Мама и смисълът на живота

* * *
При следващата ни среща Ирен влезе в кабинета и както обикновено, седна, без да ме поглежда. Настани се удобно, остави чантата си на земята и след това – вместо да зарее поглед през прозореца, без да обели дума, какъвто ѝ беше навикът – се обърна към мен и попита:
– Прочете ли есето?
– Да, прочетох го. Страхотно е. Благодаря ти, че ми го даде.
– И?
– Въздействащо е. Ти ми разказа за живота на родителите си след смъртта на Алън, но поемата предава усещането невероятно силно. Сега разбирам много по-добре защо не си искала да се върнеш при тях; виждам, че се идентифицираш с майка си и съзираш себе си в нейния сблъсък с баща ти…
Замълчах. Смаяното изражение на Ирен ме спря. Тя ме гледаше изумено като учителка,
застанала пред някой пълен идиот, чудейки се как той се е озовал в класа ѝ.
През стиснати зъби Ирен процеди:
– Мъжът и жената от поемата не са майка ми и баща ми, а сме ти и аз. – Покашля се, овладя се и след миг добави с по-мек глас: – Да, може и да притежават някои черти на родителите ми, но в същността си те изобразяват теб и мен.
Зави ми се свят. Разбира се! За миг всяка дума от „Домашно погребение“ придоби нов смисъл. Мислите ми запрепускаха. Не знам друг път мозъкът ми да е работил толкова бързо.
– Значи аз внасям калната лопата в къщата?
Ирен кимна строго.
– И пак аз влизам в кухнята с мръсни ботуши „с петна от рохкавата пръст“?
Ирен кимна отново, вече не чак толкова безмилостно. Може би бързото ми осъзнаване щеше да изкупи вината ми.
– Аз ти се карам, че не загърбваш скръбта? Аз ти обяснявам, че преиграваш, че сълзите няма да го възкресят? Аз подхвърлям във въздуха пръстта? Аз все те оскърбявам? Аз се опитвам да се вклиня между теб и мъката ти? И пак аз те спирам на вратата и насила наливам в гърлото ти лекарството против скръбта?
Ирен кимна просълзена. За първи път в трите години на отчаяние плачеше открито пред мен. Подадох ѝ кърпичка. Извадих една и за мен. Тя ме хвана за ръката. Отново бяхме заедно.

* * *
Как се бяхме отчуждили толкова един от друг? Като погледна назад, виждам, че става дума за фундаментален сблъсък на различни нагласи: аз съм екзистенциалист и рационалист,
Ирен е съкрушена от скръб романтичка. Навярно разривът е бил неизбежен, стратегиите ни за справяне с трагедията са същностно противоположни. Кой може да каже кой е най- добрият начин да се изправиш пред жестоките екзистенциални истини на живота? Смятам,
че Ирен е съзирала пред себе си две еднакво неприемливи стратегии: да отхвърли действителността под някаква форма или да живее в непоносимо тревожно осъзнаване на истината. Сервантес изразява точно тази дилема във въпроса на безсмъртния Дон Кихот:
„Кое избираш: да си умно луд или глупаво здравомислещ?“.
Аз съм предубеден и това оказва силно влияние на терапевтичния ми подход: не вярвам, че осъзнаването на истината води до лудост, а отхвърлянето на действителността – до уравновесеност. Смятам отричането на действителността за враг и му се противопоставям при всяка възможност както в работата си, така и в личния живот. Старая се да отхвърлям всички самозаблуди, които стесняват кръгозора и пораждат ограниченост и зависимост, и подтиквам пациентите си да следват примера ми. Твърдо съм убеден, че макар откритият сблъсък с екзистенциалната човешка ситуация да поражда страх и трепет, в крайна сметка е лековит и плодоносен. Психотерапевтичният ми подход може да се обобщи с думите на
Томас Харди: „Ако съществува път към По-доброто, той минава през Най-лошото“.
Затова от самото начало на терапията се обръщах към Ирен с гласа на разума. Окуражавах я да репетира с мен събитията около смъртта на съпруга ѝ:
– Какво ще научиш от смъртта му?
– Ще бъдеш ли до него, когато умира?
– Как ще се чувстваш?
– На кого ще се обадиш?
По същия начин двамата отрепетирахме и погребението. Уверих я, че ще присъствам и ако приятелите ѝ си тръгнат бързо, аз ще остана до нея. Ако другите ги е страх да слушат мрачните ѝ мисли, аз ще чакам да ги изрече. Стараех се да отнема ужаса от кошмарите ѝ.
Изгубеше ли се в дълбините на безразсъдството, аз се мъчех да я върна към реалността.
Например чувството ѝ за вина, което я връхлиташе, когато излезеше с друг мъж. Ирен смяташе всяка житейска радост за предателство към Джак. Ако отидеше с някой мъж на плажа или на ресторант, в който са ходили с Джак, смяташе, че по този начин посяга на изключителността на тяхната любов и го предава. От друга страна, ако избереше ново място,
това предизвикваше угризения, че е останала жива: „Защо аз съм жива и се наслаждавам на нови неща, а Джак е мъртъв?“. Чувстваше се виновна и че не е била добра съпруга. В
резултат от психотерапията тя много се промени: стана по-мека, по-внимателна, по- любвеобилна. „Не е честно спрямо Джак – рече веднъж Ирен, – че ще мога да дам на друг повече, отколкото дадох на него.“
Неуморно атакувах подобни изявления. „Къде е Джак сега?“, питах и тя винаги отговаряше:
„Няма го, останал е само в спомените ни“. Ирен не беше религиозна и не приемаше вечността на съзнанието или някаква друга форма на задгробен живот. Притисках я с

рационални доводи: „След като него го няма и не може да види какво правиш, как ще се засегне, че излизаш с друг мъж?“. Освен това, напомнях ѝ, преди смъртта си Джак изрично беше настоял тя да се омъжи отново и да е щастлива. „Нима той би искал ти и дъщеря ти да потънете в скръб? Дори и съзнанието му да съществува, няма да се почувства предаден,
напротив, ще се радва, ако се оправиш и се чувстваш по-добре. Така или иначе – добавях накрая, – независимо дали съзнанието на Джак още го има, или не, абсолютно нерелевантно е да мислим кое е „честно“ спрямо него и кое е „предателство“.“
От време на време Ирен сънуваше, че Джак е жив – често явление в периода на траур при вдовците – и се събуждаше сепнато, осъзнавайки, че това не е истина. Понякога ридаеше, че той е „някъде там“ и страда. На гробището се разплакваше от „ужасната мисъл“, че е закован в студен ковчег. Сънуваше, че отваря хладилника и намира вътре един миниатюрен Джак,
взрян в нея. Методично и неуморно ѝ напомнях, че той не е „някъде там“, че вече не съществува като човек. Цитирах желанието ѝ „да можеше да ме види“. Опитът ми показва, че всеки вдовец или вдовица страда от усещането, че никой не му обръща внимание.
Ирен пазеше повечето лични вещи на Джак и често преравяше чекмеджетата за някоя дреболия, която да подари за спомен на дъщеря си за рождения ден. Беше заобиколена от предмети, които ѝ напомняха за него, и аз се тревожех, че може да стане като мис Хавишам от „Големите надежди“ на Дикенс: съкрушена от скръбта жена (тъй като е била изоставена от жениха пред олтара), която години наред живее оплетена в паяжините на мъката си, не сваля сватбената си рокля и не разчиства сложената за сватбения пир маса. Затова през цялото времетраене на терапията подтиквах Ирен да загърби миналото, да се върне към живота, да охлаби връзката си с Джак: „Свали някои от снимките му. Пребоядисай къщата.
Купи си ново легло. Разчисти шкафовете, изхвърли част от нещата. Пътувай, иди някъде,
където не си била досега. Направи нещо ново. Престани да говориш толкова много на Джак“.
Но това, което за мен беше здрав разум, за Ирен беше предателство. Моето връщане към живота за нея беше предателство на любовта. Проповядваното от мен откъсване от мъртвия за Ирен беше изоставяне на любимия.
Смятах, че съм рационалистът, от когото тя има нужда; тя смяташе, че омърсявам скръбта
ѝ. Вярвах, че я водя обратно към живота, тя вярваше, че я насилвам да обърне гръб на Джак.
Мислех, че я вдъхновявам да се превърне в екзистенциална героиня, тя мислеше, че съм някакъв надменен страничен наблюдател, следящ трагедията ѝ от безопасността на трона си.
Упорството ѝ ме озадачаваше. Защо не схваща, питах се. Защо не може да разбере, че Джак наистина е мъртъв, че съзнанието му е угаснало? Че не тя е виновна за това. Че не е прокълната, че не тя ще е причината за моята смърт или за смъртта на следващия мъж,
когото обикне. Че не е обречена винаги да изживява трагедия. Че се придържа към измислици, защото я е страх от алтернативата: да осъзнае, че живее във вселена, която е абсолютно безразлична към това, дали тя е щастлива, или не.
А тя се чудеше на моето коравосърдечие. Защо Ърв не може да го схване? Защо не осъзнава,
че петни паметта на Джак, осквернява скръбта ми, като гази в калта край гроба и оставя лопатата в кухнята? Защо не може да разбере, че искам да ме оставят да гледам през прозореца към гроба на Джак? Че се вбесявам, когато се опитва да ме накара да заглуша зова на сърцето си? Че на моменти, колкото и да се нуждая от него, трябва да се махна, да му се

изплъзна на стълбището и да изляза на чист въздух? Че потъвайки, аз се държа за отломките на живота си, а той всъщност се мъчи да откопчи пръстите ми? Защо не може да схване, че
Джак умря заради пагубната ми любов?

* * *
Вечерта, докато разсъждавах над случилото се, в ума ми изплува една пациентка, която беше идвала при мен на терапия преди много години. През цялото си детство и юношество тя беше водила безкрайна, ожесточена битка със строгия си баща. Когато заминала да учи,
той я закарал до колежа и както винаги, вгорчил пътуването с непрестанното си мърморене за грозната, пълна с боклуци рекичка край пътя. Тя обаче виждала само красив, живописен,
непокътнат от човешка ръка поток. Години по-късно, след като той починал, пациентката ми пак минала по същия път и забелязала, че има два потока, по един от двете му страни.
„Тогава аз шофирах – рече тя тъжно – и потокът, който виждах през прозореца от моята страна, беше грозен и мръсен точно както баща ми го описваше.“
Всички елементи на този урок – безизходицата с Ирен, настояването ѝ да прочета поемата на Фрост, спомена ми за историята на пациентката с двата потока – са изключително поучителни. С изненадваща яснота сега разбирах, че е дошло време да слушам, да загърбя личните си възгледи, да престана да налагам моя стил и принципи. Време беше да погледна през прозореца на Ирен.

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: