Лучиян милков конфликтология

През ХХІ век проблемите за методологията и методите на научно изследване в областта на конфликтологията стоят много по-остро, отколкото в предходните десетилетия. Според K. Boulding, „общият диапазон на изследванията на учените, относно ролята и мястото на конфликта в динамиката на живота на обществото, е своеобразен континиум от подходи: на единия полюс са онези, които разглеждат развитието на обществото в цялост, почти винаги чрез борбата и конфликта (в частност чрез класовия конфликт); на противоположния полюс са подходите на социалните учени-еволюционисти, считащи конфликта за значителен, но, все пак, второстепенен аспект на общата динамика на развитието на обществото; междинно положение заемат специалистите в областта на политическата и икономическа история” [247, с. 98].
Причините за този интерес към конфликтите се крият в следното:
-
Динамична и бързо протичаща диференциация и, редом с това, сериозна интеграция на социалните, стопанските и хуманитарни науки
(психологически, педагогически, социологически, икономически, управленски, юридически и др.), което довежда до появата на конфликтологията като ново научно направление.
-
Взаимно проникване на науките от тези направления и развитие на множество дъщерни клонове в областта на това научно познание.
-
Натрупване на огромно количество изследователски факти и данни от различни по вид и характер изследвания в областта на конфликтите
(военни, икономически, социални, стопански, политически, юридически, религиозни, етнически и др.), за които е необходим качествен научен анализ. Често пъти, те не са по възможностите на отделна национална изследователска система.
-
Бързо навлизане в областта на социалните, стопански и хуманитарни науки на информационните и комуникационни технологии (ИКТ),

глобалната световна мрежа Интернет, реализация на електронната, дистанционна и кореспондентска форми на обмен на информация, относно съдържанието и вида на конфликтите в различни части на света.
-
Бурен научен, технически, социален и културен прогрес в развитите държави, утвърждаване на Европейския съюз като социално- икономически и политически модел от нов тип, при който се реализират нови ценности, с възможности за свободно движение на идеи, хора и капитали в новото европейско пространство. Това, от своя страна, изисква нови подходи към разрешаване на всички проблеми, които предизвикват конфликти, противопоставяне между хората, групите, обществата в обединена Европа, с етносите, народите, обществата от други страни и континенти.
1. Същност на методологията
„Научното изследване е вечният път към търсене на истината, с цел нейното използване в управление процесите на функциониране на природата, обществото и живота като цяло. В условията на формираната житейска парадигма за активизиране на изследователския елемент и неговото активно използване (икономика на знанията) въпросите за методологията на творческия процес са все по-неизбежно актуални” [140, с. 13].
Всичко това прави особено актуални изследванията в областта на методологията на конфликтологическата дейност, от чието решение зависи ефективността на поставените пред конфликтологията задачи.
“Методологията е призвана да способства повишаване ефективността на изследователския процес, да разширява арсенала на изследователската проблематика, да се включва в решаване на актуални проблеми, отразяващи насъщните потребности на теорията и практиката” [151, с. 4].
Отправна точка, естествено, е човешката практика, т. е., положението в съвременното българско общество и неговите градивни елементи.

Ситуацията в тази сложна област, както и в социалната сфера, е специфична и нееднозначна. Не може да се игнорират трудностите на преходния за България период, от 1989 година до сега: идейно- политически, нравствено-етически, финансово-икономически. Закриват се редица водещи научно-изследователски институти; изследователската дейност в университети, институти и академии е силно занижена; липсват национални представителни изследвания в областта на конфликтологията; психологическата, социологическа и педагогическа диагностика и прогностика в областта на конфликтите са в застой. В тези условия, необходимостта от методологически анализ на протичащите в обществената система процеси и тяхната научна обоснованост се проявяват с особена острота, и, редом с това, стават сериозна потребност за новото осмисляне и развитие на самата методология на конфликтологията като наука.
Във философския речник е дадено следното определение за методологията: „1. Съвкупност от прийомите на изследване, прилагани в някаква наука; 2. Учение за метода на научното познание и преобразуване на света” [215, с. 355].
В „The International Encyclopaedia of Education” [280] е отбелязано, че методологията като дисциплина стои между два полюса. От една страна, това са техниката, методите на провеждане на научното изследване, а от друга страна, това е философията на науката, логическият анализ на концепциите, които са основополагащи предпоставки в научната дейност като цяло.
При разработването на общонаучните философски проблеми, под методология се разбира учение за структурата, логическата организация, методиката и средствата за познавателна дейност, която е организиран и управляем процес.

А. Поликаров обобщава многобройните постановки, определения и теоретични разработки в областта на методологията и извежда следните й особености :
“Методологията е учение за методите (традиционното схващане в научните изследвания).
Методологията се отнася към научната система (теория), нейната структура и обосноваване, в това число и научния език, и логика (понятия и дефиниции), и измерване. Съществен аспект тук е тълкуването на теорията, изясняване смисъла на теорията и значението на основните научни понятия.
Методологията е научно обяснение, а в областта на обществените науки се отнася до разбирането.
Методологията е критическо обсъждане на науката (нещо като аналог на литературната критика).
Методологията обхваща разглеждането на динамиката на науката, която включва по-специално евристичните методи и въпросите на нейната история.
Методологията включва въпросите за целите на науката, за отношението на науката към другите дейности, научната картина на света и стила на мислене.
Методологията изпълнява няколко функции- нормативна, моделираща, проективна и социокултурна.
Методологията, накрая, може да се схваща и като всичко това, изброено до тук” [178, с. 10-11].
Философията е най-общата методология на всички науки, защото установява универсалните закономерности, проявяващи се в процесите, явленията, фактите и събитията, изучавани от частните науки. Тя изследва най-общите закони на изменение и развитие на природата, обществото и човешкото мислене. “Всяка частна наука, отбелязва Л. Попов, използва

специфични изследователски методи, но нито една от тях не може да даде отговор на въпроса, що е изследователски метод, изобщо. Това не е и тяхна задача. Отговорът е по силите единствено на философското мислене, доколкото философията е наука за всеобщото. Ето защо науката за методите (въобще) е философията” [180, с. 98].
На философско ниво методологията се приема като система от принципи и способи на организация и построяване на теоретическа и практическа дейност, а също така, като учение за тази система.
“Методологията, според Г. Бижков, е учение, наука за най-общите принципи за подход при изучаване и обясняване на явленията и процесите от обективната действителност. Нейна неразделна част е учението, теорията за методите на научното познание” [35, с. 30].
Анализът на методологията води до обособяване на два смисъла в нейното разбиране.
В първия смисъл, методологията се разбира като наука за организация на всяко научно изследване, съответстващите му методи за научно познание и принципи.
Във втория смисъл, под методология се разбира науката за съвкупността от методите на научни изследвания и измервания за получаване на емпирични данни и тяхната теоретическа и статистическа обработка. „Когато методологията се интерпретира по този начин, основните въпроси, на които се търси отговор, са: що е това метод и коя е науката за методите” [179, с. 147].
Според Д. Й. Димитров, „методологическите основи на изследването на конфликтното взаимодействие, както и цялостното изучаване на конфликта като феномен- това по същество са системата от принципи и начини на организация и построяване на теоретичната и практическа изследователска дейност” [82, c. 18].
2. Нива на методологията

В резултат на хилядолетните теоретически и практически опити на класиците на науката, на практикуващите в областта на епистемиологията, философията, психологията и педагогиката, методологията има няколко обособени самостоятелни нива. Те не са константна величина, а непрекъснато се развиват и обогатяват, както по обем, така и по съдържание.
2. 1. Философска методология
Тя е учение за методите на научното познание, за неговото търсене, откриване и анализиране. В цивилизационно-историческото развитие на човечеството има множество философски методологии, които се изграждат върху основата на основните философски категории- съзнание, материя, битие, време, пространство, движение, истина, развитие, причина и следствие, същност и явление, съдържание и форма, самодвижение и др., отношението и интерпретацията им от страна на учените. Обособени са редица водещи школи и направления, които имат подчертано философско- гносеологически характер- емпиризъм, рационализъм, феноменология и др. „Необходимо е да се отчита обстоятелството, пише К. Х. Делокаров, че всеки голям философ не просто линейно продължава предшестващата традиция, уточнява моментите, които, според него, изискват преосмисляне, той разкрива нов свят, нов поглед върху миналото, настоящето и бъдещето. Философия, която вписва нови резултати на познанието и практиката в „тялото на културата”, взема участие в зараждането на новите образци на култура, във формирането на новия
Човек” [70, c. 91].
Две са водещите функции на философията като методология- конструктивна и критическа. Чрез първата, философията се стреми да обобщи отговорите на въпросите, свързани с живота и света като цяло и да представи единен възглед за заобикалящата ни действителност- жива и нежива природа, човешкото общество, човека и неговото мислене. Тази

функция интегрира синоптиката (събирането на данни за съпоставяне), спекулацията (аналитико-синтетичното интерпретиране на логически предпоставки, нямащи за основа човешкия опит) и метафизиката, като теория за действителността и пределните въпроси на битието.
Чрез втората си функция философията изследва произхода и значението на различните вярвания, идеи, ценности и нормативно- оценъчни системи. На това ниво методологията присъства в епистемиологията (теорията на познанието). Епистемиологията, наричана от някои учени панепистемиология, е дял от философията и изучава произхода, природата и характера, източниците, методите, валидността и границите на човешкото познание.
2. 2. Общо-научна методология
Тя е път и способ за формулиране на систематични и логически последователни изследователски методи за откриване и получаване на знания в науката, въобще. Структурата и принципите й са еднакво валидни за науките от всички области. За Л. Попов, „ дефиницията за методологията, разбирана като методологически основи, съдържа няколко акцента:
- роля на методологическа основа могат да изпълняват различни духовни конструкти (изброени в дефиницията);
- методологическата основа пречупва теоретичното отражение на обекта;
- еднотипната, вътрешно-хомогенна методологическа основа води до създаването на също така еднотипна, вътрешно-логична теория (или учение, научно течение);
- като понятие, „методологическата основа” има смисъл само в контекста на триадата обект на изследване-интерпретация-наука” [181, c. 158].
2. 3. Частно-научна методология
Присъща е на всяка самостоятелна, със свой предмет, обект и задачи, частна наука. Като такава, конфликтологията има своя методология, която

се подчинява, както на основите на философската методология, така и на спецификата на конфликта като феномен. Съотношението философия- конфликтология е диалектическо- на общото и частното. Няма общо, в което да не прозират елементите на частното, и обратно, във всяко частно съществуват елементи на общото.
Методологията на конфликтологическата наука в процесите на търсене и разрешаване на най-важните съвременни проблеми, свързани с конфликтите, трябва да отчита съществуващите реалности в света- състоянието на социалната система, глобализацията, разпадането на двуполюсния модел на съществуване на политическите системи, навлизането във всички сфери на живот на информационните и комуникационни технологии- компютъризация, глобална мрежа Интернет, нанотехнологиите, синергетиката. „Краят на т. н. „студена война” доведе до невиждан ръст на международни и регионални конфликти, войни, терористически акции в целия свят. Това се обяснява с факта, че престана да съществува ясното разделение между водещите държави и техните съюзници на два антагонистични полюса, фактически, те се оказаха повече, а очакваното позитивно-синергетично състояние в международните отношения така и не настъпи. Съществуват само два вида безконфликтно състояния на системата- синергизъм (в две форми- като взаимно усилване и взаимно намаляване) и антагонизмът. Никакви други видове безконфликтно състояние на системите не съществуват” [201, с.
92].
Всяко безконфликтно състояние на системата или на нейните отделни елементи насочва към определени способи за разрешаване на конфликтите.
Именно това свойство на системата (безконфликтност) трябва да се използва от частно-научната методология на конфликтологията за създаване на резултативна система от методи, прийоми и похвати за изучаване, туширане и разрешаване на конфликтите.

2. 4. Методология на научното изследване
Проявява се в рамките на една или група близки науки. Включва цялата гама от методи на научно изследване, чрез които се решават фундаментални или частни научни проблеми в различни области на човешката дейност. Най-важен методологически принцип, който трябва да се следва, конкретно, при конфликтологичните изследвания, е този, за съблюдаване на обективността.
Създаването на разнообразни диагностични и прогностични модели на изследване на конфликтологичната действителност изисква от научните работници прилагане на система от надеждни методики и методи, позволяващи цялостен обхват на изучаваните явления, процеси и събития и изключване на субективистични прояви в оценъчните анализи и изводи.
В своите научни изследвания, от самото си създаване досега, конфликтологията постоянно се обръща към психологията, в търсенето на възможности за разбиране природата на конфликта и способите за работа с него. За една от първите работи в областта на конфликтологията може да се приеме трудът на знаменития немски психолог К. Левин (създател на теорията за психологичното поле- жизненото пространство, непосредствено възприемано от индивида и разглеждащ факторите, които влияят върху мотивацията и поведението, на теорията за груповата динамика- теорията за групата и нейното равновесие) „Решение на социалните конфликти”, издаден през 1948 година в САЩ.
Н. Гришина отбелязва, че „в дейността си класиците на конфликтологията постоянно апелират за психологическата феноменология, например, към такива явления като враждебни чувства, мисли или установки. Съвременната западна конфликтология изпитва върху себе си все по-голямо влияние на психологията, от една страна, в признаване ролята на психичните фактори за възникване и развитие на социалните конфликти, а от друга, поради значителните възможности за

използване на психологическите методи за разрешаване и отслабване на конфликтите” [64, c. 42].
Според Е. Бережнова [30, c. 73], научните изследвания, както фундаменталните, така и приложните, имат за цел разработване на норми, които биха подпомогнали преобразуването на практиката, с оглед нейното подобряване. Съществуват различни начини за аргументация за обосноваването на нормите в тези изследвания, конкретно, в психолого- педагогическите :
- Емпирична аргументация
При нея е задължително позоваването на опита, на емпиричните данни, получени в изследванията на практиката. Те могат да служат като пример или илюстрации. Емпиричната аргументация е приложима само при описателните съждения, тъй като оценъчните твърдения не могат да се подкрепят с позоваване на това, което е дадено в непосредствения опит.
- Теоретична аргументация
Може да бъде универсална или контекстуална, като първата е приложима при всяка аудитория, а втората- само пред специалисти, вникнали в същността на изследваните норми.
Предлагат се четири начина за преход от теоретични към нормативни модели на изследванията [30, с. 75-78].
Първият- осъществява се чрез оценка на формулирания теоретичен модел, с помощта на конкретно емпирично изследване. Така се търси доказателствен материал в практиката, целящ да оправдае формулирането на теоретичния модел и той да намери приложение в дейността на съответната област.
Вторият- свързан е с оценка на теоретичния модел, с цел съгласуване на отделните елементи и корекция на основата на фактите от действителността. Включването на един нов елемент в известна концепция и съгласуването на нейните елементи с него изисква и нови начини за

дейност. Всичко това влиза в основното съдържание на нормативния модел и начините на неговата аргументация (опитна работа, работа по образци, позоваване на авторитет, резултати от дейността на обучаемите или обучаващите).
Третият- свързан е с оценка на теоретичния модел чрез традициите.
Анализът на миналото позволява да се прогнозира отчасти и бъдещето. По този начин се обогатяват концепциите и така се предоставя възможност за обозначаване основите на нормативния модел в съвременните условия.
Четвъртият- търси се оценка на теоретичния модел, чрез използване на аналогии при формирането на чуждестранни системи.
Изключително тясната връзка между основните философски, психологически и педагогически понятия създава опасност от загубване на спецификата на анализа на философските проблеми на частните науки
(например, конфликтологията). Постановките за методологията на науките и, в частност, на конфликтологията, които разработват обстойно въпросите, свързани с дейностите по проучване и разрешаване на възникналите конфликти, са свързани с въпроса за характера на взаимоотношенията между философията, от една страна, и конфликтологията, от друга. Съвременното динамично развитие засилва необходимостта от философски анализ и обобщения на основните положения на конфликтологията.
Методологията на изследванията в областта на конфликтологическата дейност се занимава с познанието в областта на конфликтите като цяло.
Обосновава се като самостоятелно научно направление през втората половина на ХХ век, като резултат от теоретическата и практическа дейност на К. Маркс, Г. Зимел, З. Фройд, Е. Дюркем, Л. Козер, Р.
Дарендорф, К. Боулдинг.
Значим е приносът за развитието на конфликтологическата методология и свързването й с реалните потребности на личността,

групата, колектива, социума и реализацията на задачите, поставени пред нея от обществото, на: М. Фолет (Великобритания); Й. Галтунг
(Норвегия); А. Адлер (Германия); Й. Киршнер (Австрия); А. Фили, Е.
Фром, У. Юри, Х. Смит, Дж. Уейкли (САЩ); Н. В. Гришина, В. А.
Светлов, А. М. Сергеев, Б. И. Хасан, А. Сергоманов (Русия).
Фундаменталните теоретични въпроси на конфликтологията стават, независимо от частно-научния си произход, част от съдържанието на философското познание, тъй като, нито една частна наука не е в състояние да даде достатъчно ясни и точни тълкувания и решения на тези въпроси.
Л. С. Виготски пише: „Природата на психологическия материал не позволява да се отделят психологическите положения от философските теории дотолкова, доколкото това се удало на други емпирични науки.
Психологът изпада в принципна самоизмама, въобразявайки си, че лабораторната работа може да го доведе до решаването на основните въпроси на своята наука: те принадлежат на философията. Който не желае да встъпи във философско обсъждане на принципните въпроси, чисто и просто, е длъжен мълчаливо да постави в основата на специалните изследвания една или друга гносеологическа теория” [55, с. 391].
Научните изследвания в дейността, свързана с изучаването на конфликтите, включват в себе си следните компоненти:
- учението за структурата и функциите на конфликта като психичен феномен, в това число и за проблематиката, свързана с изграждане на стратегии на поведение при наличието на конфликти;
- ключовите изходни, фундаментални, общо-научни, психологически, педагогически, икономически положения, разглеждащи конфликтите
(теории, концепции, хипотези), имащи методологически смисъл;
- учението за методите на научното познание в областта на конфликтологията (методологията в тесен смисъл на думата).

Методологията е наука за изходните, ключови положения, структури, функции и методи на научното изследване в областта на конфликтологията. Тя се проявява в два аспекта: като система от знания и като система за научно-изследователска дейност. Изследователската дейност се реализира в две форми: методологически изследвания и методологическа осигуреност. Задачите на изследванията са свързани с проявлението на закономерностите и тенденциите в развитието на съвременната конфликтологическа наука при връзката й с практическата дейност. Психологическите изследвания изискват приложението на научно обосновани програми, с високо качество, даващи позитивни и обективни резултати от изследвания в областта на конфликтологическата дейност.
В. В. Краевски [125] извежда две функции на методологията: дескриптивна, т. е., описателна, предполагаща теоретическо описание на обектите на изследване и прескриптивна, т. е., нормативна, създаваща ориентири за работа на изследователите. Конфликтологията, като частна наука, получава своето съдържание не от методологията, а от предмета на научното изследване, което тя издига и разработва. Изведените функции определят и основанията на методологията в две групи: теоретически и нормативни.
Към теоретическите се отнасят следните: определение на методологията; обща характеристика на методологията на науката, нейното ниво (общо-философско, общо-научно, конкретно-научно, ниво на методите и техниките на изследване); методологията като система от знания и система от дейности; източниците на методологическата осигуреност на изследователската дейност в областта на конфликтологията; обектът и предметът на методологическия анализ в областта на конфликтологичната наука.

Нормативните основания обхващат следния кръг от въпроси: научното познание в областта на конфликтологическата дейност и мястото му сред другите форми на духовно усвояване на света, към който се отнася стихийно-емпирическото познание и художествено-образното изобразяване на действителността; типологията на изследванията в областта на конфликтологията; логиката на тези изследвания; системата на научните дисциплини и връзката между тях. Чрез тези основания е очертана обективната област на методологическите изследвания.
Предмет е самият процес на научно изследване- от момента на формулиране на постановките до тяхното практическо внедряване и реализация в конфликтологическата дейност. Доброто, научно обосновано изследване позволява да се постигнат отлични резултати при опитите за разкриване същността на всяко явление или процес.
Обект е цялостното конфликтологическо познание, като обективно и реално съществуващо социално явление и неговите съставни елементи.
Анализира се процесът на разкриване на вътрешните условия за изграждане на психичната дейност на личността по време на конфликтна ситуация и нейните взаимоотношения с обективно съществуващите външни условия.
ІІ. Понятиен апарат
За обективното и резултатно провеждане на изследванията е необходимо познаването на основния понятиен апарат в тази област. От степента на определеност на основните понятия се съди за степента на развитие на методологията. Изработването на точни научни понятия, със строго фиксиран смисъл и значение, на понятиен ред, е от особено значение за педагогическата методология. Каква е същността на понятийния ред? “Преди всичко се имат предвид понятия, отразяващи структурата на науката и дейността (теория, методическа система,

техника, инструментация, обща методика, предметна методика, частна методика и т. н.)” [151, с. 43-44].
За съжаление, все още, съществуват редица проблеми относно разнообразието, пълнотата и богатството на понятийния апарат.
За Г. Бижков, основните понятия са следните: “научно изследване”,
“методи на изследване”, “методика”, „методика на изследване”, “техника”,
“организация”, “процедура на педагогическо изследване” [35, с. 35]. Към тях следва да прибавим и понятието “методологическа култура на конфликтолога”.
1. Научно изследване
Това е целенасочен и организиран процес на получаване на обективна информация за реално съществуващи процеси и явления в конфликтологичното познание. Чрез нея те се описват, обясняват, проектират и прогнозират с помощта на определени принципи, методи, закономерности и закони. ”Понятието “научно изследване” има силно изразен интегративен характер, тъй като в процеса на самата изследователска дейност се обединяват съществуващите и традиционно разделени научни области и направления” [35, с. 36].
2. Методи на изследване
В своята дълбока същност методите са универсален способ за постижения, познание, описание на явления от действителността, в чиято основа лежи определен принцип. Историята на научното познание формулира много методи, всеки от които има свои разрешаващи възможности, достойнства и недостатъци, в сравнение с другите методи.
„Затова не може да се говори за добри или лоши методи, както и за търсене на универсален инструмент. Методът може да бъде ефективен, само при условие, че се владее съвършено от изследователя” [136, c. 8].
Методите са основни пътища, средства, способи за достигане и реализиране на определени цели и резултати. За изследване на своя обект,

конфликтологията използва разнообразни методи. “Въпросът кои са те е основният, когато методологията се разбира в този смисъл (като система от методи на дадена частна наука)” [180, с. 100].
По същество, методите носят дълбоко евристичен и творчески характер, тъй като са насочени към получаване на нови знания, сведения, информация за събитията и процесите от конфликтологичната реалност.
“Методите на изследване трябва да се реализират в такава изследователска технология, която осигурява получаването на необходим и достатъчен фактически материал за построяване на обективно действащи закономерности с различни средства: описателни, формално-логически или математически” [151, с. 70].
3. Методика и методика на изследване
В различни източници методиката е наречена приложна методология и е тясно свързана с практическата човешка дейност. За Н. И. Леонов [136, c.
8], е система от методи, технологии, техники, процедури и организационни моменти. За разлика от методите, които носят по- универсален характер, тя винаги е привързана към изучаване на определен конкретен предмет (например, методиката за диагностика на междуличностните отношения).
“Докато методологията на дадено изследване разработва стратегическите подходи и дава отговор на въпроса какво, защо, с каква цел ще се изследва, методиката на изследване е материализирана и практически реализирана методология, защото дава отговор на въпросите как, по какъв начин, в каква последователност ще се проведе изследването, как ще се анализират и интерпретират резултатите” [36, с. 30], т.е., разбира се като ред, последователност на изследването, разпределение на изследователските задачи, начините за обобщаване и обработка на експерименталните данни.
4. Техника

Това е съвкупност от прийоми и похвати за действие, чрез които е възможно ефективното приложение на един или друг метод на изследване.
Богатството на техническите прийоми позволява по-пълното и резултатно използване на конкретни методи и натрупване на значима по обем и качество информация, както за всеки конфликт, така и за неговите съставни елементи, или стратегии за разрешаването му.
5. Организация
Включва в себе си всички елементи на изследването и тяхното подреждане по време, място и ред на реализация. Научната организация на труда (НОТ) е задължително условие за нормалното протичане на всяко изследване в областта на конфликтологията. Тя осигурява необходимата дисциплина, етапност и приемственост на процесите и процедурите в изследователската дейност.
6. Процедура на изследването
Това е последователността в реализацията на всички съставни елементи на дадено изследване. Тя е и концепцията, възприета от изследователския екип, като модел на поведение и действие при организирането на изследването в областта на конфликтологията, конфликтите, конфликтната ситуация и конфликтогените.
ІІІ. Методологическа култура на конфликтолога
Културата като надстроечно явление се ражда в процеса на историческото развитие на човека. Тя е резултат и следствие на формирането, развитието и утвърждаването в живота на човечеството на езика, речта, манипулативната дейност, появата на естетическите чувства, новите вербални форми на общуване, в продуктивната творческа дейност и създаването на материални и духовни блага. Практически, културата като феномен, най-напред е плод на определена материално-вещева дейност и е без значение дали тази човешка дейност се изразява в направата на

предмети с религиозно, магическо или практическо, производствено значение.
Днес понятието “култура “ е едно от спорните в съвременната философия, културология, етика, естетика. Определенията се колебаят между полюсите: природа и общество; цивилизация и съзнание; свободна личност и моделирано поведение.
Едно от проявленията на културата е в областта на методологията на научното познание.
В съдържанието на понятието „методологическа култура”, според В. В.
Краевски, се включват: “методологическата рефлексия (умението да се анализира собствената научна дейност), способността за научно обосноваване, критическо осмисляне и творческо приложение на определени концепции, форми, методи на познанието, управлението и конструирането”
[124, с.
10].
Съществуващите различия в методологическата култура на изследователите, преподавателите и практиците са продиктувани от спецификата на конкретната им дейност.
Първият- анализира, създава и апробира нови конфликтологични теории, хипотези, изказва научни предположения, надниква в бъдещето на света и човечеството, а вторият и третият ги прилагат и използват в непосредствената си практическа дейност във всички области от живота на личността, групата, етноса, обществото.
Методологическата култура е особено важна част от общата култура на личността. Тя е постижима само при условие, че изследователят- конфликтолог (теоретик или практик) има богато въображение, солидни знания в областта на философията и психологията, умее да интерпретира получените резултати от различни видове конфликтологически изследвания и да открива най-точните и реално приложими методологически и методически инструментариуми във всяко конкретно изследване.

Методологическата култура на конфликтолога му позволява да конструира модели на бъдещото поведение на участниците в току-що завършили конфликти- военни, политически, икономически, социални, трудови, тъй като той е вникнал в поведението на участниците, разбрал е техните нагласи, настроения и очаквания от бъдещето.

Изтегляне 1.69 Mb.

Сподели с приятели: