Лицето на горгоната — в полицейската психиатрия

87
Хората само по-упорито, по-ожесточено се връщаха към своите възгледи и идеали.
Този въпрос много ме интересуваше. Бях чел и изучавал „Трактат върху насилието“ на Жорж Сорел и „Тероризъм и комунизъм“ на
Троцки — двете евангелски книги на всички терористи и комунисти.
Сорел, трябва да кажа, и на мен направи потресаващо впечатление, каквото е правил на всички, и на Бенито Мусолини.
Сорел притежава директното внушение. Прочитайки го, човек е готов да се хване за пистолета, тъй като той е най-прякото действие, тъй като той „съкращава историческото време“. За Троцки да не говорим — той действа още по-директно върху емоцията.
Имах един приятел, евреин, Мико Папо, при когото ходех на гости да говорим за Фройд. „Тероризъм и комунизъм“ лежеше вечно на масата му — той бе троцкист. Тогава не знаех, че е ангажиран в конспирация. Веднъж те се опитали да извършат убийство на бул.
„Фердинанд“ близо до нашия дом. Отивайки сутринта за кисело мляко,
го видях проснат по гръб, прострелян в устата, както ми се стори.
Аз също познавах вкуса на насилието и омразата. Докато бях дете, преди да се заема със себе си, съм бил обект на комунистически проповеди от страна на целия досаден комунистически род. Френска революция, гилотина, избиването на помешчиците, това бяха любими теми. Моето юношеско отдаване на природата, на кристалографията и ботаниката, ме отдалечи внезапно от тази тематика и стана причина за първото ми скарване с комунизма. Защото те тръбяха тогава: „Нито бог, нито природа!“
При Мико Папо видях как насилието се превръща в опиум.
Мисълта за насилието се установява като единствена доминанта в съзнанието. Всяка странична мисъл се асоциира с мисълта за насилието.
В това отношение Мико Папо имаше илюзията, че се доближава до идеалния еврейски тип. Идеалният еврейски тип, по-късно се оказа,
не е Троцки, а Мартин Бубер. Троцки само стана причина за един небивал ръст в антисемитизма.
Насилието у Сорел или у Троцки е една „идея“ — то е кредото на интелигенцията, не на партийната маса, която още пази спомени от християнския морал. Но после идва един момент, в който „партийната интелигенция“ е разчистена от „активизиралите“ се маси.

88
Интелигенцията е поставила на дневен ред въпроса за премахването на интелигенцията поради нейния „индивидуализъм“ (една от най- пакостните думи в речника им). Тази програма е приета и е логично
„партийната интелигенция“ да си върви! Бухарин, Троцки, Каменев,
Зиновиев, Риков, отиват по дяволите в името на една програма,
поставена от самите тях. Когато тази „интелигенция“ изчезва от лицето на живота, насилието престава да бъде идея и слиза на едно по- ниско социално ниво. Сега то е голото насилие, насилието в името на нищото, насилието заради самото него. Сега то е практиката на необоснованото убийство.
Насилието само очерта рязко границата между комунистите и хората. След комунистическите насилия и зверства не е възможно комунистът да бъде разглеждан като човек. На мен това ми бе ясно вече след инквизицията и още повече в полицейската психиатрия. Това не е пропаганда от моя страна, а констатация. Ясно е и от тази година,
която изтече след поредната комунистическа шашарма, превратът от
10-ти ноември, че границите между комунисти и не-комунисти стават всеки ден по-твърди. Това е обществен процес, който не се влияе от пропаганди и програми. Той сигурно ще завърши с един пълен остракизъм за комунистите.
Тия проблеми ангажираха мисълта ми в психиатрията и ме правеха особено меланхоличен.
Трябваше да мисля върху човешката природа въобще. Каквото знаех от социологията (социолозите от „Л’анне социоложик“,
Вилфредо Парето и пр.) не ми помагаше особено. Социологията повече е изследвала социалните връзки, отколкото границите между типовете, групите, съсловията. Тези граници аз наблюдавах в собствените си среди.
Имах една съученичка, Мими. През тези четиридесет години тя не измени бита си. Издържаше се от преписи на ноти и преподаване пиано на деца. Беше винаги весела, канеше приятели на чай, правеше сладките на майка си. В нейния бит имаше установени идеали: за дома, за жената, за труда.
Хората, по мои наблюдения, се конституират напълно не в
„обществото“, което е конгломерат, а в затворените групи, дори в крайно малките групи по пет-шест и от двама-трима души.

89
Те се конституират по категоричен начин — като минералите,
или като дървесните видове. Никаква намеса отвън (най-малко намесата чрез насилието) не може да разтревожи и пренагласи така възникналите структури. Човек се изменя по един-единствен начин —
чрез активността на вярата, в която са всичките му мотивировки и всичките му перспективи за бъдеще.
Моята скромна социология и антропология на затворник,
лагерист и въдворен в полицейската психиатрия говореше това. И тъй като не бях срещал социологически изследвания на инквизицията,
лагера и лудницата, трябваше да се задоволявам със своите изследвания, наблюдения и анализи. Това е „подръчна наука“, която ти служи в твоето спасение. Всеки затворник, всеки инквизиран, всеки въдворен в психиатрия, си задава тези въпроси и им отговаря по някакъв начин. Ако не може да формулира що-годе научно своите изводи, той ги формулира като сентенции, като жизнена мъдрост.
Ето откъде идваше моята меланхолия.
Безсмислието и безрезултатността на всичко това. Те ще ме изтезават, аз ще се прикривам, те ще ме изтезават, аз ще задържам дъха си, за да издържа. И да се върна към себе си. Няма по-голямо щастие след това завръщане при себе си. За всеки има по един прозорец, който свети жълто в мрака, за всеки една врата внезапно отваря светлината си, за всеки има един праг, след който следват вълшебствата на живота:
майка, приятели, книги, картини, музика, спомени от детството.
Бедните селски гащници! С какво се бяха заели. Те надценяваха селската си омраза. Мислеха, че могат да сплашат със заканителната селендурска усмивка с кариесни зъби. Бяха подло и хитро хванати от
Историята в капан. Бяха се заели да я прескачат, както се прескача селски плет (за да обереш овощната градина на съседа). И се бяха озовали там, където бяха: сега вече с науката в ръка да проникват в психиката на противника или просто на омразния интелигент — за да
„преустройстват“ тази психика. Писателите „инженери на човешките души“, ивайлопетровци и тончожечевци очевидно не стигаха вече.
Селският ашлак, селският гащник, се ангажираха в мрачни и неясни действия, отиващи вече в кръга на утопиите: един сътворен от комунистите интелект! Не беше ли прекалена тази тяхна претенция?
Като казвам „селски“, не разбирам собствено селото. Тук в психиатрията има също такива селяни. Единият е изтезаван страшно.

90
Извели го извън селото (кулак!), вързали го и почнали и на него да му режат с обикновена бичкия врата. Този човек напрегнал всички сили,
помолил се на светците и напънал мишци. Въжета се скъсали като да са канап. Какво е станало с мъчителите му? Сутринта събирали частите на телата им в кошове.
Не е известно защо не са го застреляли веднага. Тук той стои вечно мълчалив, мрачен, не говори с никого. Неговата история научавам от другите край него. И естествено, не зная в каква степен това не е един от новите апокрифи, които постепенно се раждат край нас. Но и апокрифна да е, тази история изразява много — много повече от всички тия полирани отвън и отвътре съветски книги — разните разорани целини, тихи донове и тути кванти.
Поради амбициите на селските гащници, на ергенашите, на градските лумпени, сега аз трябва да стоя в тази лудница. Не ми е толкова дори до електрическите шокове, с които ме изтезават (и те ми разкриха неподозирани възможности на психиката и интелекта!),
колкото до изгубеното време. В моите понятия човекът и животът се състоят в пълноценното използване на времето. Аз не мога да търпя скука, еднообразие, безсмислеността. Цял живот съм живял интересно.
Ако правех поетически преводи, това бе безкрайно интересно, макар често свързано с чудовищни трудности. Ако се занимавах с народопсихология, културознание, есеистика, то бе пак поради безкрайно интересното в тези занимания. Изучаването на чужди езици,
макар свързано с напрежение на волята и паметта, е също така необичайно интересно. Всеки език е една могъщо отворена врата в света.
Сутрин аз ставам рано, правя гимнастика около двадесет минути
(и малко йога!), бръсна се, закусвам и пия едно двойно кафе. През деня изпивах една кана кафе. Бях във вечно бодро състояние и вечно леко възбуден. За моята работа бе нужно да бъда винаги в най-добрата си форма. Ако не си в най-добрата си форма, не пиши. Това е като спорта и тези навици аз ги имах от времето, когато активно спортувах (бокс,
плуване, хокей на лед, гребане, бягане с препятствия). Майка ми ме бе свикнала да не губя ден, да не губя час, да не губя минута. Дълги години вечер аз трябваше да й разказвам какво съм свършил през деня.
Най-страшната й присъда беше: „Днешният ден ти е минал напразно“.

91
Ето, тия радостни занимания, четенето на поетите, четенето на гръцките и латински текстове, четенето на семитските езици (където никога не направих особен прогрес), тия чудесни занимания трябваше да бъдат изоставени, за да експериментират върху мен селските пунгаши — доколкото могат да поставят интелекта „в служба“ на мръсната „партия“ (една мафия от убийци и крадци).
Човек не може да не съжалява при такава ситуация. Немски офицер, пленен от руснаците, ми бе разказвал: „Жалко. Плениха ме. С
думата «жалко» потеглих с тях. Шест години, загубени в руското безсмислие“. Точно така. Моите месеци тук са изгубени в комунистическото безсмислие. Моята главна меланхолия е причинена от това.
Те проявяват любопитство как вървят нещата. Идват да ме посещават. Казах, че не искам да пускат никого. Те спряха близките ми, но тях ги пуснаха. Те идваха да видят резултата от пъкленото си дело. Идва оня с лунния поглед, високия, с воднистите очи, русоляв.
Негоден селски ергенаш, дълъг, сякаш сега ще извика „и-ху-ху“ и ще се понесе в някакво кърваво селско хоро. Той се занимава с мен. Като вижда моята меланхолия, той вероятно докладваше „работите вървят добре“. Той говори с мене. Аз съм принуден да приемам тези разговори. След като са ме смачкали, те не настояват да подписвам разни декларации.
Погледнато съвсем обективно, аз съм отново и изцяло в мита. С
мен се повтаря „Самсон в мелницата на филистимляните“. Аз въртя камъните да грухам тяхното проклето селско жито.
Някога, в зората на интелектуалния ми живот, едно от първите ми английски четива беше „Самсон агонист“ на Милтън. Тогава ме порази психологията на творбата. Сега съм в същата ситуация, в същата гама от настроения.
Меланхолия!
Спомням си тази дума, изразена на стъклата на Фаустовото ателие в гравюрата на Дюрер. Много ме привличаше проблемът —
изписах си от Англия тритомната „Анатомия на меланхолията“ на
Робърт Бъртън, един почти съвременник на Шекспир. Книгата ме интересуваше във връзка с психологията на Хамлет — доколко меланхолията на датския принц е отражение на една обществена меланхолия, на меланхолията на епохата. После се върнах да чета

92
историята на Рим под Антонините — на меланхолния Рим, първата меланхолна епоха на европейския човек.
Аз не бях никога меланхолен, може би с изключение на един къс период от юношеството ми. И затова меланхолията ме интересуваше.
Сега ми е дадено да я живея и аз вече зная какво представлява тя.
Меланхолията е единствената защита срещу ординерното и всекидневното. Тя единствена спасява човека от ужаса на баналното и обикновеното. Тя е най-стабилната защита на духа, когато той няма с кого да кореспондира, когато не може да кореспондира и с природата.
Меланхолията ме спасяваше: от уродливостта на режима и на живота, от мравешкия комунистически бит, от ужаса на тривиалното,
от чудовищното невежество, от черната бездна на простотията.
Меланхолията ми създаваше други координати. Физически аз бях роб на червените филистери, но чрез меланхолията се присъединявах към света на Боеций. Варваринът Аларих захвърля в затвора този последен римски патриций, дълго време негов министър. В черната бездна на тъмницата Боеций пише своята „Утешението на философията“ — книга, която е хранила духовно цялото немско средновековие. Аз бях Самсон и Боеций едновременно. При мен слизаха моите тъмничари да ме видят и да се удивят, че аз още съществувам.
Странно, единственото утешение ми бяха някакви занимания с логика. Бях чел Готлоб Фреге и Пеано. Към Фреге имах нестихваща адмирация. Преповтарянето наум на страници от неговите книги внасяше успокоение в духа ми, защото внасяше в него ред и яснота.
Това ми позволяваше да контролирам и процесите на моето невротизиране. Тези проверки стават чрез решаването на логически задачи.
Меланхолията ми помагаше да живея с напрегната вътрешна същност. Тя тушира стойностите, тя воалира целите и съгласува волевата дейност с естествената ритмика на живота.
Усмихвах се на себе си. Никога не бих се самоизследвал, и то по такъв начин, ако не беше инквизицията, концлагера, а сега и въдворяването в полицейската психиатрия. От една страна водех книга на сънищата, където записвах сънищата си и където ги анализирах. От друга страна непрекъснато проверявах логическата си дейност. От

93
трета страна отново изследвах съпротивителните сили на организма ми, които в своята съвкупност са силите на духа.
Редовният живот не позволява такова самовглъбяване — в редовния живот за това няма време и място. Редовният живот тогава не е ли най-добрия начин за нашето видиотяване? Или аз си измислях предлози, за да скрия от себе си пълното си обществено поражение?
Както искате! Но човек просто трябва да се стреми да използва за свое благо дори крушението си. Все пак казано е: „Бог не наказва, когото мрази!“.
Аз не исках тази нова борба с комунистите. С какво щастие бих си стоял в Панчарево до люляковата гора с кучето в краката, в ръцете със „Сонетите“ на Шекспир. Но злата участ иска да съм тук и да се занимавам с тия лумпени.
Съдбата ги подвежда. Те се смятат за силни. Те са в ръката на провидението, което е решило да ги унищожи — заедно с целите им утопични сънища, заедно с лъжите на утопията (защото утопията е само лъжа!). Казано по хегелиански, тук стана съвпадение на случайното и необходимото. Вследствие на тесногръдата политика на съюзниците, източните народи им бяха предадени вързани в ръцете.
При установения пълен обществен вакуум, комунистите — нещо случайно в историята на Изтока — се явиха като нещо „необходимо“.
Това води само до едно: до изгубване на историческо време. В
изгубването на времето на историята става изгубването на развитието.
Аз знаех — тогава в меланхолията си — че тези хора ще си отидат без никой да ги ритне с крак. Това, разбира се, не пречеше да бъда в ръцете им и да въртя — меланхолен Самсон — камъните на проклетата им комунистическа мелница, мелницата на нищото.

94

Изтегляне 1.07 Mb.

Сподели с приятели: