ЧАСТ ТРЕТА 37. Каша 267 37. Каша

37. Каша
267
37. Каша
1957 година
Отидох да взема Халина от занималнята след късната си сестринска смяна.
Занималнята беше под контрола на една от многобройните държавни служби за отглеждане на деца. По това време в Люблин всяко дете с двама работещи родители беше записано в някое такова държавно учреждение, където учениците прекарваха времето си след училище в учене на математика, четене и идеология на комунистическата партия. Вървях към нашата занималия, която се помещаваше в невзрачна бивша жилищна кооперация, национализирана от партията: бежово, безрадостно здание, вмирисано на варени картофи и зеле – миризма, която, вече дванайсет години след „Равенсбрюк“, все още не можех да понасям. Но това поне се плащаше от държавата.
Докато чаках да освободят класа, се облегнах на стената, за да преместя тежестта от болния си крак, и се замислих за новата си гривна, резултат от плана, който отец Скала и аз бяхме съставили. Отецът – добър приятел на татко – беше бившият ни енорийски свещеник, вече пенсиониран. Зузана настояваше да потърся от него съвет за напрежението, което изпитвах от майчинството. Тъй като се налагаше да се разкъсвам между професията, грижите за малката ми дъщеря и задълженията ми като съпруга, се чувствах съсипана от умора и все по-често си изпусках нервите. Отец Скала предложи, освен молитвите, да нося на китката си гумен ластик и всеки път когато усетя, че не мога да се контролирам, да го опъвам и да го оставям да шляпне. Носех грозния червен ластик и многократно всеки ден го опъвах и пусках. След седмица кожата на китката ми се разрани.
– По-кротко! Никакво тичане! – извика другарката Янда, класната на Халина, когато децата се отправиха към родителите си.
Не беше трудно да забележа дъщеря си в тълпата. Косите ѝ бяха златни като на майка, а и беше десетина сантиметра по-висока от повечето деца. Беше десетгодишна, но наборът ѝ беше минал в горния клас, а нея оставиха да повтаря, защото не знаеше таблицата за умножение. Почувствах се прекрасно, като я видях: тя беше моята награда,
Господ ми я беше дал за всичко, през което бях преминала. Децата пристъпиха към родителите си и си размениха с тях позволения поздрав. Халина се здрависа с мен и ме целуна машинално по бузата. Тя излъчваше свой собствен аромат – на сапун и свеж въздух, – въпреки че излизаше от това ужасно място.
– Добра вечер, майко – каза Халина.
Другарката Янда отчете с усмивка, че всички деца са отведени, и се обърна да извика следващата група.
– Няма ли истинска целувка за майка ти, Халина? – попитах аз.
Тя протегна малката си ръчичка и хвана моята.
– Знаеш, че не е разрешено.
Тръгнахме към портата. Ама че сериозно хлапе беше станала!
– Е, как е най-прекрасната дъщеря на света?
– Не по-прекрасна от всяка друга – отвърна Халина.
– Днес по-добре ли беше положението през времето за почивка?
В занималнята учеха децата на строг режим – да се хранят, да си почиват, та дори и до тоалетната да ходят в точно определени часове.

268

Mарта Хол Кели • Люляковите момичета
– Само се преструвах, че си почивам – каза Халина.
През петдесетте години Полската обединена работническа партия, ПОРП – зле прикрит полски сателит на Москва – вече напълно беше завзела властта. Дори и след смъртта на Сталин политическата му линия все още действаше. Беше обещал на
Съюзниците в Ялта, че ще осигури възможността за свободни избори в източноевропейските страни и ще ги остави да съществуват като демократични държави, но всъщност навсякъде постави на власт комунистически партии, включително и в Полша. В крайна сметка изборите бяха манипулирани, изчезнаха независимите политически формации и се забраняваше всякаква критика към партията.
Всички решения се вземаха въз основа на колективните нужди на народа. Мен ме разпределиха като сестра в Спешното отделение на новата болница в Люблин, а
Петрик – във фабрика извън града и всеки ден го караха с автобус до там.
– Ще говоря с учителката ти – казах аз. – Тя е длъжна да направи така, че да спиш колкото трябва.
Сутрин ги приемаха в пет часа и ги прибирахме чак в седем вечерта, така че децата имаха нужда да поспят през деня.
– Не, майко. Не съм бебе. Освен това, ако пак се оплачеш, другарката Янда просто ще ме премести на края на опашката за обяд. Пък и никак не е лошо. Тъкмо ми остана време да измисля какво да нарисувам тази събота и неделя.
Поведох я с бързи крачки покрай една опашка за хляб и оперираният ми крак пламна.
– Халина, нямаме бои.
– Но имаме четките на твоята майка.
– Как мина часът по математика?
– Другарката Янда ни раздаде едни картончета. Сигурно ще уча математика за бебета, докато стана голяма колкото теб. Мразя таблицата за умножение.
– Математиката ми помага всеки ден в работата като сестра.
– Марта каза, че ще ми купи бои за имения ден.
– Кога е изпитът за преминаване в горния клас?
– Не зная – отвърна Халина.
Взе една пръчка от земята и се зае да рисува черти по калта край пътя.
– Другарката Янда позволи ли ти да минеш в отбора на сините.
– Да – отвърна Халина.
– Разправии имаше ли?
– Не. След като ѝ казах, че няма доказателства Исус да е възкръснал от мъртвите, вече ми позволяваше да правя каквото си искам.
Заковах се на място и вълна от болка се разнесе по болния ми крак.
– Кой ти каза това?
– Не зная – сви рамене Халина.
Реших да не си затварям очите за това и да го обсъдя по-късно с другарката Янда.
Нади в училище не трябваше да се обсъждат религиозни въпроси. Сякаш не стигаше това, че за да отидем на служба, трябваше да се прокрадваме по страничните улички.
Всяко посещение на църква беше черна точка в досието, а партията плащаше на определени хора да следят за тези неща.
Занималнята беше на двайсет минути пеш от дома ни. Болките ме измъчваха ужасно, защото цял ден трябваше да се грижа за пациентите и почти не подвивах крак, но все пак беше истински късмет, че от занималнята до жилището ни можеше да се стигне

37. Каша
269 пеша. Децата на много от сестрите бяха настанени извън града и те можеха да ги вземат само в събота и неделя.
Хубаво беше и че татко, тъй като още работеше в Пощенската станция, успя да запази жилището ни и там живеехме всички. Петрик, Халина и аз обитавахме стаята, в която аз винаги съм спяла. Зузана спеше в предишната си стаичка, по-скоро килер, в която имаше място само за леглото ѝ. Татко и Марта – колкото и да се опитвах да не мисля за това – бяха в онази стая, която навремето беше спалнята на майка и татко.
От вратата ни лъхна ароматът на маслено тесто. Марта пак е пекла любимите на
Халина kolaczki

Изтегляне 2.11 Mb.

Сподели с приятели: