КОНЦЛАГЕРЪТ И ПСИХИАТРИЯТА КАТО

53
Наистина мнозина ме взеха за психически болен. В ония години отново „тържествуваше“ правдата, преди „обидена“ и „обругана“.
Либералите комунисти дуеха бузи — почваше новата ера на истинския комунизъм.
В тази ера на „тържество“ на правдата, на истината, ерата на
Здравко Петров и на Тончо Жечев, аз отказах да бъда реабилитиран.
Просто отказах. Искат да ме вкарат в победилата партия, в партията на победилата истина, искат да ме правят дипломат, да ме правят човек, а аз отказвам. Боян Г. бе направо загрижен за мен.
— Помисли си, какво ти струва толкова — чупеше той ръце. —
Само един преглед, какво толкова.
Боян бе приятелски неотстъпчив.
Така се оказах в ръцете им.
Не е възможен протест. Да заявиш, че не си болен, значи направо да потвърдиш диагнозата. Няма институции, към които да се обърнеш.
Нито към съда (който и без това е само едно отделение на КДС!).
Излишна е и организацията за борба. Тук те имат психотропните средства, които създават тия психически състояния, които са им нужни.
Тук, както ми посочи и професор Шипковенски при своите посещения, е важно да излезеш по-бързо. След всяка тяхна операция по медикаментозен път въпросът е по-бързо да възстановиш самосъзнанието. Основното е да не се скъса нишката на паметта.
Трябва да помниш добре кой си — не като личностна идентификация,
а като вътрешно същество. Трябва да съхраниш типа на мислене, който ти е свойствен. В този тип на мислене си ти! И оставайки верен на него, оставаш себе си.
Тук чрез психотропните средства ти сменят ценностите. Нищо няма значение, освен пола! Близки и приятели, съмишленици и съидейници, това са предразсъдъци! Новият „освободен човек“, който живее в тебе благодарение на психо-фармацевтиците, предпочита авантюрата. Какво значение, че някога е отдавал такава дан на
„културата“? Нима в книгите е животът? Примум вивере, деинде филозофаре
[1]
В теб неочаквано се пробуждат бонвиванът и вивьорът. Ти не си ги живял никога. Ти си ги гледал с презрение на улиците на стара
София. Сега внезапно се отъждествяваш с тях.

54
Тези промени стават с болка. Ти си в експериментална невроза
(има и експериментална шизофрения) и всички тия видения на бонвивана са болезнени.
След месец натиск бях почнал да се невротизирам. Внимателно наблюдавах този процес. Както при бокса някога приемах удари, за да отгадая стратегията на партньора, така се поддавах на ударите и внушенията, очаквайки следващата, може би решителна крачка.
Началото е много просто. В психиатрията лягаме да спим в 6
часа следобед. През лятото това е ден. Ставаме в 5 часа сутринта. Това са единадесет часа. Толкова време се спи само с опиати.
Опиумният сън е отвратителен, никога няма пълно заспиване —
това е вид тежка просъница. И при събуждането цял ден състоянието е на ужасен махмурлук.
Така е поставена рамката за посегателство върху психиката. Ти живееш с отврата от живота, от съществуването. Тогава те почват с психолептици, които ти създават състояние на пълно равнодушие.
Съзнаваш всичко: собственото си положение и безизходицата и близостта на самата смърт. Но нищо от това не те тревожи.
Вкъщи страдат поради твоето отсъствие. Какво значение има това? Майка ти се безпокои дали ще се върнеш? И да не се върнеш, все тая!
Ти си извисен над себе си, подаваш се по някакъв начин високо над собствената си глава.
В това „извисяване“ те посещават хората на КДС, които искат да подпишеш и за това са те вкарали тук. Но може би аз съм се бил издигнал и над такава „дреболия“ като подписването на една декларация. И те трябваше де ме приземяват.
Тогава дойдоха електрошоковете.
Електрошоковете са равни на разстрел, от който те възкресяват.
По време на шока всичко се разрушава. Небесата се сгромолясват и твоето съзнание изчезва в нищото. И нищото се установява в съзнанието.
После много трудно в съзнанието се образува „нещо“. След третия шок вече редовно забелязвах и регистрирах възкресението на
„аза“. Защото преди това е тъмно като в Метаморфозите на Овидий или в първите два реда на Библията. Ти си нещо друго, което е

55
живеещо. Връща се възприятието на собственото ти дишане. И от изчезналия мрак се явява една искрица: „Аз“!
Това разстрелване и възкресение чрез шока са невероятно болезнени. Минаването в небитието — това е едно мъчение. Болните,
тези, които имат нужда от шокове (тази терапия сега май е отречена!),
плачат със сълзи, умоляват лекарите и санитарите, борят се понякога хищно със зъби. Но аз зная, че трябва да понеса тези удари, за да се разкрие противникът.
Това „аз знам“ нищо не означава. Отново смъртта, хищна и тържествуваща като върху старите гравюри. Отново „данс макабр“
[2]
— танцуващата между антиподите на електрическия уред смърт.
Това трябва да се издържи и надживее. Това трябва да се надживее. Ако се стигне дотам да трябва да влизам в тяхната партия ще бъде може би по-добре да се самоубия.
Десет години по-късно, когато вече имах дете, когато не можех да го жертвам, когато чрез Иван Йорданов ме заплашиха отново с психиатрия
[3]
, аз отстъпих. Отстъпих, но вече се чувстваше, че цялата мръсна престъпна сграда се люлее от вълненията на живота.
Така се адаптирах към психиатрията.
Удивителен свят! Тук психиката не е нещо тъмно, скрито,
вътрешно. Тук психиката е като че разположена върху кожата. Ясни са скритите мотиви, тайните се четат по изражението на лицето и на очите.
Психиката тук е двуизмерна като модерна картина. Няма помен от трето измерение, от дълбочина.
Пред теб налице е плоският човек. Би могъл да го обърнеш като картина или като монета. Но и тук се повтаря играта на историята и на мита. Обърнеш ли го върху неговия гръб, в неговата „тора“, ти виждаш неясен и нечетлив символ на човешкото. Тук са границите на психологията и на психиатрията.
Адаптирах се към тоя свят.
Какви са разликите с инквизициите?
Полицейската инквизиция е проста. Слагат ти ръцете зад гърба и ги хващат здраво в белезници. След два часа болката е непредставима.
Ти си в тебеширения кръг под лампата. Пази те един лумпен —
милиционер, който през цялото време свири. „Продават се, мамо…“
(това може да те подлуди)

56
Това трае десет денонощия, да речем. Ти можеш да се удивляваш на собствения си организъм и да се смееш в лицето на психологията —
според нея при седем дни без сън настъпва смъртта. (Левчо издържа,
мисля, петдесет.)
В единочката ти си физически усамотен. Няма разговори, няма споделяне — ти си изхвърлен от човечеството.
Концлагерът е една по-ниска степен на инквизиция.
Подследственият мечтае да свърши следствието, да се озове в концлагера.
Там всеки ден умира по един. Латин бе гробар на Белене. Той ги заравяше без сандъци в една мръсна рогозка, разказвал ми е, когато след освобождението си дойде да ме види в Панчарево.
Все пак в концлагера има героични души, които можеш да съзерцаваш, ако сам си слаб. В концлагера си низвергнат, поставен в услуга на случая.
В концлагера си спомняш старата приказка: юнакът и Долната земя. Предрекла му вещицата: ако паднеш на белия овен, той ще те изнесе на Горната земя. Ако паднеш на черния овен, че те изнесе на
Долната. От случая зависи ще останеш ли жив или мъртъв. Но ето, ти си вече на Долната земя, ти се скиташ между бараките, които напомнят на архаичното гробище от приказката. Ти ще излезеш оттук само ако храниш гарвана с месо, отрязано от твоите крака. Такъв е пътят!
Лагерът е бавно гаснене и тлеене, озарявано от жестоки убийства, от подвизи на садизма. Преди да те убият, ти дават едно огледало: „Виж, да се запомниш!“. Ще се познаеш ли отвъд, ако там има огледало, или като се оглеждаш в Лета, преди да си преминал отвъд?
В лагера блести убийствено слънцето на садистите.
В лагера аз си припомних всички книги на утопичния социализъм: „Градът на слънцето“, „Утопия“, бях ги чел на латински в
Университетската библиотека. Мога да заявя, че концлагерите са предречени още там. Знаменитите идеалисти, Метафизикусът от
„Града на слънцето“ и Рафаил Хитлодей от „Утопия“, познават организираната от държавата репресия, познават единствеността на държавно изразеното мнение. В лагерите, приведен на тези спомени, аз знаех, че лагерите са дълго никнали в социалистическата „мисъл“, че

57
те са идеирани още от Томас Мор и Томазо Кампанела, двамата
Томазовци.
Полицейската психиатрия е друго.
Обстановката е клинична в лошия смисъл на думата: обстановка на перманентното страдание. Ти си обездвижен. Пускат ви в една градинка от сто квадратни метра половин час на ден. А понякога намират предлог и да не ви пуснат.
Тук ти чуваш непрекъснато изповеди на страдащи хора. Прилича на древен град, в който бие чумата. Край теб се извиват в спазми,
мъчени от душевни терзания. Ти физически виждаш душата, която стене и се извива. Ти виждаш, че наистина човек си има душа, че тази душа страда и повежда колебаещото се тяло по пътя на нейното страдание.
Тук инквизиторът е в бяла престилка. Той държи десетина кутийки с психотропни средства в джоба си.
Веднага искам да отхвърля подозренията срещу лекуващия ме лекар д-р Пеникова. Тя е добра и благородна жена. За нея казват, че като се върне вкъщи, плаче за своите болни. И аз го вярвам.
Но е толкова лесно в така наречените „гранични“ отделения.
Модерният човек е вечно на ръба на неврозата. Вкъщи аз имам богата литература върху социология на неврозите — набавих си я наскоро от
Париж. Знам в какво се състои работата. Темпът на промишлеността и на транспорта не могат да съвпаднат с физиологичния „темп“ —
амплитудите на вълненията и на реакциите у човека.
Освен това чисто заболяване, заболяване в чист вид, няма.
Страданията се преливат едно в друго. А иначе нозологическите
[4]
единици са според някои двадесет и пет. В тяхната комбинативност е сложността.
Лекарят казва: да го оставим под наблюдение, да видим. Но по време на това „наблюдение“ пациентът се невротизира, и това е неизбежно.
Те гадаят като на кафе. В болницата е един мой познат лекар,
който печати от време на време разкази. Оттам се знаем. Той ме изтезава три дни с обстойни прегледи, издрасквания по корема и гърдите, с изследване на всички сетива. Виждам, че е в недоумение.
Явно е, и той не знае защо съм тук. Но щом съм тук, трябва да мина определените процедури.

58
Това стига. Аз попивам неврозата около мен, както хартията попива разлятата върху й вода. Това е слизане в дълбочина. Разбира се,
че е интересно (въпреки страданията) и е достойно за наблюдение: ти виждаш анатомията на своята психика.
Но не навсякъде можеш да се контролираш. Идват моменти на вълнение, които не се озаряват вече от съзнанието. За тях ме предупреди Шипковенски. От тази дълбочина трябва да се измъкваш на повърхността. Помни себе си! Това е стон като от гръцките митове,
стон на Персей, който се промъква да убие Медузата. Това е стон на
Медузата, която те гледа с дългия си, изплезен език.
Помни себе си!
Това не е така просто. Трябва да имаш нещо веществено в ръце,
един знак, който да те връща.
За мен това са английските поети: Кийтс и Шели, Уилям Блейк и
Суинбърн. Но най-вече и преди всичко Уърдсуърт.
Господ да ми прости, но аз откривам себе си цял в неговата духовна автобиография. Юноша не слизах ли в мините в търсенето на кристални друзи и единични кристали? Не дълбаех ли с желязна лопатка за дълбоки корени в пръстта на Клокотница, докато стигна до някой връх на стрела — византийски или български (вече никой не можеше да определи!). Не събирах ли и не полирах ли ахати? Не събирах ли папрати, мъхове, хвощове на върха Аида? Не се ли спускахме с мама край езерото Сребърна и не се ли дивяхме на тамошните пеликани?
Имах природата в себе си. И затова — сигурно илюзорно — се виждах изцяло отразен във великите автобиографични поеми.
Аз ще умра, четейки Уърдсуърт.
Тези поети, поставени до възглавницата ми, са знакът за самия мен. Когато ги видя, излизайки от несъзнанието, в което ме е тласнала химията, аз си спомням за себе си. Връзката между тия книги и моето аз е еднозначна.
Тогава в душата ми бурно нахлуват спомени от нашия дом в
Панчарево. Виждам мама да плете, Мури е в краката й. Мури е добро куче. Баба му е вълчица от Виенската зоологическа градина. Мури не може да си обръща главата и се обръща, ако трябва, цял. С него съм спокоен. Ако се опитат да уплашат нощем мама (КДС са способни на всичко), той е там. Той не хапе — направо къса месо. Мури е в краката

59
на мама. Те двамата ме чакат. Мама знае, че аз и сега ще се измъкна от ръцете им. Тя има това доверие в мен, аз трябва да оправдая това доверие.
Затова колкото и да е могъща химията, нейде в основите на съществото ми прави първото движение волята. Не трябва да се подчиня на химическия хедонизъм. Трябва да го допусна наистина, но не трябва да забравям, че са възможни и други възгледи за света. Тук почва мълчаливата, тиха борба: убиецът е с двуостър нож, нападнатия го захапва за ръката. Аз ще стискам месото му със зъби, докато проклетата ръка пусне ножа.
Комунистите се усъвършенствуват. Тия нещастни селски лумпени, извлекли се от партизанските си бърлоги, първоначално знаеха да поливат с бензин живите и да ги палят. После измислиха безсънието и изтощението. После убийството с огледало в ръка. Сега в техните ръце е богата медикаментозна група и изгубили посоката на живота си лекари. Сега селските лумпени си служат със средствата на психологията и на психиатрията.
Нашето възпитание стана трикратно. Възпитание чрез инквизиционно следствие, чрез лагерите, чрез полицейската психиатрия. Сякаш сме три пъти облени в кръвта на медузата, която утре ще ни направи ненараними.
Можеше ли да се мине без всичко това? Сега, когато гледам през прозореца на психиатрията и виждам фасовете на улицата да греят големи като някогашните столевки (благодарение на психо- фармацевтика, който са ми дали), аз знам, че не можеше. Това е единственият начин да се сложи край на селския лумпениат,
единственият начин да се отрече селската утопия на „пълно равенство“, в което селският лумпен, без да си мръдне пръста, ще бъде едновременно равен на Наполеон и на Пастьор.
Лагерите и психиатриите са нашите предимства. Никой след нас няма да има нашия опит. Ние проникваме на дълбочина в обществените структури, през кристалните решетки на обществото.
Ако се завърнем от това слизане, вече ще бъдем завинаги в чиста светлина.
[1]
Трябва първо да се живее, сетне да се философства (дат.
сентенция).
↑

60
[2]
Зловещ танц (фр.).
↑
[3]
По това време, 1968 г., Вл. Свинтила е редактор в БТА, все още безпартиен. Йорданов го изнудва да стане член на БКП през 1969
г.
↑
[4]
Нозология — учение за болестите (от гр. nosos — болест +
logos — учение, реч, наука).
↑

61

Изтегляне 1.07 Mb.

Сподели с приятели: