Мама и смисълът на живота
Изтегляне 1.19 Mb. Pdf просмотр
|
| Стоя в остъклено преддверие на стара лятна вила, навън, на няколко метра от мен, е застанал голям, заплашителен див звяр с огромна паст. Уплашена съм. Страх ме е да не се случи нещо с дъщеря ми. Решавам да се опитам да подкупя звяра с жертвоприношение, подхвърлям му плюшена играчка в червен кариран плат. Звярът я взема, но не се маха. Очите му пламтят. Взират се в мен. Аз съм целта му. Ирен веднага разпозна плюшената играчка в червен кариран плат: – Това е Джак. От същия плат беше пижамата му, с която почина. Сънят беше толкова ярък, че остана в ума ѝ в продължение на седмици и постепенно Ирен започна за осъзнава, че макар първоначално да бе свързала страха си от смъртта с дъщеря си, всъщност тя самата е плячката на смъртта. – Звярът дебне именно мен и това налага само едно тълкувание. – Тя замълча за миг нерешително. – Сънят показва, че несъзнателно съм възприемала смъртта на Джак като жертвоприношение, за да запазя живота си. Ирен беше шокирана от тази мисъл и от осъзнаването, че смъртта чака не някой друг, не дъщеря ѝ, а нея самата. Върнахме се да разгледаме наново през тази призма някои от най-упоритите ѝ терзания. Започнахме с чувството за вина, което я измъчваше (това е характерно за повечето пациенти в нейното положение). Навремето бях провеждал терапия на една вдовица, която в течение на седмици не се беше отделяла от леглото на съпруга си и един ден, само за броени минути, колкото тя да слезе да си купи вестник от будката на входа на болницата, той починал. Месеци наред тя не можеше да се пребори с чувството за вина, че го е изоставила. Ирен също се беше грижила неуморно за Джак, гледаше го с невъобразима преданост и отхвърляше моите настоявания да си почине, да го настани в болница или да наеме частна сестра. Дори в последните му дни в болницата си плащаше като придружител и спеше до него до смъртта му. Въпреки това не можеше да се отърси от мисълта, че не е положила достатъчно усилия. – Не биваше да го оставям и за миг. Трябваше да съм по-нежна, по-ласкава, по-внимателна с него. – Вероятно чувството за вина е своего рода отхвърляне на смъртта – настоях аз. – Може би подтекстът на твоето „трябваше да направя повече“ е, че ако си била постъпила по друг начин, си щяла да предотвратиш смъртта му. Навярно на отхвърлянето на смъртта се дължаха и много от другите ѝ налудничави убеждения: че заради нея са умрели всички, които са я обичали; че е прокълната; че излъчва мрачна, отровна, смъртоносна аура; че е проводник на злото; че обичта ѝ е пагубна; че е наказана заради някакво непростимо прегрешение. Целта на всички тези заблуди беше да замъглят жестоките истини на живота. Ако Ирен наистина беше прокълната или отговорна за смъртта на любимите си, то следователно смъртта не е неизбежна, а има човешка, преодолима причина; съществуването не е хаотично, а се подчинява на определени закономерности; отделният човек не се озовава захвърлен сам в живота; съществува висш, макар и неразбираем за нас, космически ред; вселената ни наблюдава и ни съди. След време Ирен се научи да разговаря по-открито за екзистенциалните си страхове и преразгледа причините за отказа си да поддържа връзки с други хора, най-вече с мъжете. Ако в началото твърдеше, че избягва обвързаности, включително и с мен, за да избегне болката от нова загуба, сега вече разбираше, че я е страх не само да не загуби някой близък, а и от свидетелствата за преходността на живота. Запознах я с някои от възгледите на Ото Ранк за хората, които се страхуват от живота. С думите си „някои личности отказват заема на живота, за да избегнат дълга към смъртта“, Ранк, който е ученик на Фройд с екзистенциалистки уклон, описваше съвсем точно дилемата на Ирен. – Виж как отхвърляш живота – мъмрех я аз, – зяпаш по цял ден през прозореца, избягваш страстта, избягваш обвързаности, обграждаш се с вещи на Джак. Няма смисъл да поемеш на презокеанско пътешествие, тъй като тази нагласа ще му отнеме радостта. Защо да влагаш усилия в каквото и да е било, защо да намираш приятели, защо да проявяваш интерес към някого, ако, така или иначе, пътуването накрая ще свърши? Нарасналата ѝ готовност да приеме границите на своето съществуване предвещаваше големи промени. Ако преди Ирен говореше за невидимо тайно общество от хора, изгубили близките си, сега съзираше едно друго общество, съставено от просветени личности, които, както тя се изрази, „съзнават накъде са се запътили“. От всички промени най-много ме радваше желанието за задълбочаване на отношенията с мен. И преди ѝ бях важен, не се съмнявах в това; понякога тя твърдеше, че живее само заради срещите ни. Въпреки това, колкото и да бяхме близки, все ми се струваше, че с нея общуваме повърхностно, че не успяваме да изградим истински Аз – Ти отношения. Ирен се стремеше, както самата казваше, да ме държи извън времето, да не научава нищо за мен, да се преструва, че нямам своя житейска история с начало и край. Сега това се промени. В началото на терапията тя беше открила в дома на родителите си старо илюстровано издание на „Магьосникът от Оз“ на Франк Баум, което била чела като малка, и сподели, че ужасно приличам на магьосника. Сега, на третата година от терапията, беше погледнала отново илюстрациите и установила, че приликата не е толкова голяма. Усетих прелома, когато рече замислено: – Може би не си магьосникът. Може би изобщо няма магьосници. Навярно – продължи тя замислено, сякаш разсъждаваше на глас – просто трябва да приема твоя възглед, че ти и аз сме само спътници, крачим заедно по пътя на живота, заслушани в биенето на камбаната. Напълно се убедих, че навлизаме в нов етап, когато един следобед в четвъртата година от терапията Ирен дойде в кабинета ми, погледна ме, седна, погледна ме отново и рече: – Странна работа, Ърв, виждаш ми се някак по-дребен, все едно си се смалил. |