Способи за предотвратяване и разрешаване на стълкновения между закони

Основният проблем в случаите на стълкновения на закони е следствие от възможността едно правоотношение /определени права/ възникнало в една държава, да не бъде признато на територията на друга. Всички държави се стремят да ограничат тази възможност.

Първата група от способи за разрешаване случаите на стълкновения на закони се отнасят към международни източници.За целта се създава уеднаквена уредба чрез сключване на международни договори, които след ратификация стават част от националното право на държавите. За съжаление ефектът е ограничен – само между държавите страни по съответния договор. И като res inter alios acta не може да се противопостави на останалите държави, които не участват в споразумението. Такива са ДПП по граждански, семейни и наказателни дела, двустранните договори за взаимно насърчаване и закрила на инвестициите, за търговия и корабоплаване. Р. България участва и в много многостранни конвенции – в областта на ПИС, международните превози, международната продажба на стоки и т.н.

Втората група способи са насочени към уеднаквяване вътрешното гражданско право на държавите. Основният инструмент и тук са международни договори, чрез които се приемат еднообразни закони – например ЖК от 30те, насочени към уеднаквяване на уредбата на менителничните ефекти. Този метод е удобен за предотвратяване стълкновения между отпращащи норми.

На трето място е рецепцията на право – една държава реципира разпоредби от ВП на друга държава. Това е възможно и при международни договори – една държава не е страна по конвенция, но е възприела уредбата и в своето ВП.

Пример за това е хармонизирането на българското законодателство с правото на Европейските Общности. Р. България не е членка на интеграционните общности и не може да участва в конвенциите, приемани от ЕС. Но все пак ние сме “интегрирали” текста на РК в гл. XXXIII ТЗ.

Правоспособността се определя като призната от правото възможност на физическите лица да бъдат носители на права и задължения. Съгласно чл. 1 ЗЛС, тя възниква от момента на раждане и съществува до смъртта на лицето.

Правоспособността е динамична съвкупност от нормативно определени права. Съдържанието и може да бъде установено точно само към определен момент. На второ място може да се говори за уредба в точно определена държава, при което се наблюдава влиянието на различни обществени и икономически фактори. Все пак в повечето държава се признава един кръг от общочовешки права. Но дори и днес съществуват правни системи, където са уредени ограничения на правоспособността, почиващи на неравноправно третиране на лица от различна раса, вяра, пол, националност, произход и т.н. /Например по ГК на Иран на мюсюлманките е забранено да сключват брак с друговерец. Пак там е предвидена възможност за развод между мюсюлмани чрез едностранно пропъждане на жената./

Институтът на правоспособността е от особено значение за МЧП, тъй като физическите лица са основни негови субекти.

Държавите, уреждащи правоспособността въз основа принципа за гражданство на лицата, определят като приложим lex patriae. Така чл. 3 (3) Code Civil определя, че разпоредбите за гражданското състояние и правоспособност са задължителни за френските граждани, независимо дали пребивават в чужбина. А спрямо чужденците ще се прилага техният отечествен закон. В този дух са чл. 20 ЗМЧП на Италия, чл. 26 ГК на Португалия, §9 (1) ЗМЧП на Австрия, Полша, Чехословакия, Япония и др.

При системите, определящи правоспособността въз основа критерия местожителство на лицата, като приложим се сочи lex domicilii. Така е според МЧП на САЩ, UK, Канада, държавите от Централна и Южна Америка, включително чл. 33 ЗМЧП на Швейцария.

Има правни системи, които са възприели особено решение. Така според чл. 160 ГК на Русия, чужденците се ползват с гражданска правоспособност на равно с гражданите на Руската федерация. Т.е. на чужденците в Русия е предоставен национален режим и тяхната правоспособност се определя не по lex patriae, а по руския закон! Правоспособността на руските граждани в чужбина се определя по руския закон, като lex patriae, и от правото на държава, където пребивават!

В Р. България няма обща разпоредба, която да определя приложимият закон към правоспособността. Съществуват отделни разпоредби в ДПП, на основата на които може да направят изводи за общия режим, прилаган и спрямо държави с които нямаме сключени ДПП. Отделно може да се говори за специален режим на правоспособност – за държави, с които имаме сключени международни договори, в които се съдържат разпоредби уреждащи института на правоспособността в неговата цялост, или само някои от релевантните въпроси.

Като принципно решение, в доктрината и практиката се приема в общия случай правоспособността да се урежда по lex patriae. На първо място, защото десетилетия наред нашата съдебна практика се е придържала към критерият “гражданство”. Вторият аргумент се извежда от сключените ДПП – при уреждане на въпроси, тясно свързани с правоспособността, нашият законодател сочи за приложимо lex patriae – така е уредена брачната дееспособност, а и в цялата гл. XI СК. На трето място, в доктрината у нас също е изразено положително становище към приложението на lex patriae за правоспособност и дееспособност. На края, с оглед частните правоотношения в чужбина, правоспособността на българските граждани по принцип се определя по българското право.

Приемайки lex patriae за принцип, правоспособността на чужденците у нас се конкретизира с намесата на българското право, което в някои случаи е lex loci actus, или lex rei statae.

Основните права и задължения на чужденците са уредени в гл. II КРБ и са основен елемент от съдържанието на понятията “правоспособност” и “обществен ред” у нас. Тяхното предоставяне не зависи от национална, верска, народностна, расова и т.н. принадлежност на чужденеца.

Значението на КРБ като основен източник на МЧП се проявява и при уредбата на института на правоспособността. Основен е текста на чл. 26 (2) КРБ, предоставящ национален режим на чужденците в Р. България, ограничен спрямо онези права и задължения, носители на които могат да бъдат само български граждани.

Следващ по значение е чл. 22 КРБ – “Чужденците и чуждестранните юридически лица не могат да придобиват право на собственост върху земя освен при наследяване по закон. В този случай те следва да прехвърлят собствеността си.” При определените в ЗС условия чужденци могат да придобиват ограничени вещни права върху земя. /Според Зидарова в текста на чл. 22 КРБ е допусната грешка, която се е разпростряла и в ЗС – наследници по закон по нашето СНП е невъзможно да бъдат юридически лица!/

Отношение към собствеността и преди всичко стопанската дейност на чужденците в Р. България има чл. 19 (3) КРБ, който препраща към ЗЗНЧИ и законодателството в областта на приватизацията.

Чл. 29 ЗС въвежда специален режим в областта на вещните права. В чл. 3(4) ЗСПЗЗ се приема: “Чужди граждани могат да придобиват земеделска земя само чрез наследяване по закон. Те са длъжни в тригодишен срок от откриване на наследството да я прехвърлят на лицата по ал. 1.” Същевременно чужденци ще могат да придобият ограничени вещни права върху земеделски земи – ал. (5) на същият чл. 3 ЗСПЗЗ. /Според Зидарова, предвиденият в ЗС и ЗСПЗЗ 3 годишен срок е твърде кратък, особено щом началният момент е откриване на наследството. Още повече, че в случаите на реституция делбеното производство едва ли ще е приключило за 3 години!/

Тези разпоредби имат характера на особени повелителни норми и макар чуждият закон да не предвижда подобни забрани, те ограничават прилагането на отечественото право и влияят върху съдържанието на правоспособността на чужденците у нас.

1991г е приет ЗЧИ, където като чуждестранни лица се определят всички, които не са български граждани – чл. 5 (1) – “По смисъла на този закон чуждестранно лице е:

1. юридическо лице, което не е регистрирано в Република България;

2. дружество, което не е юридическо лице и е регистрирано в чужбина;

3.физическо лице - чуждестранен гражданин с постоянно местопребиваване в чужбина.”

Персоналният обхват на ЗЧИ включва чужденци-чужди граждани и чужденци-апатриди. На всички е предоставен национален режим – чл. 2 ЗЧИ: “Чуждестранно лице може да извършва инвестиции в страната по реда, предвиден за българските лица, като има равни права с тях, доколкото в закон не е предвидено друго.” Когато международен договор, по който страна е Република България, предвижда по-благоприятни условия за извършване на стопанска дейност от чуждестранни лица, прилагат се по-благоприятните условия според международния договор. /чл. 3 ЗЧИ/

*По-особено е положението на чужденците, ползващи се с дипломатически и консулски привилегии и имунитети. Тяхната правоспособност се определя от общоприетите норми на МПП и ратифицираните от Р. България международни договори.

Националният режим е предоставен при определени условия в областта на трудовите правоотношения. За определени длъжности и дейност е необходимо българско гражданство – например в сферата на правораздаването, екипажи на български кораби и самолети - чл. 88 КТМ. /В КТМ е предвидено изключение за открито море – капитанът на съда, със съгласието на консула в най-близкото пристанище, може да назначи чужди граждани до края на рейса. Подобно е разрешението на чл. 34 ЗГВ. Особеното в тези разпоредби е, че изключението не се отнася за апатриди!/

Национален режим се предоставя на чужденци, имащи връзка с Р. България, изразена в пребиваване на наша територия. За някои от елементите на режима е необходимо това пребиваване да бъде дългосрочно – например с оглед трудовите отношения. Наличието на пребиваване по §1 т.1 б.”а” ВЗ е предпоставка за признаване качеството “местно лице”, основание за вписване в РГС и Регистъра на населението по ЗГР.

Същевременно МЧП приема правоспособността на апатридите да се определя по lex domicilii – местожителство и местопребиваване – например чл. 19 (1) ЗМЧП на Италия, §9 (2) ЗМЧП на Австрия, чл. 12 (4) ЗМЧП на Румъния. За сега в нашето право няма обща уредба на приложимото право към правоспособността на чужденците без гражданство. De lege lata, въз основа на чл. 141 СК сочещ в областта на брачните и семейни отношения за приложим към апатридите закона на държавата, в която лицето има постоянно местопребиваване. В проекта за ГК от 1999г в чл. 732 (4) за приложим спрямо физическите лица без гражданство се определя закона на държавата по местожителство. Според Зидарова текста на проекта не е добре формулиран и липсва съгласуване със СК – разминаване се получава между местопребиваване и местожителство, още повече, че по ЗГР се говори за постоянен и временен адрес на лицата!

Като субекти на частни правоотношения с международен елемент, апатридите влизат в общата категория “чужденци” и би трябвало да им се предоставя същият режим както на чужди граждани. КРБ, ЗС и ЗЧБ си служат с общата категория “чужденци” и предоставят еднакви права, но в ЗСПЗЗ, ЗЧИ и ЗК като субекти са определени само чуждите граждани. /Според Зидарова последните разпоредби трябва да се тълкуват разширително и да включват не само чужди граждани, но и апатриди./

*Липсата на гражданство е нежелано явление в МП и в МПП са правени много опити за разрешаване на проблема. На 15 IX 1999г СМ на ЕО приема Регламент (99)-18 за предотвратяване и намаляване случаите на лица без гражданство.

КРБ в чл. 27 (2) предвижда възможност за предоставяне на политическо убежище. В българското МЧП няма обща разпоредба за приложимото към бежанците право. В законите на някои държави има такива разпоредби: чл. 19 (1) ЗМЧП на Италия определя като приложим закона на държавата по местожителство , а ако лицата нямат местожителство, закона по местопребиваване. ЗМЧП на Швейцария дава също подробна уредба.

В проекта за ГК се приема, че “статутът на лице, което е бежанец, по смисъла на международни договори по които Р. България е страна и по смисъла на съобразеното с тях вътрешно законодателство, или на лице, чиито връзки с неговото отечество са прекъснати по особено важни причини, се определя по правото на държавата в която има местожителство, дори ако последното връща към lex patriae на лицето.” По повод на този текст Зидарова има следните забележки: 1)Има разлика между “статут” и “статус”, която не се забелязва в законодателството! “Статут”, по смисъла на МЧП, е приложимият закон към лицето и не това е значението, в което е използван термина в проекта. 2)Думата “отечество” не подхожда на стила на един нормативен акт, особено след като всички останали закони си служат с термина “отечествена държава”. 3)Необходимо е изрично изключване на препращането, което може да дойде от lex domicilii на чужденеца.

1999г е приет Закон за бежанците, където чрез материалноправна уредба се определени правата и задълженията на бежанците в Р. България и компетентните органи в тази област. De lege lata в основата си съдържанието на правоспособността на чужденците у нас се определя от българското законодателство.

По смисъла на чл. 2 (1) ЗБ бежанец е “чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена обществена група или политически убеждения, намира се извън държавата, чийто гражданин е, или ако е без гражданство, се намира извън страната на постоянното си местоживеене и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази страна или да се завърне в нея.” Всеки чужденец може да поиска предоставяне на статут на бежанец в Р. България в съответствие на разпоредбите на ЗБ.

Бежанците и кандидатите за такива, се ползват с права и задължения по българското законодателство. Не се допускат ограничения на основание раса, пол, възраст, вероизповедание и т.н. Правното положение на лицата е диференцирано с оглед два етапа: 1)по време на производството за предоставяне статут на бежанец и 2)след това.

В първият етап лицата се ползват с национален режим в областта на: социалното подпомагане, безплатна психологическа помощ, здравно осигуряване, достъпна медицинска помощ, безплатно ползване на медицинско обслужване в обема, определен за българските граждани. Кандидат-бежанецът има право да продължи образованието си до завършване на средно образование по ред, определен от Агенцията за бежанците и право на труд, организиран от Агенцията.

През вторият етап лицето се ползва от национален режим установен за чуждите граждани – чл. 28 (1) ЗБ – “Бежанец, на когото е предоставен статут, придобива правата и задълженията на български гражданин, с изключение на:

1. правото да избира и да бъде избиран;

2. да заема длъжности в държавната администрация, за които със закон се изисква българско гражданство;

3. да бъде военнослужещ в българската армия;

4. други ограничения, предвидени със закон.

(2) Бежанецът има право да придобива недвижими имоти на територията на Република България при условията и по реда, предвидени за чужди граждани.”

Що се отнася до категорията чужденци, на които е предоставена хуманитарна закрила, те имат права и задължения не по-малко благоприятни от тези, предоставени на чужденците, постоянно пребиваващи в Р. България – т.е. статут на най-облагодетелствана нация. Тези лица носят гражданска, административна и наказателна отговорност при същите условия и ред както българските граждани, доколкото в самия ЗБ не е предвидено друго.

Специален държавен орган, провеждащ политиката на Р. България по Конвенцията за статута на бежанците от 1951г е Агенцията за бежанците – юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище в София.

Съдържанието на правоспособността на чужденците в Р. България се допълва от разпоредбите на ЗЧИ и ЗК. Самото название на първия закон сочи, че се прилага спрямо чуждестранни лица. Чуждестранно лице е физическо лице чужд гражданин с постоянно местопребиваване в чужбина. /Т.е. от обхвата на закона са изключени апатридите./ Чуждестранните лица се ползват с национален режим, доколкото не е предвидено друго – например ограниченията за придобиване право на собственост върху земя.

Субективният обхват на ЗК, очертан в чл. 9, също включва чуждестранни лица: “В конкурса или търга могат да участват български и чуждестранни физически или юридически лица, регистрирани като търговци.” ЗК обаче не съдържа легална дефиниция за “чуждестранно лице”. Имайки пред вид, че ЗЧИ определя концесията като самостоятелна форма на инвестиция, редно е за нуждите по прилагане на ЗК да се заимства определението по ЗЧИ. От последното се прави извода, че и в материята на концесиите от субективният обхват на закона са изключени апатридите.

Договорна уредба на правоспособността

На първо място са основните многостранни договори в материята на правата на човека, източник и на нашето МЧП. Непосредствено отношение към правоспособността на чужденците имат и някои двустранни международни договори, преди всичко ДПП – например чл. 16 (1) ДПП с Унгария, където правоспособността се определя от правото на тази държава-съдоговорителка, чийто гражданин е лицето. /Т.е. приложим е lex patriae./ Така и чл. 16 (1) ДПП с Полша, чл. 16 (1) ДПП с Куба, чл. 27 (1) ДПП с Чехословакия.

Отношение към специалния режим имат двустранните договори за взаимно насърчаване и закрила на инвестициите.

Правоспособност на българските граждани в чужбина

Имайки пред вид характера на правоспособността в България, за нуждите на МЧП се приема, че правоспособността се урежда по българското право, в качеството му на lex patriae. Когато български правоприлагащ орган трябва да преценява правоспособността на български гражданин в чужбина, той ще се ръководи от нашето право.

Отношение по въпроса има и КРБ – чл. 25 (3) – “Български гражданин по рождение не може да бъде лишен от българско гражданство.” И чл. 26 (1) – “Гражданите на Република България, където и да се намират, имат всички права и задължения по тази Конституция.”

Когато обаче правоспособността на български гражданин се преценява в чужбина от чужд правоприлагащ орган, приложимото право се определя въз основа принципите на МЧП на съответната държава. Ако там водещ е lex patriae – ще се приложи българският закон. Но ако е lex domicilii и българският гражданин има местожителство в трета държава, ще се приложи съответното право.

*Независимо от обстоятелството, че българският законодател държи правоспособността на българските граждани да се определя по българското право, възможно е български гражданин да придобие права по чужд закон, независимо дали това е предвидено у нас. Това е било от значение преди време, когато у нас е съществувала забрана за придобиване право на собственост върху средства за производство.

Обявяване на безвестно отсъствие и смърт

В отделните правни системи тези институти са уредени въз основа на различни критерии. В повечето европейски държави началото, съдържанието и края на правоспособността се определя по lex patriae и от органите на отечествената държава. В някои държави критерият е местожителство на лицето и основна компетентност имат органите на държавата по постоянно местопребиваване – например чл. 32 ЗМЧП на Швейцария.

1. 
   Безвестно отсъствие – чл. 8 ЗЛС – разкриващ становището на нашия законодател, че на този етап взетите мерки са главно в интерес на изчезналото лице. Така от гледна точка на МЧП българският съд трябва да се приеме за компетентен да разгледа молба с оглед на български гражданин с местожителство или постоянно местопребиваване в чужбина. Що се отнася до чуждите граждани, мерките по чл. 8 могат да се осъществят и българският съд признат за компетентен, само ако лицето е имало последно местожителство у нас, като приложим ще е последният lex patriae.
   
2. 
   Обявяване на отсъствие – мерките са в полза не само на отсъстващото лице, но и на другите заинтересовани лица – наследници и кредитори. Приема се, че българският съд може да обяви за отсъстващ български гражданин с местожителство и местопребиваване в чужбина, ако са налице условията по българското право. /Съдът може да бъде сезиран както от български или чужд гражданин./ В хипотезата на отсъстващ чужд гражданин: 1)ако към момента на изчезване последният е имал местожителство в чужбина, българският съд може да обяви отсъствието ако молбата е предявена от български гражданин или чужд гражданин с местожителство в България, като е необходимо отсъстващото лице да е оставило на наша територия имущество, спрямо което са насочени наследствените и други претенции. 2)чуждият гражданин има местожителство в Р. България – българският съд е компетентен ако лицето има имущество у нас, сезиран е от български или чужд гражданин, независимо от тяхното местожителство. И в двата варианта съдът ще приложи последния lex patriae на изчезналото лице.
   
3. 
   Обявяване на смърт – чл. 14 ЗЛС – приема се, че предвидените мерки са в полза на заинтересованите лица – “Обявената с решението на съда смърт поражда същите правни последици, които произтичат от действителната смърт на лицето.” Български съд ще може да обяви за починал български гражданин с местожителство в чужбина, ако е сезиран от лица, които имат правно основание за това, без значение тяхното гражданство. Ще се приложи нашето право. Български съд може да бъде сезиран с молба за обявяване смъртта на чужд гражданин: 1)с местожителство в Р. България – компетентността се свързва с наличието на оставено на наша територия имущество – сезиране от български граждани или чужди граждани; 2)с местожителство /последно/ в чужбина – компетентността се свързва с две условия: местонахождение на имущество в Р. България и молба, изхождаща от лице /български гражданин или чужд гражданин/ с местожителство в Р. България. Приложим е последният lex patriae.
   

• 
  Компетентността се предоставя на органите на отечествената държава на лицата. Обявяване на отсъствие и смърт по lex patriae. Органите на насрещната държава могат да бъдат компетентни при строго определени условия: 1)Сезирани са с молба от лице, желаещо да осъществи наследствени или други имуществени права, произтичащи от брак, върху имущество на изчезналото /или починало/ лице на територията на съответната държава. 2)По молба на съпруг /съпруга/ при условие, че последният има постоянно местожителство в съответната държава към момента на предявяване на молбата. Приложимо е lex patriae на изчезналото лице. Такава е уредбата в нашите ДПП с Унгария, Куба, Чехословакия.
  
• 
  Според ДПП с СССР, основната компетентност е за органите на отечествената държава на изчезналото лице и приложимо е lex patriae. Органите на другата държава ще са компетентни само в случай, че бъдат сезирани с молба от лице, живеещо на нейна територия и чийто права и интереси се основават на правото на тази държава! Съдът ще приложи своето право – lex fori. Подобно е разрешението в ДПП с Полша, където ако решението е постановено от орган на различна от отечествената държава има сила само на територията на последната и трябва да бъде изменено или отменено ако орган на отечествената държава постанови различно решение.
  
• 
  Само в ДПП с Румъния се изхожда не от критерия “гражданство”, а “местожителство”. Основна компетентност имат органите на държава , в която изчезналото лице е имало последно местожителство. Органите на отечествената държава са компетентни ако: 1)обявяване на отсъствие, смърт или датата на смъртта се иска от лице, желаещо да осъществи наследствени права или права произтичащи от имуществени отношения между съпрузи върху недвижимо имущество в отечествената държава; 2)обявяване на отсъствие, смърт или датата на смъртта се иска от съпруг /съпруга/, които по време на подаване на молбата имат местожителство в отечествената държава на отсъстващия. Всеки съд прилага собственото си право /lex fori/, което в едната хипотеза е lex domicilii на изчезналото лице, а в другата – lex patriae.