Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета – На цялото Световно изложение. Онзи двуметров робот е негов. – Скука – каза, докато пляскаше по дланта си със сребърния нож за писма. Прехвърлих на „Л“. – А капитан Леюд? – На Normandie ли? Ти сериозно ли питаш? Та на него му плащат да е безинтересен. – Не можеш с лека ръка да отхвърляш всяко предложение, Роже. Пол Родиер как ти звучи? Според Бети всички говорят за него. Роже сви устни, което винаги беше добър знак. – Актьорът ли? Гледах представлението му. Добър е. Висок, привлекателен, ако харесваш такива. Това, разбира се, е от бързия метаболизъм. – Поне можем да сме сигурни, че умее да заучава сценарии. – Малко е непредвидим. А и е женен, така че да не ти минават през ума разни неща. – Приключих с мъжете, Роже – отвърнах. Вече бях на трийсет и седем и се бях примирила с мисълта, че ще остана сама. – Не съм сигурен, че Родиер ще се съгласи. Виж кого можеш да намериш, но се погрижи да се придържа към сценария. И нито дума за Рузвелт... – Нито за семейство Рокфелер – довърших. Докато разрешавах проблемите на хората, се обадих на няколко знаменитости, които биха се съгласили да поемат такъв ангажимент в последния момент, и в крайна сметка ми остана само една възможност: Пол Родиер. Той беше в Ню Йорк, участваше в мюзикъл в „Броудхърст“ 3 , „Улиците на Париж“ – вихрения дебют на Кармен Миранда на Бродуей. Позвъних на агенция „Уилям Морис“, оттам ми казаха, че ще проверят и ще ми се обадят. Десет минути по-късно агентът на господин Родиер ми съобщи, че тази вечер в театъра нямало да има представление и макар клиентът му да нямал вечерно облекло, бил поласкан от поканата да изнесе реч на предстоящата галавечеря. Щял да ме очаква в „Уолдорф“ да обсъдим подробностите. Нашето жилище в източния край на Петдесета улица, беше на две крачки от „Уолдорф“, та забързах първо да мина оттам и да си облека черната рокля „Шанел“ на майка. Когато двутонният бронзов часовник отбеляза половината час с прелестния звън на уестминстърските камбани, заварих господин Родиер на една маса в бара „Пийкок Али“, който беше точно до фоайето на хотела. Гостите на галавечерята вече се стичаха към голямата бална зала на горния етаж в най-изящните си тоалети. – Monsieur Родиер, нали? – попитах аз. Роже се оказа прав поне за това, че е привлекателен. Първото нещо, което грабва вниманието при среща с Пол Родиер, щом отмине първоначалната тръпка от физическата му красота, е неустоимата му усмивка. – Нямам думи да изразя колко съм ви благодарна, че приехте този ангажимент в последния момент, Monsieur? Той се разгъна от стола си и демонстрира телосложение, което би било по-полезно в отбор по гребане на регатата „Чарлс“ 4 , отколкото на бродуейска сцена. Понечи да ме целуне по бузата, но аз протегнах ръка и се здрависахме. Приятно ми беше да срещна мъж с моята височина. 3 Театър на Бродуей, основан през 1917 г. 4 Регата „Head of the Charles“, която се провежда ежегодно в предпоследната неделя на октомври на река Чарлс, на границата между Бостън и Кеймбридж (Масачузетс). 1. Керълайн 11 – Удоволствието е изцяло мое – отвърна той. Единственият проблем беше облеклото му: зелен панталон и кадифено спортно сако с цвят на патладжан, кафяви велурени обувки и – най-лошото – черна риза. Само свещениците и фашистите носеха черни ризи. Е, и гангстерите, разбира се. – Може би искате да се преоблечете? – Едва се сдържах да не пригладя косата му, толкова дълга, че можеше да я хване на опашка, – Или да се избръснете? Според агента му мосю Родиер беше гост на хотела, така че Самобръсначката му беше само няколко етажа по-горе. – Така ще съм облечен – каза и сви рамене. Типичен актьор. Трябваше да го предвидя. Потокът от гости на път за балната зала растеше, жените бяха зашеметяващи във фините си рокли, а мъжете – до един – с фракове и обувки от лак или телешка кожа. – Това е първата ми галавечеря, единственият шанс на Консулството да набере средства. Облеклото е строго официално. Дали старият смокинг на татко ще му стане? По дължина ще е добре, но в раменете може да му е доста тесен. – Винаги ли сте толкова... как да кажа... изпълнена с енергия, Miss Феридей? – Ами тук, в Ню Йорк, индивидуалността невинаги се цени. – Подадох му свитъка с листове. – Не се съмнявам, че нямате търпение да видите сценария. Той ми го върна. – Не, merci. Пъхнах го обратно в ръцете му: – Но как? Генералният консул лично го написа. – Кажете ми пак за какво правя всичко това? – За целогодишна помощ на френски граждани, принудени да напуснат родината, а също и за набиране на средства за Фрейския фамилен фонд, който ръководя. Помагаме на сираци във Франция, чиито родители са загубени по различни причини. При тази нестабилност в Европа ние сме доста надежден източник на дрехи и храна. Освен това членове на семейство Рокфелер също са гости на събитието. Той прелисти речта. – Биха могли просто да напишат чек и да си спестят всичко това. – Те са сред най-отзивчивите ни дарители, но моля ви, не ги споменавайте. Нито президента Рузвелт. Нито самолетите, които Съединените щати са продали на Франция. Някои от гостите ни тази вечер обожават Франция, разбира се, но предпочитат да не се забъркват във война за момента. Роже иска да се избегнат всякакви конфликти. – Пируетите около наболели въпроси винаги изглеждат изкуствено. И публиката го усеща. – Може ли просто да се придържате към сценария, Monsieur? – Тревогите могат да причинят проблеми със сърцето, Miss Феридей. Извадих иглата от букетчето момини сълзи. – Заповядайте, това е букетче за почетния гост. – Muguet! – възкликна господин Родиер. – Къде намерихте момини сълзи по това време на годината? – В Ню Йорк всичко може да се намери. Нашият цветар ги отглежда от семенца. Опрях ръка на ревера му и забих иглата по-надълбоко във френското кадифе. Откъде идваше този прекрасен аромат, от него или от цветята? Защо американците не миришат така – на тубероза или на дървесен мускус и... |