Личният живот на Елена Вайт

Личният живот на Елена Вайт

Отначало изглеждало, че Елена ще порасте като всяко момиче от многодетно семейство. Но когато на деветгодишна възраст веднъж се връщала от училище, едно дете я ударило в лицето с камък. Цели седмици тя лежала в безсъзнание. Години наред страдала от последиците на това нещастие. Тази злополука я отслабила телесно и нервно толкова, че трябвало да напусне училището. Предсказвали й само още малко живот.

Елена Хармон била дълбоко религиозно дете. През 1840 г. тя присъствала на едно методистко лагерно събрание. Малко по-късно, когато подарила вече сърцето си на Бога, се кръстила и била приета в методистката църква. Заслужава да се отбележи, че по собствено желание е била кръстена чрез потапяне. Била наистина само на 14 години, но трябва да е била очевидно една добросъвестна читателка на Божието слово, усвоила дълбоки убеждения по религиозните въпроси.

Приблизително по същото време Уилям Милър и другите проповедници от Милъровото движение държали повече сказки в Портланд, Майн. Елена отговорила в душата си на проповедта за скорошното идване на Христос и започнала ревностно да върши мисионска работа. За едно религиозно чувствително момиче фактът, че на 22 октомври 1844 г. Христос не идва, представлявало голямо разочарование. Следващите два месеца донесли крайно раздвоение и безпомощно смущение. Една сутрин, към края на 1844 г., Елена била с четири жени на молитвен час в южен Портланд в едно семейство. Внезапно преживяла нещо, което описала като видение. В него получила отговор на някои въпроси, които я занимавали от октомври насам. Объркаността започнала да се изяснява.

Елена вярвала твърдо, че не е жертва на халюцинация, но че действително е получила видение от Бога. И така тя не се забавила да разказва на други онова, което Бог й бе открил във видението. Като момиче с крехко здраве и по природа срамежливо, всичко друго за нея било по-лесно от това да говори пред хора. Нейната срамежливост се засилвала и от присъствието на непостоянни и фанатично настроени хора, които, както показва религиозната история, се намират на ръба на всяко ново религиозно пробуждане, и се стараят да заблудят и измамят онези, които Бог би желал да възкачи на по-високо духовно стъпало.

През 1846 г. Елена Хармон се оженила за Джеймс Вайт, един млад човек на 25 години, който проповядвал по време на милъровото движение за пробуждане. Религиозната му ревност била надмината само от неговата бедност. Кратко време след встъпване в брак те прочели заедно един трактат от Йосиф Бейц, в който библейски се доказвало, се седмият ден е Божията събота. Скоро те възприели тази истина и били приети в онази малка, но постоянно растяща група адвентисти, пазещи съботата.

Въпреки че бил проповедник, Джеймс Вайт не притежавал никаква църква и нямал редовен доход. Затова се видял принуден да започне някаква работа в земеделското стопанство, дърварство или в железниците. Тъй като жена му се чувствала задължена да сподели с милъровата група истините, които Бог й открил, той я придружавал навсякъде. Поради бедността им тези пътувания били извънредно уморителни. Никой не би могъл да ги обвини, че са проповядвали от любов към парите.

На 26 август 1847 г. дошло на бял свят първото им дете Хенри. Другите три деца се родили в следващите 13 години. Обаче най-малкото починало няколко месеца след раждането си, а най-големият син - три години по-късно. Тъй като се налагало често да пътува, Елена Вайт трябвало да поверява децата си на други хора. Много писма до децата й свидетелстват, че ги е обичала така, както една майка може да обича. Голяма грижа за нея била честата й раздяла с тях, когато трябвало да присъства на конференции, лагерни събрания и други срещи.

През ноември 1848 г., й било дадено видение за започване на издателска работа от адвентистите от седмия ден. Сега, когато се преценяват резултатите от това видение, то може да бъде оценено като едно от най-важните.

През есента на 1855 г. семейство Вайт се преселило от източните щати в Батъл Крик, Мичиган. Тук съботопазителите адвентисти били построили малка издателска къща. По-рано те печатали своите списания и книги в малки помещения, взети под наем.

Скоро след заселването си в Батъл Крик, Елена Вайт прочела една съботна вечер пред църквата някои неща, които й били открити във видение. Тогава решили прочетените съвети да бъдат доведени до знанието на всички останали групи на съботопазителите. По такъв начин започнало публикуването на вестите или “Свидетелства”, които изключително били определени за църквата. Точно по това време понятието “свидетелство” получило специфично значение за това общество на съботопазителите, под което се разбирали особените вести, които Бог предавал чрез г-жа Вайт. Тогавашните адвентисти вярвали твърдо, че притежават “Свидетелството Исус Христово”, което е “Духът на пророчеството” (Откровение 12:17; 19:10). Събранието на свидетелствата били печатани между 1855 и 1909 г. и окончателно събрани в девет тома, общо около 5000 страници, които съдържат съвети към личните проблеми на различни църковни членове, към проблемите на църквата или институтите. Освен тях е написала и други трудове от общ характер, някои от които са специално за неадвентисти.

През пролетта на 1858 г. Елена Вайт получила обширно видение върху голямата борба между Христос и Сатана, от самото начало до последния час на унищожението на Сатана, което лежи още в бъдещето. Тя записа всичко, което й било дадено в това и следващите подобни видения. Те били публикувани многократно, докато в 1888 г. излезли в окончателния си вид в книга под заглавие “Великата борба”.

През периода 1850-1863 г. г-жа Вайт между другото е писала и за това, че е необходимо да се основе една подходяща църковна организация.

Недалеч от Батъл Крик в малкото село Остего, през юни 1863 г. тя имала забележително видение върху здравни принципи, които трябвало да се спазват, та Бог да бъде прославен чрез нашите тела. Второто видение на същата тема получила на 25 декември 1865 г. Като резултат от него излезли не само книги със съвети за здравословно живеене, но и относно основаването на медицински институти, санаториуми и болници. Скоро след това, през септември 1866 г. бил открит първият санаториум в Батъл Крик.

През 1870 г. сем. Вайт предприели пътуване към Калифорния, последвано от много други, тъй като тя искала да остане постоянно във връзка с разширяващото се дело на адвентната църква. През 1874 г. Елена Вайт имала видение относно ръководството на Божието дело: адвентното движение трябвало да се разпространи не само в Северна Америка, но и по цялото земно кълбо. През януари 1875 г. тя се върнала в Батъл Крик, където присъствала на освещаването на първия адвентен колеж, за чието основаване тя е настоявала сериозно.

Следващите години били изпълнени с разнообразна работа тук и там. Във въздържателните дружества, чрез впечатлителните си сказки върху бедите от алкохолизма, Елена Вайт е спечелила добро име. Хиляди хора от всички слоеве на обществото идвали да слушат нейните беседи в различни градове и щати.

С течение на годините здравословното състояние на Джеймс Вайт се влошавало и той не бил в състояние на работи пълноценно. През август 1881 г. умира в Батъл Крик. По същото време Елена лежала болна в санаториума в Батъл Крик. Трябвало да я отнесат на погребението. Нека оставим най-добре самата тя да разказва: “Към края на богослужението аз почувствах скръб и загуба. Когато станах, получих сила да говоря в продължение на десет минути пред едно голямо събрание за Божията милост и любов. След това придружи мъжа си до гробището Оукхил, където ще почива до възкресението. Смъртта на моя мъж ме беше сломила физически, но силата на Божията милост ме крепеше в моята изоставеност. Когато трябваше да преживея последното издихание на моя съпруг, почувствах, че Исус ми беше по-скъп, отколкото когато й да е в целия ми живот преди това.

Когато затворих очите на първородния си син, можех да кажа: “Господ даде, Господ взе, да бъде благословено Божието име.” И аз чувствах, че имам в Исуса един Утешител. И когато най-малкият ми син беше откъснат от ръцете ми и не можех да го имам повече до себе си, аз можах да кажа същото.

И когато най-после ми беше отнет този, в чиято любов се чувствах скрита и с когото бях работила 35 години, можех да сложа ръцете си върху очите му и да кажа: “Аз Ти препоръчвам най-любимия си до деня на възкресението.” Понякога ми се струваше, че не бих могла да понеса смъртта на моя мъж. Но след това ми се стори, че ми се запечатаха думите: “Бъдете тихи и знайте, че Аз Съм Бог” (Пс. 46:10). Загубата ми беше много тежка, но не трябваше да се предавам на една безполезна мъка. Това не би ми върнало покойния. И аз не съм такава егоистка, та да го хвърля отново от мирното безмълвие в житейската борба, ако можех това” (“Скици на живота”, с. 252/53 англ.) и след това тя добавя примирена: “Аз ще продължа делото на живота си с пълно доверие, че моят Спасител ще бъде с мен.”

Би ли могло нещо друго да разкрие нейния характер и вътрешно същество по-ясно от тия думи? С какво спокойствие се оставя на Божията воля! Каква вътрешна опора има тя! В светлината на тези факти колко нищожни изглеждат думите на ония, които се опитват да оспорят величината на тази забележителна жена, когато твърдят, че е била лабилна, че е имала халюцинации, или нещо по-лошо, че била психично болна, страдаща от шизофрения. Човек е изкушен да мисли, че онези, които лансират такива мнения, не познават ни най-малко живота на Елена Вайт, или самите са душевно болни.

През годините от 1885 до 1887 г. Е. Вайт пропътувала Европа и насърчавала новооснованите адвентни църкви.

През 1891 г. заминала за Австралия, където адвентното движение имало вече църкви. Там останала до 1900 г. Повечето време от пребиваването си прекарвала в писане, пътуване и говорене. Особено е помогнала за основаването на два важни института: училище, което по-късно се разраства в голям колеж и болнично заведение.

Елена Вайт се връща в САЩ през 1900 г., където си купила къща в близост до малкото градче Св. Елена, северно от Сан Франциско. Тогава била на 73 години. Годините след 1901 прекарвала изключително в писане, но продължавала и да пътува. Последното си голямо пътуване направила към източния бряг за заседанието на Генералната конференция през 1909 г. Тя отделила особено внимание за основаване на медицински заведения в Калифорния. Преживяла радостта, съгласно съветите й да бъде основано едно медицинско училище, което днес представлява главен факултет на университета Лома-Линда.

Елена Вайт умира на 16 юли 1915 г. на 87 годишна възраст. Тя почива до мъжа си в Батъл Крик, Мичиган.