XXV. Дееспособност на физическите лица в българското МЧП

Дееспособността е уредена в нашето право в няколко разновидности: пълна, ограничена и специална. Пълнолетието е абсолютна предпоставка за наличието на пълна дееспособност, но не е единствената. Необходимо е лицето да разбира свойствата и значението на реализираните права и поетите задължения. /Затова българският законодател изравнява поставените под пълно запрещение наравно с малолетните./

Според В.Таджер дееспособност е призната от правото способност на едно лице да придобива права и поема задължения. За Василев водещ е правомерният характер на действията, с които се придобиват права и поемат задължения. Според Кожухаров дееспособността е признатата от правото способност на едно лице да придобива права и реализира задължения със свои собствени действия.

Уредбата на дееспособността в МЧП оказва въздействие върху реалното осъществяване на правата и задълженията, върху действителността на равните действия и стабилността на международния граждански обмен. Дееспособността е “правоспособност в действие” – следователно основните начала в уредбата на правоспособността намират приложение и тук. Необходимостта от добро сравнителноправно познаване на уредбата в отделните държави е особено важна за правоприлагането.

По правило общата дееспособност се подчинява на lex personalis в двете му значения. Предвид връзката между дееспособност и правоспособност, в редица правни системи двата института са уредени заедно. Уредбата на специалната дееспособност се изключва в редица случаи от общата и обикновено може да се подчини на lex loci actus, lex loci registrationis, lex loci celebrationis и т.н.

Сред правните системи, уреждащи дееспособността въз основа критерият “гражданство” на лицата и определящи като приложим lex patriae е Франция /Code Civil/, ФРГ – чл. 7 ЗМЧП, §10 ЗМЧП на Унгария, Полша и Чехия.

Оригинално е решението на чл. 23 (1) ЗМЧП на Италия, където дееспособността се урежда по lex patriae на лицето, но когато законът, уреждащ дадено действие предписва специални условия за дееспособност, ще се приложи последния. Т.е. примат на lex causae над lex patriae по отношение специалната дееспособност!

На второ място са системите, определящи териториалният критерий “местожителство” или “обичайно местопребиваване”. Тук се нареждат държавите на Common law: САЩ, UK, Канада; някои държави от Латинска Америка – чл. 16 ЗМЧП на Венецуела, както и Швейцария – чл. 35 ЗМЧП.

В правото на САЩ има специфично решение относно специалната дееспособност – например в ГК на Джорджия договорната дееспособност се определя по lex loci contractus при условие, че няма заобикаляне на закона и че така сключеният договор не противоречи на общественият ред на щата. В чл. 3539 ГК на Луизиана за дееспособността е предвидено алтернативно привързване към lex domicilii и lex causae.

На трето място могат да бъдат поставени системите, чиито решения се основават на двойствен критерий. Пример за това е чл. 5 от Уводната част на ГК на Перу, където правоспособността и дееспособността на физическите лица се определя по lex domicilii, но по отношение на перуанските граждани се прилага lex patriae. Преди години така е било в МЧП на СССР, но от 1997г гражданската дееспособност на чужденците в Русия се определя по lex patriae.

У нас няма установена обща уредба на законово равнище. Съществуват отделни разпоредби засягащи специалната дееспособност и договорно създадени разпоредби, уреждащи общата дееспособност.

По отношение българските граждани правоспособността и дееспособността се разглеждат във връзка с основните начала на КРБ – те са елемент от съдържанието на понятието “обществен ред” за българското МЧП. Това дава основание да се поддържа тезата, че дееспособността на българските граждани в чужбина следва да се урежда по lex patriae.

Това е критерият използван от законодателя в чл. 131 (1) СК – “За български гражданин, който сключва брак в чужбина, са задължителни разпоредбите на чл. 12 и 13. Разрешението му по чл. 12, ал. 2 може да се даде от българския дипломатически или консулски представител.” Извод за отношението към lex patriae се прави и от решенията в ДПП. От последните може да се заключи, че на територията на държави-съдоговорителки дееспособността на български гражданин се определя по lex patriae: чл. 27 ДПП с Чехословакия, чл. 16 (1) ДПП с Полша, чл. 16 ДПП с Унгария, чл. 17 ДПП със СССР.

Що се отнася до дееспособността на чуждите граждани, приемаме, че тя се урежда по lex patriae. Изхожда се от същият критерий, приложим към българските граждани.

При уреждане на специалната брачна дееспособност на чуждите лица у нас, законодателят е приел в чл. 131 (3) СК: “За чужди граждани, които сключват брак помежду си пред длъжностно лице по гражданското състояние в Република България или пред капитан на български кораб в открито море, условията за сключване на брак се определят по техните отечествени закони. В тези случаи е задължителна разпоредбата на чл. 13, ал. 1. Освен това не може да се сключи брак между роднини по права линия и между братя и сестри.” Т.е. не е предвидено приложение на чл. 12 СК по отношение чуждите граждани – цялостно уредбата на брачното пълнолетие се предоставя на lex patriae. Към чуждите граждани е приложим обаче чл. 13 СК. Така брачната дееспособност на чужденци в Р. България се подчинява на lex patriae и българското право, в качеството му на lex loci celebrationis, или на lex patriae на другия съпруг – чл. 131(2) СК.

Гражданите на държави, с които имаме ДПП съдържащи уредба на дееспособността, ще бъдат подчинени на своя lex patriae.

Цялостно привързване на специалната дееспособност към lex patriae е налице в чл. 563 (1) ТЗ – “Способността на едно лице да се задължава по менителница, запис на заповед или чек се определя според неговия национален закон. Ако този закон обявява за приложим закона на друга държава, се прилага законът на тази държава.” Разпоредбата ще се приложи към български граждани и чужди граждани. /Текста е заимстван от ЖК от 30те, макар Р. България да не е страна по тях. Използваният в текста израз “национален закон” е резултат от лошия превод от френски – правилният термин на български е “отечествено право” или “закон на отечествената държава”./

Съществено отклонение от принципа lex patriae е налице в уредбата на специалната търговска дееспособност по ТЗ. Въведени са две условия за придобиване на качеството “ЕТ” у нас – чл. 56 ТЗ – дееспособност и местожителство, които се преценяват по българското право! А нашето право се явява lex loci registrationis на ЕТ. Критерият “месторегистрация” изрично е възприет от законодателя при определяне приложимият закон към ЕТ в чл. 281 ТЗ: “Правното положение на едноличния търговец се определя по закона на страната, където е регистриран.” Ако чужд гражданин с местожителство в Р. България е дееспособен по нашето право, той може да регистрира ЕТ, независимо дали е дееспособен по lex patriae. /Например защото там пълнолетието настъпва на 21 години./ Това решение се отнася само за специалната търговска дееспособност – търговска дейност, осъществена в България и търговски сделки, извършени в чужбина, но с настъпили правни последици в България.

Би могло да се твърди, че дееспособното по своя lex personalis лице се смята за дееспособно навсякъде. Но ако лицето е недееспособно по lex patriae, а е дееспособно по lex loci actus, какви ще са правните последици от извършените действия? Отговорът на този въпрос е от значение за защитата на съдоговорителите и стабилността на международният граждански обмен. Решение е предложено още 1861г по делото “Лизарди”, разгледано от френски съд: 21 годишен мексикански гражданин /непълнолетен за мексиканското право, но пълнолетен и дееспособен за френското/ извършва сделка в Париж – купува бижута. По-късно е поискал обявяване на сделката за нищожна, поради липса на дееспособност. Съдът потвърждава валидността на сделката мотивирайки се с необходимостта от защита на продавача, който е бил добросъвестен – не е знаел за необходимата за пълнолетие възраст по мексиканското право.

Това решение се възприема в ФРГ, първо в BGB, а по-късно и в ЗМЧП, след това в Япония и днес е общоприето в МЧП на всички държави. В някои от тях не се отдава значение на поведението на съконтрахента – дали е бил добросъвестен, достатъчно е наличието на дееспособност по lex loci actus. /Такова решение има в английската практика./

Според чл. 46 ЗМЧП на Швейцария, страната по една правна сделка, която е недееспособна по lex domicilii, не може да се позовава на недееспособността си, ако е била дееспособна по lex loci actus, освен ако насрещната страна е знаела или е била длъжна да знае за тази недееспособност. Тази разпоредба не се прилага при сделки в областта на СНП и ВП върху недвижими вещи. В този дух са разрешенията на чл. 12 ЗМЧП на ФРГ и чл. 23 ЗМЧП на Италия. Подробна уредба се съдържа в кодификациите на МЧП на Канада и Румъния.

Принципът “Лизарди” е възприет в РК. В мотивите и коментара на конвенцията се подчертава, че РК не се занимава извън своето приложно поле с въпросите за правоспособност и дееспособност, но нейните създатели считат за необходимо да уредят ги оглед особеното им значение за стабилността на международният граждански оборот. Така в чл. 11 РК се приема: “В договор сключен между лица намиращи се в една и съща страна, едно физическо лице което е дееспособно съгласно закона на тази страна не може да се позове на своята недееспособност по силата на друг закон освен ако, в момента на сключването на договора, другата страна по договора е знаела за тази недееспособност или тя й е убягнала единствено поради проявена неразумност от нейна страна.”

Норми, уреждащи дееспособността, са включени в някои ДПП. За приложимо се определя lex patriae, но при сделки, сключени за задоволяване на ежедневни нужди, дееспособността на лицата се определя по lex loci actus. Тези норми са ограничени с оглед двустранният характер на ДПП и се прилагат само за една категория сделки. Не се отдава значение на поведението на съконтрахента. Все пак, ако в lex loci actus има изискване за добросъвестност на насрещната страна, то ще бъде зачетено.

Преди години, при създаването на ТЗ и специално на глава XXXIII, в чл. 563 (2) е прието: “Лицето, което е неспособно съгласно ал. 1, се смята задължено, ако подписът е положен в държава, законът на която го признава за способно.” В този случай дееспособността се преценява по lex loci actus – закона на държава, където е положен подписа. За съжаление, макар главата в основата си да реципира уредбата на РК, в ТЗ липсва текст, подобен на чл. 11 РК.

Влияние на промяната на гражданството /местожителството/

Този въпрос се разглежда в две хипотези:

1)Лице, недееспособно по lex patriae /например защото не е навършило пълнолетие/ променя своето гражданство. По закона на втората държава пълнолетието настъпва по-рано /например не на 21, а на 18г./ - следва ли лицето да се счита за дееспособно? Приема се, че се придобива дееспособност. Тази промяна ще действа за в бъдеще – по отношение на правните действия /сделки/, извършени от лицето докато е било гражданин на първата държава, ще се прилага първият lex patriae.

2)Т.нар. придобита дееспособност – лице, дееспособно по закона на една държава, сменя своето гражданство като по закона на втората държава е недееспособно – пълнолетието настъпва по-късно. Запазва ли лицето дееспособността, придобита при действието на първия lex patriae? Първата възможна теза е, че лицето трябва да отговаря на изискванията на новия закон и следователно не може да се позове на придобита дееспособност. Вторият подход е да се защити придобитата дееспособност по силата на предходен lex patriae.

Според чл. 35 ЗМЧП на Швейцария, дееспособността се определя по lex domicilii – промяната на местожителството не засяга вече придобита дееспособност. Чл. 7 ЗМЧП на ФРГ постановява, че правоспособността и дееспособността веднъж придобити, не се засягат от факта, че лицето е придобило или загубило статут на германец. Също и чл. 15 ЗМЧП на Румъния, чл. 17 ЗМЧП на Венецуела.

За Р. България този въпрос няма голямо практическо значение, защото пълнолетието у нас настъпва практически рано – 18г и 16г за специалната трудова и брачна дееспособност. Все пак липсва нормативна уредба и de lege ferenda според Зидарова може да се приеме второто становище, но само от гледна точка напълнолетието. Защото ако лицето страда от определени заболявания, е без значение дали те са били основание за поставяне под запрещение по първия закон. Такова разрешение ще бъде във връзка с уредбата на еманципацията по чл. 12 СК – непълнолетният със сключването на брак става дееспособен и ако преди навършване на пълнолетие последва развод, това не се отразява на придобитата дееспособност.

У нас въпросът е решен в чл. 5 (1) ЗЛС, където са посочени две основания за ограничаване на /лишаване от/ дееспособност: “Непълнолетните и пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни.” За МЧП в отношенията с държави, с които нямаме ДПП, ограничаване на /лишаване от/ дееспособността се урежда по lex patriae на лицето. Компетентността на българският съд се свързва с териториалната връзка на лицето с Р. България – например поради наличието на местожителство у нас.

Още 1905г една от първите приети ХК е във връзка с “вземане мерки за закрила на лицата” – поставяне под запрещение, като някои от разпоредбите и са повлияли върху нашите ДПП. Уредба на дееспособността в ДПП имаме с СССР, Полша, Чехословакия и Куба. Като основен принцип е приета компетентността на съдебните органи на държавата, чийто гражданин се поставя под запрещение. Приложим е lex patriae.

Когато лицето има местожителство /местоживеене/ в другата държава-съдоговорителка, съдът в тази държава, след като установи, че е налице основание за поставяне под запрещение, е длъжен да вземе необходимите мерки и да уведоми компетентният орган на отечествената държава. Ако този орган съобщи, че предоставя компетентността на съда на държавата по местожителство, или не отговори в 3-месечен срок, последният може да постанови решение за поставяне под запрещение. Ще се приложи lex fori, който в случая се явява lex domicilii. Необходимо е основанието за поставяне под запрещение да отговаря едновременно на lex fori и на lex patriae. Решението на съда трябва да бъде изпратено на компетентният орган на отечествената държава.

Уредени са и т.нар. “нетърпящи отлагане случаи”. В тази хипотеза съда по местожителство /местопребиваване/ може да вземе, или нареди да бъдат взети необходимите мерки за закрила на лицето или неговото имущество и да уведоми съда на отечествената държава.

Горепосоченият ред се спазва и при отмяна на запрещението.

*Кутиков е предлагал de lege ferenda дееспособността да се урежда от lex personalis, който за българските граждани ще бъде lex patriae. За чужденците ако под личен закон се разбира отечествен закон, се прилага последният. Но ако като личен закон се приема lex domicilii и местожителството е у нас или в трета държава да приемем препращане от съответната степен.

*В проекта за ГК е възприет принципа “Лизарди” – примат на lex loci actus над lex patriae при наличие на добросъвестност в насрещната страна по сделката. След това е съставен нов проект, който за уреждане на горната хипотеза изхожда само от субективният критерий – добросъвестност! Липсва обективният критерий – дееспособност по lex loci actus. Още повече, че в същият проект за сделки с търговки предприятия дееспособността на физическите лица се определя по закона по местоседалище – отново противоречие с действащата уредба по ТЗ – чл. 281 и 282, където водещ е lex loci registrationis.

Правната индивидуализация на физическите лица се извършва посредством всички признаци, характеризиращи отделното лице – пол, възраст, народност, постоянен адрес и т.н. Чрез тях лицето се отграничава от другите правни субекти. Т.е. правната индивидуализация е от значение за самото лице, за интересите на насрещната страна по сделка, за трети лица и обществото като цяло.

Значението на отделните индивидуализиращи белези е различно в отделните държави, но и в рамките на една и съща правна система във времето. Така днес значението на характеристики като пол и раса не са от значение у нас. Но съгласно чл. 33 СК на Йордания, чл. 18 СК на Кувейт, чл. 31 СК на Алжир и други арабски държави вероизповеданието на правните субекти е положителна предпоставка за сключване на брак – жената мюсюлманка не може да сключи брак с друговерец!

ЗГР урежда основните индивидуализиращи белези: име, пол, родство, семейно положение, гражданство, постоянен и временен адрес, грамотност и т.н. За МЧП от значение са белезите гражданство, име и местожителство /местопребиваване/.

В МЧП съд може да разглежда въпроси свързани с гражданството на своята държава, или въз основа на отпращаща норма, в която е използвано като признак за определяне на приложимото право. Въпросите, свързани с гражданството, са обект на уредба от МПП и националното КП трябва да се съобразява с основните му принципи.

Основни източници у нас са: КРБ и ЗБГ от 1998г. Особен интерес буди отношението към двойното гражданство. Още в чл. 140 СК то е зачетено, но само по отношение на чуждите лица: “За чужденец, който има няколко чужди гражданства, отечествен закон е законът на държавата, където е постоянното му местопребиваване.” Неуредена остава хипотезата когато лице има няколко гражданства, но постоянното му местопребиваване е на територията на трета държава.

Едва със ЗБГ се допусна български гражданин да има и чуждо гражданство, както и чужд гражданин да може да придобие българско гражданство – чл. 3 – “Български гражданин, който е и гражданин на друга държава, се смята само за български гражданин при прилагането на българското законодателство, освен ако в закон е предвидено друго.” Т.е. лице с няколко гражданства, едно от които е българско, в отношенията си с Р. България, други български граждани и юридически лица не може да се позовава на своето чуждо гражданство. Единственото изключение е по ЗЧИ, където се допуска български гражданин да е субект на чуждестранна инвестиция у нас.

От значение е и текста на чл. 5 ЗБГ, съгласуван с Конвенцията за гражданството на омъжената жена: “Сключването или разтрогването на брака между български гражданин и чужд гражданин или промяната на гражданството на единия от съпрузите по време на брака не променя по право гражданството на другия съпруг.” Гражданството не се променя ipso iure и при осиновяване – чл. 6 ЗБГ.

Чл. 4 ЗБГ забранява установяването на гражданство по съдебен ред. Следователно съдът може да разглежда въпроси, свързани с гражданството, само като преюдициални въпроси във връзка с приложимото право, ползване на определен режим, предоставен на чужденци в държавата на съда. Гражданството е извън предметният обхват на lex fori и lex causae и се определя по правото на държавата, за чието гражданство се претендира в конкретният случай.

Въпросите, присъщи на института на името на физическите лица, имат по-сложна уредба в материята на МЧП. В редица случаи определянето и промяната на името на едно лице се определят по различни закони – например при сключване на брак, развод, установяване на произход и т.н. трябва да се съобразява lex personalis на лицето, на неговият съпруг, на предполагаемите родители и дори в някои случаи с правото, уреждащо последиците от брака, развода, установяването на произхода…

Правото на име е основно човешко право, признато и закриляно на национално и международно равнище. За МЧП от значение е въпроса за фамилното име при сключване на брак и неговото разтрогване – главно фамилното име на жената-съпруга. Тук МПП установява принцип, определящ за националното право – вътрешно и МЧП.

В Конвенцията на ООН от 1979г за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените, в чл. 16 (1) б.”ж”, установявайки принципа на равноправие между съпрузите изрично се прогласяват равните лични права на съпруга и съпругата, в това число право на избор на фамилно име, професия и занятие. Въпросът се поставя и в Международната Комисия по въпросите за гражданското състояние. Тя е междуправитествена организация, приела няколко конвенции, включително Мюнхенска Конвенция от 1980г за приложимия закон към презимето и името – сочи се към lex patriae.

Основният въпрос в МЧП тук е за признака за определяне на приложимия закон. Строго личният характер на името предопределят квалификацията му като елемент от личният статус на лицето и признаване приложението на lex personalis в двете му значения. Това решение се отнася преди всичко за държавите от континенталното правно семейство, където за основен е приет lex patriae.

Прилагането на lex personalis не е абсолютно. Името произтича от семейни правоотношения и в някои случаи правото, уреждащо семейното отношение, е в състояние да надделее - например законът, уреждащ последиците от брака, развода и т.н. В чл. 24 ЗМЧП на Италия, след като се приема, че името ще се урежда от lex patriae, се добавя, че когато името произтича от семейно отношение, ще се приложи lex causae.

В други правни системи името се урежда също от lex personalis, но в значението му на lex domicilii. Най-пълна е уредбата в ЗЧМП на Швейцария, където се решава името да се определя от швейцарското право в качеството му на lex domicilii, като за лицата с местожителство в чужбина името ще се определя според препращащите норми. Водещата роля на lex domicilii е възприета в САЩ и UK, както и някои държави от Латинска Америка.

У нас няма обща уредба чрез отпращащи норми. Квалификацията на името като съществен елемент от правната индивидуализация на лицата и като основно право на човека, обяснява основното придържане към lex patriae. В доктрината се приема възможността да се допусне препращане, и по-точно връщане към българското право. Т.Тодоров предлага приемане на швейцарското разрешение, включително прилагане на препращането от lex domicilii в двете му степени.

Р. България е страна по всички международни договори относно правата на човека, където правото на име е уредено сред основните лични права.

Уредбата в българското законодателство се основава на ЗГР. Субекти на режима по ЗГР са основно български граждани, но могат да бъдат засегнати и чужди граждани. Уредбата е материално правна с преобладаващо повелителен характер.

Името у нас е на първо място сред основните данни за регистрация на лицата. Името на български гражданин, роден на територията на Р. България, се състои от 3 части, които се вписват в Акта за раждане

Адресати на този режим са и чужди граждани родени на територията на Р. България – пренебрегнати са lex patriae и lex domicilii. Основанието за прилагане на българското право е месторождението на територията на Р. България и оттук качеството му на lex loci actus, lex loci registrationis и lex fori. В тази хипотеза е възможно стъкновение на закони – потенциално и ефективно. Например ако в МЧП на друга държава за приложим е определен lex personalis, а реда за определяне на името по ВП да е различен. Разбира се, заинтересованите лица могат да поискат регистриране от техните дипломатически и консулски представители. /Известно е, че в други правни системи лицата се вписват само с две имена, а в Испания с фамилните имена на двамата родители./

Съгласно чл. 9 (2) ЗГР “Името на чужденците и на българските граждани, родени извън територията на Република България, се вписва в регистрите за гражданско състояние и в регистрите на населението, както е изписано в националния им документ за самоличност или в акта за раждане, независимо от колко части се състои” Налагат се няколко уточнения: При евентуално различие на имената в документа за самоличност и Акта за раждане, кой от двата е меродавен за вписване у нас? Националните документи за самоличност се издават от орган на отечествената държава според изискванията на нейното право. Но е възможно там да се зачита име, придобито по друг закон. За нашите документи за самоличност действа ЗГР, но при фразата “независимо от колко части се състои името”, Зидарова смята, че българският законодател приема признаване на име на български гражданин, макар и регулирано от чуждо право!

В раздел II ЗГР се съдържа подробна уредба за имената на българските граждани. За МЧП интерес представляват разпоредбите относно съвместимостта на името с нашия обществен ред, както и отражението на случаите на придобиване и прекратяване на българско гражданство.

Чл. 12 (1) ЗГР определят правото на родителите да определят името на детето си. Същевременно за коректив служи ал. (3), където е посочено: “Ако избраното име на детето е осмиващо, опозоряващо, обществено неприемливо или несъвместимо с националната чест на българския народ, длъжностното лице има право да откаже вписването му в акта за раждане, като приложи разпоредбите на ал. 2 и 3.” Този текст се прилага erga omnes, независимо от гражданството на детето и на неговите родители. За разлика от чл. 5 ЗИБГ, от новата редакция може да се направи извода, че разпоредбата на чл. 12 (4) ЗБГ няма характер на особена повелителна норма – длъжностното лице има право, но не е задължено да откаже вписването. Промененият характер на нормата води до това, че нейното прилагане на всяка цена не може да се иска от чуждестранните органи, тъй като не “отразява” българският обществен ред.

В ЗГР е запазена възможността да се иска промяна на името, ако последното има осмиващ или позорящ характер, или при наличието на други важни обстоятелства. Така определени, основанията могат да ползват и чужди граждани, имащи постоянен адрес в Р. България и вписани в Регистъра на населението. В случая от значение ще бъде и техния lex patriae – ако промяна на името не се допуска, решението на българският съд няма да подлежи на изпълнение в съответната държава.

Възможност за промяна на името се допуска и за лица с български произход, придобили или възстановили българско гражданство. Промяната е по реда на бързите производства по ГПК или по чл. 20 ЗГР, където е предвидено промяната да бъде отразена в самият указ на Президента. /Разбира се и след това, вече като български гражданин, лицето ще може да иска промяна на името си по общия ред./

Не е определена местната подведомственост на компетентният български съд. По ЗИБГ това беше РС по местожителството на лицето, който трябваше служебно да изпрати препис до длъжностното лице по гражданско състояние по месторождение и местоживеене. Според Зидарова поради липса на изрична уредба, може да се допусне приложение на отменената разпоредба.

ЗГР урежда промяна на име на чужди граждани, придобили българско гражданство. За тях по чл. 19 (1) остава само едно основание – наличие на важни обстоятелства. В практиката се обръща особено внимание на възможността за заобикаляне на закона – например променилият името си чужденец би могъл много по-лесно да напусне страната и да се установи в друга държава!