбоко разнообразна в детайлите и в преходите.
Хербариумът има една особена приятна миризма — ухание на природата. Човек милва тия лишеи, тия мъхове, събирани често по отвесни скали. Привежда се над тия хвощове, над тия салепи в зимните часове, когато навън тържествува белотата.
Те ми казваха: „Нито бог, нито природа!“. Четях Спиноза, Русо и
Ернст Хекел, както и те. Но не бях съгласен с тяхното четене, с тяхното разбиране. Ето как далече в момчешкия живот, в скитането по скалите и горите в мен — независимо от мен самия — се бе родило несъгласието.
По-късно то стана осъзнато. Мой приятел ми предостави целия
Спиноза на латински. В латински ние бяхме едва на Цицерон. Но любовта какво не може. В ръката с френски превод си помагах, за да чета латинския оригинал. И как различно звучеше Спиноза — нищо общо със Спиноза на комунистите. Несъгласието странно оцветяваше нещата.
И тук, в лудницата, натъпкан с психотропни, аз побеждавах фармакологията и се връщах към себе си. И бях доволен от това, че не съм съгласен. Наистина не е приятно, наистина старата ми майка страда без мене. Но колко по-жестоко тя би страдала да би ме видяла нещастен, вайкащ се, отстъпил от себе си, предал се на враговете си.
— Но защо не сте съгласен с Хрушчов — попита ме внезапно един лекар, който ме бе извикал в кабинета си за преглед.
Какво го интересува безпристрастният лекар моето политическо убеждение?
— Ще Ви кажа само на Вас — рекох. — Защото е по-лош мръсник от сталинистите, защото е дошъл да ги спасява, да спасява неспасяемото.
Психиатърът замълча за малко.
— И вие не сте съгласен?
Казах от цялото си сърце и душа:

68
— Точно това. Не съм съгласен.
Тази реплика, казана гласно, явно ме укрепи. Моето несъгласие бе почнало без собствената ми воля или собственото ми съзнание. То протичаше през мен, както антропогенезата или филогенезата протичат през отделния индивид или екземпляр. Моето несъгласие бе външно и може би универсално начало. Доколкото бях създаден и съгласен да живея в хармония с природата, хората, вчера с минералите,
днес с люляковата гора със славеите, аз не можех да бъда съгласен със смъртта на всичко това — ще рече с комунизма.

69

Изтегляне 1.07 Mb.

Сподели с приятели: