Люляковите момичета

38. Керълайн
275
– Всичко е наред – казах аз, докато стомахът ми правеше поредица от салта. –
Всъщност видях картичките с имената им на една от масите. Нямам какво да му кажа.
– Е, ако все пак се заприказвате, стой далече от ножовете.
– Не ставай смешна – казах и пресуших остатъка от шампанското си.
Бяха минали години, откакто за последно видях този мъж, а и старата любов вече едва тлееше.
Бети тръгна да търси съпруга си, беше го забелязала как криволичи сред гостите с две чаши шампанско в ръце, а аз тръгнах да търся Уолис Симпсън. Независимо че за нея се чуваха противоречиви мнения, изглеждаше състрадателна жена. Надявах се тежкото положение на полякините да предизвика у нея съчувствие и тя да подкрепи каузата.
Промъкнах се през шпалира от гости и вече не една и две лачени обувки бяха стъпкали шлейфа на роклята ми. Уолис Симпсън се беше оттеглила в един от ъглите на балната зала заедно с Розмари Уорбъртън Гейнър, съпругата на видния пластичен хирург доктор Уилям Гейнър, главната организаторка на бала. Отблизо ясно личеше защо вече петнайсет пъти бяха включвали Уолис в списъка „Най-добре облечените знаменитости в света“. Стоеше гордо изправена в излята права бяла дантелена рокля на
„Менбоше“, а тъмната ѝ коса беше изпъната в стегнат кок. Съпругът ѝ я чакаше наблизо, с половин ухо слушаше британския посланик, но не сваляше очи от Уолис, като застаряла хрътка, която чака в готовност да чуе свирката на господаря си.
Уолис и Розмари стояха една до друга, като газели на поточе, на един хвърлей от мястото, където седяха Мерилин Монро и съпругът ѝ Артър Милър. Поразходих се малко край тях, за да може Розмари да ме забележи, и междувременно не отказах още една чаша шампанско за кураж. Не се случва всеки ден да поискаш дарение от херцогинята на Уиндзор.
Не след дълго прекрасната Розмари ме забеляза и протегна ръка към мен, сякаш се радваше, че ще може да се разнообрази.
– О, Керълайн, елате да се запознаете с херцогинята.
Розмари носеше дълга до пода бяла рокля с волан и паднали рамене. Придърпа ме към себе си.
– Ваша милост, позволете да ви представя моята приятелка . Керълайн Феридей.
Керълайн Феридей, нека ви представя Нейна милост, херцогинята на Уиндзор.
Уолис се Поколеба за миг и след това протегна ръка в сатенена ръкавица. Аз стиснах ръката ѝ и се зачудих кое е подходящото обръщение към разведена жена, омъжена за абдикирал монарх. Реших да последвам примера на Розмари и да използвам „Ваша милост“. Вече толкова много беше изписано за Уолис Симпсън, че имах усещането, че я познавам. Пресата следеше отблизо всеки детайл от живота ѝ, дрехите от Франция, големите ръце, бенката на брадичката, пренебрежителното отношение, но най-вече бижутата ѝ.
Розмари махна към залата.
– Керълайн беше много сериозно ангажирана с организацията на всичко това.
– За мен е удоволствие да се запозная с вас – каза Уолис.
Сърцето ми заби лудо. Как да повдигна въпроса за „зайците“?
Защо бях толкова нервна? Веднъж, в Бостън, играх на сцена пред светилищници
102
с фесове, които си подаваха бутилка джин на партера в театъра. Та онова беше много по- страшно от това тук.
102
Членове на Античния арабски орден на благородниците на мистичния храм.

276

Mарта Хол Кели • Люляковите момичета
– Невероятна е тази Мерилин Монро... – каза Уолис, без да се обръща към когото и да е. Погледна към многобройната орда, обградила Мерлин и съпруга ѝ. Новинарски екип на Френската телевизия вземаше интервю и от двамата на тяхната маса, в светлината на прожектори. – Всички фотографи са запленени от нея.
– Заради роклята е – констатира Розмари.
– Нито един не поглежда към мен – каза Уолис.
Госпожа Гейнър се обърна към мен.
– Керълайн работи неуморно в полза на онеправданите, Ваша милост. Репутацията ѝ заслужава внимание.
– О, така ли? – попита Уолис и видимо се оживи, когато пое чаша шампанско от келнера в смокинг, вероятно се надяваше да научи за някакъв скандал.
Сигурно е много приятно да слушаш злословия за другите, когато собствената ти репутация е опетнена.
– Добра репутация, разбира се – поправи се Розмари. – Оглавява американския филиал на една организация във Франция, която помага на жени в нужда. Наградена е както с Кръста на освобождението, така и с Почетния орден на Френския легион.
– Дори не се доближавай до тези хапки, скъпи... много са солени – подвикна Уолис към съпруга си, който стоеше наблизо, видимо запленен от подноса с хапки с мус от черен дроб в ръцете на един от келнерите.
– Да, Ваша милост, оглавявам „Приятелите на НАДИС в Америка“ – потвърдих аз. –
Работим в подкрепа на жени, завърнали се от концентрационните лагери. Помагаме им да се върнат към нормалния си живот.
– Все още ли? – учуди се Уолис и вниманието ѝ отново се насочи към нашия разговор. – Колко години вече минаха от войната? Техните правителства не осигуряват ли подкрепа?
– В някои държави, да, но все пак имат нужда от помощ. Опитваме се да издействаме репарации за група жени от „Равенсбрюк“, концентрационен лагер в Германия, близо до Фюрстенберг.
– Херцогът и аз всячески избягваме градове с „берг“ в названието.
Откакто преди войната двойката кралски особи беше посетила Берлин и домакин им беше Хитлер, пресата често припомняше този гаф, макар да бяха минали двайсет години.
– Тези жени са известни като „зайците от „Равенсбрюк“, Ваша милост – обясних аз. –
Жени от Полша, всъщност по онова време са били момичета, и лекарите там са ги използвали за медицински експерименти.
– Това е просто ужасно – намеси се Розмари.
– Полякини ли? – попита изненадана Уолис и сбърчи вежди невярващо. – Мислех, че работите с французойки. Всичко това е така объркващо.
Изведнъж до нас се намести манекенка на модни тоалети и застана, опряла една ръка на хълбока си, а другата, с многоредна диамантена гривна на китката, вдигна високо и отвлече вниманието на Уолис. Херцогът погледна към Уолис, вдигнал вежди, като че питаше за мнението ѝ за гривната. Уолис му отвърна с незаинтересовано свиване на рамене.
– Помагаме на жени с всякакъв произход, които са оцелели в концентрационните лагери, но условията в Полша са особено тежки. Повечето са тежко болни, някои дори умират, но въпреки това не получават никакви помощи, тъй като Западна Германия не признава комунистическа Полша за държава.

38. Керълайн
277
Уолис заоглежда залата, вероятно търсеше изхода.
– Напоследък не съм в състояние да правя дарения за каквото и да е. Всичко, което получаваме, е с цената на много молби и притворство. Вече дори не сме в „Гражданския регистър“
103
, ако ме разбирате. Освен това светът вече се умори от толкова много смърт и разрушения. Такива истории вече са досадни, дори и за хората, преживели този кошмар. Кажете ми, има ли все още някой, който не е написал мемоари?
Уолис се извърна към херцога, приглади непослушния кралски бретон и се засуети с ордените и лентите по гърдите му. Взе сандвича от ръката му, постави го на сребърния поднос, от който го беше взел, и го прихвана под ръка.
– Нека да се отбием да видим как са кучетата. – И кимна на келнера със сребърния поднос да ги последва. – Мопсовете трябва да се хранят поне веднъж на всеки два часа – каза тя усмихната и се понесе към изхода.
– Извинете ме, Розмари – казах аз.
Явно Уолис Симпсън в края на краищата не проявяваше съчувствие към моята кауза.
– Успех с набирането на средства, скъпа – каза Розмари, когато се обърнах и понечих да се отдалеча. – Аз със сигурност ще направя дарение. И може би е добре да се отбиете при Норман Казънс от „Сатърди Ривю“. Все пак той и прекрасната му съпруга помогнаха на „Девиците от Хирошима“
104
– Непременно, Розмари. Благодаря ви.
Тръгнах по периферията на залата, за да намеря някой келнер с поднос с шампанско, защото още ми горчеше безцеремонният отказ на Уолис. Много съсредоточено играех играта „Ако бях Пол . Родиер, къде щях да отида?“, за да успея да го избегна. Сигурно щеше да се закотви на място, възможно най-отдалечено от целия този панаир на модата.
И такова, което е близо до храната.
Но без съмнение, край бара.
Заобиколих отдалече бара и минах край моделите на Dior, които закачливо се увъртаха и полюшваха бедра сред гостите. Един келнер си проправи път през тълпата, понесъл в ръка поднос с миниатюрни картофчета, топнати в заквасена сметана и гарнирани с хайвер. Всъщност защо всичко, което сервираха за храна, трябваше да се гледа с лупа? Запътих се към подноса, но се заковах на място. Някой беше настъпил шлейфа на роклята ми.
– Ако не възразявате... – смотолевих, докато се обръщах.
Пол.
А до него стоеше пленително същество. Без съмнение, Лина.
– Според Ницше хранителен режим, в който преобладават картофите, води до прием на алкохол – каза Пол и явно нямаше никакво намерение да отмести крака си от шлейфа ми.
Гласът му ме лиши напълно от дар слово. Не помогна и това, че любимата му беше прекалено красива, за да задържа по-дълго поглед върху нея, с тези нейни очи, обрамчени в гъсти мигли, и лице с така нежни и изящни черти, че да е нужна цигара, за да му придаде поне нотка жестокост. Беше висока, непостижимо млада и дългокрака.
– Явно ме преследваш – продължи Пол.
103
Списък на поданиците на Великобритания, които получават издръжка от монархията.
104
Широко отразена в медиите благотворителна кампания, благодарение на която двайсет и пет жени, поразени от ядрената експлозия в Хирошима, са получили лечение в Съединените щати през 1955 г.

278

Изтегляне 2.11 Mb.

Сподели с приятели: