Люляковите момичета

16

Mарта Хол Кели • Люляковите момичета
– Дали бихме могли да оставим настрана това Monsieur ? Кара ме да се чувствам древен.
– Да си говорим на „ти“ ли предпочитате? Та ние едва се запознахме.
– Хиляда деветстотин трийсет и девета е.
– Манхатън е като слънчева система, която се подчинява на свои собствени закони.
Дори това, че сама жена вечеря с женен мъж, би могло да изкара планетите от орбитите им.
– Тук никой няма да ни види – каза Пол и посочи на господин Бернар шампанското, което беше избрал от менюто.
– Кажете го на госпожица Ивлин Шимърхорн в сепарето в дъното.
– Това, предполагам, вече е сринало репутацията ви – каза той с особена нежност, която много рядко се среща у болезнено красивите мъже.
Черната риза като че ли не му стоеше чак толкова зле.
– Ивлин няма да се разприказва. Чака дете, а моментът никак не е подходящ, милата.
– Деца. Объркват всичко, не мислите ли? В живота на един актьор няма място за подобни усложнения.
Поредният себичен актьор.
– И как тогава баща ви осигурява мястото ви в тази слънчева система?
Едва се бяхме запознали, а Пол вече започна да прекалява с въпросите.
– „Осигуряваше“ е по-точно. Занимаваше се с търговия на галантерийни стоки.
– Къде?
Господин Бернар постави на масата сребриста кофичка с дръжки като обеци на циганка, изумруденото гърло на бутилка шампанско, килната на една страна, се подаваше над ръба.
– Беше партньор на Джеймс Харпър Пуър
9
– От братята Пуър ли? Бил съм в дома му в Ист Хамптън. Не е точно беден. Често ли посещавате Франция.
– В Париж ходим всяка година. Майка ми наследи жилище... на булевард „Шаву
Лагард“.
Господин Бернар отвори шампанското, чу се приятен звук, не изгърмявани, по-скоро глух пукот. Той наля малко от златистата течност в чашата ми и балончетата се надигнаха чак до ръба, замалко да прелеят, но се укротиха и застинаха точно където трябва. Професионално наливане.
– Съпругата ми, Рина, държи малко магазинче наблизо, Les Jolies Choses
10
. Виждали ли сте го?
Отпих малка глътка от шампанското и мехурчетата погъделичкаха устните ми.
Пол измъкна нейна снимка от портфейла си. Рина беше доста по-млада, отколкото си представях, черната ѝ коса беше подстригана на черта. Усмихваше се, очите ѝ бяха широко отворени, като че току-що беше споделила някоя малка, закачлива тайна. Рина беше истинско съкровище и вероятно моята пълна противоположност. Представях си магазина на Рина като едно от онези кътчета, изпълнени с шик и уют, в които всяка жена може да се съвземе, и то по типичния за французойките маниер: без излишна прецизност, с точно толкова неточности, колкото е необходимо.
– Не, не го знам – казах аз. Подадох му снимката. – Но тя е прелестна.
9
На английски фамилното име Пуър (Poor) означава „беден“.
10
Хубавите неща (фр.).

1. Керълайн
17
Допих шампанското си. Пол сви рамене.
– Е, твърде млада е за мен, разбира се, но... – Погледна снимката и задържа погледа си върху нея, като че я виждаше за пръв път, леко наклонил глава, и чак след това я пъхна обратно в портфейла си. – Не се виждаме много често.
При тези думи леко трепнах, но бързо се усмирих, защото разумът ми прошепна нещо, което ме върна на земята: да, той беше свободен тук, но властният ми характер вероятно щеше да задуши всяко романтично пламъче.
От радиото в кухнята кънтеше дрезгавият глас на Едит Пиаф.
Пол извади бутилката от кофичката и наля още шампанско в чашата ми. То се разпени и немирните мехурчета изскочиха над ръба на чашата. Погледнах го. Разбира се, и двамата знаехме какво значи това. Обичаят. Всеки, който е прекарал поне малко време във Франция, го научава. Дали нарочно беше прелял чашата?
Без да му мисли много, Пол натопи пръст в излятото около чашата ми шампанско, протегна се към мен и мацна хладната течност зад лявото ми ухо. Едва не отскочих от допира на пръстите му, а той зачака да отметна косата си на една страна и мацна малко и зад дясното ми ухо, този път не бързаше толкова да отдръпне ръката си, после мацна и на себе си – зад двете уши, доволно усмихнат.
Защо така изведнъж ме заля топлина?
– Рина идва ли понякога? – попитах аз.
На ръката ми имаше някакво петънце, сигурно от чай, потърках мястото, за да го изтрия, но се оказа петно от състаряване на кожата. Прекрасно.
– Не е идвала още. Изобщо не се интересува от театър. Дори „Улиците на Париж“ не е гледала още, но не се знае дали аз ще мога да остана тук. Хитлер държи на тръни всички в родината ми.
Някъде из кухнята двама мъже се караха. Къде се бавеше нашето ескарго. Да не би да са изпратили готвача в Перпинян да избира охлювите?
– Франция поне си има линията „Мажино“ – казах аз.
– Линията „Мажино“ ли? Моля ви. Бетонна стена с няколко наблюдателници. Тя е просто хвърлена ръкавица към Хитлер.
– Но нали е почти четиристотин километра??
– Нищо не може да спре Хитлер, ако иска нещо.
В кухнята се беше разпалила вече истинска свада. Нищо чудно, че поръчката ни се бавеше. Готвачът, без съмнение, капризен гений, се беше развилнял за нещо.
Господин Бернар изскочи от кухнята. Вратата с кръгъл прозорец зад гърба му се разлюля и след няколко маха напред и назад се затвори. Той стигна до средата на салона.
Плакал ли беше?
– Excuzes-moi, дами и господа.
Някой почука по чашата си с лъжица и всички в салона притихнаха.
– Току-що чух от достоверен източник... – Господин Бернар си пое дълбоко въздух, гръдният му кош се наду като мех за камина. – От институция с несъмнена репутация знаем, че...
Сломен от това, което трябваше да оповести, той замълча за момент, после продължи:
– Адолф Хитлер е окупирал Полша.
– Господи! – промълви Пол.
Впихме погледи един в друг, докато целият салон закипя от превъзбудени разговори, които се преплетоха в обща глъчка от ужасяващи предположения. Репортерът от

18

Mарта Хол Кели • Люляковите момичета галавечерята се изправи, хвърли няколко смачкани банкноти на масата, грабна бомбето си и изхвърча навън.
Сред глъчката, предизвикана от новината, която беше съобщил, едва-едва се чуха последните думи на господин Бернар:
– Бог да ни е на помощ.

2. Каша
19

Изтегляне 2.11 Mb.

Сподели с приятели: