Маргарита бакрачева бягства от щастието или

Щастливи въпреки средата
Вместо заключение – моята формула за живота
„Лятото е живот. Слънцето и водата се плъзгат по кожата, пълните сетива избутват мислите, потапям се в преживяването, чувствам се в хармония. Не мисля!“. Колко простичка е формулата. Не мисля и не се страхувам. Защото не планирам? Напротив, лятото е оптимизъм. Не е надежда, то сякаш е реализирано желание. Не е обещание, а е всичко в едно, на мига. То е цялостност и завършеност. Как да го пренеса в другите дни? Това са моите три месеца. Зимата ми се иска да съм мечка.
Да заспя зимен сън. Потапям се в работа. Чакам търпеливо. Зимните дни наподобяват годишните сезони.
Магията е в подреждането на невидимите неща вътре в нас.
Мислите и потиснатите емоции се сливат и хармонизират. Защо ми минава времето даже и когато не съм щастлива? Обикновено приятните мигове изтичат неусетно.
Стоп! Ето я формулата, моята формула. През лятото дните се точат, въпреки че са изпълнени с наслада. Ето го отговорът – попивайки с всички сетива, сме максимално потопени в мига. Спираме времето и го вдишваме.
Продължавам да се чувствам на 15 години – същите мисли, но в друга форма. Не препрочитам книги. Не помня имена на автори. Не помня и заглавия. Оставям нещата да се подредят по мой начин.
Извличам само онова, което ми върши работа и подрежда света ми. Това е моят мъничък бунт. Детинско е, но е едно от нещата, които пренесох от тийнейджърския бум. Затварям се в своята вселена. Не защото се пазя или чувствам недосегаема, много по-толерантна съм от преди. Това е моят свят, който трябва да поливам, за да се съхранява. Моят свят, който като се препълни, трябва да се излее. Ужасно ми се
325

Бягства от щастието ... или
рисува. Свири ми се на пиано. Не мога, затова търся други форми, а тези желания оставям за някой следващ живот.
Има ли значение формата? Изливам се в думи. Те имат своя собствена магия. Опиянява ме излизането им, не попиването им. Пиша и прибирам. Ако по-късно видя написаното от мен, ми изглежда чуждо.
Разпознавам стила си, звучи ми притегателно, но вече не е мое. То е свършило работата си – извадила съм това, което няма къде да събера.
Не искам да е структурирано. Хаотичността и спонтанността имат собствена душа.
Избирам бързо, без страх да не сгреша. Решавам, харесвам, бъркам, но съм водена от себе си, от чувствата, които изпитвам. Как някой се осмелява да говори за неправилен избор? Решението е сега.
Утре ще е друго. Утре аз ще съм друга, светът ще е друг.
Стигам до отдавна известната истина „Реката никога не е същата“.
Кое ми помага да не се плаша от промените? Не е ли стимулиращ стресът от това да си преправям плановете? Трябва да се съобразявам с независещи от мен неща. Имам избор – мога да ги отхвърля, мога да им се радвам. Всеки ден е загадка. Какво ще искам аз, какво ще искат от мен? Кое и как ще събера в един пъзел или ще го усетя като лабиринт, в който се губя?
Обожавам да пътувам, най-вече до любими места. Нямам търпение да стигна. Промяната, контролът са у мен – аз решавам и отивам.
Мястото е същото и ме изпълва със сигурност. Моите кътчета, пет или десет, не искам да ги събера на едно място. Те са вълшебните градини, в които намирам покой. Тяхното място е там – далеч от мен, сигурни, недостъпни, чаровни.
326

Щастливи въпреки средата
Познавам се толкова добре, че никога не знам кое от всичките ми
10 лица ще се появи – на защитния цинизъм, на рационалността, на емоционалността, и още, и още. Не се изненадвам което и да се покаже.
Не искам да впечатля другите. Опитвам се да бъда себе си, мълчалива или приказлива. Когато се чувствам зле и чуя „Аууу днес изглеждаш страхотно“, знам, че е искрено. Сякаш тялото ми се опитва да ме замаскира и скрие, да поляризира разминаването между вътре и вън.
Не харесвам помпозните обвивки, наричам ги „Проекциите инверсия-реверсия в интерактивната трансценденталност“. Понякога потъвам в нищонезначещи думи, подредени една след друга. Ако искам, намирам смисъл, ако искам, ги използвам за майтап.
Трудно е да се приеме мисълта, че вселената е безкрайна, а човек е краен. Може ли тогава да се задоволи с една рамка? Наблюдавам как хората се опитват да набутат всичко в рамка, в нейния обяснителен механизъм.
Нещата са едновременно безкрайно прости и безкрайно сложни.
Всичко опира до това дали ги чувстваш или мислиш. Няма формула за живота, той е всеобхватен. А на практика всеки прави ежедневието по свой начин. Ние сме целия кръговрат на самите себе си.
Хей, можеш ли да си пуснеш чалга и след това Моцарт? Защо ти звучи абсурдно? Не е ли същото като да ядеш и след това да отвориш някоя книга?
Минавам през нивата си, нагоре – надолу. Изплувам към повърхността да си поема дъх и да ям шоколад, събирам енергия, за да мога да се гмурна надолу и навътре … без шнорхел и плавници…
327

Бягства от щастието ... или

Изтегляне 2.09 Mb.

Сподели с приятели: