Лицето на горгоната — в полицейската психиатрия

70
избиванията. Това никога не стига до ушите на политиците. Те се ръкуват усмихнати с престъпниците и се притичват навреме с щедри заеми, които комунистите употребяват отново в покупка на оръжие.
Ако щете, смешно е отделният човек, журналистът, писателят,
интелектуалецът, да плащат за чужди исторически вини. Всичко прилича на Вавилонския плен, когато дребните и малките са повлечени да плащат поражението на големите и силните. Ние сме като юдеите, лишени от своите стада и имоти, роби и аргати на вавилоняните, изпълнили вавилонските дворове и полета с арамейската гълчавица.
Казвам „ние“, защото аз не съм сам тука, доведен по такива едни
„причини“. С мен са още неколцина, чиито имена няма да спомена.
Един от тях е подписал за сътрудничество, но не е изпълнил подписаното. И няма да го изпълни. Затова го изтезават.
При този човек — не мога да назова и професията му, за да не бъде идентифициран — е просто видно трупането на негативен исторически опит.
Неговата баба е била дете, случайно останало живо след клането в Батак. Отгледан от баба си, той е слушал десетки пъти, отново и отново, историята на Баташкото клане. Той носи тези ужаси пресни в душата си — вижда как майките с пръсти копаят земята, да направят кладенче за децата си. (Това кладенче ревниво се пази — аз съм го виждал!).
Неговият баща е бил винаги мрачен човек (помни Батак!).
Неговата майка също — поради спомените на мъжа си. В това семейство Батак е живял винаги — вечно се издигал ятагана, вечно са гърмели пушките и е бил вечен писъкът на децата.
Точно този човек е отново обект на отмъщението на историята.
Той няма друга реакция, освен сълзите. Сякаш герой от „Нещастна фамилия“, той не знае друго в живота, освен вкуса на насилието и на смъртта. Него буквално го съсипаха с електрошокове.
Ето, това е жалкото ни състояние. Инквизиторите ни са прикривани, имат своите покровители — за да не се повтори никога
Дойранската епопея по тези земи. Ние сме наказвани за незнайните офицери от завоя на река Черна. Ние сме изтезавани от хора, които не са били никога психически добре, тъй като комунизмът е само едната масова налудност. Налудността на селските и градски лумпени, които

71
са излезли от всеки обществен контрол. Налудността на всичко садистко, престъпно, на цялата гнусна утайка, която войната изкара от дъното на повърхността.
В последна сметка целта е тук да не останат хора, годни за целенасочено историческо действие от какъвто и да било характер, да бъде сринат напълно гражданският живот, да се постигне пълната аморфност на населението. Това е руският метод на управление. Но той е в съзвучие с целите на различни политически среди на Запад. И в последна сметка позитивизмът не търпи усложнените структури на обществото. Това също играе своята роля.
Тази малка страна имаше интелигенция на различни нива.
Селските учители, които носеха все още идеологията на просвещението.
Селските интелигенти, които създадоха кооперативното движение и популярните банки, кредитните кооперации и кооперативните изби и които измъкнаха селото от първичното му състояние. Народниците агрономи и ветеринари, които високо издигнаха продуктивността и спасиха древните местни породи.
И над това — писателите и художниците, учените и изследователите, които се бореха за международно признание.
Не е ли голяма претенцията на този малък народ? Какъв е начинът да бъде върнат към „реалността“? Той е прост: унищожението на обществения интелект, ще рече на интелектуалните прослойки.
Не говоря празни приказки. Малко преди да ме пипнат в психиатрията, имах среща с един византолог от Синсинати.
— Кажете, как е възможно това? Видях библиографията на професор Дуйчев — повече от триста публикации. Това е равно на цялата американска византология за последно време.
Трепани и мъчени, ние продължаваме нашата културна програма.
Затова се явяваха — като необходимост — лагерите и полицейските психиатрии.
Съзнавах всичко това. Не се настройвах англо- или франкофобски, защото можех да разгранича интелигенция от политици. Само ми бе малко смешно — пък и гледах с удивление далечното отражение на събития, станали много преди собственото ни раждане. Очевидно е, че понятието „исторически живот“ или
„историческа съдба“ не е измислица на народопсихолозите и на философите на историята.

72
Разказвам това, за да се види колко тотално бяхме отречени там,
в полицейската психиатрия, и колко цялостно бе прерязана връзката между нас и света.
Щеш или не щеш, но вътре ще отречеш изобщо социалния си характер. Не можеш да ласкаеш себе си с това, че си българин, че си гражданин и не дай си боже общественик. Тук ти нямаш и нещастната най-нищожна политическа характеристика, няма около тебе приятели с твоите възгледи, съчувственици и съмишленици. Всичко това е далече.
И ти трябва отново да откриваш какво си.
В психиатрията тържествува интимността. И всичко започва с въпроса: кой съм аз?
Ти и сам не търпиш тривиални отговори на този въпрос. Пък и такива готови отговори няма. Тук пътят на отговора е друг — това е една пътека, която се вие и губи в тревите.
Припомних си кога за първи път видях нощното небе. Бил съм на малко повече от година, когато слугинята ме изнесе през нощта.
Звездите ме уплашиха — видях ги огромни, едва ли не като луни.
Години след това молих да ме събудят и изведат нощем. Втори път нощното небе видях, когато бях петгодишен. Бях горчиво разочарован
— звездите се бяха смалили до собствената си величина.
Когато пред мен се постави питането „кой си ти?“, вече можех да отговоря: „Аз съм човекът, който видя звездите огромни като луни“.
Този отговор бе по-удовлетворителен от който и да било друг. Онзи вътре в мен, който питаше, не се интересуваше от професията ми и от това, че пишех книги.
Но само това ли бях аз?
Аз бях детето, което щеше да умре, когато майка му го изостави,
за да заеме учителското си място.
Изведоха ме да играем далече от къщата на леля ми. Оттам аз видях как жълтата кола на Батьо — далече, далече — спря пред леля и някой се качи. Почувствах нещо недобро и рекох да се затичам. В този миг се опарих много лошо в едни високи коприви. С опарването почна треската. Когато дотичах до вратата, вече имах висока температура.
Мама бе заминала, а аз легнах тежко болен.
Не знаех за смъртта, но в това продължително боледуване няколко пъти знаех, че може да престане да ме има. Докато една

73
сутрин се събудих изтощен, но най-сетне с ясно съзнание, със съзнанието, че съм тук.
Ето, това бях аз. Така се представях на неизвестния питащ.
Тези фрагменти ме образуваха. Те вървяха едно след друго: с мама събираме водорасли от горещите извори в Хасково, с мама сме край езеро Сребърна и виждаме в полет пеликаните, с мама ловим реликтни риби в Панега — едни от най-древните живи същества. С
мама къртим вкаменелости на Ямача в Хасково за нашата семейна сбирка. С мама изчисляваме кристали или анализираме на горелката неизвестен минерал.
Но тук свършва всичко. Тук някъде изчезва интимния човек,
губи се като вода в тревите. Тук моето „аз“ престава да бъде същинско.
Оттук нататък аз виждам един човек, който може да бъде и всеки друг и чието „аз“ е условно!
Тогава почва едно страдание. Страданието, че твоето „аз“ не може да продължи, че ти не можеш да възстановиш връзката между онези години и себе си — помежду ви остава един „огнен ров“.
Обществото в теб е рухнало. Никога не е имало общество. Ти си детето, което пази с дядото бостана с дините. Над колибата се възкачва бакърена луна. Полетата се изгубват в мрака.
Ти си човекът от мита:
— Кое е това животно, което сутрин ходи на четири крака, на обед на два, а вечер на три?
Ако се срещнеш в полетата с Едип, ти би могъл да разговаряш с него.
Но аз обичах може би повече Попол Вух — като героя от индианския епос, аз съм долу в ада и в лицето ми се смеят демоните на сифилиса и на едрата шарка.
Аз съм огромно самотен. Всичко, което нося като култура, като възпитание, е поставено на проверка. Връзките се късат. Останали са почти само връзките ми с езерните поети.
И още една. Сестра ми донесе Томас де Куинси, защото знаеше,
че много го обичам. И аз се зачитам в неговите неповторими интимни истории. В „Спомени на един английски пушач на опиум“ де Куинси прави от своите най-интимни преживелици, от вътрешната си биография, едно съкровище за света.

74
И такава е историята му с Ана, една млада проститутка от лондонските улици. Бедният младеж и уличното момиче се влюбват един в друг. Поради една нещастна случайност поетът пропуска една от срещите. И след това се скита месеци в нощта да я търси.
Това е припомнено от Гийом Аполинер:
Връзката с това интимно „ти“ е споменът, упоритостта на паметта. Но за това разказвам другаде.
Трябва да кажа, че сведен до своето интимно „аз“, човекът е като оголен охлюв — охлюв, непредпазливо излязъл от своята черупка. В
това си състояние ти си уязвим за всичко. Но това е единственият път на твоето спасение.
Хората, които не са носители на никаква интимност, на никаква лична, несподелима ценност, не излизат от неврозите — те просто остават „там“!
Аз се съсредоточавах върху своята интимност, животът ми се събираше целият около сърцето ми. Схващах, че това е борба, борба за оцеляване, борбата ми срещу могъщата наука и обективизма — тази,
която знае химията на мозъка и я използва. Но тези ранни спомени —
те не се разлагат химически. И затова се съсредоточавах около сърцето си.
Тогава написах едно стихотворение. Привеждам го, защото е синтезиран израз на онази борба за себе си, на онова свое утаяване в интимното.

Изтегляне 1.07 Mb.

Сподели с приятели: