Люляковите момичета

270

Mарта Хол Кели • Люляковите момичета
– Халина трябва да учи за изпита по математика. Можеш ли да помогнеш?
Без да вдига поглед от книгата, Петрик каза:
– Какво значение има колко ще изкара? Така или иначе, ще се озове на поточната линия до мен.
– Ако може да тръгне по пътя на медицината...
– Остави я на мира. – Петрик подгъна ъгълчето на страницата. – И престани да тормозиш учителката ѝ.
Стените на стаята сякаш изведнъж ме затиснаха. Опънах ластика, той изплющя на китката ми и разранената кожа засмъдя, но това не спря кипежа на кръвта ми.
– Никого не тормозя – отвърнах аз.
– Преди да се усетиш, ще те сложат в някой списък. И баща ти ще е безсилен да направи каквото и да е, независимо колко е на „ти“ с Кремъл.
Посегнах към ръката на Петрик.
– Би трябвало да разбираш, че искам аз да решавам за живота на детето ми. Да намерим време да поговорим за това, и то насаме...
– Говори по-тихо, Каша – тросна се Петрик, хвърли книгата си на леглото и отиде до вратата. – Марта и бездруго знае предостатъчно за живота ни.
Излезе и затръшна вратата след себе си. Явно намираше удовлетворение в тези свои малки бунтове. Гуменият ластик изобщо не ми помагаше, затова, за да преодолея гнева, поех дълбоко въздух.
Като чух, че Зузана се връща от работа, побързах да се преоблека. Излязох от спалнята си и я видях как целуна Халина по главичката и си открадна няколко kolaczki от чинията ѝ.
– Яла ли си днес? – попитах Зузана.
– Някои хора посрещат сестрите си със „Здравей“ – отвърна Зузана с крива усмивка.
Имаше тъмни кръгове под очите.
– Как беше днес в болницата? – попита Марта.
– Добре. Може да ни добавят още десет легла.
– И това хубаво ли е? – попитах аз.
– Повече работа за същите пари – обади се Петрик.
Забелязах металната кутия с бои до чинията на Халина. Английски бяха, скъпа марка.
– Откъде се взеха тези бои? – попитах с доколкото можех по-равен тон.
Със сигурност не бяха от магазина. По това време вече нямаше магазини на частни собственици, а държавните не продаваха стоки чуждо производство. Тези бои бяха от черния пазар.
– Една приятелка ми ги набави – отвърна Марта. – Предварителен подарък за имения ден...
– Бях ѝ казала никакви бои – възпротивих се аз.
– Недей – прошепна едва чуто Петрик.
Затворих очи и пак си поех много дълбоко дъх.
– Дай ми боите, Халина.
– Каша – додаде Зузана и сложи ръка на рамото ми.
Сниших рязко рамото си, за да се освободя, и тогава забелязах четката – връхчето от косми на самур се подаваше изпод ръба на чинията. Та това беше четката за акварел
„Колински“ на майка, а сянката на чинията скриваше лъскавата метална втулка.
– Откъде взе това? – попитах задавено.
– Марта ми я даде – отвърна Халина.

37. Каша
271
Марта пристъпи към мен.
– Тя е толкова талантлива...
– Дай ми четката, Халина – казах и протегнах ръка с дланта нагоре.
Халина обви с ръка боите и четката и ги сложи в скута си.
– Дай ми ги – настоях аз и пристъпих към нея.
– Недей – каза пак Петрик.
Кръвта нахлу в ушите ми, сърцето ми блъскаше неудържимо. Халина стана и изтича при Марта, стиснала четката и боите.
– Дай ми ги – настоях аз и тръгнах след нея.
– Аз съм виновна – намеси се Марта и прегърна дъщеря ми с едната си ръка.
Пресегнах се и сграбчих четката.
– Не! – извика Халина и я задърпа с все сила.
– Аз съм ти майка. Длъжна си да слушаш мен. Не другарката Янда. И Марта не. Мен.
Халина не отстъпваше, притискаше здраво четката и боите към гърдите си.
– Няма – каза тя.
– Тя е... – започна Марта.
– Не се бъркай. Ще ме оставиш ли поне веднъж да говоря с детето си ? – Протегнах ръка. – Дай ми боите, Халина.
– Никога – отвърна Халина съвсем сериозно и делово, вперила поглед право в очите ми.
Няма как да е било от моята ръка, но бузата ѝ пламна от шумна плесница. Стана много бързо, още преди да го осмисля, но истината е една: бях я зашлевила силно, и то по лицето. В мига, в който отдръпнах ръката си, вече копнеех да мога да върна времето назад, но това беше непоправимо.
– Каша – каза Петрик с особен тон, не толкова обвиняващ, колкото... и това беше още по-лошо... разочарован.
Халина дори не заплака, просто пусна четката и боите на пода пред себе си. Взех черната лакирана четка, хванах краищата и я счупих на две в облегалката на стола. Чу се удовлетворяващо хрущене и от краищата на двете парчета щръкнаха трески, тънки и остри като котешки мустаци.
Оттеглих се в спалнята си, разтреперана от срам, и дълго стоях и гледах легълцето, на което спяхме всяка вечер с Халина. Плюшеното ѝ мече седеше облегнато на възглав- ницата. Легнах на леглото и притиснах мечето към гърдите си. От него се носеше мирисът на Халина – непокварен и сладък. В каква майка се бях превърнала?
Не мина много време, вратата на стаята се отвори и Марта се вмъкна вътре.
Надигнах се със стон и останах седнала на леглото.
Марта затвори вратата.
– Сигурно най-малко мен искаш да видиш сега, но другите не пожелаха да дойдат.
– Моля те, Марта, това не е...
– Вече дванайсет години си ми пред очите, Каша. Разбирам много повече, отколкото си мислиш.
– Не се чувствам добре, кракът ми...
– Разбирам, че си била любимката на майка си, че си я загубила, и това е ужасно, но е време да продължиш напред. Време е да си отвориш очите, честно казано.
– Честно казано, твърде много ми се бъркаш. Единствено аз се грижа за дисциплината на дъщеря ми. Ти само готвиш и ѝ даваш разни неща.
– Дъщеря ти има нужда от любов.

272

Mарта Хол Кели • Люляковите момичета
– Не ме поучавай. Разбира се, че я обичам.
– Трябва да превъзмогнеш всичко това и да ѝ покажеш обичта си. – Марта седна до мен на леглото. – Освен това не можеш да принудиш Халина да бъде такава, каквато не е.
– С рисуването не я очаква нищо добро.
– Това, което се е случило с майка ти, е трагедия, но нека продължим напред.
– Сега искам да си почина.
– А съпругът ти? Той се нуждае от помощ, Каша. Животът си е твой, но майка ти би искала Халина да е обградена с много любов. Тази вечер баща ти и аз ще отидем на гости у приятели и ще нощуваме там. Петрик и Халина ще спят в нашата стая, за да имаш време да помислиш. Имаш избор. Можеш да се гърчиш в ада на тази несправедливост, но можеш и да се издигнеш над нея. Поправи нещата. Допусни другите до себе си.
– Лесно ти е да го кажеш, ти не усещаш тежестта на този товар. Ти дори не си майка.
Марта отиде до вратата.
– Точно в този момент, мило момиче, и ти не си.
Тя излезе и за пръв път от толкова много време насам останах сама в стаята си. Имах поне малко тишина и спокойствие, за да мога да обмисля нещата и да намеря решение.
Загледах се в увисналия ластик на китката си. От сега нататък щях да се доверявам на себе си и интуицията си. Още преди да заспя, бях готова с плана. Щях да оправя нещата.
Щях да потърся помощ, да допусна другите до себе си. Непременно щях да прекарвам повече време с Халина. С Петрик щяхме да намираме време да оставаме сами, заедно.
Бях преживяла „Равенсбрюк“. Как може ежедневието да е по-трудно?

38. Керълайн
273

Изтегляне 2.11 Mb.

Сподели с приятели: