Литература за Кундалини се бях отказала от книги на тази тема. Противоречивите, забулени в мистицизъм и завоалирани

108 години от моя променил се живот да не можех да си отдъхна свободно, както подобава на уверен в себе си човек, успях да се приспособя към променените условия. Отчасти това се дължеше на възпитанието, получено в детството, поради което можах да съхраня спокойствие и в най-трудните ситуации и не изпитвах страх пред смъртта. Такива ситуации възникваха често поради пренебрежение към правилата на поведение, които трябваше безусловно да съблюдавам, и всяка грешка се съпровождаше с мъчителни усещания.
Бидейки най-обикновен човек, заемащ доста скромно обществено положение, аз никога не си въобразих, че съм някакъв друг и сега, когато с мен стана тази метаморфоза, продължавам да считам себе си за същия човек. От друга страна, моята пълна беззащитност пред силата, проявяваща се в мен, унищожи даже и тези нищожни остатъци от гордост, които някога притежавах. Продължих да се занимавам с всичките си дела точно по същия начин, както и преди. Единственото, което ми напомняше за преживяното, беше необходимостта да спазвам диета и да се придържам към особен режим с цел да се намали съпротивлението на работата на мощната енергия, пробудила се в мен.
Външният ми живот течеше съвършено обикновено и аз не позволявах на никого, освен на жена ми, даже за малко да надзърне в моята тайна. Всяка година през зимата пристигах със своя офис в Джаму, а през лятото – в Кашмир, за да избегна големия студ и изнурителната жега, способни да окажат разрушително въздействие на свръхчувствителните тъкани на моя възстановяващ се организъм. Постепенно тялото ми укрепна достатъчно, за да може да понесе трудностите на пътуването, продължителните пости, неприятностите и пренапрежението.
Станах почти същия човек, какъвто бях преди, но по-смирен в резултат на преживяното, с по- малко изразено Его и с далеч по-голяма вяра в Невидимия Съдия над човешките съдби.
Единственото, в което бях уверен, беше неизменно разширяващото се поле на съзнанието и увеличаването на яркостта на възприемане на обектите – както на външните, така и на вътрешните. Всичко това засили убеждението ми, че независимо от външната прилика с всички останали, вътрешно се различавах от тях, живеейки в своя сияещ свят.
Споменавайки в разказа си и най-дребните детайли, аз се ръководя от това, че не бива да пропусна нито един факт, защото трансформацията на личността е пълна с рискове и изисква много внимателно отношение към всяка фаза. Макар че всичко, за което говоря, е известно още отпреди няколко столетия, тези знания се нуждаят от систематизиране, за да помогнат на лекарите да изтръгнат много хора от ноктите на безумието.
В продължение на около три години след преживяния епизод почувствах потребност от по- цялостна и питателна диета, отколкото тази, към която се приспособих по време на пробуждане на Кундалини. Желанието беше много по-силно през зимата, когато се намирах в
Джаму, отколкото през лятото, което прекарвах в Кашмир. В края на Втората световна война цената на продуктите се покачи прекомерно. Не разбирайки причината за възникване на тази потребност, реших да задържа апетита си в установените рамки, тъй като считах за недопустими допълнителните разходи в такова тежко за всички ни време. Независимо от

109 скромните ресурси, нашата диета беше достатъчно питателна и балансирана. Тя включваше животинска храна, срещу която кашмирските брамини нямаха никакви възражения. Но възникналата потребност имаше своите основателни причини и на мен ми се наложи да платя жестоко за своето решение да потискам желанията си.
Скоро след обичайното ни преместване в Джаму през ноември 1943 г. получих покана от свои роднини в Мултана да им гостувам за няколко дни. Исках да се срещна с братовчедите си, които отдавна не бях виждал, и взех решение да замина при тях на Рождество. Този път, чувствайки се като никога здрав и силен, реших да оставя жена си в Сринигар и сам да замина за Джаму, където ме чакаше нейният брат, инженер в градската управа. Той нае квартира в предградията на Джаму и ми беше предоставена на мое разположение стая, в която се чувствах като у дома си. Бях радостен от тази промяна в обстановката и по никакъв начин не предполагах, че моето прекрасно настроение скоро ще бъде погълнато от ново страшно изпитание.
Радвах се на възстановеното си здраве, а излишната енергия търсеше изход. В началото на ноември започнах всяка сутрин да изпълнявам леки физически упражнения, след което вземах студена вана и се оттеглях в стаята си да си почина преди началото на работния ден.
Не зная как се случи това, но след няколко седмици желанието да правя упражнения изчезна и аз усетих силна потребност да възобновя медитациите. Бях готов да се поддам на импулса и отново да подложа на изпитание съдбата, чувствайки увереност, че при сегашното физическо състояние и отлично самочувствие е възможно да успея да постигна прекрасни резултати без плачевни последствия, както това беше последния път. Какъв глупак бях да не послушам гласа на разума и отново да се изложа на страшни удари, от които и досега нося рани в сърцето си.
Независимо от всички разумни доводи, които сам си приведох, независимо от пресните спомени за страданията, които трябваше да понеса, независимо от всичко – аз възстанових медитациите. Започвах рано сутринта по изгрев и оставах седнал, забравяйки за всичко и обзет от видението на вътрешната светлина, докато слънцето не се издигнеше високо в небето, показвайки, че е дошло време да се отправя към службата. Започнах да практикувам медитация в началото на декември и в допълнение към разширяването на личността и възхитителната вътрешна светлина, видяна от мен през първия ден на пробуждането, в мен се породи усещане за такава вътрешна сила, за чието описание на ми стигат думите. То продължи през целия ден и присъстваше в сънищата, а сутринта отново го допълвах по време на медитация.
Поразен от резултатите, започвах медитациите колкото може по-рано, за да бъда по-дълго в този невероятно прекрасен свят, извън тежката и горчива действителност, която ме заобикаляше. Това беше наистина чудесно преживяване и аз чувствах как косата ми буквално настръхва, когато пред мен започна да се открива нов, особено прекрасен аспект на екстатично видение. В такива минути ми се струваше, че невидимият познавателен елемент на моето Аз, изоставяйки спокойното пристанище на плътта, се отдава на волята на могъщите вълни на сияещото съзнание, които го завличат в толкова невероятен в своето

110 великолепие свят, че нищо на земята не би могло да се сравни с него. В този свят не съществуваха никакви ограничения и аз се губех в удивително нематериално пространство, толкова възвишено и непостижимо в своето величие, че човешкото начало, оставащо в мен, трептеше при всеки полет в благоговеен ужас от явяващото се пред вътрешния ми поглед видение. Изпълваше ме радост от осъзнаването на своето постижение. Нямаше никакво съмнение в това, че станах щастлив притежател на пробудената Кундалини. Едва сега успях да разбера защо в древността успехът в това начинание се е считал за най-висше постижение, заради което са се правели всякакви жертви, висша награда в края на пътя. Ето защо йогите, постигнали висотите в практиката, винаги са се ползвали с такова уважение в Индия и адептите, умрели много отдавна, и до ден днешен се почитат повече и от най-великите владетели. Аз действително получих велик дар от съдбата.
Но уви, щастието ми не продължи дълго! След две седмици започнах да забелязвам, че възбудата, предизвикана в мозъка ми от това невероятно преживяване, беше толкова силна, че почти загубих съня си и ставах от постелята много преди часа, определен за медитация, за да изпитам отново колкото може по-скоро това блаженство. Впечатленията от последните три дни, завършващи периода на моите посещения в другия свят, затворен за обикновения човек, завинаги се запечатаха в паметта ми. Преди изцяло да потъна в съзерцание на безкрайната сияйна пустота на съзнанието, аз изпитвах блаженство, разливащо се по всички нерви. То започваше от края на пръстите или друга част на тялото и през гръбнака, концентрирайки се и усилвайки се, се насочваше към мозъка и се вливаше в него като екстатичен поток. Без да съм в състояние да измисля нещо по-добро, наричам този поток „нектар”, така както са го наричали и древните мъдреци. Всички авторитетни източници по Кундалини-Йога са единодушни в това, че потокът на нектара, оросяващ разположения в мозъка Седми Център, в момент на сливане на Шакти и Шива (свръхсъзнателния принцип на въплътения „аз”), попадайки в този или в някой от по-ниските центрове на гръбнака, предизвиква с нищо несравнимо чувство на блаженство, многократно превишаващо по своята интензивност всички телесни усещания, в това число и оргазма.
Последната нощ на това уникално преживяване прекарах без сън. Мозъкът ми беше превъзбуден, изпитвах радост и подем без да съм в състояние да повярвам на падналия се на моята участ късмет. Станах от леглото в обичайното време и, давайки възможност на вътрешния ми взор да се порадва на картини с невероятна красота и величие (станали вече моя реалност), побързах да отида на пазар, за да направя някои покупки. Върнах се у дома следобед в необичайно за мен състояние, чувствайки спад на силите. Това ме озадачи, но приписах чувството си на слабост на това, че тръгнах за града без да закуся. На следващия ден, двадесет и пети декември, трябваше да се кача на влака, тръгващ за Мултан, за да посетя своите роднини. До вечерта се суетях, подготвяйки се за пътуването, а след това легнах, както обикновено, рано в леглото. Едва сега, лежейки в постелята, осъзнах, че съм допуснал фатална грешка. Виеше ми се свят, в ушите ми имаше неприятен шум, а на мястото на обичайното прекрасно сияние, изпълващо вътрешния ми поглед, се надигаше стълб червен пламък, издигащ във всички страни дългите си раздвоени езици. Изтръпвайки от ужас,

111 наблюдавах това страшно зрелище. Твърде късно разбрах какво се е случило. Твърде много съм практикувал медитация и съм подвел своята, и без това напрегната, нервна система към опасна граница.
Мисля, че не си струва да изброявам всички детайли на страданията, на които се подложих в продължение на три месеца. Достатъчно е да кажа, че на сутринта, след безсънна нощ, почувствах, че не съм способен да предприема пътуване до Мултан. Отказвайки се от медитацията, отново започнах да отделям нужното внимание на своята диета. След няколко дни почувствах незначително облекчение, но безсънието не отстъпваше и аз слабеех с всеки изминал ден.
Обезпокоен от моето състояние шуреят ми реши да напише писмо на жена ми и да я покани в
Джаму. Това се случи в средата на януари, когато криволичещите планински пътеки, водещи от Сринигар в Джаму, бяха затрупани със сняг , което правеше пътуването крайно сложно и даже опасно. Отчитайки всички тези обстоятелства, а също и надявайки се, че тревожните симптоми скоро ще преминат, аз го разубедих да пише на жена ми.
Но една сутрин, не намирайки сили да стана от леглото, се поддадох на увещанията на шурея ми и се съгласих да прати телеграма на жена ми. Невероятно разтревожена тя веднага пристигна заедно със своя баща и по-малкия ни син. Дни и нощи непрекъснато стоеше до главата ми, опитвайки се с всички сили поне малко да облекчи агонията ми, чиято дълбочина никой не можеше да разбере, но чиито признаци се четяха по лицето ми. Тъстът ми, чиято родителска любов към мен го застави да направи толкова трудно за възрастта му пътуване от
Сринигар до Джаму, беше извън себе си от мъка, виждайки окаяното ми състояние, но блокиран от мистичен ужас, какъвто усещаха всички наоколо, не се решаваше да изкаже някакви предположения или да дава съвети.
Близките ми, разтревожени не на шега, тайно от мен решиха да се обърнат за съвет към опитен садху или факир. Но всички, които откликваха, опитвайки се да ми помогнат, само се убеждаваха в собственото си безсилие. Един от тях, побелял старец и прославен светец, към когото се стичаха многочислени тълпи при вестта за пребиваването му в Джаму, изслушвайки моя разказ, само поклати глава и заяви, че през живота си не е чувал никога нещо подобно. В края на своята визита той ме посъветва да се обърна за помощ към учителя, който ми е препоръчал тази техника.
Отчаяни от безсилието да ми помогнат, моите близки решиха да се срещнат с един кашмирски садху, който се беше установил по онова време в Лахор, и да го помолят да пристигне при мен в Джаму. Той прекара в дома ни няколко дни, изучавайки внимателно състоянието ми. През това време аз много се изтощих и останах без сили. Краката и ръцете ми изтъняха като пръчки, ребрата стърчаха под кожата, а очите ми така горяха, че жена ми потръпваше всеки път, когато погледът й попадаше върху лицето ми. Гладувах в продължение на месец, заставяйки с усилие себе си да хапна малко сварен ориз и да пийна по чашка мляко два или три пъти на ден. Моите изтерзани нерви не можеха да регулират работата на червата и аз изпитвах ужас само при мисълта за храна, знаейки, че всеки прием

112 може да повлече след себе си крайно неприятни последствия. Но тъй като осъзнавах, че пълното отказване от нея означава неминуема смърт, се насилвах да хапна поне малко, независимо от спазмите в стомаха и позивите за повръщане.
Без да е в състояние да определи причината за болестта ми, ученият садху, приписвайки моето отвращение към храната на капризи, ме помоли да похапна в негово присъствие и се разпореди да ми донесат пълна порция – толкова храна, колкото изяждах преди. По негово настояване, пряко сили, изядох малко повече отколкото обикновено, отпивайки и вода.
Веднага щом приключих с трапезата непоносима болка, пронизваща корема ми и областта на кръстеца, ме повали по гръб. Цялото ми тяло се гърчеше в адски мъки, а в очите ми садху можеше ясно да прочете упрек за неуместния си съвет. Мъртвешка бледност смени цвета на лицето му и той бързо напусна стаята. През нощта го поразила странна болест, която не му давала нито за минутка да затвори очи, и рано сутринта той напусна дома ни, решавайки, че причината за неговото неразположение се крие в силата, която ме е обладала.
Скоро острият пристъп премина без забележими последствия, но ясно ни даде да разберем, на мен и на жена ми, че никой не е в състояние да ми помогне. Няколко дни след този епизод в стаята ми дойде малкият ми син, държейки в ръце своята паничка с храна. Беше по обяд и аз вече бях изял своята обичайна порция – няколко чаени лъжички задушен ориз. Момчето седна до леглото ми и се зае с храната, облизвайки с удоволствие устните си след всяка лъжичка, както правят винаги децата, когато храната им харесва. Аз го наблюдавах и за пръв път от дълго време насам не почувствах отвращение при вида на храна. И нещо повече, в мен се раздвижи нещо, приличащо на глад. Вместо обичайната горчилка в устата си усетих вкуса на храната. Стори ми се, че мога да похапна, но, опасявайки се от последствията от нарушаване на диетата, не помолих жена си да ми донесе допълнителна порция. След няколко минути това чувство изчезна и отново се върнах в предишното болезнено състояние.
Изумен от случващото се започнах напрегнато да мисля за причината на тази, както ми се струва, напразна (но впоследствие оказала се много важна) промяна в състоянието ми.
Запитах се дали интервалите между храненията не са твърде дълги, имайки предвид моето сегашно състояние. На следващия ден започнах да отделям на храната най-голямо внимание
– хапвах по няколко лъжички ориз и пийвах по малко мляко на всеки три часа. Правех това против желанието си и всеки път сърцето ми се свиваше от страх. Но аз упорствах в съблюдаване на този режим независимо от отсъствието на забележими резултати. Минаха няколко дни и моето психично състояние явно се влоши – крайниците ми извършваха неуправляеми конвулсивни движения, което се съпровождаше с остра болка, разпространяваща се по протежението на нервните пътища. Струваше ми се, че потъвам към дъното, а волята ми за живот почти напълно се стопи. Тялото ми буквално плуваше по течението, готово безропотно да приема това, което му е приготвила съдбата.
След няколко дни за свой ужас открих, че от време на време започвам да бълнувам. Имах достатъчно здрав разум да разбера: ако състоянието ми продължи да се влошава, аз съм обречен. Напрягах всичките си мисловни способности, надявайки се да намеря решение, но задачата се оказа неизпълнима. Накрая, отчайвайки се от неуспеха да намеря изход, се

113 приготвих да посрещна смъртта, преди безумието да ме обхване изцяло. Парализиран от ужас, почти изгубих способност да мисля рационално, както и воля, за да се съпротивлявам на този ужасен импулс. Онази вечер, преди да се отправя към леглото, с обезсилени ръце прегърнах жена си, дълго гледах измъченото й лице и със сълзи на очи се прощавах с нея, мислейки за неминуемата и вече наближаваща раздяла. Повиках при себе си двамата си сина и също ги притиснах към гърдите си, молейки мислено Бог да се погрижи за тях. С болка в сърцето си мислех, че така и няма да мога да хвърля последен поглед на любимата си дъщеря, която остана в Сринигар. Мислено я поверих също в ръцете на Бог и, виждайки я с вътрешния си поглед, паднах на кревата, безсилен да сдържа риданията, натрупали се в гърдите ми.
Трябваше ми известно време да дойда на себе си, след като казах последно (както ми се струваше тогава) сбогом на жена си и децата си и се приготвих за среща с неизбежното.
После се замислих сериозно за своята болест. Беше наивно да очаквам, че болестта, приела такова развитие, може да премине благополучно. Смъртта безусловно ще бъде предшествана от период на буйно умопомрачение, което исках на всяка цена да избегна. Мислейки за това, прехвърлях в ума си възможните начини да си разчистя сметките с живота, но никак не можех да се спра на най-простия и безболезнен. Претеглях всички възможности, започвайки понякога да бълнувам и непрекъснато мятайки се от една страна на друга, без да съм в състояние да се измъкна от обятията на безсъницата. Минаха няколко часа, а моят изтерзан мозък така и не успя да вземе окончателно решение. Не зная как се случи това, но на разсъмване за пръв път от дълго време заспах и се видях седящ на масата срещу чиния със сварен ориз и месо – типично кашмирско блюдо, което винаги много ми е харесвало.
Събудих се веднага. Сиянието, присъстващо в съня, остана за известно време и наяве пред погледа ми. Неочаквана мисъл прониза моя почти помрачен ум. Повиках жена си и я помолих да ми носи храна на всеки два часа, добавяйки към обичайната порция и няколко малки парченца добре сварено месо. Следвайки инструкциите ми, тя веднага пристъпи към приготвяне на храната и ми я донесе в определеното време с точност до минута. Ядях механично, ръцете ми трепереха, поднасяйки храната към устата си – явно свидетелство за това, че все още съм в треска. В този ден ми беше особено трудно да дъвча и преглъщам, но все пак се изхитрих да го правя като отпивах големи глътки мляко между залците.
Завършвайки с последната порция в девет часа вечерта, почувствах известно облекчение.
Напрежението спадна и аз продължих да усещам само крайна умора, сменяща се с дълбока сънливост. С радостно чувство, от което очите ми се насълзиха, изведнъж усетих, че ме залива вълна от благословен сън. Обвит с покрова на светлината, както обикновено, спах непробудно до сутринта.

Изтегляне 2.1 Mb.

Сподели с приятели: